- Стига за днес, колега. Искам утре ти да оперираш пациентката от втора стая. Имаш цяла нощ да зубриш коремната хирургия – обърна се Елена към стажанта, след като приключиха последната операция.
- Благодаря, доктор Борисова – не можа да скрие радостта си младежът. – Обещавам, че няма да мигна цяла нощ, докато не преговоря всичко.
- Е, не се престаравай съвсем, че да не заспиш в операционната – засмя се тя и влезе в кабинета си.
На стажанта много му се искаше да предложи на ръководителката си да изпият по кафе след работа или да я покани на ресторант, но куражът отново не му достигна. За разлика от повечето асистенти, доктор Борисова не се държеше покровителствено и снизходително със стажантите, оставяше ги да работят сами, говореше им на вие, не ги ругаеше, ако направеха грешка и ги караше да се чувстват като част от екипа. А на всичкото отгоре, беше много секси, много изискана и направо страхотна. Всичките негови състуденти му завиждаха, че е попаднал при най-готиното маце в цялата академия.
Бъдещият лекар постоя пред вратата замислен, после се ухили и тръгна по коридора. Може би беше рано да прави намеци на доктор Борисова. Имаше време, стажът му все още не свършваше.
Сестра Попова седна на леглото в кабинета, събу белите си чехли и започна да мърда с пръстите на краката си. Елена се оглеждаше в огледалото над мивката и се решеше.
- Ох, тези мои вени, пак ме заболяха, а имам толкова неща да правя. Най-напред трябва да взема внучките от училище, да заведа голямата на английски, малката на урок по пиано и после да готвя. Петър винаги се връща от работа гладен като вълк – каза сестрата и продължи да прави движения вляво и вдясно с ходилата си.
Сестра Попова или леля Цвети, както я наричаше Елена, когато бяха сами, и нейният съпруг Петър, бяха близки с родителите й, а тяхната дъщеря Краси нейна връстница. Цвети Попова беше колежка на майката й. Навремето двете семейства прекарваха незабравими уикенди. Ходеха заедно на екскурзии, на море, мъжете ловяха риба, а неразделните приятелки Краси и Елена лудуваха на воля. Сестра Попова често си мислеше с носталгия за отминалите години. Драгана и Константин Борисови бяха семейство за пример. В моменти на семейни свади Цвети казваше на мъжа си:
- Ех, Петре, защо не срещнах Константин, преди да се омъжа за теб!
А Петър й отвръщаше:
- И да го беше срещнала, той пак щеше да вземе Драгана,
а теб да те остави на мен.
Майката на Елена, Драгана, беше сръбкиня от Сараево. Още като съвсем млада медицинска сестра дошла на специализация в България и тук се запознала с бъдещия доктор Константин Борисов. Оженили се и тя повече не се върнала в Югославия. Кумували им младата съпружеска двойка Цвети и Петър Попови. Така започнало и приятелството им.
Само Петър не беше от медицинското съсловие, както самият той казваше. Когато се събираха, често обичаше да се шегува:
- Е, вие медицинското съсловие сте по-умни, ние простите инженери не разбираме живота толкова добре.
“Ех, какви времена бяха! Всичко свърши толкова бързо!” – въздишаше понякога Цвети. Постепенно животът на двете семейства се промени. Елена стана лекарка, а Краси архитект. Константин Борисов почина ненадейно от инфаркт. Драгана изживя много тежко смъртта на съпруга си, разболя се от диабет, пенсионира се по болест и почина преди една година. Преди да почине, беше почти сляпа от диабета. След като се разведе, дъщеря й отиде да живее при нея. Цвети и Петър отново ходеха в дома на старите си приятели, но вече не беше, както преди. Драгана не излизаше почти никъде, лицето й имаше жълтеникав, болнав вид, не беше останало нищо от красивата зеленоока сръбкиня.
Дъщерята на Цвети и Петър – Краси се омъжи за свой колега архитект и от една година работеха в Мароко. За двете им момиченца се грижеха бабата и дядото.
- Елена, ще ходя да плащам сметките за ток и парно, ако искаш, ще платя и твоите, за да не се разкарваш – каза сестра Попова, докато събличаше престилката си.
Когато бяха сами, тя също наричаше дъщерята на старите си приятели по име, но имаше ли трети човек, винаги се обръщаше към нея с “доктор Борисова”.
- Силвия ми е обещала да напише разказ на английски, а Еми да свири по-гладко “На Елиза”. Кажи им, че утре, след работа, ще дойда да проверя – усмихна се Елена. Тя често ходеше на гости при децата на Краси, които я обожаваха.
- Те само това ме питат, кога ще дойде леля им Елена – направи жест с ръка сестрата.
- Утре ще се видим, но те да са готови с домашните.
Макар и малко позакъсняла, пролетта и тази година дойде съвсем неочаквано. Всички решиха, че студеното време ще продължи и през април, но една сутрин яркото слънце и синьото небе просто дадоха да се разбере, че зимата безвъзвратно си е отишла. Температурите започнаха бързо да се повишават, дърветата се раззеленяваха за часове, а хората вече не бързаха да се приберат след работа по домовете си, правеха по-големи разходки, заседяваха се по пейките и откритите кафенета.
Елена излезе от академията и присви очи срещу слънцето. Радваше се, че зимата беше свършила. Мразеше студа и снега, те я караха понякога да изпада в депресия и да я обземат меланхолични настроения. Често казваше, че най-голямото й изпитание в този живот е, че се е родила в страна, където има зима, а не някъде по на юг.
Беше обещала на Филип да отиде в студиото му, но до срещата имаше достатъчно време. Реши да се отбие в близката пицария, където персоналът на академията обичаше да похапва преди или след работа. Но пък и тук правеха най-хубавите пици в цяла София. Никъде другаде Елена не беше яла толкова вкусна “Маргарита”, както в “При медиците”.
Филип беше фотограф в една модна агенция. Запознаха се преди два-три месеца на едно парти. Елена не беше голяма любителка на шумните купони, но този път поканата идваше от нейна бивша пациентка, която празнуваше успешно оздравяване и тя отиде, за да не я обиди. През цялото време един усмихнат млад мъж с небрежно паднал рус перчем не свали очи от нея. Запозна ги оздравялата пациентка, Филип беше братовчед на съпруга й. Елена нямаше някакъв точно определен тип мъже, които да харесва, но със сигурност по-младите мъже не будеха любопитството й. Филип беше с пет години по-млад от нея и когато й поиска телефона, тя му го даде по-скоро от любезност, отколкото от желание да започне връзка с него. Той й се обади в един мрачен и студен съботен следобед , когато тя седеше пред телевизора и се опитваше да следи глуповатия екшън. Все още не можеше да свикне със самотата в апартамента след смъртта на майка си. Не обичаше съботите и неделите, защото не ходеше на работа. Беше казала на колегите си, че може да ги замества на дежурствата им, ако са възпрепятствани. И в този самотен зимен следобед седеше пред телевизора и очакваше да й се обади някой колега с молба да му поеме дежурството. Обади й се русокосият фотограф и я покани на ресторант. Елена прие предложението като възможност за бягство от самотата и празния апартамент.
Филип я заведе в неголям, но много уютен мексикански ресторант. Ритмичната латиноамериканска музика и момчешкото очарование на младия мъж прогониха тъжното й настроение. Той беше мил и забавен, разказваше й за работата си, не я попита защо се е развела, както правеха повечето мъже. Елена рядко пиеше алкохол, но този път сама си поръча втора текила. Чувстваше се по-добре, почти беше забравила самотното си жилище, а мъжът срещу нея се опитваше да я разсмее. В края на вечерта, когато си поръчаха кафе, Филип леко докосна ръката й и прошепна, че е много красива. По-късно, в таксито, на път към дома й, той седеше до нея и галеше с устни ръката й. Не искаше да й се натрапва, каза, че е прекарал много приятна вечер с нея и че винаги, когато пожелае, може да му се обади. Когато таксито спря, Елена го поведе към апартамента си. Младият мъж си помисли, че може би изпитият алкохол беше причина за решението й и че най-вероятно на сутринта щеше да съжалява, че го е поканила, а той искаше тя да е сигурна, че го желае истински. Работата главно с жени беше направила Филип много добър познавач на женските емоции. С фотоапарата си той запечатваше тези емоции – гняв, радост, желание, страст. Имаше моменти, когато изщракваше по няколко ленти, за да долови необходимия нюанс. Фотомоделите обичаха да работят с него, защото беше учтив, добър професионалист и нежен любовник.
Когато Елена го поведе към дома си, Филип искаше вежливо да откаже и да си определят друга среща. Виждаше, че е леко пияна и не желаеше после тя да си мисли, че просто се е възползвал от това нейно състояние. Младата лекарка нямаше вид на бързо завоевание или на момиче за една нощ. Искаше да откаже поканата й, но и Елена страшно много му харесваше. Ниският й алтов глас, усмивката й, очите й, които сякаш криеха една съвсем друга жена, която не се показваше пред всекиго, го възбудиха още в ресторанта. Усещаше, че е тъжна и че с алкохола се опитваше да заличи нещо, но не можа да устои на изкушението. Влезе след нея в тъмния коридор на апартамента и затвори вратата след себе си. Елена се подпря на стената, вдигна ръце към косата си и притвори очи. Филип вече не можеше да спре. Люби я в коридора, после я занесе в спалнята и пак я люби. Не можеше да се насити на тази красива жена, която стенеше, извиваше се и се мяташе в прегръдките му. Искаше да я люби още, и още, докато има сили. На другия ден не излязоха никъде. Гледаха телевизия, той направи своя специалитет – картофи на фурна и пак се любиха. Беше влюбен в Елена.
Така започна връзката им. Младият мъж успя да убеди Борисова, че някакви пет години разлика във възрастта, не са никакъв проблем.
Елена стоеше в ъгъла на силно осветеното студио. Харесваше й да наблюдава работата на своя приятел. Красиви момичета с елегантни прически и официални тоалети заставаха в различни пози пред фотообектива. Фотографът се движеше ту наляво, ту надясно, навеждаше се, клякаше, правеше забележки на моделите, караше ги да се усмихнат или леко да извърнат глава. Още като ученик в началното училище Филип направи впечатление на своя учител в кръжока за фотолюбители. В техникума по фотография участва в няколко конкурса и винаги печелеше награди. Освен талантлив фотограф, той беше и добър художник. След като завърши техникума, известна модна агенция веднага му предложи работа. Една година беше на специализация при Жорж Дефо, прочутия фотограф на списание “Вог”. Но след като свърши специализацията, Филип отново се върна в България. Приятелите му направо го обявиха за глупак, че е изпуснал такъв шанс за реализация в Западна Европа. Но Филип искаше да работи в родината си. Преди промените от 1989 година модните къщи в страната не бяха много. Те предлагаха главно конфекция за масова употреба. Западноевропейските тенденции в този бранш почти не намираха отзвук в двете модни списания, които се издаваха по онова време. След 1989 година нещата доста се промениха. Бяха създадени няколко големи модни агенции, увеличи се броят на списанията в тази област, вече имаше информация за всяка новост на световния моден подиум. Започнаха да се изявяват и не малко талантливи български дизайнери, чиито тоалети бяха представяни в заемащи първостепенно значение в модния бизнес държави като Франция и Италия. Красотата на българските момичета стана известна на световните агенции. В България дойдоха техни представители, за да търсят нови лица. Няколко български манекенки направиха блестяща кариера в Западна Европа. Филип беше един от най-добре платените фотографи в страната, но не само поради тази причината искаше да работи тук. Казваше на колегите си от бранша, че в момента, тяхната родина е нещо като неразорана целина в областта на модата и че те са това, което Коко Шанел, Пиер Карден и Пако Рабан са били за Франция преди няколко десетилетия.
- Таня, обърни леко главата си надясно и се усмихни. Добреееее…..Сега се опитай да погледнеш през рамо…..Вдигни малко брадичката – говореше Филип и се въртеше с фотокамерата около тъмнокосо момиче с дълга червена рокля. – Диди – каза той на гримьорката, - сложи й един нюанс по-тъмно червило и засили ружа на скулите.
Гримьорката взе една кутия и няколко четчици и започна умело да поправя грима върху лицето на момичето.
Филип остави камерата и прекара пръсти през падналия кичур коса. Елена идваше понякога в студиото и го наблюдаваше как работи. Беше напълно отдаден на това, което прави. На нея й харесваше да го гледа как щрака с камерата, как роши русата си коса, как прикляква и се извърта, за да заснеме желания кадър. Наричаше го магьосник, който с фотоапарата вместо с магическа пръчка може да превърне от не особено красива жена достойна конкурентка на Клаудия Шифър. Филип правеше снимки и на Елена, но не в студиото, а у тях или в парка, където се разхождаха. Всеки път, когато му позираше, той откриваше, че е много фотогенична, че притежава изкусително очарование и лека загадъчност, сякаш у нея имаше още нещо, което тя пазеше в тайна и което я правеше толкова интересна за мъжете. През тези няколко месеца на тяхната връзка Филип не престана да се възхищава от приятелката си. Сравняваше я с момичетата, с които работеше и въпреки че те бяха по-млади, присъждаше предимството на нея. Елена беше на тридесет и три години, възраст, в която жените добиваха един по-зрял и улегнал вид. Но у нея липсваше този израз, тя беше по младежки свежа, с красиво и същевременно малко момичешки закачливо лице. Беше висока и стройна, с гъвкава и енергична походка. Спортуваше отдавна, като студентка се изявяваше в отбора по лека атлетика, а и сега не пропускаше да потренира в свободното си време. В апартамента си имаше различни спортни уреди, които използваше поне един – два пъти в седмицата. Наблягаше на упражненията с гири, заради което и Иван, и Филип се шегуваха, но тя съвсем сериозно отговаряше, че един хирург трябва да има силни ръце.
- Хайде, момичета, стига за днес! – каза Филип. – Таня, не прекалявай с купона тази вечер, не искам утре да дойдеш с тъмни кръгове под очите – обърна се той към момичето с червената рокля, все още не беше видял Елена.
Чак сега тя излезе от прикритието си и се запъти към него.
- Здравей.
- О, значи вече си тук! – усмихна се Филип, придърпа я към себе си и я целуна. – Отдавна ли ме чакаш? Трябва до края на седмицата да привършим със снимките за последния брой. А ти? Колко човека изтръгна от лапите на смъртта днес? – попита с театрален тон.
Елена се засмя и той отново я целуна, после погледна часовника си и каза:
- Имаме още малко време.
- Време за какво? – погледна го учудено Елена.
- Време за парти – обясни Филип. – Канени сме на парти по повод новата колекция на Роксана. Партито ще бъде в хотел “Родина”, изискани блюда, напитки в изобилие и ……
- …и още по-изискани гости, които ще уважат сериозно блюдата и питиетата – прекъсна го младата жена.
- Скъпа, не ставай дребнава, блюдата и напитките са, за да бъдат уважени по достойнство - и с малко по-сериозен тон добави. - На партито ще присъстват фигури от политическия елит и техните половинки, няколко посланици на държави от Европейската общност и въобще доста знатни дами и господа.
- Само не разбрах аз и ти къде се вместваме сред знатните особи? – насмешливо повдигна вежди Борисова.
- Вместваме се съвсем в центъра – аз, като главен фотограф на Роксана, а ти, като моя любима и спасяваща хората от лапите на смъртта.
- Не мисля, че това е достатъчно за такъв претенциозен купон.
- Между другото, Роксана ме помоли да те поканя и дори ми каза жив или мъртъв да не се явявам без теб.
- И на какво дължа тази чест? – учуди се Елена.
- На това, че тя ще участва в конкурс за изработване на нов модел облекла за медицинските работници в България и се надява да го спечели. А теб мисли да използва за рекламно лице и …тяло, разбира се.
- Искаш да кажеше, че Роксана не може да намери манекенки, които да рекламират моделите й?
- Манекенки естествено има, но тя е харесала теб, а и ти си истинска лекарка. Дори ми намекна, че няма да е зле да те пообработя предварително, за да се съгласиш – дяволито й намигна Филип.
- Сега ми е ясно каква е далаверата ви. Уважаваната от всички ни Рокси знае предварително, че ще спечели конкурса и ще получи голямата държавна поръчка. Сумата, която ще влезе в собствените й авоари, май ще е доста внушителна, а? Ти, разбира се, ще получиш процент, за да ме навиеш да рекламирам облеклата, а за мен ще остане славата на застаряваща звезда от модния подиум. Права ли съм?
- Не, ужасна си – смеейки се, каза Филип, хвана Елена през кръста и я повдигна. – За това, че е сигурна, че ще спечели конкурса, си права. Не случайно мадам Рокси е завъртяла главата на седемдесетгодишния италиански банкер и го е оженила за себе си. Отсега нататък пред нея май няма да има пречки да спечели, който и да е конкурс, включително и за изработването на оригинални униформи за лишените от свобода граждани. А за това, че аз ще спечеля процент, не си права. Роксана просто те харесва. Но май времето напредва. Искам да облечеш онази дълга тъмносиня рокля – каза Филип, преметна ръка през раменете на приятелката си и двамата се запътиха към изхода на студиото.
Много от гостите вече бяха пристигнали на партито. Имаше
две големи маси, отрупани с различни деликатеси, а в средата на една по-малка беше поставена внушителна триетажна торта. Около тортата бяха наредени фруктиери с различни плодове. Сервитьорите, облечени в тъмночервени ливреи, се движеха между присъстващите и разнасяха табли с напитки. Мокрият бюфет се намираше в единия край на голямата зала. Двама бармани се грижеха за поръчките на гостите. Четирима инструменталисти и една червенокоса певица поддържаха музикалния фон в залата. Певицата пееше евъргрийни, а височината на звука хем създаваше настроение, хем даваше възможност на гостите да разговарят нормално, без да крещят. Поканените бяха облечени официално – мъжете в смокинги или маркови костюми, а повечето дами носеха дълги и по-разголени рокли, някои бяха и с шапки. Залата, в която се провеждаше партито се славеше като любимо място за организиране на подобни тържества от зараждащата се класа на богаташите, от представители на политическия елит, дипломати, хора от софийския хайлайф.
Елена и Филип бяха дошли преди няколко минути, оглеждаха шишетата на бара и се опитваха да изберат нещо за пиене от богатия асортимент. Единият от барманите, застанал зад бара с прибрани към тялото ръце и подчертано любезна усмивка, очакваше поръчката им. Той не пропусна да забележи, че дамата, която оглеждаше напитките, беше доста привлекателни. Тъмносинята дълга рокля очертаваше красивите извивки на стройната й фигура. От лявата страна, над средата на бедрото, имаше цепка, от която дискретно се подаваше дълъг крак, обут в черен чорапогащник.”Очи пълни, ръце празни!” – помисли си примирено барманът и продължи да чака поръчката на двойката.
- Знаеш ли, защо първо не огледаме обстановката, не видим какво пият другите и тогава да решим, а? – попита Филип.
- Всъщност, защо не – съгласи се Елена.
Филип я хвана за ръка и двамата тръгнаха към вътрешността на залата, сподирени от погледа на бармана.
- Това е най-красивата двойка на моето парти! – възкликна един глас и към тях се отправи дребна около тридесет и осем – четиридесетгодишна жена. Тя имаше яркочервена коса, скулесто лице и голяма уста. Не беше пощадила декоративната козметика, подбирайки натрапчиво агресивни цветове и нюанси. Тясната и лъскава лимоненожълта рокля на малки цветчета, с която беше облечена, я караха да прилича на нещо като дъска, опакована в хартия за новогодишни подаръци.
- Сеньора Роксана! – подчертано театрално извиси глас Филип и целуна ръката на жената.
- Здравейте! – усмихна се Елена и подаде ръка.
Без да обръща внимание на жеста й, Роксана енергично я прегърна. Единствено фактът, че лекарката беше доста по-висока, я предпази от една целувка по бузата, оцветена в цикламено.
- Скъпа, с тази рокля просто навяваш най-жестока завист в женските сърца – каза Роксана, оглеждайки старателно Елена от горе до долу без ни най-малко притеснение. – Знаеш ли – сниши глас тя, - тук е миналогодишната “Мис България”, но не те съветвам да й се мяркаш пред очите. Направо ще полудее, ако те види, не може да търпи някой да я засенчва, а ти, скъпа, доста я засенчваш – изкиска се дизайнерката. Въпреки че Мис България беше една от основните манекенки в ревютата на Роксана, понякога на нея й писваше от капризите и високомерното поведение на красавицата.
- Вие не щадите комплиментите – каза Елена и леко се изчерви.
- Какви комплименти, мила, че това си е истина, ти си най-хубавата дама тази вечер! – продължи Роксана. – Това ти го казвам аз, дизайнерката, която толкова години работи само с манекенки и разбира от красиви жени – намигна дяволито тя и потупа Борисова по бузата, сякаш една глава по-високата от нея млада жена беше някакво невръстно момиченце.
Райна Илиева или Роксана, както се преименува по-късно, беше от някакво малко градче в Североизточна България, където завърши шивашки техникум. След това отиде в София и кандидатства в Художествената академия. Беше сред първите приети, за учудване на повечето кандидат-студенти, които опитваха за пореден път късмета си и знаеха, че за да те приемат от първия път, трябва или да си със сериозни връзки, или да си много голям талант в областта на изобразителното изкуство. Слабичкото и не особено привлекателно момиче, дошло от дълбоката провинция, нямаше никакви връзки. Въпреки добрите резултати и похвалите на преподавателите си, младата Райна не искаше да става художничка. Привличаха я шиенето и дизайнът на дрехи, затова и след като се дипломира в академията, постъпи в завод за конфекция като художник-дизайнер. Там работи до 1989 година. След началото на социално-икономическите промени в страната и вдигането на желязната завеса, Райна реши и тя да тръгне към Западна Европа. Установи се в Италия и започна работа като сервитьорка в една пицария. Доста бързо научи италианския език. Веднъж жената на собственика на пицарията й сподели, че е канена на някакво тържество и иска да си намери хубав тоалет. Райна й предложи сама да й го ушие. Италианката малко недоверчиво се съгласи, но след една седмица, когато отиде на тържеството, всички бяха впечатлени от ефектната й рокля. Така бъдещата Роксана започна да упражнява професията си в Италия. Най-напред започна да шие дрехи за приятелките на първата си клиентка. Ходеше по домовете им, там кроеше, правеше проби и шиеше на техните шевни машини. Жените бяха много доволни и й плащаха добре. Когато спечели достатъчно пари, нае едно малко помещение, купи си собствена шевна машина и клиентките започнаха да идват тук. Помещението беше разделено на две с шпертплатова стена. В едната част спеше, а в другата работеше. След няколко месеца нае друго, доста по-голямо и по-луксозно ателие. Вече не живееше там, където работеше. Обитаваше добре обзаведен двустаен апартамент в един от хубавите квартали на Рим. Славата на изкусната шивачка – българка, чиито тоалети можеха да превърнат една не много стройна фигура в доста елегантна, се разнесе бързо. Клиентки на Райна вече бяха дами от по-заможната класа. Тя успя да спечели сериозна сума пари и първото нещо, което направи с тях, беше да отиде в една клиника по пластична хирургия. Там големият й нос беше моделиран в по-поносими размери, а тънките й, безцветни устни добиха чувствен и предизвикателен вид. Чудеса не се получиха, но не особено привлекателното момиче от Североизточна България се превърна в доста атрактивна жена. За да довърши започнатите промени на външността си, Райна боядиса в яркочервено съвсем обикновената си кестенява коса. Точно по това време реши и да се преименува на Роксана, нещо като артистичен псевдоним. Веднъж една от клиентките й, съпруга на богат собственик на строителна фирма, я покани на парти. Тук Роксана се запозна със седемдесетгодишния вдовец Франко Ломбарди. Той беше главен акционер и шеф на борда на директорите на една италианска банка, а освен това притежаваше и двадесет процента от завод за обработка на алуминий край Неапол. Не малко жени се домогваха до сърцето и най-вече до портфейла на сеньор Ломбарди, но червенокосата българка и особено прелъстителните й устни накараха застаряващия банкер да преживее отново вихъра на страстта. Още през първата нощ Рокси разпали позанемарената мъжественост на Франко Ломбарди, а след третата той й предложи да се оженят. Преди една година сеньора Ломбарди се завърна в България и направи модна къща “Роксана”, в който работеше доста голям персонал. Сеньората купи една триетажна къща в околностите на София, обзаведе я и я превърна не само в дом за живеене, но и в място, където често се събираше софийският хайлайф. Когато организираше по-големи партита, наемаше зали в луксозните хотели или ресторанти. Сеньор Ломбарди живееше главно в Италия, но един-два пъти в месеца посещаваше младата си съпруга в София.
Партито продължаваше с пълна сила. Беше изпито необходимото количество алкохол, за да се поотпуснат гостите. Оркестърът постепенно премина на латиноритми и певицата пееше известната песен “Bessame mucho”.
Роксана се извини и остави Филип и Елена, но каза, че по-късно иска да говори с нея. Младият мъж се усмихна съзаклятнически на приятелката си, като й напомни, че разговорът сигурно ще е свързан с рекламирането на медицинските облекла.
Елена и Филип се отправиха към шведските маси и започнаха да избират лакомства. Някои от присъстващите повторно обикаляха кулинарните изкушения. Сервитьорите разрязваха голямата торта.
След като си напълниха чиниите, двамата се оттеглиха на една маса. Близо до тях седяха трима мъже и говореха на английски. По някое време разговорът им стана по-оживен от нормалното. Елена, която знаеше добре английски, неволно се заслуша.
- Нима вие вярвате на всички тези ужасии, които излизат в пресата, Деймън? Историята показва, че на Балканите периодично се водят войни. Това по-скоро е някакъв регионален конфликт, свързан донякъде с падането на желязната завеса.
- Май много дълго продължи този регионален конфликт. Опожарени са цели села, хората бягат, Босна е разделена на три – сърби, хървати и мюсюлмани. Журналистите от СиЕнЕн и БиБиСи информират за непрекъснато увеличаващата се ескалация на напрежението, което е обхванало почти цяла бивша Югославия. Има опасност конфликтът да се разпростре и в съседните държави. Ембаргото допълнително утежнява живота на хората там.
- Не ставайте черноглед, колега. И вие, и ние знаем много добре, че ако стане чак толкова критично, нашите страни ще се намесят и няма да се стигне до нова балканска война.
Елена спря да яде, направи на Филип знак с ръка да мълчи
и леко се наклони наляво, за да чува по-добре разговора от съседната маса. Мъжете, които разговаряха, явно бяха дипломати от различни посолства в София, Роксана обичаше да кани подобни личности на организираните от нея партита. Чужденците обсъждаха започналия преди година въоръжен конфликт в Босна. Напоследък все по-често във вестниците излизаха съобщения за кървави схватки между воюващите страни, по телевизията даваха кадри от опожарени сгради, изровени от снарядите улици, обезлюдени села, говореше се за етническо прочистване на отделни райони.
Преди години Елена често ходеше в Сараево при роднините на майка си. Докато баба й Йовка беше жива, прекарваше по няколко седмици през лятната ваканция при нея, играеше с братовчедите си – децата на сестрата на майка й. По-късно баба й почина, а леля й Мира, заедно със семейството си, замина за тогавашна Западна Германия. Понякога си пишеха писма или се обаждаха по телефона. Когато майка й почина, на погребението дойде само леля й, оттогава не беше се чувала с роднините си.
Елена беше споделяла с Филип опасенията си за това, което ставаше в Босна. Самият той не проявяваше голям интерес към политиката, освен модни списания рядко купуваше вестници, а новините по телевизията обикновено слушаше с половин ухо. Чуваше, че в бивша Югославия нещата не са много спокойни, че има въоръжени сблъсъци, но това му се струваше като нещо доста далечно и чуждо.
Роксана се приближи към масата на дипломатите, размени няколко думи на английски с тях и се отправи към Елена и Филип.
- Скъпа, искам да говоря с теб по един въпрос – каза тя и седна на масата им. - Филип може би ти е казал, че ще участвам с мой проект в един конкурс за медицински облекла. Министерството на здравеопазването провежда конкурс за изработването на нов модел дрехи за медицинските работници. Шефовете ви искат да сте по-хубави, да изглеждате по-европейски. Казват, че старите ви облекла са остатък от тоталитаризма – засмя се Роксана и отпи от чашата с шампанско, която държеше. - И така – продължи след малко тя, - предлагам ти да станеш рекламно лице на моите модели.
- Не зная дали съм подходяща, аз не съм манекенка, а и не съм ли малко стара за рекламно лице – отговори колебливо Елена.
- Филипе, надявам се, че не ти наливаш тези приказки за старост в главата на приятелката си – обърна се дизайнерката към фотографа. – Скъпа, повярвай ми, в случая ти си десет пъти по-ценна от една осемнадесетгодишна лигава манекенка. А и ще получиш доста приличен хонорар за това – намигна на Борисова тя.
- Вие първо спечелете конкурса, а ………- не успя да довърши Елена.
- Никакво вие! – прекъсна я енергично Роксана. – Отсега нататък ще си говорим на ти. Видът на дизайнерката беше категоричен, че веднъж завинаги формата за общуване между тях е установена.
- Добре – съгласи се Елена. – Ти първо спечели, пък тогава ще говорим за моя хонорар.
- Скъпа, не се притеснявай за това, все едно съм спечелила, искам да знам ти съгласна ли си.
Филип побутна с крак приятелката си под масата.
- Е, защо не, съгласна съм – повдигна рамене Борисова и добави, - като се пенсионирам, ще мога да разправям, че навремето съм била подложена на голямото изкушение да стана фотомодел, но въпреки всичко, съм останала вярна на медицината.
- Знаех си, че момичето ти е страхотно, Филипе! – възкликна Роксана и направи знак на един сервитьор, който носеше чаши с шампанско, да се приближи към масата.