Пол Дьоларю гледаше потъналата в дълбок сън спяща жена. Буйната черна коса беше разпиляна по възглавницата и закриваше част от лицето й. Пол стана, приближи се до леглото, внимателно махна косата от лицето на жената и оправи смъкната й завивка. После отиде до прозореца и се загледа навън. Париж се събуждаше за новия делничен ден. Все още улиците бяха пусти, но след около час щеше да настъпи сутрешното раздвижване, когато хората бързат за работа, колите се нижат една след друга, чуват се клаксони, подвиквания и всички характерни шумове за началото на един нов ден.
Пол отново погледна спящата жена и се замисли. Лили беше негова любовница от пет години. Запознаха се съвсем случайно, на магистралата. Беше спукала гума на пежото си и се опитваше да сложи резервната. Пол спря да й помогне. Момичето беше много привлекателно, черната й вълниста коса стигаше до средата на гърба, коженият костюм, с който беше облечена, я правеше още по-сексапилна. Пол поиска телефона й, тя му го даде, той й се обади след два дни и така започнаха да се срещат. Лили беше румънка, бивша студентка в Спортната академия в Букурещ и състезателка от националния отбор на Румъния по спортна стрелба. В началото на осемдесетте години пристигнала във Франция на състезание и заедно с почти всички свои сънародници, дошли на състезанието, останала тук. По времето на комунистическите режими в Югоизточна Европа Франция, както и другите западноевропейски държави, бяха доста толерантни към пристигащите от страните отвъд Берлинската стена. Те бяха приемани като политически имигранти и получаваха чуждо гражданство. Лили получила държавна стипендия, учила една година френски и после продължила образованието си в Спортната академия в Париж. По време на следването си се омъжила за свой колега французин. Бяха се развели няколко месеца преди да се срещнат с Пол.
Пол Дьоларю беше четиридесет и пет годишен, адвокат, женен, баща на две деца – син на деветнадесет и дъщеря на шестнадесет години. Когато се запознаха, Лили работеше като учителка по физкултура в едно училище в крайните квартали на Париж, където учеха главно деца на цветнокожи пришълци от бившите френски колонии. Пол й помогна да започне работа в частен лицей, където заплатата й беше няколко пъти по-висока, а учениците идваха на училище с луксозни лимузини с шофьори. Нае апартамент за Лили близо до Шанз Елизе и я посещаваше няколко пъти в седмицата.
Като доста добре печелещ адвокат Пол беше осигурил на семейството си охолен живот. Съпругата му не работеше, за домакинската работа се грижеше прислужница и мадам Дьоларю прекарваше времето си по козметични салони, фитнес зали и на срещи с приятелки. Пол беше безупречен съпруг и баща и Натали не се съмняваше в неговата вярност. През петте години връзка с Лили той не даде на жена си никаква възможност за подозрения. Посещенията при любовницата си обясняваше като командировки извън Париж или спешна работа, която му налагаше да работи цяла нощ в кабинета си. Натали не беше от маниакално ревнивите съпруги, които проверяват по няколко пъти на ден съпрузите си дали са на работните си места. Материалното благополучие, което мъжът й осигуряваше на нея и децата, беше свързано с доста работа и тя проявяваше разбиране към отсъствията му от дома. Пол работеше в известна адвокатска кантора, чиито клиенти бяха големи международни фирми с филиали в почти всички континенти.
В продължение на пет години Пол Дьоларю водеше живот, на който можеше да завиди всеки – имаше добре платена работа, щастливо семейство и очарователна любовница. Но преди няколко седмици се случи нещо, което наруши равновесието в живота му. Пол и Лили се срещаха само в нейния апартамент и много рядко излизаха. Ако понякога решаваха да се хранят навън, отиваха на места, където не съществуваше опасност да бъдат видени от познати на семейство Дьоларю. Лили не беше от капризните любовници, които искат да ги водят навсякъде и не пропускат възможността на публични места да увиснат на врата на любимия си. Самата тя също предпочиташе да се срещат в жилището й и ако някога ходеха заедно на ресторант, то беше само защото Пол предлагаше. Лили беше доволна от работата си в частния лицей, от малкия, но луксозен апартамент в центъра на Париж, от реното последен модел – също подарък от любимия. В началото на връзката им адвокатът беше учуден, че тази агресивна в леглото тигрица, беше толкова непретенциозна в отношенията си с него. Тя не настояваше той да се разведе и да се ожени за нея, както правеха повечето любовници, които не искаха да делят любимия мъж със законната му съпруга. Лили приемаше с удоволствие подаръците, които Пол й правеше, но никога сама не изявяваше желание за нищо. Дьоларю дори си мислеше, че е намерил идеалната любовница, докато щастието им не беше помрачено преди две седмици.
Отидоха в един малък ресторант извън града, който бяха посещавали и друг път и където нямаше опасност от неочаквани срещи. Но както има една поговорка, че човек никога не трябва да бъде сто процента сигурен в нещо, така и тук неочакваната среща се случи. На излизане от ресторанта Пол беше прегърнал Лили и на вратата се озова лице в лице със семейство Дюверже – стари приятели на него и съпругата му. Децата им бяха връстници и учеха в едно и също училище. Съпрузите Дюверже бяха толкова изненадани от вида на Пол, прегърнал непозната млада жена, че дори не отговориха на поздрава му. Но въпреки стъписването им, той знаеше, че съвсем скоро Натали щеше да бъде информирана за случката. Тя и мадам Дюверже се виждаха при фризьора и във фитнес залата почти всеки ден. Още на другия ден, след като се прибра от работа, разбра, че жена му вече знае. Той си призна всичко. Натали му каза, че трябва да избере между нея и децата и румънката. Пол обичаше Лили, тя го караше да се чувства щастлив, но също много държеше и на семейството си. Запознаха се с Натали още като студенти, изживяха голяма любов. Беше много благодарен на жена си, че го дари с две чудесни деца. А сега трябваше да избира между семейното щастие и страстните прегръдки на Лили. През тези дни на размисъл той видимо отслабна, четиридесет и петте години, които преди трудно можеха да му се дадат, сега започнаха да си личат. На въпросите на Лили какво му е отговаряше, че напоследък има много работа. Терзанията в душата на адвокат Дьоларю бяха мъчителни, но той избра в полза на семейството си. За да понесе по-лесно раздялата с Лили, помоли да бъде изпратен за половин година в Гвинея, където се намираше един от филиалите на фирмата, с чиито дела се занимаваше той. Съпругата му одобри това негово решение, защото знаеше, че след тази случка, мъжът й има нужда от време да забрави и да се отърси от спомените за любовницата си.
Движението по улиците ставаше по-оживено. Пол сложи едно писмо на масичката в ъгъла, хвърли прощален поглед на спящата жена, леко докосна лицето й с ръка, после рязко се обърна и тръгна към изхода на апартамента. Вратата хлопна след него.
Лили се размърда в леглото, опита се да стане, но главата я болеше ужасно. Чувстваше някакво пулсиране зад слепоочията, виеше й се свят. Снощи пиха шампанско с Пол, но нищо повече. Вярно, че понякога, когато бяха заедно, Лили пиеше и по-сериозен алкохол, но само за настроение. Пол казваше, че когато е пила едно-две питиета, става още по-чаровна и неудържима стихия.
Въпреки тежестта в главата, млада жена се надигна от възглавницата и седна в леглото. Пол сигурно беше тръгнал към кантората, в последно време беше доста изморен и обясняваше, че има много работа. Лили облече розов халат и влезе в банята. Почувства се значително по-добре, след като се изкъпа. Студената вода я освежи и намали пулсиращата болка в слепоочията. Отправи се към кухнята, като бършеше с кърпа мократа си коса. Видя, че Пол дори не беше пил кафе и малко се учуди, защото той винаги казваше, че по значимост за своето съществуване поставя кафето на трето място, след въздуха и водата.
Лили зареди кафе-машината и зачака. Беше едва девет часа сутринта, а имаше занятия в лицея чак в дванадесет. След няколко минути кафето беше готово, тя си наля голяма чаша и се запъти отново към спалнята. Имаше време да поразтреби. Тръгна към масичката, за да прибере двете празни бутилки от шампанско и чашите, но погледът й се спря върху лист хартия, на който най-отгоре пишеше “Скъпа Лили”. Тя взе писмото и се зачете. Пол й обясняваше какво се беше случило през тези няколко седмици, казваше й колко много я обича и че с нея е изживял най-щастливите любовни мигове в своя живот, които никога няма да забрави. Пишеше за решението, което беше взел да отиде в Гвинея. Молеше я да го разбере и да му прости. Благодареше й за петте години щастие, с които го беше дарила. Искрено й желаеше здраве, радост и късмет. Най-долу беше написал, че наемът на апартамента е платен до края на годината.
Последните редове се замъглиха пред погледа на Лили и писмото падна от ръцете й. Младата жена се отпусна изнемощяла на леглото, сълзите започнаха се стичат по лицето й. “Благодаря ти, незабравима, за петте години щастие!” – отекваше в главата й. Колко красиво казано, колко поетично, истински изискан френски мосю. Лили се хвърли върху възглавницата и се разрида неудържимо.
Каква глупачка беше, помисли си, че най-накрая е намерила щастието и любовта в лицето на галантния и нежен Пол Дьоларю, но накрая и той я измами, подигра се с душата й, както първия мъж в живота й – Емил, както и бившия й съпруг. Мъжете бяха еднакви навсякъде, независимо от националността им, Пол също не правеше изключение, само я беше заблуждавал в продължение на пет години.
Още в Румъния, като осемнадесетгодишна студентка първокурсничка Лили се влюби в Емил. Той учеше философия, четвърти курс, син на изтъкнат комунистически функционер в Букурещ. Лили беше дъщеря на шофьор и работничка в хартиена фабрика. В началото на тяхната връзка Емил беше много мил с нея, водеше я по забави със своите колеги и след като Лили му отдаде невинността си, съвсем нормално очакваше той да я представи на родителите си и да поиска ръката й. Когато сподели тези мисли с него, Емил неочаквано й каза, че неговите родители няма да са съгласни на такъв неравностоен брак – тя дъщеря на работници, а той от съвсем друга прослойка. След този разговор повече не я потърси. Около седмица – две по-късно Лили го видя в компанията на дъщерята на ректора на един институт в Букурещ. Младото момиче много страда, искаше да се самоубие и само намесата на една нейна приятелка предотврати фаталния край.
Като красиво момиче Лили беше ухажвана от много мъже. След Емил и други се опитваха да я прелъстят, но тя вече не беше толкова наивна и доверчива. Започна да тренира спортна стрелба още като ученичка и после като студентка показваше винаги добри резултати. Включиха я в националния отбор. По онова време всички спортисти, които отиваха в западна държава на състезание, бяха внимателно проучвани, а ако в семейството на някои от тях имаше нещо нередно, просто му забраняваха да напуска страната. Когато трябваше да замине за Франция, Лили, както и всички останали спортисти, беше щателно проучена. Властите откриха, че един от братята на баща й е емигрирал в САЩ малко след Второто световна война, когато комунистите са взели властта в Румъния. Това беше причина да й откажат да замине за състезанието. Лили не беше излизала никъде извън границите на родината си и от малкото разговори с хора, които бяха ходили на запад, разбираше, че там е нещо съвсем различно. На курсовете по френски, които посещаваше още от гимназията, им показваха Айфеловата кула, Сена, Монпарнас и тя толкова много искаше да види всички тези места на живо. Отказът да замине за състезанието беше почти равностоен на мъките, които изживя след раздялата с Емил. Но след няколко дни отново я повикаха в полицията и един от служителите, мустакат мъж на около петдесет години, й каза, че има някаква възможност да замине и да защити спортната слава на родината. Лили грейна и с разтуптяно сърце попита каква е тази възможност. Мъжът й обясни, че тази възможност зависи от него, но тя трябва да бъде малко по-сговорчива. Младото момиче знаеше какво означава тази сговорчивост, но желанието да види страната на Едит Пиаф беше толкова силно, че тя се съгласи без много колебание. Още същата вечер мустакатият мъж я заведе в една вила близо до Букурещ. След два дни в Спортната академия се получи документ, в който пишеше, че въпреки факта, че чичото на Лили Замфиреску е емигрирал в САЩ, тя е благонадеждна гражданка на Социалистическа Република Румъния и може да замине на състезание във Франция. Когато пристигна в Париж заедно с другите спортисти, младото момиче беше поразено от всичко, което видя. Тук съществуваше един коренно различен от досегашния й свят и тя избра Франция за своя втора родина. Нещата се подредиха по-добре, отколкото очакваше. Лили и нейните сънародници бяха приети радушно от френските власти. Осигуриха им квартири, дадоха им възможност да учат френски, не след дълго получиха и гражданство. Повечето от румънските спортисти веднага преминаха във френски отбори, Лили пожела да продължи образованието си и получи стипендия. В Спортната академия в Париж, където учеше, имаше студенти от всички раси. И тук точното око и сигурната ръка на бившата румънска състезателка бяха оценени и тя започна да защитава спортната чест на Франция. Покрай състезанията посети и други западноевропейски държави и всеки път, когато отиваше в нова държава, се уверяваше, че е постъпила правилно, като е емигрирала от Румъния.
По време на следването си Лили се запозна с Анри Льовет. Лекоатлетът видя красивата румънка в коридора на академията и не я остави на мира, докато не се омъжи за него. Младото семейство Льовет беше много щастливо. Родителите на Анри бяха дошли във Франция след обявяване независимостта на Алжир. Той беше най-големият син, а освен това имаше още трима братя и две сестри. Семейството му беше много задружно и винаги се събираше заедно на празниците. В началото родителите на Анри се отнасяха любезно с Лили, по-малките му сестри се възхищаваха от очарователната си снаха и всички очакваха да се появи най-малкият член на семейство Льовет. След няколко години брачен живот такъв наследник все още не се появяваше. Старите Льовет, свикнали на непрекъснат детски глъч, се чудеха каква е причината синът им все още да няма деца. Веднъж, когато цялата многолюдна фамилия се беше събрала, те направо попитаха защо младото семейство няма още наследници. Анри и Лили измърмориха нещо, че още е рано, но причината беше, че Лили не можеше да забременее. Тя обичаше Анри, харесваше семейството му и искаше да има деца, но не можеше. Ходи на различни лекари, дори посети една известна швейцарска клиника, но резултат нямаше. Родителите на Анри разбраха каква е причината и започнаха да гледат снаха си вече не чак толкова дружелюбно. Младият мъж с нищо не показваше, че осъжда съпругата си за това, че не е в състояние да му роди деца, но мадам и мосю Льовет започнаха все по-често да й намекват за този факт. Лили не можеше да търпи повече упреците им. Тя смяташе, че не е виновна за бездетието си. Според нея това си беше игра на природата – или можеш да имаш деца, или не можеш. Направи всичко, което зависеше от нея – ходи по лекари, гълта най-различни хапчета, подложи се дори на някои гинекологични операции, но нищо не помогна. Беше само на двадесет и четири години и никога нямаше да забременее. Реши да се разведе с Анри. Въпреки че досега не беше я упрекнал за това нито веднъж, Лили знаеше, че съпругът й е прекалено привързан към родителите и близките си и рано или късно те ще го накарат да я остави, затова сама предложи да се разведат. Запази само фамилното му име, защото не искаше да буди излишно любопитство с румънската си фамилия. След като се разведе, срещна Пол. Той беше интелигентен, привлекателен и изискан. Лили беше влюбена в него и се чувстваше много щастлива по време на връзката им. Разказа му всичко за себе си, за родителите си, за Румъния, за бившия си съпруг. Премълча само истинската причина за развода си. Никога не поиска от Пол да се разведе, защото знаеше, че той обича децата си, а тя самата не можеше да му роди. И сега, след пет години щастие, беше отново сама, както когато дойде за първи път във Франция.
Лили се надигна от леглото, като продължаваше да ридае, извади от шкафа бутилка коняк, наля си и с трепереща ръка запали цигара. Сълзите й падаха върху розовия пеньоар и образуваха две мокри петна.