Доктор Борисова влезе в барчето на Медицинска академия, купи си кафе и сандвич и седна. Очакваше колегата си Георгиев, който все още оперираше, но скоро щеше да свърши. Направи й впечатление, че няколко мъже и жени с бели престилки се бяха скупчили около една маса и слушаха с интерес петдесетинагодишен мъж, явно лекар. Той обясняваше нещо и жестикулираше. Елена не беше го виждала друг път. “Сигурно е нов - помисли си тя. - Какво ли толкова разказва?”
След няколко минути влезе доктор Георгиев, купи си кафе и кифла и се отправи към колежката си. Докато сядаше, хвърли поглед към скупчилите се хора и каза:
- Знаеш ли, че този мъж се връща от Босна?
- От Босна ли? – учуди се Елена. - Какво е правил там?
- Той е от Пловдив. Преди години се оженил за сръбкиня и започнал да работи в Белград. Когато избухнала войната в Босна, отишъл там като лекар доброволец .
- Защо се е върнал? – Борисова вече беше живо заинтригувана.
- Ранили са го в крака, сега куца.
- Какъв е по специалност?
- Неврохирург. Завършили са заедно със заместник шефа на академията. Казват, че бил много добър специалист. След като го ранили, дошъл със семейството си в България. Предложили му работа при нас.
- Евгени, откъде знаеш всички тези подробности? – попита Елена с усмивка.
- От моята сестра. Тя може да направи пълно досие на всеки от академията – спокойно отговори Георгиев.
Медиците все още бяха наобиколили мъжа и го слушаха. Елена се опита да долови някоя дума, но музиката й пречеше. Много й се искаше да послуша разказа на неврохирурга, но трябваше да се връща в отделението, защото й предстоеше да оперира кучешката тения на едно четиринадесетгодишно момче.
- Значи заминаваш за една година? – говореше Филип и се разхождаше из стаята.
Вчера се беше върнал от снимките в Гърция и Елена му съобщи новината за специализацията си в Лондон.
- Да, но чак след месец и половина. Ще ме чакат в началото на септември.
- Ами ако ти предложат да я продължат за още една година или за постоянно? – питаше Филип, без да скрива нежеланието си да се разделя със своята любима.
- Ще откажа.
Младата жена се доближи до него, хвана го за ръката, погледна го в очите и му каза:
- Филип, аз не искам да оставам за постоянно в Англия или където й да е другаде, искам да работя в България. Учила съм тук, спечелила съм доверието на ръководителите си, имам изграден някакъв авторитет на специалист, не желая да започвам кариерата си отначало. Съгласих се да приема поканата на професор Уилсън, защото неговата клиника е една от най-модерните в света. Искам да науча нещо повече и като се върна отново в България, да мога да го приложа в работата си. Искам само да повиша квалификацията си и нямам никакво намерение да остана в Лондон. А и надали професорът ще ме остави за повече от година. Знаеш ли колко лекари се натискат да станат негови специализанти?
- Те и не малко лекари от цял свят му пишат писма, но професорът отговори на теб, нали? Дори дойде в София? – не се предаваше фотографът.
От една страна, той много се гордееше с професионалната кариера на Елена и искаше тя да успее още повече, но, от друга, не му се искаше да се раздели с нея за толкова дълго време. Знаеше, че това е златен шанс, който може и да не й се предостави друг път, но пък му беше много криво, че ще остане сам. Надяваше се скоро да се оженят, да имат деца и да заживеят като едно щастливо семейство. Вярваше, че от тях двамата ще станат чудесни родители. Дори, докато беше в Гърция, обмисляше как да й направи предложението за женитба – дали да бъде на романтична вечер на свещи или да отидат за няколко дни на морето и там, плувайки, да й поиска ръката. А ето, че тя го изненада със специализацията си.
Младият мъж помълча известно време, после си пое дълбоко въздух и изрече на един дъх:
- Искаш ли да се омъжиш за мен, преди да заминеш за Лондон?
Елена рязко вдигна глава и го погледна. Не очакваше да й зададе този въпрос. С Филип бяха заедно вече половин година, разбираха се чудесно, тя го харесваше, но за женитба не беше мислила. След като се разведе, реши, че от нея може би не става образцова съпруга. Не беше от жените, които предпочитат семейството пред професионалната реализация. Много обичаше работата си и ако трябваше да избира между нея и личния живот, би предпочела първото. Понякога виждаше свои съученички и състудентки, вече омъжени и с деца, но дълбоко в себе си нямаше голямо желание да стане майка. Смяташе, че децата се създават от двама души и трябва да имат и майка, и баща. Познаваше жени, които решаваха, без да се омъжват, да родят дете. Дори в академията имаше два такива случая с нейни колежки. Приемаше ситуацията, когато двама души имат връзка и жената забременее, но мъжът в последния момент се откаже от женитба и тогава детето остава само с майка, но това беше друго. Не одобряваше положение, в което една жена, минавайки определена възраст, решава, че ще остане сама, забременява от някой, естествено без да му каже, ражда детето си и се обявява за майка и баща едновременно. Смяташе, че в този случай майката може и да се чувства добре, но не и детето. То оставаше наказано за цял живот. Това беше по-скоро егоистична постъпка, когато майката мисли повече за себе си, отколкото за бъдещото си дете. Никой няма право съзнателно да лишава един още нероден човек от вечна липса на баща. Отвращаваше се от мъже, които изоставяха бременните си приятелки или от такива, които зарязваха семействата си и от майки, които се отказваха от децата си, но не можеше и да приеме жени, които раждат деца просто така, да не са сами или да има кой да ги гледа, когато остареят. Ако някой се чувства самотен, мислеше Елена, може да си осинови дете, но не и да го лиши съвсем съзнателно, още преди да се появи на белия свят, от втори родител. Освен това децата трябваше да се създават с любов и от любов, а не просто, защото самотата ти е омръзнала и едно дете малко ще поразнообрази живота ти. С Иван нямаха деца, защото той не искаше, а и тя не настояваше. След като се разведоха, реши, че сигурно повече няма да се омъжи. Не искаше да преживее същите разочарования, както с бившия си съпруг. После срещна Филип и се чувстваше щастлива с него, но за женитба не беше мислила. Той я запозна с родителите си. Те бяха от типа “млади родители”, интелигентни и много възпитани, но у Елена остана впечатлението, че не одобряват особено връзката на сина си с по-възрастна жена, още повече и разведена. Филип естествено нищо не й каза за това, но тя знаеше, че те ще бъдат против женитбата им. Не искаше да става причина за конфликт между син и родители. Харесваше го, но си мислеше, че след време той ще срещне подходящо за себе си момиче и връзката им ще приключи. А сега, току-що получи предложение за женитба.
Елена не знаеше какво да отговори. Филип продължаваше да я гледа с големите си сини очи и в един момент много й заприлича на безпомощно малко момче.
- А не смяташ ли, че може би е още рано да говорим за брак? – попита предпазливо тя.
- Не, Елена, искам да бъдем семейство, да имаме деца! – започна разпалено Филип. – Обичам те! Благодаря на съдбата, че ме срещна с теб!
Елена мълчеше. Младият мъж се разхождаше напред-назад из стаята и отмяташе с ръка русия си перчем.
- Имахме достатъчно време да се опознаем – убеждаваше я той. – Не мислиш ли?
- Да – съгласи се Елена. – Половин година не са малко време, но……..говорил ли си с родителите си?
- Какво значение имат родителите ми! – прекъсна я веднага Филип. - Нали не те, а аз искам да се оженя за теб?
Начинът, по който приятелят й реагира при споменаването на родителите му, накара Елена да си мисли, че той сигурно вече им е казал за това свое решение, но явно не е срещнал одобрението им.
- Знаеш, че не искам да бъда причина за скандали между теб и близките ти. Как можем да бъдем щастливо семейство, когато те никога няма да ме приемат за снаха? – младата жена се опитваше да говори спокойно.
Филип спря да крачи из стаята и седна на дивана. Роши косата си известно време и после каза, но вече не така разпалено:
- Може и в началото да не са много ентусиазирани от брака ни, но като се родят внуците им, нещата ще се оправят.
Този път Елена избухна:
- Как мога да съм сигурна, че след като имаме деца, те ще ме заобичат. Значи най-напред няма да ме харесват, а после изведнъж ще погледнат на мен като на родна дъщеря, така ли?
Филип стана от дивана, отиде до приятелката си, която се беше подпряла на стената, хвана леко брадичката й с ръка и я погледна в очите.
- Преди да замина за Гърция, ти приемаше по друг начин връзката ни. Защо само за няколко дни толкова бързо смени мнението си? Да не би да се е случило нещо в мое отсъствие? – И като се наведе по-близо до нея, попита. - И това нещо да не е свързано с бившия ти съпруг?
Тя трепна и извърна очи. Ах, тази Роксана! Вече е успяла да му каже, че ги е видяла заедно в ресторанта.
Когато Иван я покани на вечеря, Елена прие, защото наистина искаше да се помирят и смяташе да каже на своя приятел за срещата им. Но това, което се случи по-късно в апартамента на бившия й мъж, не беше предвидено. Филип се отнасяше с нея много мило и нежно и тя се чувстваше добре, но когато остана насаме с Иван, изведнъж забрави за изневерите му, за това, че я изнасили в склада, за всичките неприятности, които й беше причинил. Силната воля на Елена не можа да издържи онази вечер и тя прояви слабост, не устоя на ласките на Иван. От много време тялото й копнееше за необуздана мъжка страст, такава, каквато познаваше само у един единствен мъж. Чак на сутринта, когато изчака бившия си съпруг да заспи, тя си тръгна. Прибра се вкъщи и изключи телефона. Оттогава не бяха се виждали.
Филип продължаваше да я гледа.
- Кажи, какво се е случило между вас? Има ли нещо, което криеш от мен, Елена?
Младата жена се опита да се дръпне от него, но той я задържа, притискайки я до стената.
- Отговори ми, криеш ли нещо от мен! – гласът му звучеше настоятелно.
- Стига повече разпити! – каза Елена и отново направи опит да се измъкне.
Филип не й даде възможност и дори я притисна още по-силно към стената.
- Прекаляваш! – ядоса се вече сериозно Елена. – Какво си мислиш, че правиш? Пусни ме да мина! Искам да си вървя!
- Искам да знам чукала ли си се с бившия си мъж? – изкрещя той.
Елена му удари плесница, грабна чантата си и излезе бързо от ателието.
Филип държеше с ръка лявата си буза, гледайки недоумяващо с широко отворени сини очи. Сега съвсем беше заприличал на обидено малко момченце, на което току-що са взели любимата играчка.
Смяната на Елена беше свършила и тя се отправи към пицария “При медиците”. Умираше от глад. Мисълта за голяма “Маргарита” я преследваше още от академията.
Всички маси навън бяха заети. Хората седяха под чадърите, криейки се от парещите лъчи на слънцето, хапваха пици и пиеха бира. Лекарката се увери, че няма свободни места и с неудоволствие се отправи към вътрешното помещение. Забеляза Иван на една доста отдалечена маса. Той също я видя и й махна с ръка. С него имаше още някакъв мъж, който беше с гръб към нея.
Елена се запъти към тях.
- Сигурно и ти си дошла да се подкрепиш след трудовия ден? – каза Иван и я покани да седне. – Искам да те запозная с един наш нов колега – посочи той своя събеседник.
Елена го погледна и видя, че това е мъжът, който говореше в барчето на академията.
- Доцент Колев, неврохирург, а това е доктор Борисова, моята бивша съпруга – запозна ги Каменов и като се усмихна, добави. - Но само засега просто доктор, след някоя година може и да е с друга титла.
Мъжът се опита да поразведри лицето си с една малка усмивка, но това не му се отдаде много. Беше около петдесетгодишен, с прошарена коса и две дълбоки бръчки около устата. Имаше интелигентен вид, но от цялото му изражение лъхаше някаква постоянна тъга, а очите му го издаваха, че присъства тук само физически, мисълта му бродеше в съвсем други пространства.
- Каква е вашата специалност? – попита доцентът. Гласът му беше тих и звучеше уморено.
- Коремна хирургия.
- Моята бивша съпруга след месец и половина ще заминава на специализация в Лондон. Самият професор Уилсън я покани в частната си клиника – допълни ентусиазирано Иван.
- А да, Уилсън, този с чернодробните трансплантации, нали? – попита Колев.
Елена остана с впечатлението, че той се опитва по-скоро да бъде любезен и да поддържа разговора, отколкото да любопитства за специализацията й. Погледът му беше все така отнесен. Младата жена се чудеше откъде са се запознали толкова бързо с Иван, след като бяха от различни специалности. Но Каменов не я остави да се чуди дълго, защото след малко обясни причината за запознанството им.
- Доцент Колев ме спаси тази сутрин. Заключих по невнимание колата си и забравих ключовете на таблото. Колегата успя безаварийно да отвори шибидаха, без да го чупи, и да вземе ключовете – Иван потупа мъжа приятелски по гърба. – Това са неврохирурзите - сръчни и ловки.
Доцентът пак направи някакъв опит да се усмихне, но и този път не много успешно.
Елена остави вилицата и ножа, вече не беше толкова гладна, подвоуми се известно време дали да попита за Босна и най-накрая се реши.
- Знаете ли – започна колебливо тя, - преди два дни ви видях да говорите в служебното барче. Хората ви слушаха с голям интерес. От мой колега……..или по-точно от неговата сестра, разбрах, че сте били в Босна – Борисова спря неуверено.
Едва сега мъжът я погледна с вече не толкова отнесен поглед. Прекара ръка през лицето си и въздъхна. Иван явно не знаеше откъде пристига Колев, защото доби доста учудено изражение.
- Да, бях в Босна – тихо произнесе доцентът. – Дойдох в България преди месец. Раниха ме……….в крака……..имам късмет, че останах само куц , а не без един крак.
- Разбрах, че сте били доброволец – продължи все така колебливо Елена. – Майка ми беше от Сараево, омъжила се за баща ми като начинаеща медицинска сестра и останала в София. Навремето всяка ваканция ходех там при роднините си.
- Откога не сте били в Сараево? – попита неврохирургът.
- Последния път отидох там по време на зимните олимпийски игри през 1984. После роднините ми заминаха за тогавашна Западна Германия и аз престанах да ходя в Сараево. Но сега непрекъснато следя по новините какво става в страната….
- Новините не дават пълна представа за ада, в който се е превърнала цяла Босна – прекъсна я Колев.
Елена замълча. Иван също мълчеше.
- Но толкова време хората там живееха нормално, религията не беше проблем, а имаше и смесени бракове – каза Борисова.
- Чели ли сте Иво Андрич?– попита неочаквано доцентът и допълни. – Той е от Босна.
- Да, чела съм, но……..само романа му “Мостът на Дрина” – думите й прозвучаха като извинение.
- В един разказ Андрич пише, че хората в Босна живеят привидно нормално, но омразата между различните етнически групи е заложена като скрита мина и не се знае кога ще избухне и ще нанесе непоправими щети. Точно това се случи там. Дойде време мината да избухне.
И тримата мълчаха. Всеки гледаше в чинията си.
Следобедното юлско слънце караше хората да търсят сянка. В заведението едни посетители си отиваха, други идваха. Сервитьорите разнасяха пици, бира и безалкохолни напитки.
Иван запали нова цигара и се загледа в отсрещната улица. По нея почти не минаваха пешеходци. Щеше да се оживи в по-късния следобед, когато горещината намалее и слънцето спре да напича така непоносимо.
- Разбрах, че вие сте работили в Белград – наруши мълчанието Елена. – Защо решихте да отидете в Босна?
- Беше мой дълг. А и не можах да понеса неправдата към сърбите. Обвиниха ги, че те са виновни за всички злини, непрекъснато се показваха материали по западните медии, че сърбите убиват хървати и мюсюлмани, че ги изтезават в лагерите и изнасилват жените им. Европейската общност и Щатите наложиха ембарго на Югославия. Ежедневно информационните агенции бълваха новини за зверствата на сръбските военни и паравоенни части. Сърбите станаха олицетворение на най-грозното и лошото, превърнаха се в извергите на света – Колев се беше въодушевил. – В Босна отидоха много доброволци от арабските страни – муджахедини и членове на различни ислямски организации, които подкрепиха мюсюлманите и обявиха, че водят свещена война в името на правата вяра. Набираха се наемници от Европа. На страната на босненските сърби се биеха и други православни християни от бивша Югославия, Русия, имаше и няколко българи. Аз отидох там като лекар. Бил съм в Сараево, Мостар, Бръчко. Раниха ме край Горажде, точно когато оперирах. Падна снаряд в сградата, която беше приспособена за болница. Мюсюлманите ни плениха и ни закараха в лагер.
Мъжът отново замълча, очите му бяха станали още по-черни и мътни. Дясната му ръка започна да трепери и той я скри под масата. Наведе глава и продължи тихо:
- Имах някакви скрити пари в себе си и един златен пръстен. Тези, които успяхме да се откупим, ни размениха срещу пленени мюсюлмани. Така, както бях ранен, сърбите ме върнаха в Белград и там ме лекуваха в болницата, в която работех преди. Мой колега успя да спаси крака ми от ампутация. Решихме с жена ми и двете ни дъщери да се върнем в България. На мен ми предложиха работа в академията, а жена ми постъпи в едно училище. Тя е учителка по пиано.
Иван беше спрял да пуши и следеше с жив интерес всяка дума на доцента. Въобще не очакваше да чуе подобна история. Когато сутринта се запознаха с новия колега, той му се видя приятен и интелигентен, но малко затворен мъж. Покани го в пицарията, за да го почерпи за услугата, като благодарност. Дори и не допускаше, че Колев се връща от бойното поле.
- Извинете ме, но аз трябва да тръгвам – каза неврохирургът и започна да се оглежда за сервитьора.
- Не, не! – спря го енергично Каменов, отгатвайки намеренията му. – Аз те поканих, колега, аз ще платя.
- Добре. Следващия път аз съм наред - направи опит да се усмихне доцентът. – Доктор Борисова, радвам се, че се запознахме. Довиждане.
Той стана и се запъти към колата си, накуцвайки.
- Този разказ ми дойде като гръм от ясно небе – искрено си призна Иван, когато останаха сами с Борисова.- Не очаквах, че доцентът е преживял целия този кошмар. Направи ми впечатление, че има малко тъжен вид, но реших, че може би причината са семейни проблеми или нещо в работата. А ти как си? – задържа погледа си върху Елена той. – Защо така предателската си тръгна онази вечер? На другия ден ти звънях много пъти, но никой не вдигна телефона.
- Един от колегите ме помоли да му взема дежурството – излъга младата жена.
Каменов продължи да я наблюдава с лека усмивка.
- Твоят фотограф върна ли се?
- Да.
- Сигурно се чувстваш гузна. Каза ли му вече?
- Какво толкова да му казвам! Той не ми е настойник. Аз съм пълнолетен и свободен човек, не съм длъжна да отчитам постъпките си пред никого – малко троснато отвърна тя.
- Ами, щом е така, значи можем да се срещнем пак – продължи Иван, като не сваляше поглед от Борисова. – Защо да не вечеряме заедно още тази вечер? – наведе се по-близо към нея той. - Знам едно чудесно място, дори по-хубаво от онзи ресторант.
- Тази вечер съм заета. Трябва да се срещна с Роксана, ще говорим за снимките – уклончиво отговори Елена.
- Сигурно разговорът ви няма да продължи цяла нощ, нали? Ще се срещнем след това.
Каменов беше присвил леко очи, без да изпуска от поглед събеседницата си, и имаше онзи малко циничен и същевременно прелъстителен вид, на който никоя жена не можеше да устои. Бившата му съпруга много добре познаваше това изражение.
- Не избързваме ли? – попита тя. – Имам нужда от малко време, за да помисля.
- Добре – усмихна се Иван, - помисли си. Аз съм на твое разположение по всяко време на деня и нощта – и като помълча секунда-две, добави, - особено през нощта.
Доктор Борисова се прибра от срещата с Роксана. Дизайнерката направи още няколко дребни корекции на медицинските облекла и решиха снимките да бъдат в събота и неделя.
Елена включи всички лампи в апартамента си и провери телефонния секретар. Имаше две съобщения от Филип, извиняваше се за грубостта си и я молеше да му се обади, когато се прибере. Младата жена вдигна слушалката и започна да набира номера му, но после се отказа. Реши да му звънне по-късно. Той обикновено оставаше в ателието до десет-единадесет вечерта. Тя също искаше да си поговорят, но сигурно по това време Филип промиваше снимки в лабораторията. По-добре да не го безпокои сега.
Взе си набързо душ и влезе в кухнята. В хладилника нямаше кой знае какъв богат асортимент – наложи й се да избира между сандвич със сирене и консерва с риба. Избра сандвича. Отхапа едно парче от него и включи кафеварката. Тази нощ щеше да се порови из учебниците и медицинската литература, не искаше да отиде неподготвена в Лондон. Все пак месец и половина не бяха чак толкова много време.
На вратата се позвъни. Елена помисли, че сигурно е Филип, остави сандвича и кафето и отиде да отвори.
Пред нея застана Иван с една червена роза в ръка.
- Май не ме очакваше, а? – каза той и й подаде розата. – Може ли да вляза или ще бъде неудобно?
- Не е неудобно – каза младата жена. – Заповядай.
Каменов също не беше идвал в дома на бившата си съпруга след развода им. Но за разлика от неговия апартамент тук всичко беше по старому. Изключение правеха само новият телевизор и компютъра. Иван се поразходи из всички стаи и ги огледа без стеснение. Спря пред пианото и вдигна капака му. Беше останало от бащата на Елена. Починалият вече доктор Борисов се славеше като много добър любител-музикант. Навремето, когато им идваха гости, винаги го молеха да изсвири нещо. Бяха чудесен дует със сестра Попова, тя имаше завиден алт. Най-много обичаха руските романси и френските шансони.
Елена не чувстваше особено влечение към музиката и опитите на баща й, когато беше още малка, да я научи да свири, останаха безрезултатни. Доктор Борисов реши, че няма смисъл за мъчи дъщеря си, защото музикалното чувство беше вродено, а на Елена то определено липсваше. Но за разлика от нея Иван също свиреше не лошо на пиано и това може би беше главната причина покойният Борисов да даде благословията си за техния брак. Иначе родителите на Елена не посрещнаха с голям възторг избора й. Казаха, че бъдещият й съпруг не е мъж за една жена и тя сигурно ще страда и няма да е щастлива.
Каменов седна пред пианото и започна да свири популярната френска мелодия от филма “Един мъж, една жена”.
Елена, все още с розата в ръка, се чудеше дали да му каже да си върви или да му предложи кафе.
Иван спря да свири и се обърна към нея. Младата жена смутено загърна пеньоара си. Той се направи, че не забелязва жеста й.
- Всъщност, аз не прекъснах ли някакво твое занимание?
- Не……..т.е. да…….четях разни учебници – измърмори тя.
- А фотографът? Да не се притесняваш, че може да ме завари тук?
- Няма да дойде.
- Значи нощта е само наша? – погледна въпросително Иван.
- Ако искаш, мога да ти предложа кафе и сандвич със сирене – Елена се направи, че не е чула последните му думи.
- Защо не, с удоволствие – съгласи се Каменов.
Тя отиде в кухнята и след малко се върна със сандвичите и каничка кафе. Иван спокойно се беше излегнал на дивана и тихо си тананикаше. Младата жена се почувства малко объркана като го видя в тази поза. От една страна, самоувереността му и поведението на победител я дразнеха, а от друга, се двоумеше дали да му каже да си върви, защото има работа, или да го остави да поседи малко и после сам да си тръгне.
Борисова пусна телевизора и започна да превърта каналите с дистанционното. Попадна на СиЕнЕн, имаше предаване за Босна и даваха документални кадри от войната. Тя се загледа.
Иван се надигна от дивана, заинтригуван от новините. Той също знаеше английски.
Даваха едно село, където всички жители бяха избити, а повечето къщи разрушени. Коментаторът обясни, че това е сръбско село. Войниците - сърби намерили труповете на следващия ден и решили да отмъстят на мюсюлманите от съседното село. Следваха кадри от другото село - и там имаше убити. После показаха някаква болница, където пациентите бяха налягали в коридорите, защото нямаше място за всички. На екрана се появи русокоса журналистка с очила, предаваше от мястото на събитията. Тя започна да обяснява как световната общественост е възмутена от зверствата на сръбските войници, които изнасилват мюсюлманските жени в лагерите и избиват невръстни деца. Завърши репортажа си с думите, че всички военнопрестъпници ще отговарят за чудовищните си деяния пред Международния съд в Хага.
Елена изключи телевизора и стана нервно от фотьойла.
- Не мога да повярвам! – започна да говори разпалено тя, като ходеше из стаята. – Значи само едните убиват, само едните изнасилват, а другите нищо, те се борят за родината си. А откъде тогава толкова убити сърби? Или те сами се избиват, а? Защо всички изведнъж скочиха срещу бивша Югославия. С какво толкова тя предизвика света? Че това си е направо дезинформация, промиват мозъците на зрителите, внушават им кои са добрите и кои лошите. И всички се съгласяват, че най-виновни са сърбите. Те са изверги, чудовища и трябва да бъдат изличени от лицето на земята. А нямат ли всички равни права върху тази земя? Тя е и на сърби, и на мюсюлмани, и на хървати, та дори и на евреите, които от няколко столетия живеят там. Кой изправи тези хора един срещу друг? Та те са един народ, говорят един език. Все едно хората, които живеят в Добруджа, да се обявят за добруджанска нация, а тези от Тракия – за тракийска нация. Мюсюлманите са си присвоили правото да се наричат босненска нация, а езика, на който говорят хората в републиката, са го обявили за босненски език. Каква е тази босненска нация? Няма такава! Там има сърби, които изповядват православното християнство, мюсюлмани, които изповядват исляма, хървати, които изповядват католицизма и евреи, които изповядват юдеизма. Но това не са отделни народи. Те са един народ, но от различни етнически групи и никой няма право да се обявява за по-босненец от другия. И какъв е този босненски език? Такъв няма в световната лингвистика. Това е сърбо-хърватски език.
Елена спря, за да си поеме дъх.
Иван вече не лежеше на дивана, беше станал и с недоумение гледаше бившата си жена. За първи път я виждаше в такова състояние.
Тя рязко седна на фотьойла, без да обръща внимание, че пеньоарът й се развърза. Постоя няколко секунди, изправи се нервно и пак започна да се разхожда напред-назад.
Каменов мълчеше и не знаеше какво да каже.
- Иване, върви си, искам да остана сама! – каза изведнъж Елена.
- Мислиш ли, че ще се чувстваш добре? – попита той недоверчиво и хвана ръката й. – Може би ще е по-добре да съм с теб?
Той виждаше, че бившата му жена е доста разстроена и нервна и не му се искаше да я оставя сама.
- Да, искам да остана сама.
Иван се надигна с неохота и тръгна към изхода. Преди да излезе, се обърна и каза:
- Ако се почувстваш зле, моля те, обади ми се.
Елена не го чу. Мислеше за съвсем други неща.
Когато разбра за първи път за конфликта в Босна, тя се изненада и учуди. Предположи, че са временни размирици, свързани с разпадането на Югославия. Бившите републики трябваше да поемат друг път на обществено-икономическо и държавно устройство и това несъмнено пораждаше социални сътресения. Но когато започнаха да дават кървавите сцени, разрушенията и обезумелите от страх хора, Елена си зададе въпроса дали не става нещо по-страшно. С всеки изминат ден репортажите оттам разкриваха все по-ужасни картини и сега, повече от година след началото на първите сражения, трагедията в Босна се задълбочаваше. Това не беше обикновен временен конфликт, а гражданска война, чийто край не се виждаше. Въпреки работата в Медицинска академия и подготовката за специализацията тя винаги намираше време да се информира за събитията в бившата югорепублика. Следеше не само българските, а и световните новинарски емисии и се опитваше да разбере какво точно става там. Всички се биеха в името на своето дело и смятаха, че то е по-правилното и по-справедливото. Но това, което се набиваше на очи, бяха обвиненията на повечето западноевропейски и американски медии срещу сърбите. Показваха се лагерите, в които сърбите държаха своите пленници, съобщаваше се за обсадата им около Сараево и други градове. От средствата за масова информация се създаваше впечатление, че те са агресорите в Босна, поддържани от Република Сърбия и правителството на Милошевич, а мюсюлманите и хърватите се опитват да се защитят от тях. И само в някои репортажи се изнасяха факти, че действията на мюсюлманите и хърватите към цивилните граждани от другия етнос съвсем не са безобидни, че те също имат лагери за пленници и не са сърбите единствените виновници за продължаването на конфликта.
Елена не искаше да повярва, че сърбите са истинските престъпници в този сблъсък. Войната отприщваше най-тъмните и зловещи страни от човешката природа и беше абсурдно да се мисли, че когато три етнически групи се сражават помежду си, само едната от тях върши злодейства. Ядосваше се на мнението, което медиите се опитваха да наложат, че основната вина принадлежи на сърбите.
Цяла нощ доктор Борисова не затвори очи, обмисляше досегашния си живот, за това как още на десетгодишна възраст реши да стане лекарка, за избора си в областта на коремната хирургия. Мислеше за смъртта на родителите си, напуснали този свят твърде рано, за кариерата си и бъдещата специализация, която щеше да повиши квалификацията й и безспорно да й донесе професионален престиж, за който мечтаеха всичките й колеги.
Елена не беше пушачка, но тази нощ изпуши няколко цигари, два пъти зарежда кафе - машината и на сутринта с тъмни кръгове под очите, но взела окончателното решение, отиде на работа.
Доцент Колев идваше половин час по- рано в академията. Трябваше да прегледа резултатите от последните изследвания на двама болни. Все още имаше доста свободни места за паркиране и той спря колата си на едно от тях. Заключи я и куцайки, се отправи към кабинета си.
Елена го чакаше в коридора и като го видя, се запъти към него. Неврохирургът забеляза, че младата му колежка има много уморен вид. Тъмните кръгове под очите и бледата й кожа подсказваха, че е прекарала една безсънна нощ. “За какво ли тази толкова симпатична и приятна жена се е терзала?”- помисли си той.
- Добро утро – поздрави го Елена.
- Добро утро - отвърна й Колев. – И вие ли като мен имате спешни пациенти, че сте дошли по-рано на работа?
- Не – поклати глава Борисова и като помълча известно време, добави. - Всъщност, чаках вас, исках да поговорим.
- Моля, заповядайте – неврохирургът я покани в кабинета си, без да показва, че малко се учуди защо Борисова го чака да разговарят.
Когато влязоха, Колев направи жест на Елена да седне и започна да вади разни папки и листи от чантата си и да ги слага върху бюрото. Тя помълча няколко секунди и после изрече на един дъх:
- Искам да отида в Босна. Можете ли да ми помогнете да стигна дотам? – и млъкна.
Доцентът остави папките и погледна с недоумение младата лекарка. Виждайки изражението му, тя побърза да обясни:
- Това не е някакво спонтанно решение или временен каприз. Обмислила съм всичко. Моята майка беше босненка, аз съм свързана с тази земя. А и като лекар ще мога да помогна на воюващите.
Колев съвсем беше забравил за папките, остави чантата си на стола до бюрото и се приближи до Елена. Тя седеше на дивана и го гледаше. Мъжът взе ръката й в своята и я погледна с тъжните си очи.
- Скъпо момиче – започна той, - ти знаеш ли какво представлява Босна сега? – и без да дочака отговор, продължи. – Босна в момента е един ад, там човешкият живот няма никаква стойност, разбираш ли къде искаш да отидеш?
- Да, мога да си представя за какво говорите……..
- Не, не можеш! – прекъсна я Колев и повиши глас. - Ти си мислиш, че като отидеш там, ще постъпиш патриотично, хуманно, ще лекуваш ранените!……А знаеш ли колко хора искат да избягат оттам и търсят всички възможни пътища, за да се измъкнат от ужаса на войната…….и колко хора проклинат участта си, че са се родили в Босна? Ти се поддаваш на емоцията си и смяташ, че можеш да помогнеш, нали? Нито ти, нито който и да е, може да помогне сега! Там е хаос, там е пъкъл, там е едно всеобщо озлобление и жажда за мъст. Мъст, която всички са трупали векове наред и сега тя отприщва животинското в човешкия характер! Ако отидеш в Босна, ти отиваш на сигурна смърт, самоубиваш се.!
Доцентът беше оставил спокойния тон, говореше разпалено, ядосано, сякаш се караше на малката си дъщеря за поредната й пакост и се опитваше да я вразуми да не постъпва повече така. Младата жена го слушаше, навела глава. Когато Колев свърши, тя повдигна очи и промълви тихо, но твърдо:
- Ще отида в Босна. От вас искам само да ми помогнете да стигна дотам. Може би трябва да ме включат в някакъв екип на Червения кръст или в “Лекари без граници”. Вие знаете какво трябва да се направи в този случай. Ще замина! – още по-твърдо повтори Борисова.
Доцентът стана от дивана, отиде до бюрото, свали чантата си от стола и седна. Подпря с ръка челото си и затвори очи. Елена го наблюдаваше и не изпускаше нито един негов жест. Той стоя така със затворени очи няколко минути и най-накрая погледна младата си колежка. Видът му вече беше не само тъжен, но и примирен, като на човек, който няма повече сили да убеждава някого в правотата на думите си.
- А какво ще стане със специализацията ви? – отново започна да говори на Елена на вие.
- Нищо, просто няма да отида. Не вярвам професор Уилсън да получи инфаркт от моя отказ – лекарката се опита да се засмее. – Има толкова желаещи да специализират в неговата клиника.
- А доктор Каменов, той знае ли за това ваше решение?
- Не, ние сме бивши съпрузи с него – каза Елена, направи малка пауза и добави: – Разчитам на вашата дискретност. Това си е лично моя работа.
Доцент Колев разбра, че доктор Борисова е от хората, които решат ли нещо, никой не е в състояние да ги разубеди. Не знаеше какви са мотивите й да отиде в онзи ад – дали, защото се чувстваше наполовина босненка или, защото притежаваше чувството за справедливост в по-голяма степен от останалите, но беше абсолютно сигурен, че бившата съпруга на Каменов не искаше да отиде на война от най-обикновен авантюризъм. Твърдостта, с която заяви, че е готова да замине доброволно за една от горещите точки на планетата, говореха за добре обмислено и съвсем не спонтанно решение. Тази млада жена се отказваше от престижната специализация в Лондон, за да избере войната. Нима самият той не направи така преди година, когато остави кариерата си в Белград и тръгна за Босна, убеден, че това е най-правилното. Спомни си как вечерта, преди да замине, жена му плака, умоляваше го да се откаже, но той й отговаряше, че постъпва по съвест. Доктор Борисова явно също беше водила диалог със съвестта си и затова сега го молеше за помощ. Има различни хора – едни мечтаят да забогатеят, други да направят кариера, трети да имат щастливо семейство и просто да се радват на живота. Младата му колежка, която беше най-обикновена на вид симпатична жена, не се страхуваше от неизвестностите в Босна.
Неврохирургът обясни на Елена към кого да се обърне, след като пристигне в Белград. Воюващите в Босна наистина се нуждаеха от медицински кадри. Една част от тях бяха успели да напуснат страната, имаше и избити медици, а болниците не разполагаха с достатъчно персонал.
Най-накрая Колев попита колежката си кога смята да тръгне. Тя му каза, че още днес ще иска неплатен отпуск от шефа си и до няколко дни ще се приготви. Преди да излезе от кабинета, Елена го помоли да й обещае, че за този разговор няма да научи никой, дори и бившият й съпруг.
- Неплатена отпуска за една година! Но доктор Борисова, на теб ти предстои специализация! Самият Уилсън те покани в клиниката си и ти му отказваш. Даваш ли си въобще сметка на какъв златен шанс обръщаш гръб? - професор Такев гледаше с недоумение Елена и не можеше да си обясни защо тя изведнъж реши да не ходи в Лондон и да си вземе едногодишна неплатена отпуска. – И за какво ти е за бога тази отпуска. Ами аз те познавам още от студентка, ти винаги си била работохоличка. Ти живееш с работата си. Защо така изведнъж реши да почиваш? И каква е тази женитба с някакъв си италианец? – продължаваше да се чуди той.
- Казах ви, професоре, налага ми се. Запознах се с този мъж преди време. Беше в България по бизнес. Започнахме да поддържаме връзка, той дойде още няколко пъти тук, харесахме се и решихме да се оженим – Елена избягваше да среща погледа на Такев.
От петнадесетина минути тя беше в кабинета на своя шеф и му обясняваше, че иска да се омъжва за италианец и затова ще се наложи да се оттегли временно от работа. Младата жена доста мисли преди това каква причина да изтъкне за отпуската си и реши, че май е най-приемливо да каже, че ще се омъжва. Обясни, че се е запознала с италиански бизнесмен, който идвал често в България и че той й е направил предложение за женитба, но са решили сватбата да бъде в Италия. Каза на Такев, че иска да се запознае със семейството на бъдещия си съпруг, да разгледа Италия и затова й трябва известно време.
- Но, Елена, какво ти пречи женитбата да заминеш за Лондон? Ти сигурно си обяснила на този италиански бизнесмен какво означава световноизвестният хирург по чернодробни трансплантации професор Уилсън да те покани за негова специализантка. Не можете ли да отложите сватбата си за след една година например? – ядосваше се Такев, като продължаваше да недоумява над това, което му съобщи Борисова.
- Аз също искам да се омъжа, не мога да чакам повече. Моят приятел е прекрасен човек и се радвам, че се срещнахме– изрецитира младата жена, все така избягвайки погледа на шефа си.
Професорът не можеше да повярва, че чува тези думи от най-добрата си студентка, на която залагаше такива големи надежди. Доктор Борисова беше всецяло посветена на хирургията и самият той понякога си казваше, че това привлекателно момиче съзнателно се лишава от личен живот. Познаваше Елена повече от десет години и виждаше, че медицината е нейното призвание и съдба. Тази всеотдайност в работата беше присъща на малко хора. Може би и несполучливият й брак с Каменов се дължеше именно на това – тя беше предпочела професионалната реализация пред семейното щастие. От една страна, Такев се ядосваше, че Елена оставя някои обикновени човешки радости да минават покрай нея, а, от друга, си мислеше, че напредъкът в науката се дължи точно на такива личности. И сега тя изведнъж му съобщаваше, че иска отпуска защото ще се омъжва за италиански бизнесмен. Не можеше да повярва в тази неочаквана метаморфоза у младата си колежка. Професорът не се интересуваше в подробности от личния живот на своите подчинени, но все пак някои слухове достигаха до ушите му. Знаеше за изневерите на Каменов, още докато беше съпруг на Елена, беше подучул, че наричат нея и доктор Георгиев Есмералда и Квазимодо, за което реши, че не е много далеч от истината, но никога, дори и намек, не е достигал до него за познанството й с някакъв италиански бизнесмен, а още по-малко и за предстояща женитба. Тази новина дойде просто изневиделица.
- Добре – разсъждаваше Такев на глас, - а не може ли да се ожените и ти пак да заминеш за Лондон. Щом е бизнесмен, ще може да идва при теб, а и ти през някой уикенд ще ходиш до Италия. И къде смятате да живеете за постоянно?
- Ами, най-напред в Италия, а после ще дойдем в България. Той ще развие тук бизнеса си.
- И какъв е този негов бизнес? – не толкова от любопитство, колкото да каже нещо, попита професорът.
- Иска да инвестира в леката промишленост.
- А не може ли той да си инвестира в леката промишленост, а ти през това време да специализираш в Лондон, в крайна сметка, това е само за една година? Една година, която ще повиши квалификацията ти, а и професионалния ти авторитет. Женитбата няма да ти избяга. После цял живот ще сте заедно с този бизнесмен……Всъщност, той как се казва?
- Антонио……..
Професорът се загледа в младата жена. Господи, наистина ли това е неговата гордост! Изглежда май не я е познавал толкова добре. Това ли е Елена Борисова, която като студентка прекарваше свободното си време в лабораториите на Медицинска академия или в библиотеката? Това ли е лекарката, която на тридесет и три години боравеше със скалпела по-умело от хирург с двадесетгодишна практика? И изведнъж, едва ли не лекомислено, тя му заявява, че ще се откаже от специализацията си и ще се омъжва за някакъв Антонио от Апенинския полуостров. Ако родната му дъщеря беше съобщила подобно нещо, щеше да се изненада по-малко, отколкото да го чуе от устата на младата си колежка.
Професорът се доближи до Елена и я попита с по-мек и спокоен тон:
- Елена, има ли някаква друга причина за това ………за това малко неочаквано решение? Помислила ли си добре какво ще означава то за кариерата ти?
- Да, помислила съм за всичко – тихо каза Борисова.
Такев направи няколко крачки из кабинета, отиде до шкафа, извади една книга от редицата, повъртя я безцелно из ръцете си и пак я върна на мястото й.
- А ако откажа да те пусна в отпуска?
Елена трепна, лицето й леко побледня и се изопна.
- Тогава ще напусна Медицинска академия – не много високо, но твърдо произнесе тя.
Професорът не повярва на ушите си. Явно само се е заблуждавал, че познава доктор Борисова. Прави са психолозите, които твърдят, че човешката душа е като гъста и непроходима тундра. Тъкмо си мислиш, че си хванал вярната пътека и пак потъваш в неизвестността.
- Добре - уморено каза Такев, - ще разпиша молбата ти за отпуска. Откога искаш да започне?
- От утре.
- Формалностите ще уредиш със секретарката. Пожелавам ти много щастие с италианския бизнесмен Антонио.
Професорът даде да се разбере, че разговорът е приключил.
Елена бързо излезе от кабинета, а той скръсти ръце на бюрото и се загледа през прозореца. Щом най-съвестната и отговорна лекарка в отделението постъпваше така, значи оттук нататък можеше да очаква всичко от останалия персонал. Нямаше вече да се учуди, дори ако някой от подчинените му заяви, че е решил да се преквалифицира в изследовател на езерото Лох Нес.
Още на другия ден Елена замина за Белград. Не каза нито на Иван, нито на Филип. На сестра Попова и на колегата си Георгиев обясни, че заминава за Италия, където ще се омъжва. И двамата останаха изумени от това съобщение. Младата жена им сподели, че е поддържала връзка с италиански бизнесмен. “Ами Филип?” – попита Попова. Елена й каза, че с Филип са били само приятели и нищо повече. Сестрата така и не повярва на думите й за някаква женитба, но прие да наглежда апартамента. Евгени Георгиев също в началото се изненада, но после реши, че доктор Борисова е страхотно парче и няма нищо чудно в това, че някой й е предложил да се оженят, пък бил той и италиански бизнесмен. Съжаляваше само, че вече нямаше кой да му прави компания на кафе и кроасани в барчето на академията. Това беше любимото място на него и колежката му след операциите – да похапнат, да се посмеят и да се разтоварят. Сега щеше сам да си пие кафето и да си яде кроасаните.
Когато пристигна в Белград, Елена отиде на адреса, който й даде Колев. Посрещна я мъж на неговата възраст, също лекар, казваше се Предраг Бошкович. Той дълго и с интерес я оглежда и накрая каза, че ако не го беше информирал за идването й българският му колега, нямаше да повярва, че тя е хирург и иска да замине за Босна. Младата жена започна да показва дипломите си, но той махна с ръка и обясни, че там, където е решила да ходи, дипломи не са й необходими и е най-добре да ги остави на съхранение при него. Няколко пъти я попита знае ли какво я очаква и Елена му отговори, че е готова да приеме предизвикателствата и няма да се откаже. “Благодаря ти, Господи, че има такива хора!” – възкликна сърбинът и я прегърна. После й каза, че и двамата му синове са в Босна. Единият, студент по медицина, прекъснал обучението си и отишъл да помага на ранените в западната част на републиката, а другият участвал в боевете около Тузла. Мъжът обясни, че самият той също е бил в Босна, но сега временно е тук, за да набира медицински кадри и скоро пак ще заминава.
Елена знаеше малко сърбо-хърватски от майка си и от гостуванията навремето при близките си в Сараево. От България се снабди с една граматика и започна да упражнява произношението си.
Остана няколко дни в Белград. Запозна се и с други лекари и сестри, които щяха да заминат за Босна. Повечето бяха сърби от бивша Югославия, но имаше и един поляк, двама руснаци и един лекар от Израел. Всички бяха доброволци. Обясниха им, че ще им осигуряват квартира и дневни дажби от храна, кафе и цигари. Заплатата им ще бъде триста германски марки. Някои се отказаха от нея с думите, че идват тук не като наемници, а като доброволци, които искат да помогнат на босненските сърби. Елена също се отказа от заплащането. Реши, че дажбите от храна ще са достатъчни, а и на война нямаше нужда от много неща. Носеше малко багаж със себе си, който щеше да й стигне и хиляда щатски долара. “ Не отивам в Босна, за да печеля – заяви тя пред комисията, която одобряваше кандидатите.”
Повечето от сестрите и лекарите нямаха опит в лекуването на ранени с огнестрелни рани. Проведоха им няколкодневно обучение за действие по време на война. Доктор Борисова само веднъж, като стажантка, беше асистирала при ваденето на куршум. По време на учения един лейтенант беше прострелян в областта на корема и го докараха в Медицинска академия. На инструктажа им обясниха кои са най-характерните огнестрелни рани, как да постъпват, когато нямат достатъчно превързочни материали и дезинфектанти или се налага спешно да се действа, за да се спаси ранения.
Желаещите да заминат за Босна бяха от различни възрасти. Лекарят от Израел наближаваше шестдесетте. Той упорито учеше езика и непрекъснато се опитваше да контактува с колегите си, за да упражнява наученото. Понякога сърбите се заливаха от смях на произношението му.
По време на престоя си в Белград Елена се запозна с едно симпатично момиче на име Босна. Учела история в Белград, но прекъснала, защото искала да помогне на воюващите сърби. Изкарала курс за медицински сестри. На въпроса на Борисова защо се казва така момичето обясни, че е кръстено на баба си, която е родена в едно село близо до планината Яхорина, откъдето извира река Босна и това женско име е често срещано в региона.
Елена и Босна попаднаха в групата, която трябваше да замине за една болница в североизточната част на страната.