Елена трябваше да вземе дежурството на свой колега, а имаше планове да прекара вечерта с Филип. Искаше да отиде заедно с него на представянето на колекцията на известен италиански дизайнер, който беше дошъл в София, за да представи новата си модели лято - есен. За съжаление дизайнерът отлиташе утре за Италия и това щеше да бъде единственото му ревю в България. Успокояваше я само мисълта, че приятелят й беше обещал да заснеме с видеокамера цялото представление. Покрай работата на своя любим Борисова беше започнала все по-често да посещава модни ревюта и дори понякога се ядосваше, че не може да отиде на някое от тях.
Филип я закара до академията, пожела й приятно нощно бдение над нуждаещите се от медицински грижи граждани, целуна я и се отправи към хотела, където щеше да се проведе ревюто. Елена се засмя на пожеланието, отвърна на целувката и му напомни още веднъж да не пропусне нито минута, като заснема шоуто.
Доктор Иван Каменов също пристигаше за дежурство и търсеше място къде да паркира. Забеляза Елена и приятеля й, изчака ги да се разделят и тя да се отправи към сградата и чак тогава излезе от колата. След срещата им на езерото една от дълго време приспана ревност започна да се събужда у него. Вярно, че в началото, когато Елена го напусна, му беше доста криво, но с течение на времето, се оправи. Използваше пълноценно наново придобитата си ергенска свобода. Не че не изневеряваше на жена си, още докато бяха женени, но тогава го правеше по-набързо, по-тайно, а сега съвсем открито показваше новите си приятелки. Такива имаше в изобилие. Доктор Каменов отдавна беше осъзнал мъжкия си чар, който караше жените да забравят предразсъдъците си и сами да пожелаят да влязат в леглото му. Дори и последната – Нели, сама дойде в прегръдките му.
Иван си мислеше, че познава добре не само женската физиология, което беше свързано с професията му на гинеколог, но и женската психика. Контактите му с другия пол започнаха още от юношеските години и срещите с различни по външност, възраст и желания жени го правеха уверен не само в собствената му мъжественост, но и в разгадаването на женската природа. Само Елена остана неразгадана за него. Дори и в най-интимните им моменти, когато бяха още съпрузи, тя оставаше някак далечна, отдаваше му тялото си, но не и душата си. Нито преди нея, нито след нея изпита това усещане с друга. Сякаш Елена поставяше невидима преграда пред него и му казваше: “ Дотук сме заедно, но после аз продължавам сама и за теб няма място в моя свят”. А той искаше да прескочи преградата и нежеланието й да го допусне, го ядосваше. Донякъде и това беше причината да започне да й изневерява. Мислеше, че тя ще го ревнува, че ще се уплаши да не го загуби и ще го въведе в своя таен свят, но тя не прояви никакви признаци на ревност или страдание. По-скоро на досада, че трябва да търпи одумките на колегите си за любовните похождения на собствения си мъж. Когато се завръщаше след поредната авантюра, Елена само го поглеждаше равнодушно и продължаваше да си върши работата. Една вечер се прибра леко пиян и я завари да превежда статия от някакво английско медицинско списание. Алкохолът беше засилил възбудата му и той поиска от жена си да правят секс. Тя вдигна глава от списанието , погледна го и каза: “Не мога. Пиян си. Отвращаваш ме”. Думите й го удариха като камшик през лицето, изпитият алкохол го правеше агресивен. Нахвърли се върху Елена и я събори на земята. Тя започна да се съпротивлява с всичка сила. Бакхус освобождаваше натрупаните от дълго време чувства у него. Искаше да й отмъсти за равнодушието и презрението й, да я нарани, да я накара да страда. Грубо и болезнено я облада няколко пъти, а после стана и без да я погледне, излезе от стаята. Мислеше, че така я унижи и й върна поне малко от страданията, които му причиняваше с надменността си. На другия ден Елена просто го напусна. Не очакваше тя да постъпи така. Почти беше сигурен, че насилието му ще я размекне и ще я накара да го допусне по-близо до своя свят, но не очакваше да я загуби завинаги. Оттогава Елена му говореше само служебно, ако се наложи.
Сестра Попова взе дистанционното на телевизора и започна да проверява какви програми има. Когато нямаше работа по време на нощните дежурства, сестрите и лекарите най-често гледаха телевизия в общата стая. Някои ходеха при познати в другите отделения или се отбиваха в денонощното кафе в близост до Медицинска академия.
Доктор Борисова провери пациентите си, които бяха на стационар в болницата, попълни няколко картона и отиде в стаята с телевизора. Дежурният персонал от нейното отделение беше толкова съсредоточен в полицейския екшън, че освен сестра Попова, никой друг не я забеляза. Без да откъсва очи от екрана, сестрата попита:
- Нещо спешно?
- Нищо. Даде ли лекарствата на мъжа с язва от девета стая.
- Да, точно в девет – отговори Попова и продължи да гледа напрегнато преследването с коли между полицаи и престъпници.
- Ще отида до кафето. Ако има нужда от мен, там съм. Искаш ли нещо?
- Едно капучино и сандвич с кашкавал.
Елена попита и останалите дали някой друг ще й поръча нещо, но колегите й, вторачени в екрана, въобще не я чуха. Тя почака известно време, но след като никой не й отговори, само повдигна рамене и се запъти към вратата.
Вече беше краят на май и нощите ставаха по-топли, затова Елена не облече служебния халат, а излезе по престилка.
Кафето представляваше една каравана с няколко масички пред нея. През деня тук нямаше много голям оборот, защото наоколо се намираха и други заведения, но тъй като караваната работеше денонощно, вечер винаги имаше хора. Това беше единственото място в района, където от 22 часа до 7 сутринта човек можеше да пие кафе или да изяде един сандвич. Освен дежурният персонал от Медицинска академия, тук се отбиваха и таксиметрови шофьори, скитащи нощно време самотници, а след три – четири през нощта, когато затваряше близката дискотека, шумните компании идваха в караваната, за да си допият или да продължат купона.
Нямаше още един часа след полунощ и за посетителите от дискотеката беше рано. Трима таксиметрови шофьори бяха спрели колите си пред караваната, държаха пластмасови чашки и разговаряха. Елена видя няколко колеги от съседно отделение, също дежурни, и ги поздрави. Купи капучино и сандвич за Попова, а за себе си двойно кафе и седна на една свободна маса. Вечерта беше много приятна и искаше да постои малко навън. При пациентите всичко беше спокойно, а ако имаше спешен случай, караваната се намираше на не повече от пет минути път от отделението и сестрата щеше да я извика.
Добре, че от няколко години започнаха да откриват денонощни кафета, помисли си Елена. Повечето бяха бивши гаражи, фургончета или като тази каравана. Спомни си, че като стажантка, когато идваше на дежурства, си носеше сандвичи от вкъщи. Тогава, ако някой огладнееше, нямаше денонощно отворени кафенета или закусвални. Е, нещата се променят. Нон стоп заведенията за хранене помагат за физическото оцеляване на денонощно трудещите се медици в нашата родина, както би казал Филип.
- Може ли да седна?
Елена гледаше към строящата се в близост сграда и не видя Иван, който си беше купил кафе и стоеше до масата. Не му отговори нищо, само посочи с ръка към свободните пластмасови столове. Беше й неприятно, че го вижда, а още по-малко, че иска да седне при нея, въпреки че имаше и други свободни маси.
Мълчаха. Елена отново се загледа към недовършената сграда.
- Новият ти приятел е много секси – каза Каменов, след като отпи от чашата. – Бях решил, че не е нормално само Квазимодо да се радва на прелестите ти.
Елена не отговори, но леко повдигна вежди.
- Имам предвид твоя вечен спътник - Георгиев – уточни бившият й съпруг. – Но ти май не знаеш, че ви наричат Квазимодо и Есмералда? – насмешливо изви устни той и погледна изпитателно Борисова.
Лекарката се изненада на прякорите, които бяха лепнали на нея и Георгиев, но продължи да мълчи. Надяваше се да поседи още десетина минути навън, преди да се прибере в отделението, но не й се искаше да разговаря с Иван и затова допи набързо кафето си и стана. Неочаквано той я хвана за ръката и я задържа.
- Не ти ли е приятно да стоиш на една маса с бившия си съпруг или мислиш, че няма да е редно спрямо твоя нов любим? – в гласа му имаше нескрита ирония, светлината от уличната лампа проблясваше в очите му.
Борисова се опита да издърпа ръката си, но Иван я беше хванал здраво.
- Пусни ме! – чак сега проговори тя.
Тримата таксиметрови шофьори ги наблюдаваха. Лекарката се радваше, че поне колегите й от съседното отделение вече си бяха тръгнали и не станаха свидетели на тази сцена. Сигурно няколко дни след това в академията щеше да се шушука, че бившите съпрузи са се карали, когато са били дежурни.
- Е, значи все пак уважаемата госпожа ми говори – злъчно отбеляза Каменов. - Добре, няма да те задържам насила – допълни той и пусна ръката й.
Шофьорите продължаваха да гледат към двойката с бели престилки.
Елена взе капучиното и сандвича за сестра Попова и бързо се запъти към отделението.
Иван я проследи с поглед, всмукна жадно няколко пъти от цигарата и я смачка в пепелника, малко преди да опари пръстите му. Изправи се рязко и тръгна към академията.
Лекарката мина през малката градинка с няколко пейки, където през деня се разхождаха пациентите и зави към склада. Нямаше осветление, но вместо да се заобикаля за централния вход, оттук пътят до отделението се съкращаваше и почти всички от персонала го използваха.
Елена чу стъпки зад гърба си и докато се обърне, Иван я настигна и грубо я дръпна за лакътя. Тя изпусна капучиното и сандвича.
- Толкова ли съм ти противен, че не можеш дори да ме гледаш, не искаш да разговаряш с мен?– изрече той, като продължаваше да я стиска за лакътя. - Или си мислиш, че е под достойнството ти да контактуваш с бившия си съпруг? А онзи хлапак, той задоволява ли достойнството ти? – ухили се цинично Каменов и приближи лицето си към нейното.
Тя му зашлеви плесница, изтръгна се от ръцете му и побягна по неосветения коридор на склада. Иван я настигна и диво я сграбчи. Младата жена се опита да го изрита, но той я притисна грубо към стената. Започна да я целува, пръстите му се опитваха да разкопчеят престилката й. Тя се отбраняваше с всичка сила, извръщаше глава от целувките му и въпреки че беше доста силна жена, не можеше да се пребори с атлетичното тяло на Иван.
- Искам да си моя ..….само моя…..няма да те деля с онзи лигльо…..- говореше задъхано той и я събори върху купчина картонени кашони.
Елена се съпротивляваше, но не крещеше. Беше възможно някой от колегите й да я чуе и да се притече на помощ, но не можеше да си представи позора да я намерят в това състояние – да лежи полугола върху кашоните под бившия си съпруг. След това нямаше да смее да погледне никой от академията, години наред щяха да я одумват. Дори и да беше жертва в случая, репутацията й щеше да се срине. Премисляше трескаво какво можеше да се случи, ако започне да вика за помощ и колегите й дойдат. Случаят нямаше да отшуми дълго време. Щеше да се срамува да работи повече с тези хора. Ах, как ненавиждаше Иван! Ненавиждаше го, че иска да я опозори, да я направи за посмешище. Не, беше безсмислено да вика! Мобилизира всичките си сили, за да се освободи, но Каменов я беше затиснал много здраво с тялото си и тя не беше в състояние да помръдне.
Иван беше обезумял. Дишаше тежко, говореше несвързано и цялото му същество се подчиняваше само на едно желание – да я има, да я обладае, да е негова, сега и веднага . Парфюмът на Елена, мирисът на кожата й, всичко у нея го възбуждаше, превръщаше го в диво животно. Още от първия път, когато я видя – като второкурсничка по медицина, страстта надделяваше над разума му. Мразеше снизходителния поглед, с който го гледаше понякога, неосъзнатата от самата нея надменност, винаги изправената й походка и в същото време това го привличаше до безумие. В мига, в който я зърна в библиотеката на Медицинска академия, реши, че с цената на всичко, ще се ожени за това прекрасно момиче. Елена събуждаше у него първичните страсти на самеца, изконното желание на мъжа да притежава не само тялото, но и душата на любимата жена. Мисълта, че друг я обладава, го караше да страда като ранен в сърцето звяр.
Иван издаде кратък стон и отпусна глава върху рамото на Елена. Тя се почувства по-свободна, събра всичките си сили, изблъска го от себе си, бързо се изправи и побягна.
Цвети Попова търсеше нещо в чекмеджето на бюрото, когато Елена влетя в кабинета. Сестрата вдигна глава и застина. Разрошена, с изпокъсана и мръсна престилка, доктор Борисова се подпираше на умивалника до вратата и трепереше. Няколко секунди Попова гледаше ужасена и не знаеше какво да направи, после изведнъж се спусна към лекарката.
- Какво се е случило?….Господи!…..Елена!
Младата жена я прекъсна:
- Моля те, лельо Цвети, не ме питай нищо.
- Кой ти направи това, момичето ми, ще се обадя в полицията?! – засуети се сестрата и взе телефонната слушалка.
- Не се обаждай на никого!
Елена легна на кушетката и се сви. Попова седна до нея и не знаеше какво да направи.
- Как си, Елена? Искаш ли нещо? Имаш ли нужда от помощ? Как точно се случи?
Сестрата задаваше въпросите един след друг и без да дочака отговор, питаше отново. Елена лежеше безмълвна, с широко отворени и втренчени в стената очи.
Попова спря да говори, вгледа се в лежащата жена и я погали по главата. После изведнъж стана, заключи вратата, повъртя се безцелно из стаята и пак седна на кушетката. Елена продължаваше да лежи свита.
- Беше Иван – таза тихо тя и затвори очи.
- Иван?! – Попова подскочи. – Той! Елена, къде стана това? Кога?
- В склада, след като се връщах от караваната.
- Господи! Как е посмял! Ще кажа на главния, още утре ще го уволнят! Той е престъпник! – говореше разпалено сестрата. – Да се обадя ли на Филип?
- Не! Моля те, лельо Цвети, на никого не казвай за случилото се! Моля те!
- Но….той не може да постъпва така с теб….
- Дай ми само някакво успокоително…каквото и да е – тихо и уморено прошепна младата жена.
Сестрата се подвоуми известно време как да постъпи, но накрая отвори бялото шкафче в ъгъла, извади малка кутийка и даде на Елена една таблетка, после я зави с болничния халат. След някое време Борисова заспа. Попова седеше на кушетката до нея и леко галеше косата й.