Вече трети месец доктор Борисова работеше в едно селце, недалеч от град Тузла, разположено до язовира, наречен Модрачко езеро. В района интензивни сражения не се водеха. В околните селища живееха главно сърби. Навремето край Модрачко езеро е имало санаториум и сега той беше превърнат в болница, където караха ранените войници от битките около Тузла и другите по-близки фронтови линии. Въпреки че имаше десетгодишна лекарска практика, Елена за първи път се занимаваше с огнестрелни рани. В мирновременния живот подобни операции се правеха много рядко, но в Босна това беше постоянната работа на хирурзите. Доктор Борисова не се ограничаваше само с коремната хирургия, каквато беше нейната специалност, а правеше и други операции. Всеки от колегите й, преди да дойде в Босна, е бил специалист в някаква медицинска област, но тук строго хирургическо профилиране не съществуваше. Имаше един гинеколог от Нови Сад, който вадеше куршуми от крайниците и ако се наложеше, правеше и операции на главата. Много често докараните ранени бяха в критично състояние и трябваше да се действа незабавно, отлагането с няколко минути можеше да се окаже фатално и затова лекарят грабваше скалпела и бързаше да спаси човешкия живот, в някои случаи да предотврати загубата на крак или ръка. А и приспособения за болница санаториум не разполагаше с достатъчно хирурзи. Понякога те правеха по двайсет операции на ден, работеха непрекъснато, а често пъти, още сънени, започваха да оперират. Всъщност време за сън нямаше много. Медицинският персонал знаеше, че ранени пристигат непрекъснато и затова използваха малкото свободно време, което имаха, за да подремнат.
Елена работеше с още трима хирурзи и осем медицински сестри. Нейна постоянна асистентка беше Босна, с която се запознаха в Белград. В медицинската си практика доктор Борисова беше виждала какви ли не тежки случаи и като повечето лекари беше преодоляла емоционалната страна на човешката трагедия и подхождаше строго професионално. Знаеше, че депресирането на лекуващия от вида на тежко болния пациент само пречи на лечението и не е от полза за никого. Всички студенти по медицина изпадат в някакъв стрес, когато за първи път влизат в морга, но постепенно свикват с гледката на умрели и страдащи, защото е неизбежна част от тяхната професия. Бъдещите медицински кадри се обучават не само във физиологията и лечението на човешкото тяло, но и в ежедневната среща със смъртта и страданието, нещо, което останалите хора приемат по-трудно и емоционално.
За Елена смъртта беше всекидневно присъствие в работата й, но през първите дни, когато пристигна в санаториума, гледката на крещящи от болка мъже, откъснати крайници, висящи парчета човешка плът и обезобразени до неузнаваемост лица, я стресна. Кадрите, които я впечатляваха по телевизията, преди да дойде в Босна, разкриваха само малка част от истинския апокалипсис, с който се срещна очи в очи. Отначало сълзите сами се появяваха на очите й, когато виждаше как някой двадесетинагодишен младеж остава завинаги инвалид или не можеше да помогне на тежко ранен и той просто умираше в ръцете й. Когато оставаше сама, плачеше от яд и безпомощност, мразеше от дъното на сърцето си войната, която отнемаше стотици животи или превръщаше във физически непълноценни една част от оцелелите и ги бележеше със знака на недъга до края на дните им.
Няколкото месеца в Босна бяха се превърнали за Елена във вечност. Беше забравила за предишната си работа в Медицинска академия, за колегите и приятелите и ако някога си спомняше за тях, то беше като нещо далечно, което се е случило в някакъв много отдавнашен живот, чиито преживявания настоящето изличаваше. Струваше й се, че никога не е напускала селцето край Модрачко езеро и винаги е работила в този приспособен за болница санаториум, а останалите й колеги от персонала са били вечните й спътници. Спеше в свободните промеждутъци, преди да докарат нови ранени, ядеше, каквото намери и повечето време прекарваше покрай хирургическата маса, вадеше куршуми, шиеше рани, ампутираше крайници, дори помагаше за погребението на умрелите. Другите лекари и сестри правеха същото. Никой не роптаеше, никой не се оплакваше, че понякога не е затварял очи повече от двадесет и четири часа. Доктор Борисова и колегите й край Модрачко езеро бяха приели доброволно това ежедневие и работеха дори свръх силите си, за да облекчат страданията на десетките ранени, които пристигаха непрекъснато. Понякога медикаментите не достигаха, импровизираната болница не можеше да поеме ранените, персоналът от четирима лекари и осем сестри беше недостатъчен, за да помогне на всички страдащи. В такива моменти се налагаше да се търси бързо, алтернативно решение, защото дори минутите се оказваха фатални. Не бяха рядко случаите, когато поради липса на обезболяващи на ранения се даваше да пие алкохол, за да понамалее болката му, сестрите късаха престилките си и ги използваха за превръзки, а много често, ако всички лекари бяха заети, грабваха скалпелите и започваха сами да оперират. Дори понякога обикновената урина заместваше липсващите дезинфектанти.
Елена и Босна живееха в единия край на разделена с шперплатова стена стая в санаториума. В останалата част се разполагаха доктор Зоран Йованович и съпругата му Милена, медицинска сестра. И двамата бяха босненски сърби, преселили се по-късно в Нови Сад. Сега за осемгодишния им син се грижеха родителите на Милена. Веднъж Борисова ги попита защо и двамата са дошли тук, а Зоран простичко й отговори:” Тук се бият наши братя, ние сме медици, не можем да стоим настрана”.
При същите условия, в съседните стаи, бяха настанени и останалите от персонала на болницата. Едно такова, неуместно за нормалния живот съжителство, тук не будеше никакви притеснения. Мебелировката се състоеше от наредени върху земята дюшеци, служещи за легла, и няколко очукани шкафа. Малкото вещи, с които разполагаха, включително и скромните дажби от храна, кафе и цигари, се деляха между сестрите и лекарите поравно. Когато имаха възможност, те се качваха в стаите, за да поспят и отново се връщаха при болните, а някои дори не си правеха труда да се прибират в стаите и спяха в самата болница, готови да скочат всеки момент, когато докарат новите ранени. Докато времето беше все още топло, използваха езерото за баня. Етикецията и неудобството бяха категории, с които се боравеше в мирновременния живот, войната налагаше други правила.
От два дни имаше временно прекъсване на сраженията в Босна и Херцеговина. Водеха се поредните преговори между представителите на трите етнически общности. Западноевропейските държави и САЩ отново бяха накарали сърби, хървати и мюсюлмани да спрат за известно време боевете и да се опитат по мирен път да намерят разрешение на продължилия вече повече от година и половина конфликт.
От два дни не пристигаха ранени в болницата край Модрачко езеро. Персоналът се почувства малко по-свободен и всеки се зае със своите си дела. Някои решиха да се позакърпят и изперат, Зоран и един от другите лекари ловяха риба, а имаше и такива, които просто прекарваха временното примирие в сън, без да знаят кога ще имат отново такава възможност.
Елена и Босна предпочетоха да се поразходят в близката горичка, от която се откриваше красива гледка към езерото.
Наближаваше краят на октомври и есента беше сложила отпечатъка си върху природата. Слънцето хвърляше меки отблясъци върху палитрата от жълто, кафяво и керемиденочервено. Птичките чуруликаха и пърхаха в храстите и клоните на дърветата. Тези от тях, които търсеха по-топли места през зимата, кръжаха на ята в небето и се събираха за големия полет на юг, бързайки да изпреварят първите студове. Врабчетата все още се радваха на последните лъчи на циганското лято и безгрижно прелитаха около скоро заминаващите си братя и сестри.
Доктор Борисова и нейната приятелка седнаха на една полянка, приятно огряна от октомврийското слънце. Босна беше набрала букет есенни цветя и започна да сплита венец. Елена мълчаливо я наблюдаваше, оставяйки се на удоволствието от топлината и тишината. Радваше се на първата си почивка, откакто пристигна в страната.
- Този венец е за теб – каза момичето, без да откъсва поглед от стръкчетата цветя, които умело заплиташе.
- Ами аз какво да ти подаря? – попита Елена.
- Ти ще ми направиш венец при следващата такава почивка.
- Не се знае кога ще има отново примирие, може да е дошла вече зимата, а и аз не мога да правя венци. Всъщност – продължи лекарката, след като помисли малко, - следващата порция шоколад ще я отстъпя на теб.
- Ами аз тогава да ти направя още венци, та до края на войната да ми даваш всичкия шоколад, който ти се полага.
Двете се засмяха. В болницата получаваха определена дажба храна, но сладкишите бяха ограничени. Ставаше истински празник, когато им отпускаха по един шоколад. Пушачите също получаваха доза цигари на ден. За тях празникът беше, когато им даваха по няколко пакета “Марлборо” или “Кемъл”, иначе обикновената дажба се състоеше от десет цигари на ден. За някои това беше недостатъчно. Елена и Босна не бяха пушачки и затова шоколадовата дажба ги блазнеше повече.
- Съжаляваш ли, че не си се обадила на бившия си мъж, когато си решила да дойдеш тук? – попита неочаквано момичето и Елена учудено го погледна.
В началото, когато се запознаха, Борисова беше разказала на новата си приятелка за живота си в България, че е била омъжена и после се е развела, но непрекъснатата работа в болницата не даваше възможност да се обсъждат личните проблеми надълго и нашироко, както това става в нормалния живот. Да се споделят болките и радостите с познати и приятели беше нещо обичайно в мирновременна обстановка, но на война хората забравяха собствените си проблеми и се интересуваха само от настоящето. Понятието минало отиваше на заден план, а бъдещето представляваше нещо далечно, за което не се налагаше да се гадае и да се правят прогнози. Единствено настоящето и неговите измерения заемаха първостепенно значение в мислите и разговорите.
- Не знам, Босна. Нещата сега около мен са доста различни – замислено произнесе Елена. – Аз почти не си спомням за предишния си живот в България, сякаш той е една прочетена и завинаги затворена страница, към която никога няма да се върна.
- Аз също не казах на родителите си, когато реших да дойда тук. Корените на баща ми са от тези земи – обясняваше момичето, без да спира да прави венеца. – Не случайно баба ми, на която съм кръстена, носи името на река Босна. По- късно, когато започнала Втората световна война, баба ми и дядо ми се преместили в Белград. Там се родил и баща ми. Още през 1941 година Югославия капитулирала пред германците и те завзели територията й. Техните слуги усташите започнали да безчинстват в Босна и Херцеговина. Много хора умрели в концлагерите, създадени по примера на немските. Усташите се опитвали да скарат сърби с мюсюлмани. По това време се сложило началото на партизанското движение, насочено срещу германците и техните югославски слуги. А после, знаеш какво е станало, както в България. Комунистите, начело с Тито, завзели властта и започнали строителството на светлия социалистически строй.
- Да, но социализмът при вас протече много по-леко, отколкото при нас – въздъхна Елена, - вие можехте да пътувате навсякъде, а на нас ни беше забранено, при вас имаше частен бизнес, а при нас никакъв.
- Така е, по отношение строителството на социализма нашият Тито прояви повече гъвкавост от вашите лидери - съгласи се Босна. – Или ако може да се направи едно сравнение – продължи тя, - хората в бившия социалистически лагер живееха в нещо като резерват – нямаше големи социални различия, нямаше класи, с изключение на една прослойка висши държавни функционери, образованието и здравеопазването бяха безплатни. Създадоха се закони, които регламентираха живота в резервата. Е, имаше такива индивиди, които не искаха да живеят точно в този резерват, искаха да надникнат отвъд оградата.
- Тогава висшите партийни функционери обявиха тези индивиди за предатели и направиха специални места за превъзпитанието им – прекъсна я Елена. – Само че вашият резерват беше малко по-либерален от нашия, позволяваха ви да надничате отвъд оградата – усмихна се тя.
- Нали ти казах – погледна към нея Босна, - просто нашият Тито започна да строи социализма с по-качествени материали от вас и другите от Източна Европа.
- Босна, ти просто си роден историк и философ! – възкликна Елена и двете се засмяха.- А майка ти също ли е от Босна? – попита след малко тя.
- Майка ми е еврейка, ашкенази, още преди Първата световна война родът й се преселил в Сараево, а по-късно в Белград. Близките й не били във възторг, когато им казала, че ще се омъжва за сърбин. Баба ми и дядо ми и сега продължават да се държат резервирано към баща ми.
- А теб как те приемат?
- Опитват се да ми внушат, че съм еврейка и когато бях малка, ме учеха да говоря идиш.
- А ти каква се чувстваш – сръбкиня или еврейка? По еврейските обичаи, децата, родени от еврейка, са евреи.
- Аз не съм забравила, каква е майка ми – безгрижно произнесе Босна, - но щом живея в Югославия, значи съм югославянка. Една част от роднините ми се заселили в Израел, след като била образувана еврейската държава, но майка ми и родителите й предпочели да останат в Белград. Ако трябва да бъда искрена, аз не отдавам на това чак такова голямо значение. Пък и не съм особено религиозна, не ходя нито в православна църква, нито в синагога, а и майка ми и баща ми не ходят. Баща ми преподава физика в университета, а майка ми е метеороложка, дори прави прогнозите за времето по телевизията.
- А ти защо избра историята за своя професия? – попита Елена, тя не знаеше тези подробности от живота на новата си приятелка.
- Защото от малка ме привличаха историческите книги, търсех само такива в училищната библиотека. Бях ученичка, когато гледах филма “Индиана Джоунс” и реших, че ще уча история и ще стана археоложка.
- О, значи Харисън Форд ти е помогнал да избереш бъдещата си професия? – пошегува се Елена.
- Може и така да се каже – съгласи се момичето.
- А защо прекъсна и дойде тук?
Босна стана сериозна. Сведе глава и известно време съсредоточено заплиташе стръкчетата цветя на венеца. После тихо изрече:
- Мой човешки дълг е да съм тук. Ако бях мъж, щях да стана войник и да участвам в боевете, но тъй като съм жена, можех да дойда единствено като медицинска сестра.
Елена безмълвно наблюдаваше събеседничката си. Съвсем не очакваше да чуе тези дума от жизнерадостната и винаги усмихната студентка по история. Босна беше нещо като талисмана на болницата, всички я обичаха и й се радваха. Болните не скриваха удоволствието си, когато симпатичното момиче с палави очи трябваше да им смени превръзките. Те се шегуваха с нея, а някои съвсем открито я ухажваха. Сестрата се смееше, показвайки дребните си бели зъби и отговаряше на шегите им. Тя беше като приятен повей от мирния живот за ранените войници, някои от които останали инвалиди завинаги. Босна успяваше малко да ги разведри и да ги накара за миг да забравят страданието си. “Лъчът в тунела” я беше нарекла в себе си доктор Борисова.
- Не ми каза защо си скрила от бившия си мъж, че идваш тук? – Босна беше възвърнала предишното си дяволито изражение.
- Защото ми е бивш, ако беше настоящ, щях да му кажа – опитваше се да отклони въпроса Елена.
- Ами, ако сега страда по теб? – не се предаваше момичето и като се наклони малко напред, произнесе с тайнствен глас. - А ако иска да сложи край на живота си, задето си избягала? Няма ли да чувстваш угризения на съвестта?
- Той не е от този тип – махна с ръка Елена. – И какво само ме питаш за бившия ми мъж? – скара се на приятелката си тя. - Я по-добре ми кажи дали твоите ухажори не са изпаднали в тежък шок, когато си ги изоставила, за да дойдеш тук.
- Аз не им казах – невинно обясни Босна. - Просто заявих, че една моя роднина от Германия ме вика при себе си и аз съм решила да прекъсна университета за около година. Запазих си студентските права, когато се върна, ще мога да продължа следването си. На нашите казах, че отивам на разкопки за две седмици, събрах си багажа и дойдох тук.
- Премина границата и дойде, така ли? – изненада се лекарката.
- Не естествено, свързах се с хората, които наемат доброволци, изкарах курс за медицински сестри и ето ме тук.
- Вашите може би те търсят, сигурно са сигнализирали в полицията и сега в цяла Югославия са те обявили за издирване!
- Тук е Босна, а и аз съм пълнолетна, през април навърших двадесет и две години – гордо заяви момичето.
Борисова искрено се учуди на начина, по който студентката по история беше дошла тук, без да си дава сметка, че нейното напускане на Медицинска академия беше не по-малко фрапантно за всичките й колеги.
Наближаваше привечер, слънцето бавно се придвижваше на запад и вече не огряваше полянката, на която седяха Елена и Босна. Светлината по-оскъдно се прецеждаше през клоните на дърветата и горичката оставаше в полумрак. От другата страна на езерото, Зоран Йованович и колегата му продължаваха да хвърлят въдиците. “Тази вечер ще има рибно угощение” - помисли си Борисова.
Босна заплете и последния стрък на венеца, огледа критично творението си, пооправи тук-там няколко цветчета и го сложи на главата на Елена. Дръпна се няколко крачки назад, после наклони венеца леко напред и каза доволно:
- Така вече е добре, сега чакам само да ми отстъпиш поредната си порция шоколад.
- Ами ако не ти я дам? – повдигна вежди лекарката.
- Ах, ти ….. – извика момичето и се спусна към нея.
Елена бързо скочи на крака и се затича, смеейки се.
- Дай си ми тогава венеца! – викаше Босна и се опитваше да го вземе от главата на приятелката си.
Лекарката подскачаше, въртеше се в кръг, без да се остави да бъде хваната, и се заливаше от смях. Най-накрая Босна я догони, събори я на земята и двете продължиха да се смеят и да дърпат венеца.
- Наблизо ли се намира санаториумът, госпожици? – попита един мъжки глас.
Елена и Босна стреснато вдигнаха глави и се обърнаха по посока на гласа. На няколко крачки пред тях стояха група мъже. Докато се закачаха, не бяха ги чули кога са дошли. Селото, в което работеха, се намираше на двадесет – тридесет километра извън фронтовата линия, в близост сражения не се водеха и войници от противниковия лагер не идваха тук. Затова и двете жени спокойно се разхождаха из гората. Тези мъже носеха камуфлажни дрехи, на които имаше зашито сръбското знаме. Не бяха ги виждали друг път.
- Извинете, че ви изплашихме, госпожици – каза мъжът, който стоеше пред останалите. Беше разбрал, че неочакваното им появяване стресна двете жени. - Ние сме сръбски четници, казаха ни, че някъде тук се намира санаториумът, който е приспособен за болница. Един от нашите е ранен и искаме да го заведем там.
- Къде е раненият ви? – попита Босна.
- Оставихме го в колата – посочи мъжът към края на горичката, където се намираше шосето.
- Заведете ни при него – чак сега се обади Елена. – Аз съм лекарка, а приятелката ми е медицинска сестра. Работим в санаториума.
Мъжът им хвърли бърз, леко учуден поглед, усмихна се едва доловимо и ги поведе към ранения.
В близост до войника беше избухнал снаряд, но обувката му го предпазила да загуби напълно стъпалото си. Елена видя, че раната не е от най-критичните и младото момче щеше да продължи да ходи нормално, без помощта на патерици или бастун.
Докато преглеждаше ранения, тя забеляза, че четниците са около двадесетина, повечето под тридесетгодишна възраст и пътуват с лека кола и камион. Този, който разговаряше с нея, явно беше техен командир. Изглеждаше на малко повече от тридесет години. Борисова виждаше четници за първи път.
Елена и Босна заведоха мъжете в болницата и там се погрижиха по-обстойно за раненото момче. Настаниха го в едно наскоро освободено легло, сложиха му успокоителна инжекция и го оставиха да поспи. През това време останалите им колеги и хората от селото разбраха, че са пристигнали четници и отидоха да ги видят.
Доктор Борисова беше чувала за четниците, че са елитни части в сръбската армия и действат като щурмови отряди в цялата страна. Състоят се от много добре обучени и физически издръжливи бойци, а групите им наброяват не повече от петдесет човека, защото това ги прави по-гъвкави и подвижни при схватките с противниците. Беше разбрала също, че такива отряди имат и мюсюлманите, и хърватите.
Войниците, които пристигнаха в селото край Модрачко езеро бяха млади, атлетични, повечето от тях с вид на спортисти. Мъжът, с който разговаря най-напред Елена, наистина се оказа техен командир. Казваше се Живко Вукович, на тридесет и пет години, бивш републикански шампион на Югославия по джудо и преподавател във Военното училище в Белград преди войната. В един от войниците персоналът на болницата разпозна състезател по хандбал от отбора на Босна и Херцеговина.
Сърбите из цялата страна приемаха четниците като народни синове и герои, не правеха изключение и жителите на селото край Модрачко езеро. Всеки задели нещо от скромните си запаси и го донесе на момчетата в знак на уважение. Дори един старец, който от десет години пазеше петдесетлитрова бъчва с вино за сватбата на внука си, я отвори за гостите. Внукът се биеше някъде из Босна и никой не знаеше дали е още жив. Възрастният мъж се просълзи, когато видя четниците и започна да им целува ръцете, а те пристъпваха смутено от крак на крак и потупваха стареца по рамото. Идването на отряда се превърна в празник за цялото село. Сестрите, лекарите и болните, които можеха да вървят и не бяха в безсъзнание, също се присъединиха към веселбата. Наредиха пред санаториума маси и столове, а жените приготвиха угощението от донесените продукти. Намери се дори и музика. Няколко деца изровиха от килерите стари новогодишни гирлянди и започнаха да ги окачват по близките дървета и улични стълбове. От началото на войната селцето не познаваше подобно оживление и затова всеки искаше с нещо да допринесе за увеселението. Край Модрачко езеро бяха останали главно жени, деца и възрастни, повечето мъже отидоха в армията. Мисълта за близките, които са на фронта, липсата на храна и страхът от неясното бъдеще непрекъснато съпътстваха хората в ежедневието им и затова сега искаха да се почувстват за миг щастливи, дори само за няколко часа да забравят за войната.
Всички насядаха около масите и командирът на отряда произнесе тост. Виното, което дядото пазеше за своя внук, се лееше в чашите, а той ходеше просълзен между четниците и повтаряше:”Наздраве, момчета, Господ да ви пази, да живее Босна!” Някой пусна музика от касетофон, снабден с тонколона и Босна беше първата, която стана да танцува. Последваха я и други. Повечето четници също танцуваха. Един ранен с бинтован крак и патерици в ръцете се въртеше на импровизирания дансинг и свиркаше с уста.
Елена наблюдаваше веселящите се хора и си мислеше, че ако някой случаен човек ги зърне, няма да повярва, че тук има война и сигурно след няколко дни сраженията между трите етнически групи щяха да започнат отново. Временното примирие беше само кратък миг свобода, която се използваше пълноценно. А може би мюсюлманите и хърватите се веселяха по същия начин, забравяйки за малко истинската действителност.
- Наздраве! – прекъсна мислите й един глас.
Живко Вукович чукна чашата си в нейната и седна на съседния свободен стол.
- Наздраве! – отговори му младата жена и се усмихна.
- Благодаря ви, че помогнахте на моя човек!
- Няма защо, това ми е работата.
- Вие не сте сръбкиня, откъде сте? – поинтересува се Вукович.
- Българка съм.
- Българка! – възкликна Живко.- Моята жена е с българска жилка, от Пирот е.
- А на мен майка ми е от Сараево, но след като се омъжила за баща ми, останала в България – усмихна се Елена.
- Е, че ние сме почти сънародници – весело каза четникът и отпи глътка вино. – А в кой град живеете в България?
- В София.
- Я, гледай! – продължи да се чуди той. - Моята жена има много роднини в София. Едно време почти всяка година им ходехме на гости, а после заедно отивахме на море. Най-много ни харесваше Слънчев бряг.
- В кой квартал на София живеят роднините ви?
- Ами, близо до хотел “София”, на улица “Иван Шишман”.
- Така ли? – учудено извика Елена. – Аз живея в същия район, на улица “Иван Вазов”.
- “Иван Вазов”, как да не я знам! – удари по масата мъжът. – Там, на един ъгъл, има аптека, нали?
- Точно така, на пресечката с “Шишман” – Борисова искрено се зарадва. – Може дори да сме се срещали – допълни тя, развеселена от това запознанство.
- Възможно е, оказва се, че светът наистина не е чак толкова голям. Наздраве за България и Сърбия! – ентусиазирано вдигна чашата си Вукович.
Елена го последва.
Виното, музиката и танците помогнаха на хората да се поотпуснат и за известно време да забравят за войната. На дансинга почти нямаше място. Босна се беше качила на една маса, пляскаше с ръце, танцуваше и се смееше. Доктор Йованович и един четник пристъпваха, прегърнати, опитвайки се да налучкат ритъма на някакъв танц и пееха с пълно гърло. Дори старецът, чийто внук се биеше някъде из страната, се беше поразвеселил, надуваше една свирка с все сила, удряше по масата и допринасяше за всеобщото настроение.
Елена и командирът на четниците също потанцуваха, а после седнаха и продължиха да разговарят. Младата жена разбра, че новият й познат е от Баня Лука. Отишъл да учи във Военното училище в Белград, завършил го и по-късно станал преподавател в него. Още като курсант се оженил за студентка по химия. Двамата останали да живеят и работят в Белград. Имали две деца, които били в момента с майка си в Сърбия. Живко дошъл в Босна, когато започнала войната.
- А твоят мъж, как те пусна да дойдеш тук? – попита Вукович. Бяха изоставили официалностите и си говореха на ти.
- Разведена съм.
- А деца?
- Нямам деца.
- А родителите ти?
- Починали са.
- Е, не може красавица като теб да живее сама – пошегува се сърбинът и погледна шеговито събеседничката си.
- Работата ми е такава, че нямам много свободно време да ходя по срещи.
- Ти на мен тези не ги говори, за всичко се намира време – широко се усмихна Живко, чудейки се дали наистина Елена казва истината. Никак не му се вярваше, че хубавата лекарка живее сама като отшелница.
- А ти дълго ли се колеба преди да дойдеш? – опита се да смени темата Борисова.
- Не, нито за минута не съм се колебал. Първо, роден съм в Босна и второ, аз съм военен – отговори веднага Вукович.
- Сигурно има много други военни, които са останали в Сърбия? – задържа погледа си върху него Елена.
- Има и такива, но аз не съм от тях – тихо, но с твърд глас произнесе Живко. – Босна принадлежи на сърбите.
- Мюсюлманите и хърватите казват същото за себе си – продължи да го гледа Борисова.
- Ти защо дойде в сръбска, а не в мюсюлманска или хърватска болница? – неочаквано попита четникът.
Елена се изненада от този въпрос и известно време мълчаливо въртеше чашата с вино в ръката си. Още, докато работеше в София и гледаше кадри от войната по телевизията, тя избра да отиде при сърбите. Причината не беше в това, че българите, както и сърбите, са православни християни и че майка й е родена в Сараево. Тя дори не беше кръщавана от свещеник, почти не ходеше на църква, а професията, която си избра, нямаше много допирни точки с религията.
- Може би мюсюлманите и хърватите нямаше да ме приемат – продължавайки да върти чашата, произнесе тя.
- А защо си помисли, че сърбите ще те приемат? – настояваше Живко. – Напротив, мюсюлманите и хърватите дават много по-големи заплати на чужденците, които са при тях, ти, като лекарка, сигурно щеше да натрупаш доста солидно състояние.
- Не съм дошла в Босна за пари! – прекъсна го Борисова и леко се намръщи.
- А защо тогава? – упорстваше Вукович, без да откъсва поглед от нея. – Щом не е за пари, защо избра да дойдеш при нас?
- Може би – поколеба се за малко събеседничката му и продължи, - може би като гледах и слушах по медиите как целият свят е против вас, как всички обвиняват вас за войната, как Международният съд издава присъди единствено за сръбските военнопрестъпници, почувствах някаква несправедливост. Не е възможно във война, в която се сражават и убиват три общности, само едната да е виновна, това е лъжа! – Елена говореше все по-разпалено. – Разбра се, че лагери за пленници имат не само сърбите, а и мюсюлманите и хърватите също. В края на миналата година световните телевизии даваха кадри от един лагер, където измършавели до неузнаваемост мъже гледат през телените огради. Тези кадри се въртяха в емисиите по няколко пъти на ден и се показваше по цялата планета какво правят сърбите с пленените противници. После се оказа, че това е лагер на мюсюлманите, а приличните на скелети мъже са сръбски пленници. Мислех, че това е много несправедливо. Във всяка война има много скръб, много сълзи и стотици загинали, но само едните от воюващите да бъдат обявени за убийци, е ненормално.
Елена млъкна, пое си дълбоко дъх и наведе глава. Живко я гледа известно време изумен, не вярвайки, че е чул думите й, после взе ръката й в своята и я целуна.
- Почти бях се отказал да срещна чужденец, който да мисли така! – развълнувано произнесе той. – Елена, без да си живяла в Босна, ти си разбрала всичко. Войната е стихия, когато те подеме и завърти, не можеш да останеш чист и неопетнен. Всички се бием, всички убиваме и всички мислим, че нашето дело е право. Жалко, че светът не го проумява и бърза да сложи прозвището престъпници само на едната страна.
Веселието продължи до сутринта. Четниците останаха още два дни, докато раненият им другар се възстанови и си заминаха. Хората от селото ги изпратиха с благословии и сълзи на очи. Краткото щастие беше отминало и проблемите на ежедневието отново ги обземаха.