Много често през почивните дни Елена и Филип отиваха някъде – на планина, на хижа или просто извън града. Елена винаги предпочиташе морските почивки пред планинските, но тъй като София беше доста далеч от морето, се задоволяваше в събота и неделя да походи из горите. Филип беше горещ любител на планинските преходи, така че често се катереха по пътеките на Витоша или Рила.
Тъй като пролетта вече беше в разгара си, а слънцето и раззеленените дървета предразполагаха към по-дълги извънградски разходки, те решиха тази неделя да отидат до Панчарево. Софиянци също искаха да се порадват на топлия пролетен ден и Филип едва намери място да паркира опела си. След зимния застой лодките и водните колела в Панчаревското езеро бяха пуснати за експлоатация. На малкия кей хората чакаха да наемат желания плавателен съд.
Елена и Филип единодушно избраха водно колело. Повъртяха педалите и спряха по средата на езерото, за да се порадват на топлината на пролетното слънце. И други бяха направили като тях. Лекият ветрец поклащаше няколко лодки и водни колела, а хората в тях се бяха разсъблекли, някои дори по бански, и се опитваха да направят тен. Недалеч от Елена и Филип имаше червена лодка с отпуснати гребла, в която две момчета и две момичета си разменяха плоска бутилка, говореха разпалено и се смееха.
В последно време персоналът на Медицинска академия беше забелязал, че доктор Каменов и анестезиоложката Нели Добрева все по-често пиеха заедно кафе в служебното барче или си тръгваха след работа. Злите езици коментираха, че завършилата преди две години млада лекарка е поредното завоевание на неустоимия и в разгара на мъжката си сила Каменов. Други опровергаваха това, заявявайки, че чаровният мъжкар, претърпял неуспешен брак с доктор Борисова, най-накрая е решил да свие семейно гнездо и се е насочил към доста подходящ субект. Младата Добрева беше професорска дъщеря, а дядо й е бил един от богатите хора в София преди 1944 година. Реституцията беше направила анестезиоложката наследничка на доста солидни имоти в централната част на столицата. Мъжката половина от персонала на академията не отричаше, че освен финансови преимущества, Нели притежава и не малко женски, които никак не бяха за пренебрегване.
От десетина дни Иван живееше с младата анестезиоложка от отделението. Тя беше сладко миньонче с бенка на шията и закачливи очи. Имаше по детски крехък и безпомощен вид, който караше мъжете да изпитват желание да я закрилят. Доста лекари от академията имаха желание да бъдат нейни опекуни, но тя избра доктор Каменов.
Когато Иван се прибра от дежурство в неделя сутринта, Нели вече беше станала и приготвила закуска. Времето обещаваше да бъде хубаво и те решиха да отидат някъде. Избраха разходка до Панчаревското езеро. След като отидоха там, наеха една лодка и Иван завъртя греблата. Нели пожела да му помага в гребането, но тъй като още на третото-четвъртото загребване отпусна изнемощяло ръце, Каменов предпочете сам да управлява лодката.
- Колко много хора, езерото е направо пренаселено – говореше Нели и се оглеждаше. – Виждаш ли – посочи тя, - на другия край има едно незаселено пространство, хайде да отидем там – предложи уж невинно и погледна закачливо спътника си.
Иван загреба към “незаселеното пространство”. Минаха покрай едно семейство в спряла лодка, където бащата учеше десетгодишния си син как се лови риба, а майката се беше съблякла по бански и лежеше на задната част. Нели пръскаше с вода гребящия срещу себе си мъж и се смееше.
- Хайде, капитане, още малко и стигаме до самотния остров!
Иван умело управляваше лодката. Дежурството му не беше от леките, но свежият въздух и гребането го бяха ободрили. Гледаше смеещата се Нели и му се искаше по-бързо да се отдалечат, за да я целува до насита. Оставаше да отминат само спрялото водно колело, леко полюшкващо се от вятъра. На него имаше една двойка. Жената, изпънала крака на предната част и с ръце под главата, пееше нещо, а русият мъж беше сложил лявата си ръка върху корема й и се опитваше да й приглася.
Двойката чу шума на греблата и пеенето затихна. Иван разбра, че са нарушили чуждото спокойствие и загреба по-бързо, за да отмине водното колело. Жената свали краката си от предницата и се обърна. Беше бившата му съпруга. Тя го погледна само за миг, позна го и зае предишната поза. Спътникът й хвърли разсеян поглед към лодката и отново сложи ръка върху корема на Елена. Той беше русокос и доста млад. Иван усети обливаща го топлина, ушите му забучаха и спряха да различават околните шумове, ръцете му механично движеха греблата. Не усети кога лодката стигна отдалечения край на езерото.
- Това беше бившият ми съпруг – каза Елена, когато лодката отмина.
- Кой? – попита учудено Филип и се надигна.
- Този, в лодката.
- А дамата с него, сестра му ли беше?
- Работи в академията, мисля, че е анестезиоложка – равнодушно отговори тя.
- Защо не ми каза по-рано, за да разгледам детайлно съперника си? Но, доколкото видях, никак не беше зле.
- Не ти е съперник. Просто те информирах, че току-що миналият покрай нас мъж, е бившият ми съпруг и нищо повече.
- Жестока си. Човекът може да страда.
- Не мисля. Най-вероятно бърза по-скоро да се усамоти с товара в лодката си.
- Скъпа, ставаш цинична – засмя се Филип и започна леко да пъха ръката си под блузата на Елена.
- Не, откровена съм, нахалнико! – надигна се тя и престорено сърдито му удари ръката.
Елена и Филип си бяха приготвили богата вечеря. Екскурзията до Панчаревското езеро ги изтощи доста и те решиха да възстановят силите си с печена скумрия, варени зеленчуци и бяло вино. Докато Филип отваряше бутилката, Елена донесе две чаши и включи телевизора.
Новините бяха започнали. Даваха кадри от Босна. Една възрастна жена плачеше и разказваше как въоръжени мъже дошли в дома й и пред очите й убили мъжа й и отвели шестнадесетгодишния й внук. Репортерката я попита къде са съседите й. Жената каза, че някои от съседите й са избягали още в началото на войната, други са отишли да се бият. “ За кого да се бият?” – попита журналистката. “Едни за сърбите, други за мюсюлманите, трети за хърватите” – проплака старата жена и започна да бърше очите си. После дадоха кадри от някакъв квартал в Сараево, главно с панелни блокове, такива, каквито имаше и в София. Блоковете изглеждаха безлюдни, някои бяха засегнати от снарядите, с откъртена мазилка по фасадата и изпочупени прозорци.
Елена вече беше забравила за вечерята. Взе дистанционното и включи на новините по СиЕнЕн. И там даваха кадри от Босна. Журналистът говореше за въоръжен сблъсък тази сутрин, близо до някакво село. Имаше жертви и от двете воюващи страни. Репортерската камера беше заснела нахвърляните окървавени тела. Някои бяха покрити, на други се виждаха отделни части от тялото. Обективът се задържа върху една полугола жена на неопределена възраст, с липсваща дясна ръка и широко отворена уста.
Програмата на СиЕнЕн продължи със спортните новини и Елена изключи телевизора. Погледна към Филип. Той също беше следил внимателно всички кадри.
- Какво става, Филип, та това е на няколкостотин километра от нас! И всеки ден сблъсъците стават все по-кървави. Аз съм ходила в този квартал на Сараево. Роднините ми живееха в подобен панелен блок. Тогава не се правеше разлика между сърби, мюсюлмани, хървати, евреи и всички останали, които живееха в града. Моите близки дружаха с едно мюсюлманско семейство, братовчедите ми играеха с техните деца. Аз също играех с тях, когато им ходех на гости през ваканциите – говореше Елена, седнала на масата, с отпуснати на коленете ръце. – Не мога да разбера защо сега изведнъж хората се разделиха и започнаха да се бият едни срещу други.
- Може би всичко дойде след смяната на системата в Източния блок, а хората да са таели тази омраза и да са чакали момента, когато злият дух ще излезе от бутилката и сега изведнъж промяната е отприщила заседналата с години омраза – каза замислено Филип.
- Не вярвам. Омразата не е чувство, което можеш да криеш дълго време, тя излиза на показ веднага. А тези хора….. та те дори се женеха помежду си, без значение на религията! – повдигна ръце Борисова и стана от масата.
Елена, както и много други българи, посрещна ентусиазирано падането на Берлинската стена и промените, които започнаха в бившите социалистически републики. Семейството й не беше от така наречените репресирани от комунистическата власт и тя нямаше някакви сериозни основания да ненавижда тоталитарните управници, но виждаше, че нещо в социалистическата система не е както трябва. От една страна, гръмки лозунги, велики думи, предсрочно изпълнени петилетки, а, от друга, пълно затъмнение за живота в западноевропейските държави, идеологическа диверсия, цензура на много от културата на другите отвъд стената. И Елена, както всички свои връстници, най-напред беше чавдарче, после пионерче и накрая комсомолка. Механично повтаряше клетвите, партийните повели, участваше в обществените ритуали и мероприятия на социалистическия строй, рапортуваше “Рапорт даден” и “Рапорт приет”, държеше изпити по история на БКП, диалектически материализъм и научен комунизъм. Понякога, в по-тесен приятелски кръг, обсъждаха тези неща, коментираха, опитваха се да мечтаят какво щеше да бъде, ако живееха в несоциалистическа държава, но цялата обществено-политическа система им се струваше установена веднъж завинаги и несменяема. За Елена перестройката, която започна от Горбачов в СССР, беше по-скоро някаква модернизация на съществуващата държавна политика, желание за преструктуриране и по-ефикасно управление на комунистическите партии в Съветския съюз и неговите сателити, каквато беше и България. Но промените, които настъпиха през 1989 година, я накара да се замисли по-сериозно. В Източна Европа ставаше нещо, дългогодишните несменяеми генерални секретари падаха от власт. България също тръгна по този път. На обществената сцена започнаха да излизат непознати досега лица, говореше се за демокрация, появиха се нови партии. Младата лекарка ходеше по митинги, слушаше ораторите и виждаше, че уж стабилният строй с преизпълнени петилетни планове изведнъж рухна. Политическият апарат се смени почти изцяло. Хора, които влязоха в парламента, бяха млади, ентусиазирани, говореха разпалено, спореха ожесточено. Довчерашните достолепни и понапреднали във възрастта членове на Политбюро на ЦК на БКП бяха сменени с по-млади, не толкова улегнали, с пуловери, маратонки и бради.
Процесът на промяна отвори и границите за гражданите на бившите социалистически държави. Много хора се отправиха към Западна Европа и САЩ, искайки да видят другия живот, да потърсят щастието си в другата, тъй дълго забранявана, но бленувана половина на земното кълбо. Някои от колегите и приятелите на Елена също тръгнаха отвъд Берлинската стена, но тя остана в България. Мислеше, че точно сега е най-добре да бъде в родината си. Защо да ходи другаде, когато в България ставаха такива важни исторически събития. Искаше да бъде не само свидетел, но и участник в тези събития.
Няколко години след началото на източноевропейските промени започна и разпадането на големите държавни обединения. В бившите съветски републики се заговори за независимост, правеха се намеци за откъсване от тялото на големия брат, нещо, което в недалечното минало се смяташе за табу. В съседна федеративна Югославия отделянето на някои републики беше неизбежно. Македония, Словения и Хърватска направиха референдуми и се обявиха за независими и суверенни държави. Този процес не мина гладко и безболезнено. Най-дълго военните конфликти продължиха в Хърватска. Но още неутихнали там, стълкновенията в Босна и Херцеговина прераснаха за кратко време в гражданска война, която ангажира цялата международна общественост с този проблем. Сблъсъците между сърби, мюсюлмани и хървати ставаха по-кървави и зловещи. Всяка от страните предявяваше някакви искания, които веднага бяха отхвърляни от другата страна. Европейската общност се опитваше да уталожи напрежението между воюващите, да намери разрешение за мирното съществуване на държавата, но конференциите и плановете, които се правеха, оставаха без резултат. Вече повече от година събитията в Босна бяха на първите страници на вестниците, новините по телевизията започваха с кадри оттам.
Като дъщеря на босненска сръбкиня Елена живо се интересуваше от това, което ставаше в бившата югорепублика. Баба й беше починала, а роднините й отдавна заминали за Германия, но тя приемаше Босна като родина на майка си и своя втора родина. Сараево винаги много й харесваше. Преди години, когато често ходеше там, сравняваше Сараево със София. В босненската столица имаше нещо много романтично, някакъв старинен полъх, съчетан със съвсем новите европейски тенденции. В годините на тоталитарен режим западноевропейският бит и култура намираха много повече отражение в Сараево, отколкото в София. Когато беше малка и я питаха кой град харесва повече, Елена разсмиваше възрастните, като казваше, че София и Сараево са столиците на двете й родини, защото и Босна, и България започваха с буквата “б”, а столиците им със “с”. След промените и двете й родини търпяха сериозни кризи. В България първоначалният героичен период на изличаване на старата система, на митинги, стачки и възторжени слова за демокрация и свобода на духа бяха отминали. Редуваха се недовършили мандата си правителства и министри, икономическата криза се задълбочаваше, а изведнъж отделни хора забогатяха с темпо, на което би завидяла и фамилия Рокфелер. А в Босна беше още по-страшно, там се проливаше кръв, всеки ден умираха хора.
Елена се опитваше да разбере какво става с двете й родини, както казваше на шега едно време. Вярно, че работата й не беше свързана с политика и донякъде я откъсваше от събитията, но все пак тя живееше тук, на Балканите, и се опитваше да разгадае мотивите за досегашния развой на двете държави. Споделяше мислите си с Филип, разсъждаваше на глас и се чудеше откъде се беше взела тази омраза у довчера мирните граждани и ги беше накарала да започнат да се измъчват и избиват.