- Госпожице Турние, толкова ли е трудно да се качите на гредата – ядосваше се Лили Льовет на едно дебело шестнадесетгодишно момиче.
Наближаваше края на учебната година и момчетата трябваше да подготвят упражненията си на успоредка, а момичетата на греда. Повечето се бяха справили, с изключение на Катрин Турние. Физкултурата не беше от любимите предмети на младото момиче, а още по-малко упражненията на греда. Катрин винаги със свито сърце влизаше в часовете на госпожа Льовет. Преподавателката беше много симпатична, но и доста взискателна. Имаше слабост към учениците с добри спортни постижения и изискваше от всички да показват желание за спортуване. Обичаше да цитира латинската поговорка “В здраво тяло – здрав дух”. Катрин обаче не беше от любимците на Лили Льовет. Пълничка и доста тромава и непохватна, тя винаги ставаше обект на подигравките от страна на съучениците си. А преподавателката май не разбираше колко й е трудно да прави упражнения на шведската стена, да се набира на лоста и да се качва върху гредата. Дори и сега. Катрин беше застанала пред гредата със зачервени бузи и не знаеше как да се качи. Съучениците й шушукаха и се подсмиваха.
Дебела глезла, мислеше си Лили. Баща й беше богат индустриалец и дъщеря му беше свикнала да получава всичко наготово. В дома си имаха персонал, който се грижеше за капризите на малката Турние. А тя е неспособна дори да се качи на една нищо и никаква греда. Ами какво щеше да прави, ако животът й поднесе куп непредвидени препятствия. Не, мислеше Лили, животът няма да поднесе на госпожица Турние никакви неприятности, защото тя още от люлката е орисана със съдбата на избраница. Животът изненадва само обикновените хора – дъщерите на работници, имигрантките, лъгани и предавани от всички.
След раздялата с Пол Лили изпадна в депресия. Нямаше желание за нищо. Светът около нея й се струваше сив и скучен, а животът абсолютно безсмислен. Любовта, приятелството, добротата и хуманизмът бяха измислени понятия. Те съществуваха само в дебелите философски книги, реалността беше груба и несправедлива. Трябва да си подготвен за нея, защото в противен случай тя така те завърта, че докато се опомниш, вече лежиш захвърлен в дълбокото тресавище на пошлостта и егоизма. Катрин Турние нямаше да бъде жестоко изненадана от нищо и от никого. Нейният живот щеше да е розов и безоблачен.
Момичето продължаваше да пристъпва нерешително от крак на крак пред гредата и да поглежда уплашено ту към съучениците си, ту към преподавателката.
- Хайде, госпожице Турние, всички направиха упражненията си, само вие все още нищо не сте показали – с раздразнение в гласа каза Лили.
- Госпожо Льовет, не мога…. – тихо произнесе момичето и още повече се изчерви.
- Значи всички могат, само ваше височество не може, така ли? И ще ми отговорите ли защо, уважаема госпожице?
Момичето постоя известно време с наведена глава, после погледна към Льовет и каза:
- Страхувам се, госпожо,……страхувам се, че ще падна…..
Някои от учениците се разсмяха. Лили едва се сдържаше. Беше депресирана, чувстваше се ненужна и изоставена, а нервите й се бяха опънали до скъсване. И на всичкото отгоре тази задоволена и разглезена богаташка дъщеричка й казваше, че се страхува да се качи на гредата. А как ли би се чувствала на нейното място, съвсем сама в този огромен и враждебен град. Лили не издържа повече и каза високо, с подчертана ехидност в гласа:
- Ако бяхте контролирали теглото си, госпожице Турние, сега нямаше да се страхувате да се качите на гредата.
Момичето постоя още няколко секунди пред гредата, на очите му се появиха сълзи, скри лицето си с ръце и избягна от физкултурния салон.
- Госпожо Льовет, това, което се е случило преди два дни, по време на вашите занятие, е нещо абсурдно за нашето учебно заведение – говореше на Лили Луи Рьоно – директорът на лицея. Той беше висок, слаб мъж с прошарена коса и безупречен костюм. – Това е прецедент, на който аз не мога да намеря логично обяснение. Учудвам се, защото досега вие бяхте безупречна в своята работа.
Колко много думи и завоалирани фрази, за да й каже, че ще я уволни. На Лили й беше безразлично. Почти не слушаше какво й говори Рьоно.
- ………господин Турние е уважаван френски гражданин, който е поверил образованието на дъщеря си на нас и………. – достигна до ушите й.
“Френски гражданин”, а нима аз не съм френска гражданка или винаги ще си остана румънската имигрантка, на която по някакво височайше благоволение са позволили да живее в държавата им. И заради това благоволение ще трябва до края на жалкото си съществувание да търпя да бъда мачкана, обиждана и презирана. Не сте познали, господа, Лили Замфиреску няма да ви позволи да я унижавате и да се отнасяте с нея като с отрепка!
Лили стана и без да каже дума, излезе от кабинета на директора. Луи Рьоно прекъсна монолога си и застина, загледан не особено интелигентно във вратата.
Оставаше още около половин час до началото на програмата в клуб “Карибски нощи”. Сервитьорките с елегантна походка се движеха между масите. Заведението имаше славата на едно от най-шикозните в района на площад “Пигал”. Клиентите бяха заможни господа, дошли с любовниците си или с намерението да прекарат вечерта в компанията на някоя красива проститутка. А “Карибски нощи” беше мястото, където можеха да се намерят най-привлекателните проститутки в Париж. Управителят на заведението, петдесетгодишен мароканец с голям корем и едва забележими мустачки, не обичаше думата проститутка и наричаше своите момичета компаньонки. Редовните клиенти не отричаха факта, че управата на “Карибски нощи” беше проявила изключително добър вкус при избора на компаньонки. Момичетата бяха двадесетина, представителки на различни раси. Освен блондинки и брюнетки имаше няколко мулатки, две китайки и една полинезийка. Всички бяха много красиви, облечени в подчертаващи прелестите им вечерни тоалети. Те не предлагаха директно услугите си, а стояха около барплота, давайки възможност на мъжете да ги огледат. Връзката между тях и клиентите правеше оберкелнерът, който беше и племенник на управителя. Ако някой клиент харесаше момиче, викаше оберкелнера и съответно се договаряха, след което оберкелнерът отиваше до избраното момиче, хващаше го подръка и го водеше до масата на господина. Управителят много държеше на добрите обноски и изискаността. В заведението се допускаха хора само в официално облекло. За реда се грижеха двама снажни негри, които не се набиваха много на очи, но моментално се появяваха, ако възникнеше някакъв проблем. На втория етаж клуб “Карибски нощи” разполагаше и с няколко луксозно обзаведени стаи, всяка от които с баня. Те се предоставяха на платежоспособните клиенти, които се усамотяваха с момичетата. Не по-малко привлекателни от компаньонките бяха и петте сервитьорки, облечени в лъскави бюстиета и къси, тесни поли. На ръцете си имаха дълги до лактите ръкавици от същата лъскава материя. Управителят беше установил точни правила на работа в колектива си и сервитьорките не изпълняваха и функциите на компаньонки, но и затова пък вземаха няколко пъти по-малки заплати от техните. Ако някоя сервитьорка пожелаеше да стане компаньонка, тя просто спираше да сервира и на следващата вечер заставаше във вечерен тоалет около барплота. Имаше сервитьорки, които виждайки, че другите им колежки вземат повече пари, се решаваха да станат компаньонки.
Наближаваше началото на програмата и момичетата бързаха да изпълнят поръчките. Лили разнасяше таблата и с нетърпение чакаше този момент, за да си почине, защото тогава клиентите почти не поръчваха. Беше едва началото на работната й смяна, но вече се чувстваше изморена, краката я боляха, а имаше много часове до сутринта, когато заведението затваряше.
След като напусна лицея, Лили се опита да си намери работа в някое друго училище, но безуспешно. Наближаваше края на учебната година и не беше време за назначения на нови учители, а и след последното й напускане, вероятността да си намери работа, подобна на предишната, беше много малка. Обиколи и клубовете по стрелба, но и там не намери нищо. Никъде не търсеха инструктори. Беше месец май, а Пол беше платил наема до края на годината. Оставаха й още седем месеца, ами после. Наложи се да продаде реното, но парите, които получи от него, все някога щяха да свършат, а не знаеше кога ще може да започне отново работа. След седем месеца трябваше да напусне скъпия апартамент и да наеме някой по-евтин, но всичко това бяха разходи, а средствата, с които разполагаше, се топяха всеки ден. След като не си намери работа нито като учителка, нито като инструкторка, реши да започне като сервитьорка в “Карибски нощи”. Управителят мароканец веднага я одобри, дори й каза, че има вакантно място за компаньонка, но Лили категорично отказа. Той не настоя, но намекна, че ако си промени мнението, винаги може да го уведоми.
Бившата учителка от две седмици работеше в заведението. Тук сервитьорките не получаваха голяма заплата, разчитаха главно на бакшишите. Още в началото Лили разбра, че повече бакшиши получават тези момичета, които са по-фамилиарни с клиентите и се правят, че не забелязват, когато някой ги потупа тук-там. Лили ненавиждаше похотливите погледи, които опипваха оскъдно облеченото й тяло, не се смееше на циничните подмятания на клиентите, а гледаше намръщено и с презрение досадникът, който се опитваше да й направи впечатление с мръсни приказки. В резултат на това, и бакшишите, които получаваше, не бяха много големи. Една от колежките й, Мари – двадесетинагодишно момиче от Гренобъл, което беше дошло в Париж, за да става фотомодел, но се беше примирило и с “Карибски нощи”, й каза, че ако иска да печели повече, трябва да бъде по-мила с клиентите и не чак толкова придирчива към приказките им.
За двете седмици работа в клуба Лили не успя да превъзмогне отвращението си към дебелите, застаряващи мъже, дошли да се насладят на момичетата в заведението.
Музиката утихна, осветлението угасна, остана осветена само сцената. Лили си отдъхна, щеше да си почине за около четиридесет минути. Оттегли се в един отдалечен ъгъл и се облегна на стената. Най-приятното й време беше, докато трае програмата, защото тогава поне за малко похотливите погледи на мъжете спираха да шарят по тялото й и се вторачваха в сцената.
Лили знаеше програмата наизуст. Най-напред беше илюзионистът, после хвъргачът на ножове с чаровната си асистентка, следваше ги грациозната стриптийзьорка - мулатка, танцьорките на кан-кан, момичето с питона. Тази вечер щеше да има и нов номер – някакъв жонгльор. Новият артист беше млад, тъмнокос мъж, който жонглираше с чаши, нареди ги върху острието на нож, чиято дръжка държеше със зъби, след това промуши глава между краката си и повтори номера. Клиентите в заведението бурно го аплодираха. Мъжът остави чашите и започна бързо да подхвърля няколко топки. Лили се загледа в артиста и той й се стори познат. Много приличаше на един неин колега от Спортната академия в Букурещ – Тео, Теодор Басеску. Преди десет години, когато дойде във Франция на състезание, Теодор също беше в отбора по стрелба и също остана тук. По-късно всеки пое нанякъде и оттогава не беше виждала никой от бившите си сънародници. Лили се замисли, къде ли бяха онези млади момичета и момчета, които, онемели от очарование, разглеждаха Париж за първи път. Как бързо минава времето, десет години от онзи мразовит февруарски ден на 1983 година, когато младите румънски спортисти стъпиха на френска земя. Лили, както и колегите й, се радваше, че е избягала от една ограничаваща човешките права и желания система. Деветнадесетгодишното момиче беше пълно с надежди и оптимизъм, готово да започне нов живот в тази толкова красива страна. Чувстваше се свободна, нямаше ги партийните повели, манифестациите, лозунгите. Парижани не познаваха опашките по магазините, огромните супермаркети бяха препълнени със стоки, човек можеше да гледа, каквито филми иска, да слуша всякаква музика, да прави всичко, което пожелае. А после дойдоха разочарованията – Анри, Пол, остана без работа, без кола, а съвсем скоро щеше да остане и без жилище. Но най-страшното беше, че след десет години отново остана сама, както за първи път, когато видя Париж и избра имигрантската съдба. Дали някои от бившите й колеги имаха същата участ като нейната или бяха станали уважавани френски граждани като мосю Турние например.
Жонгльорът прибра и последната топка, поклони се на публиката и си тръгна. Лили още веднъж се загледа в него и пак й се стори, че това е Теодор Басеску.
Когато заведението отново беше осветено, сервитьорките тръгнаха между масите. След програмата клиентите винаги бяха много щедри в поръчките. Лили изчакваше бармана да налее напитките и ги отнасяше до масите. Беше петък вечер и нямаше свободни места.
Наближаваше вече шест часа сутринта, времето, когато “Карибски нощи” затваряше, но все още няколко маси бяха заети.
Лили нямаше клиенти в своя район и затова побърза да отчете оборота си на управителя и да си тръгне. Илюзионистът и две от танцьорките на кан-кан седяха на бара, пиеха коняк и говореха. След малко към тях се присъедини и момичето с питона. Понякога изпълнителите от програмата оставаха до края на вечерта и си тръгваха със сервитьорките.
- Лили, Лили Замфиреску!
Сервитьорката се обърна и погледна учудено.
- Теодор! Тео! Значи това си бил ти! Господи, Тео!
Лили се запъти към жонгльора, който беше застанал до служебния вход и се усмихваше. Няколко секунди двамата взаимно се разглеждаха, после се прегърнаха.
- Какво правиш тук, Лили? Как си?
- Работя, нали виждаш. А ти? Нещо май си сменил професията?
- Наложи се, но, както виждам, и ти си я сменила .
- И на мен ми се наложи, Тео. Слушай, аз свърших работа, ще ме изчакаш ли? Имаш ли време?
- Свободен съм чак до вечерта, когато отново трябва да съм в “Карибски нощи”. Имам договор за два месеца.
- Е, аз също съм свободна чак до седем часа вечерта. Искаш ли да ми дойдеш на гости?
- Е, стига да е удобно. Всъщност, няма ли да притесня близките ти, съпруга ти?
- Нямам близки, Тео. Живея сама. Изчакай ме само няколко минути.
Лили влезе в съблекалнята на сервитьорките, бързо се преоблече и излезе. Бившият й колега я чакаше пред входа на клуба и двамата се запътиха към автобусната спирка.
Тео разказа на сънародничката си своята история. И той, както и останалите млади румънци, беше във възторг от Франция и я избра за втора родина. За разлика от Лили Тео не пожела да учи повече. Много скоро го приеха във френския национален отбор по стрелба, но остана там само около година. Беше авантюрист по природа, а спортният режим и дисциплина, дългите тренировки, всичко това го ограничаваше и той постъпи в един цирк. Години наред обикаляше различни държави, прекосяваше океани, посети места, за които дори не беше чувал, запозна се с хора от всички краища на земното кълбо. Публиката го харесваше и аплодираше бурно. Тео често разнообразяваше програмата си. Научи се да язди и обикаляше на кон цирковата арена, като улучваше в движение летящи балони, жонглираше много умело с различни предмети, известно време дори беше и в трупата на акробатите, ходеше върху въже и се премяташе във въздуха. Директорът и всички останали циркови артисти много харесваха младия румънец. След представленията, когато се събираха в караваните, той пееше, свиреше на китара, разправяше смехории и беше душата на компанията. Така Теодор Басеску прекара няколко незабравими години във веселие и безкраен празник. Не можа да създаде семейство, първо, защото цирковите артисти бяха прелетни птици и рядко свиваха гнездо на едно място и второ, привлекателният млад мъж се радваше на толкова голямо внимание от страна на нежния пол, че просто не беше в състояние да избере жената с голямо “ж” в своя живот. Беше щастлив от работата си в цирка, от колегите си и рядко си спомняше за Румъния и социализма. Когато желязната завеса падна и тоталитарните режими в Източна Европа бяха свалени, Тео се намираше на турне в Австралия. В неговия цирк имаше още двама представители от бившите социалистически страни – едно семейство мъж и жена унгарци, дресьори на диви животни, които също като него бяха останали във Франция по време на едно представление. Тео и унгарците цяла вечер обикаляха заведенията в Мелбърн и пиха за победата над тоталитаризма и свободата на човешкия дух. Но, както е известно, всяко щастие си има край, така се случи и с Тео. Директорът, който беше и собственик на цирка, получи инфаркт и почина. Наследниците – третата му, последна жена, която беше бивша акробатка, дъщеря му от този брак и други трима синове от предишни бракове не можаха да се разберат за стопанисването и управлението на цирка. Субсидиите намаляха, представленията и турнетата се разредиха, артистите започнаха сами да напускат и да търсят други по-добре платени места и така постепенно циркът фалира. Румънецът остана докрай. Просто един ден вдовицата на неговия шеф, бившата акробатка, сега около шестдесетгодишна понатежала жена, го повика и със сълзи на очи му каза, че циркът повече не може да съществува и той трябва да си търси друга работа. Тео се славеше като любимец на своя шеф и неговата съпруга, затова и раздялата им беше трудна. Така попадна в “Карибски нощи”. Докато работеше в цирка, младият мъж печелеше доста добре, но липсата на всякаква пестеливост и прословутата му сред колегите щедрост, не се отразиха благоприятно върху финансовите му състояние. Или по-точно казано, Теодор Басеску нямаше почти никакви спестявания и затова се принуди да сключи не чак толкова изгоден договор с клуба на площад “Пигал”. Беше доволен, че поне тези два месеца, през които щеше да работи там, му осигуряваха някакви доходи. Нае малка гарсониера в един квартал до летище “Орли” и реши, че трябва да направи сериозни ограничения в разходите си, за да живее прилично.
И Лили разказа своята история на Тео. Двамата седяха в луксозния апартамент в близост до “Шанз Елизе” и говореха за миналото, за бившите си колеги, за премеждията си. Радваха се на срещата си. Чувстваха се като сродни души с почти еднаква съдба.
- Явно твоят любим е бил голям баровец, щом ти е наел такъв апартамент – каза Тео, като оглеждаше жилището.
- Наемът е платен до края на годината. След това трябва да се изнасям, не мога да си позволя да остана тук.
- Е, до края на годината има още няколко месеца. Може да намериш друг спонсор – шеговито отговори мъжът.
- Не ми трябват спонсори! – тръсна глава Лили. – Бих предпочела една добре платена работа, но след препоръките, които ми дадоха от лицея, малко трудно биха ме наели в някое прилично учебно заведение.
- А не си ли търсила нещо от старата професия? Та ти беше най-красивото и най-точното око на Социалистическа Република Румъния в недалечното минало! – с патос в гласа произнесе Тео. – Не вярвам да си загубила тренинга си.
- Търсих по клубовете за стрелба, но никъде не наемат инструктори, а и не зная защо, но май повече предпочитат мъже за тази работа.
- Глупости, та навремето ти слагаше в малкото си джобче и обучените стрелци от румънската полиция. Спомняш ли си как стресна шефовете на полицията на онова състезание по стрелба между нас студентите и полицаите? Горките полицаи, сигурно доста са ги хокали началниците им, че са се дали на едно деветнадесетгодишно момиченце.
Лили леко се усмихна. Като студентка в първи курс, по време на някакъв национален празник, бяха направили състезание по стрелба между отбора на полицаите от Букурещ и студентите от Спортна академия. Лили, още едно момиче и две момчета от академията трябваше да се преборят с полицаите. Те много се смяха, като видяха крехките студентки и дори се помайтапиха с тях. Когато красивото момиче порази с почти невероятна точност всичките десет цели, усмивките по лицата на самонадеяните полицаи угаснаха. Един от шефовете на букурещката полиция с не особено голямо удоволствие даде наградата на студентите. Не му се искаше да признае, че тези хлапетии, и най-вече хубавото момиче с дълга, черна коса, бяха по-добри от неговите хора.
- Аз от много време не съм хващала пушка – каза Лили. – А и какво друго бих могла да работа с нея освен като инструктор. За циркаджийка не ме бива – обърна се тя към събеседника си.
- Циркаджийството се учи, но не това имах предвид – Тео помълча известно време и добави. – Чувала ли си за наемници – снайперисти?
Лили учудено го погледна. Той продължи:
- Знаеш, че в света непрекъснато стават въоръжени конфликти. Освен редовна армия, се наемат и платени войници. Особено добро възнаграждение получават обучените снайперисти. Някои работодатели са доста щедри.
- Искаш да ми кажеш, че мога да кандидатствам за работа като наемничка при някой племенен вожд в Африка, който се опитва да свали предшественика си и да стане поредния диктатор? – попита насмешливо Лили.
- Нямам предвид чак толкова далеч, а и теб, скъпа, никой африкански вожд не би те наел за войник, виж за съпруга или бяла робиня, да – засмя се Тео. – Но има и не толкова далечни места, където стават въоръжени конфликти – продължи той с по-сериозен глас и като видя, че Лили все още го наблюдава с недоумение, добави. – Например в Босна, не гледаш ли телевизия?
Младата жена се замисли. Вярно, че от известно време по новините непрекъснато говореха за Босна и Херцеговина, за битките между сърби, хървати и мюсюлмани, но Лили не се задълбочаваше много в информацията за конфликта. Знаеше, че смяната на една система с друга не минава гладко и безболезнено и сътресения и ескалация на напрежението винаги ще има. Никой не обича да дава властта доброволно. В нейната бивша родина Румъния също имаше конфликти в края на 1989 година, когато новите политически сили в страната се опитваха да свалят дългогодишния комунистически вожд Чаушеску. Това, което ставаше в Югославия, също беше в резултат от разпадането на старата политическа система. Но Лили съвсем не се интересуваше от политика и политически режими, отдавна беше френска гражданка и това, което ставаше в Източна Европа, не я вълнуваше чак толкова много, особено сега, когато се чудеше как ще продължи да се издържа финансово.
- Да, чувам, че в Босна се бият, но какво от това? – обърна се тя към Тео.
- Ами това, че там се нуждаят от добри бойци. А има също хора и организации, които доста добре плащат за това.
- Нима ми предлагаш да отида и да започна да стрелям по живи мишени? – повдигна вежди Лили.
- Прекалено елементарно гледаш на нещата, скъпа. Всички се бият за нещо и наемат хора за това, и всички се стремят да убият повече от противниците си. Ти например приемаш за правилна една от каузите и отиваш да се сражаваш на нейна страна. Естествено не отиваш безплатно.
- Значи ми предлагаш да стана наемен убиец, така ли?
- Ето пак! Наемните убийци, Лили, убиват точно определен човек или хора, те се подготвят предварително за това, докато наемните войници нямат набелязан конкретен субект, те просто отиват и започват да стрелят срещу противниковия отбор. Не забравяй, че тези, срещу които стреляш, ти отвръщат със същото.
- Но тези, които се сражават в Босна, го правят в името на нещо, на някаква цел, защитават някакви свои права, а наемниците, те за какво се бият? – упорстваше Лили.
- Те се бият за пари – равнодушно отговори Тео. - Нима ти не правиш същото в “Карибски нощи”? Като видиш, че някой клиент е пиян, не му казваш:”Уважаеми господине, вие сте пиян, а алкохолът е вреден за черния дроб и най-добре ще бъде да се приберете у дома.” Не му казваш така, нали, а просто му поднасяш поредната порция алкохол и се радваш, че увеличаваш оборота си.
- Това е друго! – опита се да го прекъсне Лили.
- Не е друго, същото е.
- Да, но човек не умира, когато се напие.
- Не умира веднага, но ако се напива системно, здравето му започва да се руши и умира рано или късно – разпалено я убеждаваше Тео в правотата на своята теория.
- А ти би ли отишъл да се биеш за пари?
- Да – тихо, но твърдо произнесе мъжът и наведе глава.
Лили го погледна и нищо не отговори. След няколкоминутна пауза Тео започна с по-спокоен тон:
- Миналата седмица срещнах един приятел – хърватин от Босна. Познаваме се от Югославия, където преди години бяхме на турне с трупата, били сме и в Сараево. Още тогава той се занимаваше с търговия, доста заможен е, но войната спря развитието на всякаква икономика. Обикаля Франция, а и други държави, наема войници за каузата на хърватите. Казва, че и мюсюлманите, и сърбите го правят. Виждал ми е номерата в цирка, знае, че съм бивш състезател по стрелба и ми предложи да ме наеме.
- Срещу колко? – прекъсна го Лили.
- Пет хиляди.
- Франка! – скептично се усмихна тя.
- Не, долари, пет хиляди на месец.
Лили подсвирна с уста и го погледна удивено.
- Но това са много пари!
- Каза, че има и допълнителни премии…..за добре свършена работа.
- За повече поразени цели – ехидно добави тя. Приятелят й нищо не отговори. – И ти съгласи ли се?
- Казах, че ще си помисля , но междувременно започнах работа в “Карибски нощи”. Има и още нещо – продължи той, - ако наемникът бъде ранен, наемащите го поемат разходите по лечението му.
- А ако го убият?
- Ако го убият – погледна встрани Тео, - изплащат обезщетение на близките му.
- Ако няма близки? – не се отказваше да задава въпроси бившата му колежка.
- Тогава му плащат само погребението – продължаваше да гледа встрани той.
Лили стана от фотьойла и се доближи до прозореца. Наближаваше обяд и обичайното за това време улично движение на коли и хора. Друг път, когато се връщаше призори от работа, след като вземеше душ, винаги лягаше да поспи. Сега въобще не й се спеше. Направи няколко крачки из стаята и отново седна срещу Тео.
- Моят познат хърватин каза, че има вече доста наемници от различни държави. Наемат и жени – помълча малко той и после допълни. – Мога да те свържа с него……..ако имаш желание, разбира се.
Лили се направи, че не е чула последните му думи и го попита:
- Срещу кого или за какво по-точно се бият хърватите и останалите в Босна?
- Сърбите искат да се обединят със Сърбия, хърватите с получилата вече независимост Хърватия, а мюсюлманите искат суверенна и независима държава. Само че Босна е една и не знаят как да си я поделят.
- Но досега те са живели заедно и не са се били, нали?
- Да, допреди година-две, но повече не искат да живеят така.
- А не са ли от една националност.
- Не, твърдят, че са от три различни.
- И как се нарича езикът, на който говорят? - продължаваше Лили.
- Сърбите казват, че е сръбски, хърватите, че е хърватски, а мюсюлманите го наричат босненски – обясни Тео, учудвайки се на подробностите, от които се интересува неговата приятелка. – Но, в крайна сметка, защо ти е да знаеш всичко това? Не е ли все едно кой те наема, разликата е само в това, кой колко плаща.
- Не ставай циничен – с лек укор в гласа каза Лили.
- А нима не е цинична обстановката, в която работиш – проститутките, стриптийзьорките, включително и вие сервитьорките, които излагате на показ полуголите си тела и въртите задници пред очите на похотливците само и само да получите по-големи бакшиши.
- Стига! – извика момичето и погледна ядосано седящия срещу себе си мъж. – Трябва да работя нещо, за да се изхранвам.
- И да си наемен войник е работа.
Лили предложи на Тео да се премести при нея. Апартаментът й имаше още една свободна спалня. Обясни му, че няма смисъл да дава пари за гарсониерата до “Орли”, която беше и доста далеч от “Карибски нощи”, а и наемът за нейното жилище беше платен за още няколко месеца. От друга страна, не искаше да бъде сама, самотата все повече я измъчваше, а сънародникът й помагаше да не изпадне в депресия. Той също се чувстваше доволен, че ще живее с Лили. Беше намерил сродна душа в многолюдния Париж. Не ходеха заедно на работа и не си тръгваха заедно, за да не дават повод за известни изводи на колегите си, а и управителят не обичаше хората от персонала му да влизат във някакви взаимоотношения помежду си. Бяха си разделили домакинската работа, ако единият имаше нужда от уединение, другият не му досаждаше. Започнаха да посещават намиращ се наблизо клуб за стрелба. Лили отдавна не беше пипала оръжие, но много бързо влезе във форма. Състезаваха се с Тео кой ще уцели най -точно мишените и останалите посетители на клуба доста се чудеха на безупречните попадения на хубавото момиче и нейния приятел.
Лили беше все същата красавица – такава, каквато Тео я помнеше от Букурещ. Десетте години в повече към възрастта й не само не я състаряваха, а й придаваха една изкусителна прелест на разцъфнала женственост. Беше му много приятно, че отново е срещнал бившата си колежка. Не й правеше любовни намеци, защото не знаеше как ще реагира и смяташе, че на този етап не трябва да бърза. Беше съгласен да бъдат само приятели.
Програмата свърши и бледорозова светлина заля заведението. Сервитьорките тръгнаха между масите, за да вземат поръчките от клиентите. В района на Лили беше седнал над петдесетгодишен дебел арабин с мазна, зализана назад коса, който беше познат на управителя. Редовно посещаваше клуба и всеки път, когато идваше, не откъсваше очи от Лили и втренчено я оглеждаше от главата до краката. Още първата вечер, когато тя започна работа, леко я потупа по задника и й каза, че ще му е много приятно, ако на другия ден се срещнат някъде. Момичето не можа да скрие отвращението си и студено му отвърна, че е само сервитьорка, и че заведението разполага и с компаньонки. Мазният арабин не се обиди от отказа й, а добави, че е най-красивата жена в “Карибски нощи” и не пропускаше да й го напомня всеки път, когато идваше в заведението. Колежките й я информираха, че ухажорът й е собственик на няколко супермаркета. Управителят й намекна, че неговият приятел е много впечатлен от външността й и че, ако тя желае, може да му даде телефона си и да се видят в извънработно време. Лили отсече категорично, че не желае да се срещат и шефът й само сви недоволно устни.
И тази вечер дебелият похотливец беше в заведението и нагло я оглеждаше. На масата с него седеше една от компаньонките – мулатки, но дебелакът почти не й обръщаше внимание и продължаваше да зяпа Лили. Тя се правеше, че не го забелязва и разнасяше таблите с напитки. Тео седеше на бара и разговаряше с хвъргача на ножове. Лили му беше казала за противния ухажор и той от време на време поглеждаше към неговата маса.
Един от клиентите се беше напил, говореше нещо на висок глас и дърпаше гривната от ръката на момичето, което беше с него. Управителят даде знак на двамата негри - охранители и те моментално застанаха от двете страни на мъжа и не грубо, но настойчиво го помолиха да уреди сметката си и да напусне заведението. Мъжът се опита да противоречи, но спътницата му започна нещо да го уговаря. След малко и двамата напуснаха заведението, сподирени от погледите на бодигардовете.
Дебелият арабин направи знак с ръка на Лили и тя с неохота се запъти към масата.
- Какво ще желаете, моля? - застана тя пред него и го попита с изкуствена усмивка. Знаеше, че управителят държи сервитьорките да са винаги усмихнати и вежливи и не искаше после да й прави забележка за нелюбезно отношение към клиентите.
Мъжът продължаваше да я гледа и най-накрая измърмори нещо, но Лили не го чу. Попита го втори път какво ще желае, той пак измърмори нещо и тя отново не го разбра. Искаше по-бързо да се разбере с този противен кретен и затова се наведе напред към него, за да го чуе по-добре. Той явно само това чакаше и веднага провря ръка в деколтето й. В първия момент Лили не очакваше такава реакция и не знаеше какво да прави, после се опита да се дръпне, но нахалникът продължаваше да опипва гърдите й и да се хили гадно.
Тео видя какво става, с няколко скока стигна до масата и юмрукът му се стовари върху ухилената физиономия на арабина. Той изквича, пусна Лили и се хвана за лицето, през пръстите му се стичаше струйка кръв. Тео бързо се окопити, видя приближаващите към тях яки негри, грабна Лили за ръката и я поведе към изхода. Набута я в спрялото пред заведението такси, седна до нея и извика на шофьора да потегля точно в момента, когато охранителите излизаха от заведението.
Лили и Тео повече не отидоха в “Карибски нощи”. Тя дори не се върна да прибере дрехите си. Тъй като работеше без официален договор, само на устна уговорка, управителят не знаеше адреса й. Тео имаше подписан договор, в който беше посочил адреса на гарсониерата в “Орли”, но свободните места за кабаретни артисти се попълваха много бързо и той не се опасяваше да го потърсят от клуба за каквото и да било. Просто щяха да анулират договора му и да наемат друг на негово място.