След близо месец и половина престой в Яйце Лили започна по малко да усвоява местния език. Хърватите, с които контактуваше го наричаха хърватски език. Запозна се и с няколко мюсюлмани и сърби от цивилните, останали в града, но странно защо те говореха на същия език, а го наричаха сръбски или босненски. Лили никога преди не беше контактувала с хора от бивша Югославия и не знаеше какво е звученето на техния език. Тео имаше някакви впечатления от преди петнадесет години, когато отиде на екскурзия в Белград с родителите си, а също и от турнетата с цирка, но доколкото си спомняше, езикът тогава се наричаше сърбо-хърватски и той също не можеше да си обясни защо всяка етническа група сега го нарича по свой начин. Известна разлика се долавяше само в произношението на някои думи и в изписването на буквите. Сърбите пишеха на кирилица, а хърватите и мюсюлманите на латиница. Явно и лингвистиката имаше отношение към конфликта в републиката. Лили дори веднъж попита Мате Радич защо езикът, на който говорят хората в Босна, е един и същ, а всяка група го нарича по различен начин. Той леко се намръщи, лицето му се изопна и обясни, че това е хърватски език, на който от векове се говори в Република Хърватска и в Босна и Херцеговина, защото по принцип тя принадлежи на Хърватска. Сърбите само са откраднали езика и са го нарекли сръбски. Момичето се направи, че приема това обяснение, но когато останаха сами с Тео, обсъдиха този проблем и решиха, за да не дразнят никого, да наричат езика просто “вашия език” или “местния език”.
За хърватите в Яйце Лили и Тео бяха “двойката французи” още от първия ден на пристигането им. Освен тях имаше и още няколко други чужденци - германци, италианци и един англичанин. Те също бяха дошли тук като наемници.
Босна донякъде напомняше на Лили и Тео родната Румъния – и по подобната балканска природа, и по климата, и по останалите от социализма големи сгради и промишлени предприятия, които бяха характерни за всички източноевропейски страни. Но тук, за разлика от Румъния, си личеше, че жизненият стандарт е бил значително по-добър. Нещо средно между Източна и Западна Европа.
Тео разказа на приятелката си за някогашната екскурзия в Белград и за неуспешния опит на родителите му да забогатеят от продажбата на цигари на черно. Лили си спомни, че когато завършваше училище, даде почти цяло състояние, за да си купи югославски обувки на черно за абитуриентския бал.
Лили и Тео бяха настанени с още трима снайперисти в една доста прилична къща. Няколко дни след тяхното пристигане в града дойде и Мате Радич. Оказа се, че той е заместник комендант на Яйце и командир на отряда на снайперистите, който се състоеше от петнадесет човека. Освен Лили имаше и още една жена – германка, инструкторка по стрелба в Хамбург. Тя беше двадесет и пет-шест годишна, не много висока, набита и със съвсем къса сламеноруса коса. Имаше дебел, дрезгав глас и пушеше пури. Още в началото Лили разбра, че май няма да се сприятелят. Ерика, така се казваше германката, винаги навъсено и неодобрително оглеждаше Лили, докато Тео беше удостояван с доста по-нежни погледи. Приятелката му го подиграваше, че хамбургската инструкторка по стрелба май му е хвърлила око.
Яйце не беше голям град, намираше се в Централна Босна. Навремето тук живееха представители на всички етнически групи, като хърватите бяха мнозинство. Със започването на войната една част от жителите успяха да напуснат страната, преди да затворят границите. Най-напред сраженията се водеха между сърбите и коалицията на хървати и мюсюлмани. По-късно последните се разединиха и престанаха да действат съвместно. Сега Яйце беше окупиран от войските на сърби и хървати. Понякога те се атакуваха взаимно с доста голямо ожесточение. Имаше периоди на известно затишие и после всичко започваше отново. Останалите цивилни в града бяха третирани според това каква религия изповядват и в коя част се намират – сръбска или хърватска. В района, в който се намираха Лили и Тео, на сърбите и мюсюлманите се гледаше като на хора второ качество. При разпределянето на хранителните дажби и хуманитарните помощи, те получаваха по-малко от хърватите. Хърватските лекари дори отказваха да лекуват хора от други етнически групи. Лили беше свидетелка на подобен случай. Поряза си ръката и отиде да я превържат в приспособената за болница постройка. Една жена – сръбкиня, явно тежко болна, чакаше да бъде прегледана, но лекарят отказа да я приеме. Заяви, че не може да хаби лекарства и материали за сръбски боклуци. Жената продължи да го моли, но той грубо я изблъска от болницата. Виждайки това, Лили си помисли, че може би сърбите постъпват по същия начин с хърватите в другата половина на града.
Комендантът беше издал заповед, че никой не може да преминава от едната част на Яйце в другата. Подобни постъпки се третираха като дезертьорство и се наказваха сурово, понякога дори и със смърт. Заварените от войната сърби в хърватската част на града бяха принудени насила да останат тук, живеейки в непрекъснат страх за утрешния ден. В техните жилища се правеха всекидневни обиски под предлог, че се търси скрито оръжие, но често войниците се връщаха с предмети, които имаха приложение главно в мирния живот. На Лили й правеше впечатление, че много от военните ходеха отрупани със златни пръстени и синджирчета. Някои от тях разполагаха и със солидни суми пари. Иначе имаше официална заповед, че всички опити за мародерство над цивилните граждани ще се наказват от военния съд, но явно заповедта не се изпълняваше особено стриктно. Лили забеляза, че понякога и Ерика ходеше на обиски за оръжие и от време на време се появяваше с различни обици или часовници.
Снайперистите, обособени в отделен отряд, не бяха задължени да участват в операциите за поддържане реда в града и спазване на комендантските заповеди от цивилното население. Те се водеха т.нар. елитни части, но въпреки това някои от тях, по собствено желание, вземаха участие в делата на обикновените военни. Лили и Тео вършеха само това, за което бяха наети.
Понякога хърватските войници се събираха и някой от офицерите им изнасяше реч. Особено желан оратор беше Мате Радич. Неговите речи винаги продължаваха по-дълго. Той говореше разпалено и с шовинистки ентусиазъм, а слушателите бурно го аплодираха. На тези събрания присъстваха и цивилни граждани. Лили забеляза, че някои от по-възрастните хървати често, докато слушаха ораторите, вдигаха ръцете си в хитлеристки поздрав и фанатично произнасяха думата “усташи”. В началото, още като не разбираше добре езика, тя не обръщаше внимание на тези сбирки, но когато понатрупа повече знания, започна да се заслушва по-дълго, а последните няколко пъти присъства през цялото време. Тео не проявяваше никакъв интерес към тези мероприятия и подигравателно ги наричаше политическа просвета.
Историята не беше от любимите предмети на Лили и тя почти нищо не си спомняше от това, което навремето учеше в училище за миналото на бившите югорепублики. Помнеше само, че те, както и повечето държави от Балкански полуостров, са били няколко века под турско робство. Но от речите, които слушаше, научи кои са усташите и усташката държава и защо някои от хърватските военни носеха на униформите си обозначението “U”. Усташите са били нелегална хърватска революционна организация, създадена през 1932 година. По време на Втората световна война те станали съюзници на Хитлер, който им помогнал да основат Хърватската независима държава. Тази държава просъществувала в периода от 1941 до 1945 година и в нейните предели, освен Хърватска, влизали и Босна и Херцеговина. Евреите, циганите и най-вече сърбите са били враговете на усташите. На мюсюлманите се е гледало като на съюзници, но за тях са казвали, че са част от хърватския народ. В своите речи Радич разпалено говореше, че е време да се възстанови Хърватската независима държава, а Босна е неизменна част от нейната територия. Усташките лидери емигрирали в Западна Европа, след като Тито взел властта и била образувана Съюзна федеративна република Югославия. Когато започнало разпадането й в началото на деветдесетте години, усташките емигранти се върнали и се включили в борбата за извоюване на независимост на Хърватска. В момента някои от тях дори заемаха високи държавнически постове в младата република. Хърватите от Босна и Херцеговина искаха да се присъединят към официален Загреб.
Лили научи, че Радич е потомък на бивш усташки офицер, емигрирал във Франция с жена си и малкия си син. По-късно семейството му получава реабилитация и юношата Мате и неговата майка се завръщат в Титова Югославия. Малко преди това бащата умира от инфаркт в Лион. Радич беше завършил право в Германия. Той принадлежеше към едно от най-богатите хърватски семейства. Семейните авоари се съхраняваха в западноевропейски банки и една част от тях радетелят за възстановяване на Хърватската независима държава ползваше за наемане на бойци. Други богати хървати също даваха големи суми за подпомагане на своите. Хърватските военни бяха много добре въоръжени и разполагаха с голям запас боеприпаси.
На две-три седмици в Яйце пристигаха камиони с оръжие и храна. Войниците и цивилното хърватско население в града получаваха добри дажби. Кафето и цигарите не бяха лукс. Същото не се отнасяше за останалите етнически групи в града. Православната църква беше разрушена, а нехърватите, които искаха да живеят по-спокойно, трябваше да се покръстят в католическата вяра. Но много ентусиасти за това нямаше. Лили беше чула, че в Босна на няколко места има хърватски лагери, в които сърбите били подлагани на жестоки изтезания. В Яйце провинилите се граждани, най-вече сърби и по-малко мюсюлмани, отиваха в една сграда, наричана затвор. Французойката никога не беше ходила там и не знаеше какво представлява, но един от снайперистите – италианец, разказваше, че биели затворниците и не им давали храна и вода по няколко дни.
Лили и Тео за месец и половина престой в Яйце участваха в няколко тежки сражения. Едно от тях беше в края на юли и отне много жертви от хърватска страна, а сигурно и от сръбска. За пръв път младата жена се срещна очи в очи със смъртта. Видя как снаряд раздробява човешки тела и крайниците хвърчат във всички посоки. Край нея умираха хора, ранени крещяха в истерия. Когато тръгна за Босна, тя не очакваше, че ще срещне целия този ужас и си даде сметка, че и двамата с Тео съвсем не са били подготвени за грозотията на войната. Още след първите кървави сцени Лили и нейният приятел решиха да се върнат във Франция, но Радич им обясни, че това засега е невъзможно. Цяла Босна представляваше едно бойно поле, всяка от воюващите групи пазеше своята територия, а външните граници бяха затворени. За двама чужденци, тръгнали да напускат страната, това щеше да бъде непосилно. Попаднал веднъж в бившата югорепублика, човек трудно можеше да излезе от нея, превръщаше се в пленник. Лили питаше не могат ли да излязат от страната, като тръгнат с някой от конвоите, които носят оръжие и храна и после се връщат към Хърватска. Радич обясни, че много често конвоите са атакувани от противниците и не винаги успяват да минат границите на Босна, но ги успокои, че могат да си тръгнат с камионите на някоя хуманитарна организация. В Яйце досега само веднъж пристигна един английски хуманитарен конвой, охраняван от сини каски. Лили се опита да говори с шефката на организацията и тя каза, че е малко трудно, но не невъзможно да им помогне. По принцип хуманитарните камиони, които влизаха в Босна, бяха най-щателно проверявани от всички пропускателни пунктове, но все пак, като френски граждани, за Лили и Тео имаше някакъв шанс да напуснат страната. За желанието на англичанката да помогне на двамата чужденци роля изигра и сумата от три хиляди долара, която Лили й предложи. Но в последния момент отговарящият за ескорта от сините каски отказа да вземе други хора. Уточни, че имат нареждане да приемат само деца, останали сираци, и то при условие, че комендантът на града се съгласи. Така Лили и Тео останаха в Яйце до втори удобен случай. През това време Мате Радич им заяви, че те са дошли тук по собствено желание и срещу заплащане за определена дейност. Щом са приели, трябва да изпълняват това, за което са били наети. Не пропусна също да отбележи, че в момента в Босна действат военни закони и обстановката се различава от мирновременната. Двамата решиха, че просто нямат друг избор и са принудени да се подчинят, докато чакат друга възможност да напуснат и Яйце, и Босна, и ада, в който така наивно попаднаха.
Когато оставаха сами, Лили често плачеше и се упрекваше, че се е съгласила да приеме предложението на Радич. “Ние станахме убийци по своя воля!” – хлипаше тя, а Тео я утешаваше, че съвсем скоро ще имат възможност да избягат от тази проклета война и да я забравят завинаги. Младият мъж също много тежко преживяваше ужаса, с който се сблъска в Босна, но пред любимата си се опитваше да изглежда спокоен и да й вдъхва надежда. Двамата се успокояваха, че само веднъж да оставят целия този ад зад гърба си, ще заживеят по новому, ще си намерят работа и ще бъдат щастливи. После започваха да мечтаят къде ще отидат и да се надяват късметът да им се усмихне по-скоро. Но докато се намираха още тук, те бяха длъжни да изпълняват задълженията си. В Яйце на дезертьорството и опита за кръшкане, дори и на чужденците - наемници, не се гледаше с добро око. “Ние ви плащаме, за да ни помагате – казваха хърватите - и затова, докато сте тук, ще работите за парите си!” За да не ги дразнят излишно, Лили и Тео изпълняваха това, за което бяха наети.
За снайперистите имаше определени позиции, откъдето те трябваше да стрелят по противника. Прозорците на отсрещните сгради бяха затъмнени, по улиците имаше направени барикади, опънати брезенти и непрозрачни найлони. Това се правеше с цел минаващите оттам хора да не се превръщат в лесни мишени. Но въпреки че всички набързо притичваха през откритите места, убити винаги имаше. Сърбите също разполагаха със свои снайперисти и дебнеха противниците си от другата страна.
Лили и Тео правеха един трик - заемаха някаква позиция и от време на време стреляха, но никога по хора. После се хвалеха на войниците, че са улучили няколко сърби и показваха голям ентусиазъм да поразят и други живи мишени, но бяха благодарни, че никой от хърватите не стоеше до тях и не следеше колко човека са убили. Това продължаваше, откакто бяха в Яйце. Само веднъж участваха в голямо сражение, но и там не проявиха изрядна точност.
Ерика беше особено усърдна в работата си и я вършеше с голямо удоволствие. Обикновено вечер тя пиеше с войниците и Лили и Тео по цяла нощ слушаха боботещия й пиянски глас. Сутрин ставаше към десет часа и заемаше любимата си позиция на петия етаж в една полуразрушена сграда. Пушейки пура след пура, тя оставаше там, докато се стъмни, и появеше ли се човек от другата страна, стреляше. Вечер отново се отдаваше на пиянски оргии.
Няколко пъти снайперистите направиха нещо като състезание, демонстрация на уменията си пред останалите военни. Стреляха по картонени мишени и без оптическите мерници. Лили и Тео също участваха. Винаги най-много точни попадения имаше Лили и спечели уважението на хърватските офицери. Може би и затова, когато уж стреляше по сърбите и обявяваше колко е убила, те й вярваха. А и по принцип мъжете в града не криеха възхищението си от красивата снайперистка. Единствена, която изпитваше неприязън към нея, беше Ерика. Лили се правеше, че не забелязва и чакаше момента, когато заедно с Тео ще напуснат Яйце, Босна и Ерика.
Още от края на юли и сега – началото на август горещините ставаха нетърпими. Около два часа след обяд слънцето грееше безмилостно и нито хърватите, нито сърбите от другата страна имаха особено голямо желание да се атакуват.
Яйце беше притихнало, по улиците нямаше много ентусиасти да се излагат на палещия пек и само от вътрешността на сградите се чуваха разговори и тук-там музика.
Тео от няколко дни говореше, че вече не може да понася порасналата си коса и въпреки безмилостното слънце тръгна да търси фризьор или въобще някой, който разбира от това, за да оформи прическата му.
Лили и един млад мъж седяха на олющена пейка в бивша детска площадка под сянката на солиден, див кестен. Тук, където преди време майките и бабите са водили малчуганите си да играят, сега цареше опустошение и мръсотия. Въртележката беше разцепена наполовина, а люлките висяха, изкривени в различни посоки. Дали случайно или нарочно по розовата пързалка – слонче, точно на мястото, където са се спускали детските дупета, сега имаше следи от куршуми. Малкото езерце, в което някога са цъфтели водни лилии или са плували рибки, беше сухо, а в него се валяха счупени бутилки, смачкани кутии от бира, фасове, гилзи и незнайно откъде попаднала очукана, бяла, алуминиева тенджера с червени цветенца отстрани.
Детската площадка се намираше на невидимо за противниковите снайперисти място и затова Лили и нейният събеседник се чувстваха спокойни. Той се казваше Миро, хърватин, тридесет и две годишен и беше в Яйце от една година. Преди войната Миро работеше като журналист в Загреб. Той беше един от привържениците за отделянето на Хърватска от бивша Югославия и участва в сраженията с югоармията, а по-късно, когато конфликтът там се уталожи, Миро дойде в Босна, за да помага на своите събратя хървати. С Яйце го свързваше родословието му. Баща му беше роден тук, но по-късно отишъл да учи в Загреб, оженил се и останал да живее там. Бившият журналист смяташе, че една част от Босна и Херцеговина принадлежи на Хърватска и трябва да се присъедини към нея. Ненавиждаше сърбите, защото няколко десетилетия подред след Втората световна война се опитваха да наложат хегемония над всички свои републики в рамките на федерацията, а мюсюлманите презираше, защото искаха да създадат в Босна своя ислямска държава и защото за него повечето от тях бяха прости и неграмотни.
Но въпреки националистическите си идеи Миро не носеше усташкия знак “U” на униформата си. Отличаваше се с висок интелект, добро възпитание и почти енциклопедични знания в много области. Говореше перфектно немски и английски, а откакто се запозна с Лили, започна да учи френски и за малко повече от месец вече доста успешно се справяше с всички минали времена и със сюбжонктива. Младата жена също бързо усвояваше чужди езици. Освен румънски и френски тя говореше съвсем прилично английски и италиански, а Миро й помагаше да научи по-бързо местния език. И двамата използваха свободното време, за да подобрят езиковите си умения. В крайна сметка, престоят в Яйце имаше и положителна страна.
Тео, за разлика от своята приятелка, не смяташе да се задълбава в лингвистиката на сърбо-хърватския. Знаеше няколко думи и изрази и отказваше да учи повече, защото се надяваше скоро да напуснат Босна.
Времето след обяд, когато горещината ставаше непоносима и караше хората да търсят по-дебела сянка, беше най-спокойният период от деня за учене на чужди езици, защото точно тогава на никой не му се воюваше.
Лили и Миро сядаха под клонестия кестен и се отдаваха на упражнения по френски и сърбо-хърватски. Така, покрай тези разговори, те се бяха опознали и научили доста неща един за друг. Хърватинът знаеше, че Лили и Тео са живели в Румъния и по-късно са емигрирали във Франция.
- Не смяташ ли, че мюсюлманите и сърбите също имат съвсем основателни претенции да обявят Босна за своя земя? - попита младата жена.
В момента разговорът се водеше на сърбо-хърватски. Те имаха практика един час да говорят на френски, един на сърбо-хърватски, като взаимно поправяха грешките си.
- Само сърбите и ние можем да претендираме за Босна – отсече категорично Миро.
- А защо изключваш мюсюлманите?
- Защото да си мюсюлманин е религиозна, а не национална принадлежност. Все едно хората, които живеят в Алжир или Мароко да не се наричат алжирци или мароканци, а да се обявят за мюсюлманска нация. Мюсюлманите, както и християните, са хора от различни националности и народи, изповядващи една обща религия – обясняваше Миро. – Може да се каже мюсюлмански народи, но в това понятие влизат - турци, сирийци, либийци, афганистанци и всички, които изповядват исляма. По същия начин може да се каже християнски народи. Това понятие включва и италианци, и французи, и испанци, и румънци и всички, които изповядват християнската религия. Естествено, отделно има християни католици, християни протестанти, християни православни и още някакви други – махна с ръка той.
- Да, но мюсюлманите, живеещи тук, се наричат босненска нация - не се предаваше Лили.
- Няма такава нация. С какво мюсюлманите са повече босненци от хърватите или сърбите, които са родени и живеят тук? Босненската нация не съществува, тя е измислена от Алия Изетбегович и неговите съмишленици, за да могат да предявяват претенции за образуването на независима мюсюлманска държава. А преди това Тито говореше за някаква мюсюлманска нация.
- Но нали мюсюлманите, също като сърбите и хърватите, живеят тук от векове……
- Не е вярно! – прекъсна я бързо Миро. – Мюсюлманите не живеят тук от векове! – в гласа му се долавяше известна доза гняв, че чужденци като Лили правят исторически грешки относно миналото на Босна. - Те са се появили след четиринадесети - петнадесети век, когато турците са завладели почти целия Балкански полуостров. Една част от живеещите тук хора са били принудени насилствено да приемат исляма, други са го направили доброволно, за да избегнат тежкото си положение. Е – с известно примирение каза той, - има и истински турци, които са се заселили тук, но те са много малко. Повечето от тях са се върнали обратно в Османската империя, след като Босна и другите поробени държави извоювали наново свободата си.
Лили се замисли. Тя не знаеше тези подробности от историята на Босна. От Миро научи много нови неща, които преди въобще не й бяха известни. Правеше й впечатление, че той не само преразказва фактите, но се опитва да разсъждава над тях и да им дава собствена оценка.
- А евреите, техният брой не е малък. Те защо нямат никакви претенции, след като също живеят тук, в крайна сметка тази страна е и тяхна родина, нали? – обърна се отново младата жена към своя събеседник. Увлекателността, с която той обясняваше, я караше да проявява по-голяма любознателност. Разговорите с Миро бяха най-приятното нещо за Лили в Яйце.
- Евреите в Босна са дошли главно от Испания – започна с малко академичен тон младият мъж. - В края на петнадесети век испанският инквизитор Торквамеда постановява всички евреи да напуснат страната. Една част от изгонените идват в тогавашния Босненски пашалък. Султанът ги приема и им дава граждански права. Тези евреи се наричат “сефарди”. По-късно в Босна пристигат и други евреи – “ашкенази”. Те са от Западна и Източна Европа. Тези две групи евреи създават две общности.
- Миро – усмихна се Лили, - ако не бях се запознала с теб, никога нямаше да науча толкова интересни неща от историята. – Помълча малко, двоумейки се, и попита. – А…….а защо в Босна всички говорят един език, а го наричат по различен начин – босненски, сръбски, хърватски?
След като преди време зададе този въпрос на Мате Радич, младата жена не беше питала друг за това. Дори когато упражняваше езиковите си умения с Миро, тя казваше: “Хайде да говорим на твоя език” или “Помогни ми да науча още нещо от вашия език.”
Мъжът изненадано погледна своята събеседничка. Тя никога не беше го питала за това. Преди да постъпи на работа в една редакция в Загреб, Миро завърши журналистика в Белград. Предметите езикова култура и лингвистика, които изучаваше там, му помогнаха да разбере произхода на езика, на който говореше. И въпреки, че беше хърватин, не можеше да се съгласи, че това е чисто хърватски език. Но след започване на конфликта със сърбите, избягваше да коментира тези свои резерви с други сънародници.
- Това е доста спорен въпрос – започна бавно той, – но със сигурност мога да ти кажа, че не е босненски език. Както няма босненска нация, така няма и босненски език. Може и да има някакви диалектни особености, както например има разлика в произношението на английския в Лондон и в Единбург например, но не става въпрос за различен език.
- И все пак, защо вие го наричате хърватски, а сърбите сръбски език? – този път гласът на Лили беше по-уверен.
- И понеже ти не си сигурна какъв точно е, а и не искаш да изпаднеш в неловко положение, винаги го наричаш “вашия език” или “твоя език”, така ли? – засмя се Миро, опитвайки да измести темата.
- Наричам го така, защото не искам да дразня никого, а ти не ми отговори на въпроса.
- А ти как мислиш – сръбски ли е или хърватски?
- Това ще ми кажеш ти. Аз знам, че езикът в Румъния, където съм родена, е румънски, а не трансилвански например и французите, които живеят в бившите френски колонии говорят френски, а не някакъв друг език.
- Тогава излиза, че езикът в Босна е босненски, така ли?
- Така излиза от логическа гледна точка, но ти твърдиш, че такъв език няма, какъв е тогава?
- Лили, не знаех, че си толкова упорита! – възкликна Миро.
- Просто съм любопитна – каза тя, като продължи да го гледа, очаквайки отговор на въпроса си.
- Ами…. езикът е сърбо-хърватски – предаде се най-накрая той. – Но и двете страни си присвояваме правото, че е само наш – Миро гледаше към розовата пързалка-слонче и избягваше погледа на събеседничката си.
По улиците на Яйце не се виждаха нито военни, нито цивилни. Хората се криеха от слънчевите лъчи. Листата по дърветата не помръдваха, птичките бяха замлъкнали. Следобедна августовска тишина, която с нищо не подсказваше, че тук се водят сражения.
Лили събу сандалите си и стъпи с боси крака на земята. Тя беше единствена, която не носеше военна униформа. Успя да измоли от Мате Радич да се облича със собствените си дрехи. Той реши, че все пак може да направи това изключение за хубавата снайперистка. Иначе останалите военни – и хървати, и наемници ходеха с униформи и с кубинки. А Тео, потейки се в дрехите, които не бяха приспособени за над тридесетградусова температура, казваше не без завист на приятелката си:”Това е предимството да си хубава жена!”.
Докато разговаряха с Лили, Миро беше съблякъл куртката си. На нея имаше нашивки на лейтенант.
- А защо – наруши мълчанието младата жена, - хората от различни религии, които толкова време са живели мирно в Босна, изведнъж са хванали оръжието?
- Те може и да са живели мирно, но са предчувствали, че това някога ще се случи.
- Миро, аз виждам как вашите хора се отнасят със сърбите и мюсюлманите. Мислиш ли, че те са по-различни към хърватите в техните територии? Всички са еднакво зли към противниците си.
- Сега сме във война – тихо каза младият мъж.
- Ти си католик – Лили посочи кръстчето на врата му, - вярваш в Господ, ходиш на църква. Сигурен ли си, че твоят бог одобрява всичко това и ви подкрепя?
Изведнъж викове и караница нарушиха тишината. По улицата се зададоха няколко войника. Те блъскаха две жени и ги водеха към сградата, където се намираше щабът. Ерика също вървеше с групата, крещеше нещо на жените на някаква смесица от сърбо-хърватски и немски и ги буташе грубо.
Миро бързо облече куртката си, закопча я и тръгна към войниците. Лили го последва.
- Какво се е случило? – попита той.
- Крадяха, господин лейтенант – отговори единият от войниците. – Хванахме ги в склада.
- Какво сте откраднали? – обърна се Миро към двете жени.
- За децата, господине! – проплака по-възрастната. – Това е дъщеря ми. Има две деца – на десет и на седем години. Храната свърши, гладни са – говореше бързо и с молещ глас тя.
Ерика я ритна по крака с подкованата си кубинка и жената се преви.
- Какво правиш!? – извика на сърбо-хърватски Лили и застана пред германката. – Ние имаме други задължения! Това е работа на войниците!
Миро също направи знак на Ерика да не се меси. Тя го изгледа навъсено, но остана на мястото си.
- Какво са откраднали? – попита лейтенантът.
- Мръсните сръбски боклуци бяха влезли в склада и крадяха консерви – отговори войникът, гледайки с презрение двете жени. По-старата продължаваше да държи крака си, а дъщеря й въртеше уплашено очи ту към войника, ту към Миро, ту към Ерика.
- Къде ги водите? – продължи да задава въпроси Миро.
- Арестувахме ги, ще ги затворим и ще доложим на заместник коменданта.
- Не знам дали заместник комендантът ще се занимава с такива дребни работи – повдигна рамене лейтенантът.
- Как дребни, господин лейтенант, те крадяха! Полковник Радич заповяда да задържаме всички нарушители и да му докладваме – обади се друг войник.
- Полковник Радич е имал предвид по-големи нарушения, а те са откраднали една-две консерви.
- Пет, господин лейтенант – уточни войникът.
- Добре, дори и пет да са, това е дребно нарушение, най-много да ядосате полковника, ако започнете да го притеснявате с такива дреболии. Пуснете ги. Аз ще му доложа за случката.
- Ама.…ние ги хванахме в склада…..на местопрестъплението - объркано изрече първият войник и премигна с очи.
- Благодаря за наблюдателността, момчета! – Миро се опита гласът му да звучи по-ведро. - Ще ви похваля пред полковника. А вие си вървете – обърна се той към жените.
В първия момент те се изненадаха и не знаеха какво да правят – дали наистина ги освобождават или е някакъв номер. Старата жена все още държеше крака си, но дъщеря й я хвана за лакътя и бързо я поведе по улицата, свивайки в първата пресечка.
Войниците постояха малко, но след като лейтенантът ги успокои още веднъж, че ще доложи на полковника за случката, се отправиха към сградата, която беше предназначена за казарма.
Ерика се обърна към Лили, изгледа я злобно, избоботи нещо на немски, плю в краката й и си тръгна.
Миро започна да се смее.
- Защо се смееш? – попита го Лили. Тя не знаеше немски. – Какво каза Ерика?
- Ако и аз бях жена и изглеждах като нея, и аз щях да ти кажа тези думи – продължи да се смее още по-силно лейтенантът.
Мате Радич беше пратил да повикат Лили и сега тя стоеше в кабинета му, чудейки се защо иска да говори с нея. Тайничко се надяваше да е нещо свързано със заминаването им с Тео от Яйце.
- Моля, седнете, госпожо Льовет – каза на френски хърватинът и посочи стола срещу бюрото си.
Въпреки, че беше началник на Лили, той продължи да й говори на вие. С Тео бяха на ти още във Франция. На останалите наемници също говореше на ти.
- Имам сведения – внимателно започна полковникът, - че вие не изпълнявате съвсем точно това, за което сте тук и ви плащаме.
- Не разбирам какво имате предвид? – леко повдигна вежди младата жена.
- Имам предвид – все така бавно и с равен тон продължи Радич, - че вие само симулирате стрелба срещу сръбските позиции.
Сърцето на Лили подскочи, но тя запази външно самообладание. Постара се да не трепне нито едно мускулче по нея.
Хърватинът пушеше и внимателно я наблюдаваше.
- Тези ваши сведения – направи опит да се засмее тя, - просто не отговарят на истината. Вярно е, че аз и Тео се оказахме неподготвени за събитията, които стават тук и бихме искали да се върнем отново във Франция, но нали се разбрахме с вас, че докато сме в Яйце, ще изпълняваме това, за което сме наети.
Лили млъкна и погледна невинно мъжа срещу себе си. Той всмукна от цигарата си, присви леко очи и след няколко секунди бавно издиша дима. “Госпожа Льовет е не само голяма красавица, но и голяма лъжкиня” – помисли си Радич. Вярваше много повече на това, което му каза днес Ерика.
От известно време германката следеше Лили. Тя не можеше да се примири, че на демонстративните състезанията, които правеха снайперистите, нафуканата французойка показваше по-добри резултати от нея. И въпреки че инструкторката от Хамбург прекарваше повечето време с пушка в ръка, дебнейки някой от противната страна да се изпречи пред мерника й, тя наблюдаваше и съперничката си. Отначало започна да я следи, защото искаше да разбере дали наистина тази хубавица, след която обръщат очи всички мъже, поразява чак толкова много сърби, колкото казва. Още първия ден Ерика разбра, че Лили просто стреля във въздуха и досега не е убила нито един човек. Тя и Тео заставаха на позициите на снайперистите, като нарочно избираха такива, които са по-отдалечени от колегите им и просто си стреляха, а после щастливо обявяваха, че са убили пет-шест човека. Най-напред германката реши да използва това, за да изнудва Лили за пари, но след случката със сръбкините, които хванаха да крадат и когато французойката се опълчи срещу нея, Ерика реши да разкаже всичко на заместник коменданта и командир на снайперистите Мате Радич. Тя съзнателно премълча, че Тео постъпва по същия начин. Надяваше се целият гняв на полковника да се стовари върху нейната съперничка.
- Значи вие казвате, че сведенията ми са погрешни, така ли, госпожо Льовет? – хърватинът тръсна цигарата си в пепелника.
- Да, погрешни са, господин Радич – бързо отговори Лили. – И не зная откъде разполагате с тях – повдигна рамене тя и хвърли една изкусителна усмивка към полковника, а в същото време мозъкът й трескаво мислеше кой може да му е казал. Прехвърляйки различни имена, стигна до извода, че това е работа само на Ерика. Германката не я хареса още от първия ден, когато я видя, а след случая с двете жени, сигурно съвсем я е намразила. “Защо досега не съм забелязала, че ме наблюдава?”- ядоса се на себе си Лили.
- Вече имах възможност да се уверя, че вие притежавате изключително точно око, но това не означава, че може да станете добър снайперист. Да се стреля по картонени мишени е едно, а по живи друго. А тук в Яйце се стреля по хора и аз затова ви наех и ви плащам по пет хиляди долара на месец – Радич говореше все така бавно и с равен глас.
След като чу последните му думи, Лили леко се нацупи. Полковникът само регистрира още веднъж наум, че жената срещу него е наистина много добра актриса. Ерика не лъжеше. Такива като нея изпитваха вродена неприязън към жени като госпожа Льовет и следяха всяка тяхна стъпка, дори най-малкото им прегрешение. Жена не беше точната дума, с която Радич наричаше вътрешно в себе си германката и подобните на нея индивиди от женски пол, но за ситуацията в Босна, те бяха много по-полезни, отколкото спиращи дъха красавици като Лили, смяташе той.
- Вие ме обвинявате, в нещо, което не отговаря на истината – младата жена отметна падналия над лицето й кичур коса и се загледа в ръцете си. - А сигурно си спомняте, че аз участвах в две много тежки сражения преди няколко седмици? – след известна пауза добави тя.
Радич започна да се забавлява. С нацупени устни и наклонена настрани глава това красиво момиче наистина можеше да размекне много мъжки сърца. Само че той не се поддаваше лесно на съблазни. Не че беше безразличен към красотата, просто делото, за което се бореше, стоеше над всичко – Велика Хърватия, включваща и селищата в Босна, в които живее дори само един хърватин.
- Е, щом сте участвали в тежки сражения, значи вече сте свикнали и затова можете да отидете на помощ на нашите хора в Мостар.
- В Мостар ли……. – Лили погледна учудено полковника.
- Да, в Мостар, госпожо Льовет. Утре вие и Тео, заедно с една група, заминавате за Мостар. Там нашите хора от няколко дни се бият с мюсюлманската армия. Пращаме им допълнителна помощ, а вие като отличен стрелец ще бъдете особено необходима.
- Но нали ние чакаме подходящ момент, за да напуснем Босна……Дори не искаме да ни изплащате заплатите за този месец……. – каза Лили на пресекулки.
- Но тъй като възможност за заминаване не се отваря, вие ще отидете в Мостар. Това е заповед, а неизпълнението на заповедите се приема като дезертьорство и се наказва от военния съд – гласът на Радич звучеше сурово.
- Но ние сме чужди граждани, не сме военни………- глухо произнесе младата жена.
- Вие сте на наша територия – погледна я в очите хърватинът. - Госпожо Льовет, пригответе се утре да заминете за Мостар. А сега сте свободна.
Лили бавно се надигна от стола и като в унес излезе от стаята.
- За Мостар! – извика Тео. Лили току-що му беше съобщила за разговора с полковника. – Тоя Радич да не е полудял, нали чакаме да ни се отвори възможност, за да напуснем страната! – младият мъж продължаваше да говори все по-възбудено.
- Нищо не можем да направим – приятелката му се опитваше да изглежда спокойна. След първоначалния шок тя беше възвърнала донякъде самообладанието си.
- Как нищо! Още сега ще отида при него и ще му кажа, че си тръгваме на наша отговорност! Не искам да ми плаща никакви пари повече! – викаше Тео и крачеше нервно из стаята.
- Никъде няма да ходиш. Не разбираш ли, че ние сме на тяхна територия, а тук се води война, законите на мирното време не действат в тази обстановка – Лили се стараеше да не повишава глас, за да не предизвика любимия си да крещи още по-силно.
- Но ние сме френски граждани, тяхната война не ни засяга!
- Никой не се интересува чий гражданин си. Ти си дошъл тук по собствено желание. А и не забравяй, че ние сами отидохме при Радич, той не ни е довел насила.
- Добре, сами сме дошли, но сега пък сами ще си идем! – гневеше се младият мъж.
- Не можем да си идем! Не разбираш ли? – този път Лили повиши глас.
- Защо да не можем? Както сме дошли, така и ще си идем – продължаваше да повтаря той. – Не сме били подготвени за това, което става тук, отказваме се от парите и толкова.
- Тео – Лили се доближи до приятеля си, - не разбираш ли, че в тази страна се води война и не действат никакви закони? – тя хвана ръката му и го погледна в очите. – Ние нямаме никакви права тук. За тях ние не сме хора, а наемни убийци. Плащат ни, но ни презират, защото ако ние сме дошли тук за пари, те воюват заради идеи. Разбираш ли разликата? За тях ние сме отрепки, боклуци, които се продават за пари, смятат ни за нещо като проститутки. Само временно сме им нужни и ни плащат да това, в момента, в който се случи нещо с нас, те просто ще го отчетат като трудова злополука и толкова.
- Но нали Радич каза, че ще получим някакво обезщетение и…..
- Каза – прекъсна го Лили, - но ти сигурен ли си, че ще го изпълни? Имаш ли подписан договор за това? Можеш ли да го дадеш под съд за неизпълнение на обещанието? – тя говореше злъчно, но вече не толкова на Тео, колкото на самата себе си.
Лили остави приятеля си, събра с ръце косата си на врата и седна на леглото. Когато преди два месеца се съгласи да дойде тук, въобще не си представяше какво може да срещне. И двамата с Тео постъпиха по детински наивно. Решиха да поспечелят малко пари и после да се откажат. Но на война не се печелят пари, там само се губят и то много по-ценни неща. Сега положението, в което се намираха, беше доста по-трудно от това в “Карибски нощи”. Радич ги пращаше на сигурна смърт. В Яйце непрекъснато достигаха вести колко тежки битки се водят в Мостар и на някои други места между войските на хървати и мюсюлмани. Лили беше дочула, че и сърбите не прощават на пленниците, но мюсюлманите били изключително жестоки с тях. Тази мисъл я накара да потръпне. В Яйце имаше един мъж, който миналата година бил пленен от мюсюлманите в битка край Травник, а по-късно разменен с техни пленници и така успял да се измъкне. Мъжът беше с отсечена до лакътя ръка, влачеше левия си крак и правеше някакви тикове с глава. Миро й каза, че това са последиците от престоя му в плен.
Господи! Как се забърка във всичко това! Ще успеят ли въобще да се измъкнат с Тео или и на двамата им е писано да умрат тук, в тази непозната страна, като изгнаници, каквито са били досега. Хора без истинска родина, без дом, без семейство, просто наемници. Дали това не беше наказание или изкупление за някаква грешка.
Лили зарови лицето си в скута и се разплака. Приятелят й седна до нея и започна да я гали по косата, искайки да я утеши, но сълзите напираха и в неговите очи.
Цяла нощ те не спаха. Крояха планове дали няма да могат да избягат от групата, преди да стигнат в Мостар. Обещаха си, че ще използват първата удобна възможност за това. Разказваха си различни премеждия и трудности, в които са изпадали, как са се справяли. Върнаха се години назад, когато заедно емигрираха от Румъния, припомниха си с какви несгоди са се сблъсквали и се успокояваха, че въпреки всичко са оцелели. Всеки научи и най-малките подробности от живота на другия. Вече нямаха тайни помежду си. Сякаш се изповядваха взаимно и се опитваха да си вдъхнат кураж, че може би там, където отиват, не е чак толкова страшно, а щом са се справяли и с други заплетени ситуации, значи и сега ще се измъкнат.
На сутринта, заедно с още двадесетина човека, тръгнаха за Мостар. Миро по собствено желание идваше с тях, искаше да помогне на воюващите там свои сънародници. Мате Радич изпрати групата с кратка реч в присъщия му шовинистки стил, изобилстващ от изрази за величието на Хърватска, за духа на усташите и други подобни. Лили се правеше, че не го забелязва, дори не му отговори, когато той им пожела да смачкат врага и да се завърнат като победители.
В мирно време пътят от Яйце до Мостар се изминаваше за значително по-кратко време, отколкото сега. Мините, засадите, заобикалянето на опасни райони, където дебнеха отряди на противниците, всичко това удължи значително пътуването. Групата пристигна в околностите на града чак следобяд.
Сраженията между хървати и мюсюлмани в Мостар продължаваха вече повече от седемдесет и два часа. Никой не искаше да отстъпи. Хърватите се зарадваха на подкреплението. Те се чувстваха изтощени от битките, а мюсюлманите имаха числено и оръжейно превъзходство. Няколко километра преди града се чуваха снарядите и картечния огън. Хърватите бяха заели позиции в един квартал и се биеха с последни сили. В момента не можеха да разчитат много на помощ, защото в Централна Босна, около Травник и Витез, техните хора също водеха тежки сражения. Единствено от Яйце успяха да им изпратят малко подкрепление. Това донякъде им вдъхна надежда.
През целия път Лили и Тео чакаха да се отвори възможност да избягат, но не успяха. Спираха или в близост до река, или покрай стръмни дерета – все места неудобни за незабелязано измъкване. Не се знаеше и каква опасност ги чака в абсолютно непознатата местност, ако все пак успееха да се отделят от групата. Решиха, че няма да е много разумно да побягнат просто ей-така. Най-малкото всички щяха да ги видят, а и Радич сигурно беше дал заповед да се стреля по дезертьорите.
Лили, Тео, Миро и още трима - четирима мъже от групата заеха позиции в един полуразрушен хотел. В съседните сгради също имаше хърватски войници. Мюсюлманите се бяха разположили на височините покрай града и подлагаха противниците си на непрекъснат обстрел. Тяхното местоположение им предлагаше по-голяма възможност за атака. Хърватите по-скоро се отбраняваха.
Личеше си, въпреки разрушенията, че Мостар е красив, старинен град, строен преди няколко века. Архитектурните паметници, интересният бит и близостта до Адриатическо море сигурно са го правели доста желан за туристически посещения обект.
- Никак не е лош този Мостар – каза Лили, опитвайки се да огледа града, доколкото е възможно, от един счупен прозорец.
- Когато бях студент, всяко лято идвах тук с приятели – отговори Миро, докато зареждаше автомата си. – Мисля, че сме отсядали и в този хотел – каза той, като обходи с поглед помещението, в което се намираха. На една стена все още висеше табелка с надпис на сърбо-хърватски, немски, френски и английски “Моля гостите на хотела да оставят ключовете от стаите на рецепцията, когато излизат”.
- Е, сега също си нещо като гост на хотела само че в малко по-различна форма – направи опит да се пошегува Тео, като посочи табелката.
Миро за няколко секунди придоби леко замечтано изражение, но бързо се съсредоточи в автомата си.
Една противникова гранатохвъргачка яростно се целеше по хотела. Лазейки насам-натам, Тео оглеждаше улиците и съседните сгради през пролуките. Миро беше заредил автомата и вадеше от раницата си кутии с патрони. Като приклякаше и се навеждаше, един войник се доближи до него и размениха няколко фрази. После войникът пак се върна назад по същия начин.
- Опитват се да ни обградят! – извика Миро, защото канонадата се засилваше и го заглушаваше. – Вече са направили полукръг и са успели да влязат в крайните улици. Нашите се изтеглят насам. Не могат повече да ги удържат – той говореше на френски, за да го разбере и Тео.
- А подкрепление няма ли да дойде? – попита румънецът.
- Засега само ние от Яйце сме ги подкрепили. Очакват един отряд от юг, но не знаят кога ще се появи. Мюсюлманите са започнали да отцепват някои райони, за да не може да пристигне помощ, а сърбите са поставили засади на изток.
- Но мюсюлманите са по-добре въоръжени – чак сега се обади Лили. – Видях няколко танка и зенитни системи на височините извън града. В Мостар няма ли танкове?
- Вчера са улучили два наши танка – отговори Миро.
Навън се чуха викове. Лили погледна през прозореца.
Няколко хърватски войника се придвижваха покрай стените на сградите и се насочиха към хотела. Единият от тях носеше противотанкова система, а другарят му влачеше тринога.
- Изтеглят се! – извика Лили към Миро.
Мюсюлманският обстрел не секваше. Тяхното числено превъзходство и по-доброто въоръжение караха противниците им да отстъпват. Това беше първото толкова голямо сражение за града. В началото на войната хървати и мюсюлмани действаха като съюзници, но с течение на времето и между тях се появиха различия и те се разцепиха. Близостта на Мостар до Хърватска и преобладаващата част хърватско население спираха мюсюлманите за по-сериозна атака към града. Преди няколко месеца тук се водеха сражения със сърбите, но от началото на лятото мюсюлманската армия започна яростно настъпление срещу бившите си съюзници. По същото време хървати и мюсюлмани се биеха и в други райони на Босна, особено тежки бяха сраженията в Централната част на страната.
Един снаряд улучи сградата срещу хотела. Явно мюсюлманите наближаваха вътрешността на града. По улиците прибягваха хърватски войници.
Тео лежеше до изхода за терасата, откъдето можеше да наблюдава какво става навън. Навремето тук е имало открита сладкарница, където гостите са сядали да пият кафе, коктейли или просто да се разхлаждат с безалкохолни напитки в горещите летни дни. От терасата се откриваше много красива панорама към Мостар. Сега изпочупените маси и столове се търкаляха навсякъде, а една част от парапета липсваше.
Тео държеше автоматична пушка М16 с подцевна гранатохвъргачка и се прицелваше. Миро и двама мъже монтираха противотанковата система на тринога и я доближиха до един прозорец.
Лили не беше стреляла досега. Само наблюдаваше хората около себе си и обстановката в града. Положението, в което се намираха никак не беше обнадеждаващо. Противниците надделяваха, хърватите не успяваха да ги удържат. Не се знаеше и с колко боеприпаси разполагат. Не можеше да стои повече така, трябваше да се включи в сражението. Бързо извади автомата си от калъфа. В Яйце й бяха дали специален автомат, който действаше с деветмилиметрови патрони със снайперистки и бронебойни куршуми. Можеше да се разглобява и да се носи в калъф. Монтира оптичния прицел и погледна през него. Мюсюлманите настъпваха към тях. Бяха изоставили височините извън града и се придвижваха напред. Виждаше се един бронетранспортьор в покрайнините на Мостар.
- Те са съвсем близо до нас! – извика младата жена, но думите й се изгубиха в несекващата канонада. Мъжете около нея стреляха по настъпващата вражеска армия.
Лили се доближи до Миро. Той въртеше противотанковата система на триногата и се опитваше да вземе на прицел една къща, от която мюсюлманите изпращаха огън към техните позиции.
- Много са близо до нас! – извика Лили почти в ухото му. – Какво да правим? Те са повече!
Лейтенантът се обърна към нея и бързо я дръпна към земята.
- Ще се бием! – отговори той. По изцапаното му лице се стичаха капки пот и оставяха следи. Беше захвърлил настрани куртката на униформата си.
- А имаме ли достатъчно боеприпаси? – попита Лили.
- Не знам. Чакам да ми докладват какво е положението в града, докъде са стигнали мюсюлманите.
- Те идват насам! Скоро ще стигнат до нас! – изкрещя младата жена.
- Ти с какво разполагаш?
- С автомата. Имам само снайперистки патрони.
- Вземи от Тео бронебойни, той имаше повече – каза Миро, бръкна в джоба си, извади малък пистолет и й го подаде. – Зареден е….може да ти потрябва…..
- А ти?
- Аз съм недосегаем – пошегува се хърватинът и потупа противотанковата система. – Не забравяй и това – посочи той лежащия на земята автомат.
- Благодаря ти – каза Лили и леко се усмихна.
Понечи да тръгне към своята позиция, но бързо се обърна, прегърна младия мъж и го целуна по бузата. Той я погали по главата и допря устни до челото й.
- Не забравяй, пистолетът има осем патрона – напомни Миро.
Жената му кимна и лазейки по пода се отправи към Тео.
Един войник дойде отнякъде и започна да обяснява нещо на лейтенанта. И двамата ръкомахаха и крещяха, за да се чуват.
- Трябва да се изтеглим към западната част на града! Мюсюлманите ни заобикалят! Кажи на Тео! – извика Миро към Лили.
Тя продължи да лази към приятеля си, но стрелбата се засилваше. Куршумите се забиваха в стените и съседните предмети, избухваха снаряди, рушаха се сградите, летяха камъни, счупени стъкла, хората на прибежки се придвижваха от едно място до друго. Противниците бяха на около четиристотин – петстотин метра оттук.
Лили постоя минута – две, скрита зад барплота, и пак продължи. Оставаха й няколко метра, за да стигне до Тео. Той лежеше по корем до изхода за терасата. Автоматичната пушка беше в ръцете му.
- Ей, как си? – бутна го по крака тя, когато стигна до него.
Мъжът не отговори.
Лили започна да го дърпа, хвана го за раменете и го обърна към себе си. Очите на Тео, широко отворени, гледаха в тавана. Тънка струйка кръв течеше през лицето му. Вражеският снайперист го беше улучил в челото.
Младата жена прегърна любимия си и го изтегли до стената. Той и в смъртта си продължаваше да стиска пушката. Лили с мъка разтваряше пръстите му един по един, изтегли оръжието и го захвърли настрани, после започна да чисти кръвта от лицето му. Очите на Тео бяха все така втренчени в тавана.
- Не умирай! Моля те, Тео! Не умирай! Нали щяхме отново да ходим в Палма де Майорка! – говореше тя на румънски и го разтърсваше. От момента, в който се видяха в “Карибски нощи”, те говореха само на френски. Сега, неусетно, беше проговорила на родния си език.
Лили се облегна на стената, притисна Тео до гърдите си и се разплака.
Навън канонадата не спираше. Наближаваше привечер. Миро й викаше нещо, но тя не го чуваше. Ръцете й стискаха мъртвото тяло на любимия, а сълзите бяха замъглили погледа й.
- Изтегляй се! Бягай! – крещеше лейтенантът и дърпаше Лили. Тя го гледаше така, сякаш не разбираше какво й говори. – Идват! Съвсем близо са! – продължаваше да я разтърсва той.
- Аз ще остана с Тео. Той не трябва да бъде сам – мълвеше на румънски Лили и притискаше главата му.
- Какво говориш! – не я разбираше Миро. – Ставай! Чуваш ли! Мюсюлманите идват! – викаше той ту на френски, ту на сърбо-хърватски. – Не можеш да останеш тук! Тео е мъртъв!
- Не е мъртъв! – чак сега на френски проговори тя. – Само е в безсъзнание.
- Бързайте, господин лейтенант! – появи се през наполовина съборената стена един войник. – На съседната улица са!
- Вие се изтегляйте! – нареди му Миро. – Аз ще се оправя с момичето!
Войникът се поколеба няколко секунди и изчезна през стената така, както се беше появил. Лейтенантът се опитваше да издърпа мъртвия Тео от ръцете на Лили. Тя го стискаше, викаше и не искаше да го пусне. Миро разбра, че е изпаднала в шок, а трябваше да се действа бързо. Хърватите напускаха града. Цивилните, които досега се бяха крили, панически излизаха от скривалищата си. Това бяха главно жени, деца и възрастни хора. Те бягаха по улиците на Мостар и крещяха с изкривени от страх лица.
Миро започна да удря плесници на Лили, за да я извади от вцепенението.
- Ставай! Ставай! Махай се оттук! Бягай! – крещеше той и продължаваше да я удря по лицето. Беше гол до кръста, мръсен, черен и потен.
Лили премигваше с очи и гледаше неразбиращо, сякаш се събуждаше от дълбок сън и все още не можеше да се ориентира дали сънува или не.
Хърватинът спря с плесниците, хвана я за раменете и я разтърси.
- Разбираш ли, Лили!? Трябва да бягаме!
Жената въртеше глава ту към Миро, ту към мъртвия Тео. Явно беше излязла от първоначалния шок.
- Трябва да бягаме! – повтори той.
- Да бягаме? Къде? – попита Лили.
- Далеч оттук! - крещеше хърватинът.
- А Тео?
- Тео е мъртъв, Лили! Ти не можеш да му помогнеш! Трябва да се спасяваш!
Тя погледна навън, видя бягащите хора, после положи внимателно главата на Тео на земята, притвори очите му с ръка и го целуна по устните.
- Доскоро, любими! Пак ще се срещнем! – промълви Лили на румънски и леко се усмихна.
Постоя няколко секунди до мъртвото тяло на приятеля си и след това се обърна към Миро.
Той мълчаливо я наблюдаваше, но от време на време поглеждаше навън през изхода за терасата на някогашния хотел. Помещението, в което се намираха, вече почти по нищо не напомняше за какво е служило преди.
- Хайде, Лили! – подкани я Миро.
Тя се озърна, долази до своята позиция и взе автомата си. Лейтенантът я поведе през една разрушена стена. Двама войника от тяхната група, които се криеха в съседна на хотела сграда, също се изтегляха и им правеха знак да побързат. Лили и Миро побягнаха в една странична уличка. Войниците ги последваха. Куршумите отскачаха по паважа покрай тях. Изведнъж единият войник изохка и падна на земята. Бяха го улучили в десния крак. Лейтенантът и другият войник бързо вдигнаха ранения и го хванаха от двете страни. Лили стреляше напосоки, опитвайки се да ги предпази, доколкото може. Насочиха се към един магазин със счупени витрини и влязоха вътре. Оставиха ранения на земята и Миро тръгна да търси страничен изход във вътрешната част на магазина. Младата жена и здравият войник залегнаха до една витрина и започнаха да стрелят. Мюсюлманите ги атакуваха от сградата срещу тях.
Отнякъде, на улицата пред магазина, изскочиха възрастен мъж и четири – петгодишно момченце. Старецът се подпираше на бастуна си, като правеше усилия да върви, колкото е възможно по-бързо, а детето подтичваше край него, вкопчило се в лявата му ръка.
Лили се подаде малко иззад витрината, като им махаше, опитвайки се да привлече вниманието им. Мъжът я видя и закуцука към магазина. Но само след няколко метра изтърва бастуна си, падна на земята по очи и повече не помръдна. Детето плачеше и се оглеждаше безпомощно. Лили започна да му крещи още по-силно да дойде при нея и да маха с ръка. Момченцето я гледаше с разплакани очи и продължаваше да стои до дядо си. Тя не се колеба много и реши да отиде да го прибере. Излезе от магазина и се затича към детето. То продължаваше да плаче и да я гледа, без да помръдне. Жената протегна ръце и точно в мига, преди да го вземе, един куршум удари детето в гръб и босите му крачета се подгънаха. Лили успя да го хване, притисна го към себе си и побягна обратно към магазина. Облегна се на стената до вратата и погледна момченцето. Цялата му блузка с рисунка на Мечо Пух отпред беше обагрена в кръв, главичката му висеше безжизнено, ръчичките не помръдваха.
Внимателно положи детското телце на пода и се огледа за останалите.
Раненият войник се опитваше да свали обувката си, другарят му беше залегнал и стреляше през една от витрините, Миро го нямаше. Лили тъкмо се канеше да заеме отново позиция, когато от вратата, водеща към вътрешността на магазина, се появиха няколко мюсюлмански войника с насочени към тях автомати. Позна ги по различните униформи. Опита се да извади пистолета от джоба си, но още щом помръдна, един от войниците стреля срещу нея и куршумът почти докосна ръкава на якето й. Останалите дула зееха насреща й. Хърватинът, който стреляше през витрината, се обърна с автомат в ръка, но един откос го удари право в гърдите. Той отскочи назад и повече не помръдна. Раненият се опита да стане, но убиха и него.
Лили започна да пристъпва бавно към вратата, мислейки че може да побегне навън. Инстинктът й подсказваше, че това е единствената останала възможност да се спаси. Бързо си помисли, че щом не вижда Миро в магазина, най-вероятно той вече да е мъртъв.
За миг мюсюлманите отклониха вниманието си от Лили, оглеждайки помещението за скрити хървати. Тя използва този момент, бързо извади пистолета и побягна към вратата, но двама войника, които влизаха в магазина, преградиха пътя й. Един бърз удар изби оръжието от ръката й, а още един в гърдите я събори на земята. Жената се закашля, мъчейки се да поеме въздух. Няколко чифта кубинки застанаха пред нея. Тя повдигна глава и се опита да стане, но един от мъжете я удари през лицето и разкървави устата й. От вътрешността на магазина се подаде Миро с белезници на ръцете. Водеха го войници, опрели дулата на автоматите си в гърба му. Едва сега младата жена забеляза, че стрелбата навън е престанала, чуваха се само отделни изстрели.
Войниците изправиха Лили на крака и започнаха да я претърсват. Един от тях намери паспорта й и го запрелиства.
- Ти каква си? Чужденка ли си? – попита я той.
Тя тъкмо се чудеше дали да отговори на сърбо-хърватски или да се направи, че не разбира, когато Миро се обади от другия край на магазина.
- Тя е френска гражданка. Преподавателка е по източноевропейска история и култура, дошла е в Босна на специализация – говореше бързо и гледаше Лили, опитвайки се да й даде знак с очи, че трябва да поддържа тази версия.
Мюсюлманинът, който беше намерил паспорта, отиде до Миро, погледна го в очите, усмихна се ехидно и попита:
- И какво прави френската преподавателка по източноевропейска култура в Мостар с пистолет в ръка и в компанията на хърватски войници?
Останалите мъже се разсмяха.
Лили мълчеше, оставяйки съдбата си в ръцете на Миро.
- Попаднала е в Мостар случайно – бързо отговори той. - Дошла е при нейни познати, преди да започнат сраженията.
- А защо не е напуснала Босна, когато избухна войната? – мюсюлманинът продължи да пита с все същата подигравателна гримаса.
- Била е нещо като наблюдател на събитията, нали преподава източноевропейска култура. В Босна непрекъснато идват наблюдатели и кореспонденти от други държави – Миро се опитваше да говори спокойно и убедително. Беше чувал какво се случва с жените, попаднали в ръцете на противниците. Правеше последен, дори и нищожен опит, да помогне на Лили. Въобще не мислеше за състоянието, в което се намираше самият той.
- Значи наблюдател – каза ехидно разпитващият и ненадейно, с все сила, удари лейтенанта в корема. Той се преви.
Мюсюлманинът взе автомата на един войник и стовари приклада върху главата на Миро. Той изгуби съзнание и се свлече на земята.
Лили трепна, очите й бяха широко отворени и ужасени. Мъжът, който задаваше въпроси, се приближи към нея и започна да я разглежда. Останалите войници с интерес наблюдаваха сцената.
- Говориш ли босненски? – попита я той.
Жената кимна.
- Наистина ли си преподавателка? – мюсюлманинът доближи съвсем близо лицето си до нейното.
Едва сега Лили забеляза, че той е много млад, почти момче, на не повече от двадесет и две – двадесет и три години.
- Да…… - страхът беше стегнал здраво гърлото й.
- И дойде да попълваш знания си по източноевропейска култура точно в Босна, така ли? – войникът продължаваше да я гледа. “Тази кучка, която и да е тя, никак не изглежда зле” – помисли си той.
- Преди това…..преди това бях и в Белград…..и в Загреб…….и в други държави от Източна Европа…. – Лили с мъка изговаряше думите, устните й трепереха.
- Ти говориш босненски. И си истинска французойка, така ли? – момчето размаха паспорта й.
Жената кимна. Той я хвана отпред за якето, дръпна я още по-близо до себе си и й каза на перфектен френски:
- Ако ме лъжеш, ще проклинаш мига, в който си се родила!
Навън стрелбата беше престанала напълно. В магазина влязоха няколко мъже с военни униформи.
- Какво става тук? – попита единият от тях с пагони на капитан. – Коя е тази, Али? – обърна се той към момчето, което все още държеше Лили за якето.
- Преподавателка по източноевропейска култура, шефе.
- Какво?
- Французойка е. Казва, че дошла в Босна на специализация – младежът подаде паспорта на капитана.
Той го прелисти няколко пъти и пристъпи към младата жената. Тя стреснато го гледаше. Мъжът беше около тридесетгодишен, висок, мургав, със скулесто лице и изразена челюст. За миг Лили си помисли, че й прилича на хищник, красив и жесток хищник. Не можа да издържи погледа му и сведе очи. Той я хвана за брадичката и повдигна главата й. Въпреки уплашения вид и разкървавената уста, за Исмет Байрамович това беше една от най-красивите жени, които е виждал.
- Говориш ли босненски? – попита той, продължавайки да я гледа.
- Да.
Исмет пусна брадичката й. Обиколи помещението, огледа убитите хърватски войници и се спря пред Миро. Той идваше в съзнание и се опитваше да завърти глава.
Капитанът извади пистолета си от кобура и в момента, в който сваляше предпазителя, Лили изкрещя и се хвърли върху Миро. За миг Исмет трепна, после даде знак на войниците да я дръпнат. Тя се беше вкопчила здраво в тялото на хърватина и мъжете със сила я изтеглиха. Байрамович стреля два пъти в главата на Миро, обърна се към Лили с насочен пистолет към нея пистолет и я погледна. Младата жена присви презрително очи. Вече не се страхуваше нито от мъжа срещу себе си, нито от останалите мюсюлмани. Чакаше изстрела, който щеше да я прати при Тео. Исмет я гледа още няколко секунди и бавно прибра пистолета в кобура.
- Тя ще пътува в джипа. Останалите, военни и цивилни, товарете в камионите – нареди той и излезе от помещението, скърцайки с подметките си по изпочупените стъкла на пода.
Свечеряваше се, когато напуснаха Мостар. Най-красивият някога град на Босна, вече не беше такъв. Нямаше ги архитектурните шедьоври, които свидетелстваха за няколковековната му история. Източната част почти липсваше. Символът на града – Старият мост на река Неретва, построен през шестнадесети век по времето на Сюлейман Великолепни от големия архитект Хайрудин, бе разрушен. Имаше пленени и от цивилното население, и от военните. Убитите наброяваха стотици.
Лили гледаше като насън как блъскат хората, ругаеха ги, удряха ги. Имаше мъже, жени, дори и деца. Старците, които едва се движеха и инвалидите, биваха застрелвани. Един войник оглеждаше жените, преди да се качат в камионите и ги караше да свалят златните си бижута. Млада жена се опитваше да откопчее обиците си, но не успяваше, защото ръцете й трепереха. Войникът просто ги издърпа от ушите й и тя закрещя от болка. Той стовари юмрука си върху главата й и я изрита в камиона.
Лили пътуваше в джипа заедно с Исмет. Шофираше Али, а до него седеше шефът му. Отзад бяха тя и един войник. Още в магазина свалиха белезниците от ръцете на мъртвия Миро и ги сложиха на нея. През цялото време младата жена мълчеше. Беше изпаднала в силен стрес, който я правеше нечувствителна към събитията, които се разиграваха пред очите й. Не изпитваше болка нито от впитото в китките й желязо, нито от подутата уста. Дори страхът й не беше вече толкова силен. Сетивата й спряха да възприемат заобикалящата я действителност. Не забелязваше дали е ден или нощ. Стресът беше изтрил от съзнанието й всякакви мисли за това къде я водят и какво може да й се случи. В главата й се въртеше само един единствен детски спомен.
Веднъж, още в началното училище, получи ролята на Снежанка в новогодишната пиеса. Две седмици преди пиесата майка й и една тяхна съседка шиха роклята на Снежанка. Сложиха й дантели, бродираха й цветчета, а около ръкавите и деколтето зашиха малки бели пухчета. Лили броеше часовете до деня, когато щеше да се покаже пред цялото училище с красивата бяла рокля. Вечер, след като родителите й си лягаха, тя ставаше и репетираше пред огледалото репликите си. Но се случи така, че точно един ден преди представлението се разболя от шарка, вдигна висока температура и не можа да вземе участие в пиесата. Ролята на Снежанка веднага беше дадена на една нейна съученичка. Тази съученичка облече роклята, която майка й и съседката толкова време майсториха. Лили плака безутешно няколко дни. Дори новогодишните подаръци, които получи, не можаха да разсеят мъката й. Съученичката, която й взе ролята, след това често се фукаше, че именно тя е изиграла Снежанка.
Лили беше забравила за тази случка, но точно сега, пътувайки незнайно накъде с хората, които бяха убили Тео и Миро и за които човешкият живот не представляваше нищо, тя изплува в съзнанието й.
Исмет Байрамович и отряда му отиваха към едно селце недалеч от Сараево, където имаше лагер за пленени противници. Сърбите не вдигаха обсадата на столицата и влизането в града не беше много лесно. Засега хората на Исмет действаха в други части на страната. След Мостар щяха да отидат да помагат на воюващите си събратя в Централна Босна. От няколко седмици мюсюлмани и хървати водеха там тежки сражения.
Али шофираше с включени дълги светлини. Камионите се движеха зад техния джип. Пред тях имаше една лека кола. От време на време той разменяше по някоя реплика с командира си. Лили седеше мълчаливо на задната седалка, гледайки напред, безразлична към всичко около нея. Исмет я наблюдаваше в предното огледало и му направи впечатления, че тя не помръдна през целия път, нито смени изражението си.
Пристигнаха в лагера към полунощ. Али измъкна Лили от джипа и я заключи в едно помещение. Вътре беше тъмно, задушно и миришеше на мухъл. Имаше само едно малко прозорче с решетка встрани от вратата. Младата жена седна на земята, облегна се на някакъв сандък и продължи да мисли за ролята на Снежанка, която не можа да изиграе.
Нещо меко тупна върху дясното й рамо и започна да лази надолу по тялото й. Изведнъж два остри зъба се забиха в глезена й. Лили изкрещя и подскочи. Беше все още с белезници, наведе се и пръстите й докоснаха плъха, вкопчил се в крака й. Едва сега тя започна да излиза от вцепенението. Ужасена, дръпна ръцете си от животното. Плъхът изпълзя покрай нея.
Сетивата й постепенно възвръщаха чувствителността си. Чуваше шумолене в помещението, в което се намираше. Навън все още беше нощ, но през прозорчето се процеждаше светлината на лампа или прожектор, която й даваше малка възможност да огледа обстановката. Забеляза, че са я затворили в нещо като склад. Над нея минаваха няколко реда греди, по земята се търкаляха кутии, варели, сандъци, слама. Цвърченето на плъховете, което идваше от всички посоки, я подлудяваше. Лили започна да крещи и да блъска по вратата. Животинските звуци като малки иглички се забиваха в главата й, пробиваха мозъчната кора, продължаваха по-надълбоко, дълбаеха тъканта милиметър по милиметър. Само не плъхове! Само не плъхове! Мразеше ги! Не искаше да чува шумоленето им! Не искаше да очаква в ужас момента, когато някой друг плъх щеше да полази върху нея!
Лили неистово крещеше, изпаднала в истерия, и удряше вратата.
Навън се чуха стъпки, някой отключи и я издърпа навън. Тя продължаваше да крещи и да маха с ръце и крака.
- Стига! – извика Али и я разтърси грубо. – Защо крещиш?
- Не искам вътре! Не искам! – викаше Лили и се опитваше да избяга по-далеч от склада.
- Ей, какво ти става? Да не се правиш на откачена? – стисна я за раменете той и я изгледа изпитателно.
- Не искам при плъховете! Не искам при плъховете! Те са навсякъде! – не спираше да крещи тя.
- А-а-а, ясно. Имаш късмет, няма да си повече при плъховете -каза Али и я поведе напред.
Влязоха в някаква къща, качиха се на втория етаж и войникът я избута в една стая.
Вътре седеше Исмет.
- Ето ти, шефе, преподавателката по източноевропейска култура – посочи жената Али. - Трябвам ли ти още?
Капитанът не отговори, само му даде знак да си върви. Младежът се ухили цинично и излезе.
Исмет се приближи до Лили. Тя направи крачка назад и се подпря на вратата. Той мълчаливо бръкна в джоба си, извади малко ключе и свали белезниците й. Лили попипа китките си, на няколко места имаше кръв, болеше я. Байрамович отиде до прозореца и спусна щорите. Младата жена успя да огледа стаята. В нея имаше маса, столове, легло, шкаф, гардероб, а на стената дори висеше картина с цветя. Беше най-обикновена стая за живеене, но кой е бил предишният й обитател и в коя част на Босна се намираше, Лили не знаеше. Не знаеше също и защо човекът, който уби Миро, я повика и какво ще й стори. От една страна, се радваше, че не е вече при плъховете, а от друга, се страхуваше от този хищник с пагони на капитан.
- Седни! – кратко нареди той.
Лили пристъпи към най-близкия стол. Глезенът, където я ухапа плъхът, я болеше. По маратонката й имаше кръв. Тя докосна раната и погледна пръстите си. Бяха червени. Байрамович я наблюдаваше.
- Какво ти е на крака? – попита той.
- Нищо ….един плъх ме ухапа – Лили леко трепереше.
- Кога те ухапа?
- Преди малко, докато бях затворена.
Байрамович се обади по радиостанцията и нареди на някой да дойде. След малко в стаята влезе мъж на средна възраст, с чанта в ръка.
- Това е доктор Делич – посочи влезлият той. - Покажи му раната си.
Мъжът пристъпи към Лили. Тя повдигна глезена си и му обясни от какво е кръвта. Той почисти раната, извади спринцовка и изтегли с иглата съдържанието на една ампула.
Младата жена погледна уплашено. Лекарят разбра погледа й и я успокои:
- Това е за профилактика. Плъховете са носители на различни зарази.
Тя колебливо подаде ръката си. Лекарят сложи инжекцията и разтърка мястото на убождането с памук.
- Готово. Сега можеш да си спокойна. Други рани имаш ли? – попита той.
Лили поклати глава. Мъжът се обърна към Исмет:
- Трябвам ли ти още?
- Благодаря. Ако има нещо, ще те повикам – отвърна Байрамович.
Лекарят излезе.
Лили продължаваше да седи на стола. Чувстваше жажда. Не беше пила вода от сутринта, а за последен път яде вчера на обяд. Но глад не изпитваше, само й се пиеше вода. На масата имаше шише с вода.
- Може ли да пия вода? – тихо попита тя.
Исмет, който беше с гръб към нея, се обърна, отиде до масата, наля от шишето в една пластмасова чаша и й я подаде. Лили бързо я изпи. Той наля още една чаша. Лили изпи и нея. Посегна да налее трета и я погледна, но тя поклати глава.
- Гладна ли си? – попита Байрамович и остави шишето на масата.
- Не – едва помръдна с устни тя.
Изведнъж навън отекна женски писък, след това още един. Жената крещеше диво, молеше се, после започна да се чува по-сподавено и накрая замлъкна.
Лили седеше на стола вцепенена, движейки само очите си. Ръцете й силно се разтрепериха и тя бързо ги скри зад гърба си. Исмет внимателно я наблюдаваше. Тя му хвърляше бегли погледи и когато срещаше очите му, бързо поглеждаше встрани.
Навън се носеха мъжки смехове, подвиквания и вулгарни думи. Лицето на Лили пребледня. Тя прехапа долната си устна, за да не се чува тракането на зъбите й.
Байрамович взе един стол и седна срещу нея. Наблюдаваше я все така мълчаливо. Жената го гледаше с широко отворени очи и дишаше бързо и на пресекулки. Сърцето й лудо подскачаше.
- Стани– не много високо каза Исмет.
Лили започна бавно да се надига. Краката не я държаха и тя се подпря на стола, за да не падне. Мъжът срещу нея също стана, хвана я за лакътя, изведе я от стаята и я вкара в една друга. Това беше баня, голяма и луксозно обзаведена. Цветовете варираха в различни нюанси на кафявото. Имаше вана, до нея душ-кабина, умивалник, правоъгълно огледало в позлатена рамка и тоалетно шкафче. Светлините на лампата се отразяваха в лъснатия до блясък порцелан. Миришеше много приятно на бор.
Лили стоеше объркана в средата на банята и не знаеше какво да прави.
Исмет беше седнал на ръба на ваната и продължаваше да я наблюдава.
- Съблечи се – спокойно каза той.
Жената го погледна уплашено и преглътна няколко пъти. Краката й се огънаха. Усещаше, че всеки момент ще изгуби равновесие и ще падне върху бледокафявите плочки.
- Съблечи се! - все така спокойно, но с подчертана настоятелност прозвуча гласът му.
Тя с треперещи пръсти започна да сваля дрехите си. Остана гола, опитвайки се да се прикрие с дългата си коса. Исмет все така мълчаливо я наблюдаваше. Изражението му не се променяше. Лили се чувстваше безпомощна и уязвима, като малко животинче, с което хищникът се забавлява, подмята насам и натам, плаши го и всеки момент може да го изяде. Полагаше свръхсили да не се строполи на пода. Кожата й беше настръхнала, през цялото време държеше устните си прехапани, за да не се чува тракането на зъбите й.
- Можеш да се изкъпеш – посочи й душа Исмет. – В шкафчето има сапун и шампоан.
Тя постоя известно време, без да проумява какво да прави, после тръгна с несигурни крачки към душа, пусна водата и започна да се къпе. Не гледаше към мъжа. По тялото й се стичаха черни струйки.
След като се изкъпа, спря водата и все така, без да поглежда към Исмет, излезе от кабината и застана пред нея. Той се надигна, откачи един зелен халат от закачалката до вратата и й го подаде. Лили бързо го облече. Байрамович я поведе обратно към стаята.
- Ще останеш тук – каза той, когато влязоха вътре. – Мусрата ще се грижи за теб. Лека нощ – погледна я и излезе.
Лили остана сама и не знаеше какво да прави. Очакваше всеки момент мъжът да се върне, мислеше, че това е някакъв номер. Но след като мина около час и никой не дойде, тя изгаси лампата и погледна през прозореца. Нейната стая беше на втория етаж. Навън се виждаха още къщи. Приличаше на нещо като малко селце. Два прожектора осветяваха пространството около къщата, в която се намираше. Отпред двама войника стояха на пост. Помисли си, че ако се опита да излезе, войниците ще я видят. Отиде бързо до вратата и натисна дръжката. Не беше заключено. Огледа се и тихо запристъпва по коридора. На етажа имаше още няколко стаи. Тръгна по стълбите надолу. В къщата никъде не светеха лампи. Слезе в хола и погледна през прозореца. Войниците продължаваха да стоят на пост. Беше невъзможно да излезе. Мислеше как може да се измъкне от къщата, но нищо не й идваше наум. Започна да търси страничен изход и стигна до една врата, но тя беше заключена. Щяха да я чуят, ако се опита да я разбие. Качи се отново на втория етаж и се заслуша пред другите врати.
Изведнъж светлина обля целия коридор. Лили стреснато се обърна.
Исмет я наблюдаваше. Беше бос, само с военния панталон и гол до кръста. Имаше широки рамене с добре развити мускули.
- Исках…….исках да отида до тоалетната – заеквайки, измърмори тя.
- Не се опитвай да избягаш, веднага ще те хванат – спокойно отговори той.
Лили понечи да каже още нещо в свое оправдание, но реши, че е безсмислено. Не искаше да го дразни, това само можеше да утежни положението й. Бързо влезе в стаята си и се заслуша. След няколко секунди чу затварянето на врата и облекчено въздъхна. Погледна отново през прозореца и видя, че войниците отпред пушеха и си говореха. Беше започнало леко да се развиделява. Седна на леглото и се разплака. Оттук нататък бъдещето й представляваше една тъмна и безкрайна бездна.
Двамата с Тео се разхождаха по плажната ивица. Пясъкът пареше босите им крака. Затичаха се към брега и нагазиха във водата. Пред тях се простираше изумрудената шир на морето. Тео заплува навътре, започна да се отдалечава все повече и повече. Лили му викаше и махаше, но той плуваше, без да се обръща назад. Тя заплува след него, искаше да го настигне, но изведнъж спокойната изумрудена вода стана бурна и мастиленосиня. Вълните я заливаха, давеше се и викаше за помощ. Някаква невидима ръка я дърпаше надолу към страшните тъмни дълбини.
Лили извика и отвори очи. На леглото седеше около шестдесетгодишна жена със забрадка и я гледаше.
- Май сънуваше нещо страшно – каза жената и продължи да я гледа.
Лили все още не можеше да се опомни от кошмара. Огледа стаята, в която се намираше и присви очи срещу блесналото през прозореца слънце. Спомените от миналия ден започваха да се нареждат в главата й. Огледа се отново – освен жената със забрадка, в стаята нямаше никой друг.
- Говориш ли езика ни? - попита неочаквано тя. – Аз съм Мусрата. Грижа се за военните. Капитан Байрамович ми нареди да се грижа и за теб.
- Къде съм? – промълви Лили.
- А-а-а, ето че говориш. Направила съм ти кафе и закуска. Изпрах ти дрехите, там в гардероба има други, можеш да си избереш.
- Къде съм? – този път с по-ясен глас попита Лили.
- Сигурно вече знаеш къде се намира банята – каза жената, без да обръща внимание на въпросите. - Кухнята е долу. Облечи се и слез – допълни тя, после стана от леглото, оправи щорите и излезе.
Лили бързо скочи и погледна през прозореца. Виждаха се няколко коли и мъже във военни униформи. Сега през деня имаше по-голяма възможност да огледа обстановката. Къщите бяха главно едноетажни и двуетажни, високи сгради липсваха. Селцето не беше много голямо. От нейния прозорец се откриваше гледка към централния площад. Пред входната врата пак стояха двама войника. Единият от тях гледаше нагоре към прозореца и тя бързо се отдръпна. Направи няколко крачки из стаята, спря се пред гардероба, отвори го и видя, че вътре има доста женски дрехи. Избра си един спортен екип и се огледа за маратонките си, но не ги откри. Порови още малко и намери обувки, които да й стават.
В кухнята Мусрата готвеше и се въртеше около печката. Вдигаше един по един похлупаците на тенджерите и разбъркваше съдържанието им с голяма лъжица.
- А, значи си намерила дрехи – каза тя, като видя Лили да влиза. – Кафе искаш ли?
Младата жена кимна и тя й наля. После донесе една чиния с мекици. Лили отпи глътка и погледна мекиците. Може би не беше яла от два дни и сега изведнъж се почувства много гладна. Взе една мекица и започна да яде. Мусрата продължаваше да се върти около печката, като й хвърляше погледи от време на време.
Чак след четвъртата мекица Лили усети, че е заситила глада си. Стана от масата и погледна през прозореца. Кухнята се намираше точно под стаята, в която прекара нощта.
- Аз защо съм тук? – попита Лили.
- Не знам защо си тук – каза бързо Мусрата. – На мен ми е наредено да те храня и да се грижа за теб.
- Кой ти нареди?
- Капитан Байрамович.
- А той къде е?
- Засега не е тук, тази сутрин той и хората му заминаха някъде – пак бързо отговори Мусрата и продължи да слага подправки в една тенджера.
- Кога ще се върнат? – със свито сърце попита Лили.
Старата жена само повдигна рамене и не каза нищо.
- Мога ли да излизам навън?
- Можеш ……… - отговори Мусрата, помълча малко и добави. – Капитанът каза да не правиш опити да бягаш, ще те наблюдават.
- Е, щом мога да излизам - въздъхна Лили и се запъти към вратата.
Старата жена я изгледа, но не каза нищо.
Лили отвори вратата и двамата войника, които бяха на пост, веднага се обърнаха към нея. Постоя няколко секунди на прага и тръгна към площада. Единият войник вървеше на няколко крачки след нея. Повървя стотина метра, но той продължи да я следва. “Сигурно и това е нареждане” – помисли си младата жена и се запъти към една уличка.
Още първия ден Лили успя да разгледа селцето и да разбере що за място е. Намираше се недалеч от Сараево и беше лагер за пленени противници, главно сърби. Имаше и казарма за мюсюлмански войници. Освен Мусрата тук работеха като обслужващ персонал и други цивилни мъже и жени. Те бяха етнически мюсюлмани. Държаха пленниците в едноетажни дървени постройки, прилични на складове, заградени с ограда от бодлива тел. На няколко места стояха пазачи с пушки. Понякога пленените биваха изкарвани, за да разтоварват пристигащите камиони. Лили предполагаше, че сандъците, които свалят, са пълни с оръжие и муниции. Пленените имаха мършав и изтерзан вид. Повечето бяха полуголи или дрехите висяха на парцали по тях. Виждаха се синините и раните по телата им. Личеше си, че някои едва стоят на краката си. Преобладаващата част бяха млади мъже, под четиридесетгодишна възраст. Войниците се отнасяха с тях като с животни, ритаха ги, блъскаха ги, биеха ги, ругаеха ги. Лили винаги се разтреперваше, когато видеше тези сцени. Бързаше да се махне, защото не можеше да изтърпи да наблюдава безучастно насилието над беззащитните нещастници. Преди това никога не беше ставала свидетелка на подобна жестокост. Мисълта, че не може с нищо да помогне на пленените, не й даваше спокойствие, измъчваше я, караше я да се чувства гузна, че се намира в малко по-добро състояние от тях, макар и тя да беше пленничка.
Веднъж, докато вървеше по крайните улички на селото, от една стара къща с олющена стена изскочи съвсем младо момиче – на около четиринадесет – петнадесет години. То беше голо, със синини и кървави драскотини по тялото. Момичето тичаше и крещеше с всички сили, имаше обезумял вид. Лили се опита да тръгне след него, но войникът, който непрекъснато я следваше, я дръпна за ръката и каза, че това не е нейна работа. От къщата излязоха няколко мъже с разкопчани униформи. Те се смееха и подвикваха след момичето. Пазачът на Лили се присъедини към тях. Момичето се спъна и падна в прахта. Войниците го настигнаха и застанаха около него в кръг. То се беше свило на кълбо и въртеше уплашено глава, като уловено в капана животинче. Мъжете го подритваха. После единият от тях започна да го мушка с пръчка по тялото. Останалите го насърчаваха, а момичето се валяше в прахта и пищеше.
Лили не можа да издържи и побягна с все сила към къщата, в която живееше. Пазачът й с неудоволствие остави компанията и я последва. Тя бързо се качи по стълбата, влезе в стаята си, сви се в ъгъла до леглото и се разплака с глас.
Мусрата, която правеше нещо в кухнята, я чу и отиде при нея. Лили се държеше за главата и хълцаше. Старата жена я попита какво се е случило, но тя продължи да плаче. До другия ден нито излезе от стаята, нито проговори. Дори не пожела да яде.
Мусрата се отнасяше със симпатия към пленничката. Лили разбра, че е мюсюлманка, омъжена за сърбин и преди войната пак е живяла в това село. Тук имало тухларска фабрика и Мусрата работела като счетоводителка в нея. Мъжът й починал рано и тя останала сама да се грижи за детето им. Дъщеря й загинала на двадесет години при една катастрофа заедно с приятеля си. Войната заварила Мусрата в селото. Навремето тук живеели сърби и мюсюлмани, но след началото на конфликта, повечето се изселили. Една част от мъжете отишли във войската. По-късно затворили фабриката и в селото се настанили мюсюлмански войници. Превърнали складовете на бившата фабрика в пленнически лагер. Пенсионираната вече счетоводителка назначили за готвачка и чистачка на офицерите.
В началото Лили прояви недоверие към Мусрата, но постепенно разбра, че тя се опитва да бъде добра с нея. Черните, обградени с много бръчици очи на старата жена, я гледаха с майчинско съчувствие. Мусрата започна да поправя грешките й като говори, учеше я на нови думи.
Няколко дни след случката с голото момиче, Лили й разказа какво е видяла. Мусрата я погледна с тъжните си очи, въздъхна и каза:
- Войната ни превърна в животни. Не знам дали някога ще станем пак нормални хора.
Въпреки че когато излизаше от къщата, някой от войниците непрекъснато я следваше, Лили не престана да мисли за бягство. Исмет и хората му все още ги нямаше и тя проучваше обстановката, но с всеки изминал ден възможността за бягство й се струваше трудно осъществима. Кроеше различни планове, но после ги отхвърляше като невъзможни. Понякога, докато се разхождаше, пазачът й се спираше да разговаря с някой. Помисли си, че може да използва такъв момент, когато той е залисан и да побегне, но реши, че най-вероятно ще стрелят след нея или ще я преследват. А ако я хванат, сигурно ще я измъчват. Имаше вечери, в които се чуваха викове, които я караха да се парализира от ужас. Това бяха викове на изтезавани хора, подложени на жестоки мъчения. Лили плачеше и запушваше ушите си. Спохождаше я и мисълта за самоубийство, но желанието й за живот все още надделяваше. Реши, че самоубийството е краен вариант.
Веднъж в селото пристигна хуманитарен конвой, придружен от сини каски. Лили чу, че говорят на английски и се запъти към тях, но един от войниците, които я пазеха, я хвана за ръката и изсъска през зъби да не прави никакви опити за контакт. Въпреки това тя се развика, за да привлече вниманието на сините каски и успя. Един англичанин отиде при нея и я попита какво иска. Тя набързо му обясни на английски, че е френска гражданка и че я държат тук като пленничка. Мъжът каза, че те са само ескорт и за такъв проблем трябва да се обърне към специална комисия на ООН. “Но как да намеря тази комисия?”- питаше със сълзи на очи младата жена. Синята каска учтиво отговори, че подобни комисии обикалят Босна и сигурно ще дойдат и в това село. “Но те ще ме изтезават, ще ме убият!” – започна да крещи истерично Лили и пазачът й я изблъска в къщата. Англичанинът повдигна неопределено рамене и отиде при колегите си. После Мусрата й обясни, че е безсмислено да иска помощ от сините каски, защото те не могат за освобождават пленници. Лили започна да губи надежда, че ще се измъкне от този ад. Веднъж успя да вземе един нож от кухнята, без да я види Мусрата. Дълго стоя в банята с ножа в ръка, мислейки дали да не си пререже вените, но не го направи. Все пак скри ножа и реши, че може и да й потрябва.
На втората седмица Исмет и хората му се върнаха в селото. Бяха спечелили битката и си личеше, че са доволни и весели. Доведоха един камион пленени и ги наблъскаха в складовете. Лили не можа да определи дали са сърби или хървати. Тя наблюдаваше всичко от прозореца на стаята си, откъдето се откриваше гледка към центъра на селото. Оттам минаваха колите, военните, конвоите и Лили ставаше свидетел на всички събития в лагера. Тръпки я побиха, когато видя, че капитанът - хищник се връща. Знаеше, че Мусрата няма да каже нищо лошо за нея, но войниците, които я пазеха, сигурно щяха да докладват, че се е опитала да контактува със сини каски. Единствената й надежда беше, че може би мюсюлманинът, който стана свидетел на разговора й с англичанина, не знае английски и ако Байрамович я попита какво са си говорили, тя ще каже, че просто се е информирала за събитията в Босна. Лъжата беше доста плитка, но нямаше друг изход.
Лили наблюдаваше тайничко от един ъгъл на прозореца какво става навън и сърцето й блъскаше в гърдите като лудо. Очакваше всеки момент Исмет да влезе и да й се случи нещо лошо. Но минаха два-три часа, все още никой не идваше. Младата жена отвори леко вратата, огледа се и слезе по стълбата. Мусрата не беше в къщата. Нямаше никой. Тя отново се качи в стаята си и като внимаваше никой отвън да не забележи, погледна през прозореца. Мяркаха се военни, една кола беше спряла и група мъже стояха около нея и говореха. Видя, че Мусрата се зададе от една улица. Носеше някаква торба, сигурно пълна с продукти. Всеки ден тя ходеше да взема продуктите от един склад. От тях приготвяше храната за офицерите.
Лили бързо излезе от стаята, като видя, че Мусрата влиза в къщата.
- Какво става? – попита нервно тя.
- Исмет и хората му се върнаха – отговори Мусрата и задържа погледа си върху нея.
- Какво ще правя сега? – в гласа на Лили прозвуча страх. – Той сигурно ще ме убие или ще ме изтезават, както постъпват с другите пленени!
- Не мисля, че ще ти стори нещо лошо – опита се да я успокои старата жена. – Ако Байрамович беше решил да те убива, щеше да го направи още щом те е видял.
- А защо ме държи тогава тук? Защо винаги, когато излизам, някой ме пази? Аз съм затворничка – говореше объркано Лили и крачеше нервно из стаята.
- И аз не знам защо те държи тук, но мисля, че няма да те убие – Мусрата се доближи до Лили и я погледна с черните си очи. Опитваше се да й вдъхне някаква надежда. Самата тя наистина нямаше обяснение защо капитан Байрамович държи това нещастно момиче в къщата. За повече от година работа при военните Мусрата беше видяла какви ли не зверства и гаври с човешки същества. Знаеше как постъпват с жените, още повече ако тези жени са красиви, а Лили беше изключителна красавица. Всяка вечер, преди да заспи, бившата счетоводителка се молеше, без значение на кой бог – мюсюлмански, християнски, или някой друг, просто се молеше войната да спре и хората да не се избиват повече. Преди много страдаше за преждевременната загуба на близките си, но сега дори беше щастлива, че не са между живите, защото животът, който живееше тя, беше страдание. Смъртта предпази любимите й същества да станат свидетели на този апокалипсис.
Мусрата хвана ръката на Лили и я погали по бузата. Това, дошло от другия край на света момиче, много й напомняше за дъщеря й. Не знаеше защо Байрамович я държи в къщата, но се опитваше да я успокои. Старата жена също се страхуваше от капитана и когато той и говореше, избягваше да го гледа в очите. Тя споменаваше и Лили в молитвите си. Молеше се да не й се случи това, което ставаше с много жени, попаднали в лагера.
- Може би те държат тук, защото търсят начин да те върнат във Франция или поне да те предадат на някоя организация от ООН, която се занимава с чужденците в Босна – Мусрата се постара гласът й да прозвучи по-убедително.
Лили се привърза към старата жена, но не й каза, че е дошла тук като наемен снайперист. Потвърди тезата, че е преподавателка по източноевропейска култура и история и попаднала случайно в Мостар. Мислела си, че военните няма да я закачат, защото е цивилна и чужда гражданка.
- Искаш ли да опека курабийки? – опита се да я разсее Мусрата.
- Не, благодаря ти. Ще се кача в стаята си – каза Лили и тръгна към втория етаж.
Тя ценеше загрижеността на старата жена и се радваше, че има поне един близък човек до себе си.
Наближаваше привечер. Слънцето се беше потопило наполовина в оранжевеещия хоризонт. Колата, която стоеше на площада, вече я нямаше. Няколко окъсани пленника с жалък вид разтоварваха един камион. Мюсюлманските войници около тях ги ритаха и им крещяха да побързат. Лили отмести поглед и се загледа на другата страна. Все така тайно надзърташе от прозореца. От края на площада се зададоха група въоръжени мъже. Наближиха първата къща на улицата отляво и се спряха пред нея. Говореха нещо оживено и ръкомахаха. С мъжете имаше и една жена, облечена с камуфлажни дрехи. Лили спря погледа си върху жената и се вгледа по-внимателно в нея. Изведнъж сърцето й подскочи. Това беше Ерика. Но, доколкото се виждаше, мъжете се държаха с нея като с равноправен член на групата, а не като с пленничка.
Откъде се взе тази противна германка и как е попаднала в лагера? Когато тръгнаха с Тео и останалите от Яйце, Ерика остана там, какво правеше сега тук? Лили се вгледа още веднъж, но нямаше съмнение – жената с камуфлажните дрехи беше бившата й колежка – снайперистка.
Бързо се отмести от прозореца, спусна щорите и седна на леглото. Сърцето й блъскаше още по-силно. Появата на германката означаваше пълен крах на тезата за преподавателка по източноевропейска култура. Не че тя беше много убедителна, но поне даваше някакъв отговор на въпроса как се е озовала в Мостар, а и мюсюлманите въобще не се усъмниха, че тя може да е наемна снайперистка. Ерика не само щеше да разкрие истината, но и с удоволствие да очаква да види последиците от това.
Лили хвана с две ръце главата си и се опита да се успокои. Трябваше да измисли нещо, на всяка цена. В противен случай я чакаха големи неприятности. Само за миг си помисли как я изтезават, в съзнанието й изплува случката с голото момиче и зъбите й затракаха. Започна да ходи напред - назад из стаята, все още държейки главата си с ръце. Тихо си тананикаше някаква песен, за да спре тракането на зъбите. На моменти страхът така я обземаше, че блокираше мисловната й дейност. Със свръхсили се опитваше да мобилизира сивите си клетки и да измисли нещо. Мина й през ум да излезе от къщата и просто да побегне. Войниците може би щяха да стрелят, да я убият и да я отърват от изтезанията. Ами ако не стрелят, а я догонят, тогава сигурно щеше да стане още по-страшно.
Изведнъж Лили се сети за ножа, който скри преди известно време. Потърси го под килима, близо до шкафа, където го сложи, но не го намери. Прерови цялата стая, но без резултат. Кой може да го е взел или не си спомняше къде го е сложила? Сърцето й биеше като обезумяло. С треперещи пръсти претърси отново стаята, но не откри нищо. Не може да е Мусрата, дали не е някой от войниците, сигурно са я следили? Подпря се на стената, защото краката и започнаха да се подгъват. Това, че е скрила нож, само отежняваше и без това тежкото й положение.
Не случайно Исмет сложи Лили точно в тази стая. Тук имаше скрита камера, за която Мусрата не знаеше. Пазачите бяха видели записа, където пленничката крие ножа, и го взеха, докато тя е навън.
Младата жена се свлече по стената и седна на земята. Помисли си, че може да се самоубие, като се хвърли от прозореца, но височината беше не повече от три-четири метра. Отпред имаше градина с рохкава пръст, за която се грижеше един старец. Дори да паднеше на главата си, нямаше да умре. Последствията щяха да са само счупвания и контузии. Оставаше един единствен, последен изход.
Лили се надигна, отиде бавно до гардероба и го отвори. Не знаеше кой е обитавал тази стая преди, но тук имаше много женски дрехи и обувки, някои от тях доста елегантни. Чекмеджетата на шкафа под голямото кръгло огледало бяха пълни с най-различна козметика.
Извади една яркочервена рокля и я облече. Стоеше й чудесно, сякаш беше правена за нея. С презрамки, силно вталена, стигаща до средата на бедрата, роклята подчертаваше чудесно стройната й фигура. Намери чифт високи, черни, лачени обувки и ги обу. После махна шнолата от косата си и я остави да пада на вълни по раменете й. Гримира се леко и очерта устните си.
Сърцето й все така подскачаше в гърдите, а ръцете й се потяха непрекъснато. Застана пред огледалото. Оттам я гледаше едно уплашено до безумие лице. Опита се да си придаде по-ведър вид, но се получи някаква гротескна гримаса.
“Трябва да успея, това е последният ми шанс! По-добре да превъзмогна отвращението си сега, защото после ще бъде още по-страшно!” - мислеше трескаво Лили, докато се оглеждаше. Искаше да оцелее. Вродената й упоритост се събуждаше и не желаеше да я остави да загуби живота си доброволно. Нямаше да достави удоволствие на Ерика да я гледа, докато страда.
Исмет беше щастлив, че спечелиха битката в Централна Босна. На отделни места в този район на страната се водеха тежки сражения с хърватите. Техните довчерашни съюзници срещу сърбите изведнъж започнаха да променят отношението си към бъдещото устройство на Босна и позицията им да се раздалечава от тази на мюсюлманите. Сърбите и хърватите искаха да се създадат три мини държави, образувани на етническа основа и обединени в слаба конфедерация. Мюсюлманите настояваха за силна федерация и централизирано управление. Конфедеративните искания бяха само повод за бъдещо обединение със Сърбия и Хърватска, а точно от това се опасяваха мюсюлманите. Исмет напълно подкрепяше идеята на лидерите Алия Изетбегович, Еюп Ганич и Харис Силайджич за велика мюсюлманска Босна. Беше готов да се бори до последна капка кръв за това. В Европа трябваше да се създаде държава на правоверни и Аллах им помагаше. Голяма ненавист Байрамович хранеше към отцепника Фикрет Абдич. Ако можеше, би го убил със собствените си ръце. Този човек нямаше право да бъде мюсюлманин, той беше срам за вярата им.
От известно време политическият противник на Изетбегович Фикрет Абдич започна да се разграничава от традиционната теза на мюсюлманите за единна държава. Той приемаше и една по-слаба конфедерация между трите етнически групи. Абдич заедно със своите привърженици се беше изтеглил в Северозападна Босна, около Бихач, и водеше преговори за примирие със сърбите и хърватите.
Исмет изпитваше неприязън и към западноевропейците и американците, които продължаваха да бездействат и само да обещават подкрепа на мюсюлманите. Въвеждането на ембаргото за Сърбия и учредяването на международен военен трибунал в Хага за сръбските военнопрестъпници не беше достатъчно. Съветът за сигурност към ООН се бавеше да обяви една по-активна позиция. НАТО отдавна трябваше да започне бомбардировки над сръбските позиции около Сараево и другите градове в страната. Исмет мразеше продажните политици от западния свят, които само на думи проявяваха загриженост към босненските мюсюлмани. Те и една крачка не правеха, ако не са сигурни, че ще извлекат полза за себе си. Муджахедините в отряда на капитан Байрамович също недоволстваха срещу западните държави. Те приветстваха идеята на командващия мюсюлманската армия Сафер Халилович, който преди няколко месеца заяви, че ако великите сили продължат да бездействат по отношение на сърбите, правоверните от цял свят ще се обединят и ще започнат серия терористични акции на територията на Западна Европа.
Исмет беше доволен от своите момчета. Те се биха храбро и всеотдайно в Централна Босна. Сега имаха нужда от почивка и разтоварване и той ги пусна да се позабавляват. Бяха пленили няколко млади сръбкини и ги доведоха в лагера.
Докато отсъстваше, Байрамович не забрави съвсем за Лили, дори мисълта за нея го спохождаше понякога в най-неподходящите моменти – по време на сражения. За него жените не бяха нещо, на което трябва да се обръща голямо внимание. Те притежаваха две функции – като по-млади служат за удовлетворяване на физическите желания на мъжа, а като остареят, се превръщат в домашни прислужнички. Исмет нямаше никакви скрупули по отношение на пленените жени. В отряда му си имаше правило – по-красивите или тези, които бяха девствени, първо се отстъпваха на командира и после се деляха между останалите войници. В началото той редовно се възползваше от това право, но постепенно му омръзна и понякога се отказваше, оставяйки хората си да се забавляват сами. Случваше се някоя от пленничките да буйства и да се съпротивлява и тогава просто я убиваше. Но в повечето случаи жените се парализираха от страх и изпълняваха желанията му, а престоят им в лагерите и всекидневното насилие над тях, ги превръщаше в безмълвни и покорни робини.
В пленената французойка обаче имаше нещо, което го въздържаше да постъпи с нея, както с останалите. Можеше да я изнасили или убие още първата вечер, когато я заведе в селото, но не го направи. Не го спираше и това, че е чужда гражданка. Щом е попаднала тук и никой не я търси, значи и на никого не е потрябвала. Версията за преподавателка по източноевропейска култура му се виждаше доста странна, освен ако не беше някоя много любопитна преподавателка, която не се страхува от войната. Не изключваше и любовна история, като причина да дойде в Босна. Когато се върна в лагера, не побърза да се срещне с нея, а само изслуша войниците, които я пазеха. Докладваха му за скрития нож и за разговора й със сините каски. Мусрата му каза, че повечето време французойката прекарвала в стаята си и само понякога излизала навън.
Исмет се ядосваше на себе си, че мисли толкова често за пленничката, но сцената, когато тя се къпеше под душа, сама изплуваше в съзнанието му. Онази вечер, като я гледаше колко беше уплашена и как хапеше устни, за да не се чува тракането на зъбите й, реши, че не иска да я насилва. На другия ден Али го попита какво е станало с преподавателката и двусмислено му намигна, но Байрамович намръщено отговори, че не е негова работа. Момчето дори се учуди на реакцията на командира си, който никога не се церемонеше много-много с жените.
Капитан Байрамович се прибра в къщата и набързо изяде вечерята, която Мусрата му сервира. Каза й, че е свободна и тръгна към стълбите за втория етаж. Старата жена скрито го следеше с поглед.
Като разбра, че Исмет се е върнал, Лили повече не слезе в кухнята. Мусрата се качи два пъти до стаята й, за да я пита дали не е гладна, но тя само поклащаше глава и продължаваше да седи на леглото свита, обгърнала с ръце краката си и загледана в стената пред себе си. Реши да не я закача повече, цял ден се молеше наум нищо лошо да не се случи на това клето момиче.
Мусрата тайничко наблюдаваше Байрамович, докато се храни, но не можа да отгатне по лицето му какво е намислил. Заслуша се в стъпките му по коридора на втория етаж. За момент той спря, но после пак продължи и отвори вратата на стаята си. Жената въздъхна. “Господи, закриляй Лили!” – помоли се за пореден път тя и започна да нарежда измитите чинии. От втория етаж не се чуваше никакъв звук. Трябваше да си върви, защото не нощуваше тук. Освобождаваха я от работа след десет часа вечерта и нямаше как да оправдае оставането си в къщата, ако Байрамович я попита защо още не си е тръгнала. Сутрин идваше в шест часа и започваше да приготвя закуска.
Старата жена се въртеше безцелно из кухнята, въпреки че наближаваше десет и половина. Позаслуша се пак, но като не чу нищо, тръгна към вратата. Когато излезе, погледна нагоре към прозореца на Лили и видя, че е тъмно. “Господи, закриляй я!” – каза още веднъж старата жена и със свито сърце се запъти към дома си.
Исмет излезе от банята и тръгна по коридора. Спря се за миг пред вратата на Лили, но продължи към стаята си. Отвори широко прозореца и легна в леглото. Навън се носеха викове. Помисли си, че може да отиде да се позабавлява с хората си, но се отказа.
Изведнъж по коридора се чуха тихи стъпки и спряха пред стаята му. Бързо извади пистолета си и наостри уши. Дръжката на вратата се помръдна и той махна предпазителя.
Пред него се появи Лили – красива, елегантна, с преметната на една страна коса.
Исмет я гледаше изумен, стискайки пистолета.
Тя се спря. Сърцето й биеше до пръсване, чувстваше грапава сухота в гърлото. Тръгна бавно и застана пред леглото.
Исмет остави пистолета на малкото шкафче и се надигна. Взря се за секунда в лицето на жената пред себе си, сграбчи я и впи устни в нейните.
Лили затвори очи и избяга от действителността. В главата й един след друг изплуваха спомени от престоя й с Тео в Палма де Майорка.