Лили и Тео се опитаха да си намерят работа на друго място, но летният сезон вече беше започнал и повечето заведения бяха наели персонал. Двоумяха се дали да не отидат към средиземноморските курорти и там да потърсят нещо, но все още не се решаваха да заминат.
Беше краят на юни - времето, когато Париж ставаше двойно по многолюден. От всички краища на света се стичаха хиляди туристи, за да видят Айфеловата кула, Сена, “Нотр дам”, “Сакре кьор”, Лувъра и всички останали музеи, дворци, катедрали и забележителности. Навсякъде се разхождаха хора с фотоапарати, видеокамери и карти на града.
Лили винаги с нетърпение чакаше лятото. Най-много харесваше Париж през този сезон на годината. Когато през август семейството на Пол отиваше на море, той се оправдаваше, че има много работа в кантората и че не може да ги придружи и двамата с Лили оставаха в Париж, отдадени на любов и удоволствия. Няколко уикенда през зимата ходиха до Канарските острови и до Карибите, но в повечето случаи коледната ваканция Лили прекарваше сама. Пол нямаше как да оправдае едно по-дълго отсъствие от дома си по-време на празниците. Една Коледа тя отиде на Малдивите. И въпреки че беше сама, прекара чудесно. Имаше много ухажори, но не им обърна никакво внимание. По цял ден се гмуркаше в синьо-зелените води на Индийския океан, разхождаше се по ситния златист пясък и се чувстваше като в рая. Когато се върна, Пол не можеше да скрие очарованието си от промяната, която беше настъпила у нея и я правеше толкова привлекателна. Лили беше открила едно усамотено малко заливче и се печеше там гола, което Пол веднага забеляза поради липсата на следи от бански по тялото й. Не пропусна няколко пъти, уж на шега, да я попита съвсем сама ли е била на това малдивско заливче, на което Лили през смях му отговаряше, че освен нея, слънцето, океана, палмите и пясъка не е имало никой друг.
Денят беше горещ и сега привечер, когато слънцето почти залязваше, се усещаше една много приятна прохлада. Тео и Лили се разхождаха мълчаливо покрай Сена. Всеки беше потънал в собствения си свят и не нарушаваше размислите на другия. Но в крайна сметка, мислите и на двамата се въртяха около едно и също – как ще продължат живота си, къде ще работят, какво ще правят, като изтече срока за апартамента. През последните дни Тео на няколко пъти се беше сещал за своя познат хърватин, но не каза нищо на Лили. Докато се разхождаха, държеше визитната му картичка в джоба си и от време на време я въртеше в ръка. След първата среща нищо не беше говорил с приятелката си по темата за наемните войници, но продължаваше да мисли за това.
По принцип платената армия не беше нещо ново, тя съществуваше от древността, опитваше се да убеди самия себе си той. Още римляните са наемали платени бойци в своите редици. В наши дни това начинание продължаваше. Беше чел вестниците от последната седмица, в които отново се описваха сраженията между воюващите етноси в Босна. Имаше снимки на разрушени сгради, на масови гробове и отрязани човешки глави. Това беше истинска, кървава война и никой нямаше намерение да отстъпва. Хърватинът му беше казал, че голяма част от Босна е изконна хърватска земя и никога няма да я отстъпят нито на сърби, нито на мюсюлмани. Тео си спомни, че още като ученик в Румъния учителите му никога не говореха за Босна като за отделна държава, разглеждаха я в рамките на Югославия. Преди да дойде във Франция, беше ходил и в други социалистически страни, но в Югославия хората се чувстваха най-свободни. Безпроблемно можеха да пътуват до Западна Европа, магазините им бяха добре заредени, развиваше се частен бизнес. А тогава в Румъния дори цигарите бяха лукс. Спомни си колко стекове с цигари купиха майка му и баща му, когато бяха на екскурзия в Белград и как после румънските митничари им ги конфискуваха на границата. Баща му, обикновен прогимназиален учител, много се разстрои тогава. Самият той, както и жена му, не бяха пушачи, но се надяваха да припечелят нещо от цигарите, като ги продадат после на черно. Уви, не успяха, само инвестираха напразно няколкомесечния семеен бюджет в покупката им.
Тео се усмихна на този тъжен, но и малко комичен спомен и отново попипа визитната картичка в джоба си. Майка му беше починала отдавна. Баща му живееше със семейството на сестра му. Като емигрант от родината си, младият мъж не можеше да се върне в Румъния преди 1989 година. Отиде там след падането на желязната завеса. Всичко в родното му село, намиращо се близо до Букурещ, беше същото. Сестра му се беше омъжила и имаше две деца. Докато работеше в цирка, Тео постоянно обикаляше различни държави и не се задържаше задълго във Франция, нямаше и постоянен дом, където да покани близките си. Разполагаше само с една каравана, но винаги, когато имаше възможност, им пращаше пари. Роднините му се радваха на помощта, но сега, откакто не работеше, не беше в състояние да им помага финансово. Лили нямаше такъв проблем, нейните родители бяха починали преди години. Нямаше братя и сестри.
Почти се стъмни и Париж засия в цялото си вечерно очарование. Осветените корабчета се полюшваха и хвърляха отблясъци върху тъмните води на Сена. Прегърнати двойки се разхождаха покрай реката. Група японски туристи се бяха скупчили около екскурзовода, ръкомахаха и говореха на странния си език.
Тео и Лили продължаваха да вървят мълчаливо.. Изведнъж той спря, застана пред нея и й показа визитната картичка.
- Това е адресът на онзи хърватин. Каза, че мога да го търся вечер след 22 часа. Искаш ли да му се обадим?
Лили гледаше към реката и мълчеше. Въпреки че не беше споделила със своя приятел, тя също мислеше върху предложението и през последните дни се беше заслушвала по-сериозно в новините по телевизията, когато говореха за събитията в Босна и Херцеговина. А там наистина се водеше война. Кадрите, които показваха, никак не бяха от приятните. Досега беше стреляла само по картонени мишени, никога по живи цели. Ако приемеше да се сражава за хърватите, трябваше да убива сърби и мюсюлмани. От репортажите, които гледаше, разбра, че войната се води не само от военните, но и от цивилните. Хора, изповядващи различна религия, се нападаха и избиваха. Жертви ставаха жени, деца, старци. Понякога Лили си мислеше: ”Добре, може и да приема, но няма да стрелям по хората, а някъде встрани”. А дали нямаше да искат от нея нещо като норма, звучеше ужасно. Да искат норма от човешки трупове, не. Сигурно трябваше просто да стреля в противниците и нищо повече. Тео й беше споменал, че наемниците снайперисти са настанени в къщите на избягалите цивилни или в специални палатки. Е, значи все пак щеше да има някакви битови удобства. А можеше да поработи няколко месеца и да се откаже, но не беше питала приятеля си дали изплащат редовно заплатите и възможен ли е такъв вариант.
Тео продължаваше да стои пред нея и да чака отговора й.
- Добре, нека потърсим хърватина – каза решително Лили.
Адресът се намираше близо до Дома на инвалидите. Влязоха в красива, старинна сграда на няколко етажа. Симпатичен, тъмнокож портиер в зелена униформа учтиво ги попита при кого идват. Тео му обясни и той се обади по телефона. Говори кратко, после остави слушалката и каза любезно:
- Моля, заповядайте! Господин Радич ви очаква.
Цялата обстановка в сградата показваше, че нейните обитатели не само обичат лукса, но и могат да си го позволят.
Посрещна ги висок, слаб, леко прегърбен мъж с прошарена коса. Говореше доста добре френски. Тео представи приятелката си, мъжът няколко секунди я гледа изпитателно и след това й подаде ръка. Казваше се Мате Радич. Говореха си с Тео на ти.
- И казваш, че тази очарователна дама е бивша състезателка по стрелба, така ли? – недоверчиво попита хърватинът и хвърли поглед към Лили.
- Тя е не само бивша и сега продължава да поразява целите – отговори Тео.
- Картонени цели, а живи? – повдигна вежди прошареният мъж и този път по-дълго време задържа погледа си върху момичето. То сведе очи.
- Лили беше в националния отбор на Румъния, ако знаеш само колко награди е взела – не се предаваше Тео.
- А сега как е?
- Както преди, във форма. От известно време ходим заедно в един клуб по стрелба и Лили продължава да има същото точно око и сигурна ръка.
Мате Радич помълча известно време и след това се обърна към Тео:
- А знае ли госпожицата къде отива и какво се прави в Босна? – после се наведе леко напред и заговори на момичето. - Извинете ме, госпожице, но там се води война.
- Знам какво е – за първи път се обади Лили. – Гледам телевизия.
- И сте съгласна да отидете на това място? – Радич внимателно я наблюдаваше.
- Да, господине, съгласна съм – отвърна на погледа му тя.
- И защо, ако ми позволите да попитам, една толкова привлекателна дама като вас е готова да отиде на война? – не се предаваше хърватинът.
- За пари, уважаеми господине, за пари – Лили се опита гласът й да прозвучи по-равнодушно.
Мате Радич я погледна с едва забележима усмивка и попита:
- Нима се намирате в такова затруднено положение, че единственият изход да се издържате е като станете наемничка?
Лили преметна падналия кичур коса от лицето си, подпря ръце на малката масичка пред дивана, наведе се напред и без да сваля очи от хърватина, бавно изрече:
- Приемете желанието ми да стана платена снайперистка като проява на авантюристичния ми дух – постоя известно време така и се облегна на дивана.
Мъжът се разсмя, после стана, разходи се из стаята все още подсмивайки се и се обърна към Лили, която съсредоточено разглеждаше ноктите на ръцете си.
- Всъщност, мен не ме интересуват мотивите на хората, които наемаме. Искам да бъдат добри стрелци, които ще спазват дисциплината в нашата армия и ще изпълняват това, което им се нареди. От наша страна, ние поемаме ангажимента да изплащаме редовно паричното възнаграждение в размер на пет хиляди долара. Ще има и допълнителни възнаграждения, но това се уточнява на място, след като пристигнете. Ако бъдете ранена, ние поемаме разходите по лечението ви. Обикновено транспортираме ранените до Загреб, но при по-тежко състояние, се налага да ги закараме в някоя западноевропейска болница. Ако останете инвалид, ви изплащаме обезщетение в размер на 100 000 долара. Ако умрете, изплащаме тази сума на близките ви. Естествено – Радич разтърка ръцете си една в друга, - между вас и нас всичко остава на устна договорка, нелепо е да искате писмен договор. Но трябва да бъдете сигурна, че ние точно изпълняваме обещанията си и не се страхувайте, че ще бъдете излъгана. Ние искаме да установим границите на нашата родина, които са били по време на управлението на усташите в Хърватската независима държава и ще се борим до пълна победа на каузата ни – последните думи мъжът произнесе с нескрит патос в гласа.
Лили и Тео го слушаха мълчаливо. Те не знаеха кои са усташите, нито кога е съществувала тази Хърватска независима държава. За тях беше по-важно, че мъжът ги увери в размера на заплащането и че имаше вид на човек, който държи на думата си.
Мате Радич продължи да говори за добродетелите на своя народ, за неговото историческо минало, за възвишеността на католическата вяра и благотворното й въздействие върху човешкия дух. На моменти в думите и външността му имаше някакво фанатично отражение, а когато споменаваше усташите, прегърбената му стойка леко се изправяше и той прибираше по военному ръцете си към тялото. На Лили и Тео този малко театрален патос им се струваше странен. От десет години и двамата имаха втора родина, но нито за първата, нито за втората, биха говорили с такъв патетичен възторг. Приемаха това да си гражданин на една държава като необходимост за всеки човек, нещо като обществен договор между индивида и социума Ако индивидът не харесва гражданската си принадлежност към една държава, той е в правото си да потърси друга. Те не харесваха държавата Румъния, защото не се грижеше добре за гражданите си и затова избраха държавата Франция. Думи като родоотстъпник, безотечественик и други подобни бяха измислени от държавниците, за да скрият истинските причини за бягството на собствените им граждани. В социалистическа Румъния много често използваха подобни понятия, заклеймявайки хората, които просто търсеха повече свобода и по-нормален живот. Странно защо, но монологът на хърватина така много им напомняше патетичните речи на румънските комунистически функционери по време на митинги и събрания.
Мате Радич спря да говори и отново седна във фотьойла. Беше възвърнал вида си на интелигентен и уравновесен петдесетгодишен мъж с добри обноски.
- За теб, Тео, знам какво можеш с оръжието, но искам да проверя и младата дама – каза той и се обърна към Лили. – Не може да наемаме непроверени хора. Бихте ли дошли утре, точно в десет часа сутринта, ще отидем на едно стрелбище, за да проверим стрелковите ви възможности.
Момичето кимна и стана. Тео я последва. Радич ги изпрати до вратата и като се ръкува с Лили, каза:
- Беше ми особено приятно да се запозная с вас, госпожице Льовет.
- Госпожа Льовет – поправи го тя.
- Госпожо Льовет - повтори той, леко усмихнат.
На другия ден тримата отидоха на стрелбището. Лили стреля с различни оръжия и Мате Радич не можа да скрие удивлението си от точните й попадения. Дори спомена, че досега е срещал само двама-трима толкова добри стрелци. Тео не се обиди, че не беше включен в тази категория. Въпреки че и той имаше точна ръка, не отричаше, че бившата му колежка е по-добра от него. Хърватинът гордо заяви, че е много щастлив да изпрати на сънародниците си такава отлична снайперистка. Радваше се, че първи е срещнал Лили, защото противниците също набираха добри снайперисти. Даде на Тео и приятелката му половината от заплатите за първия им месец – по две хиляди и петстотин долара и каза, че останалата част ще получат в Босна. Обясни им, че трябва да са готови за след една седмица. Ще пътуват до Загреб със самолет и оттам ще ги препратят към фронтовата линия. Лили беше решила да го пита дали може да се откаже след няколко месеца, как се процедира в такива случаи при изплащането на заплатите и какъв е начинът за връщане обратно към Франция, но се въздържа. Сметна, че точна сега не е моментът за този въпрос.
Тео и Лили бяха щастливи, че Радич им изплати част от заплатите и си помислиха, че до заминаването има време за малка почивка. Решиха, че не е зле да се поизлежават из плажовете на Палма де Майорка и да поплуват в Средиземно море, преди да отидат на война.
Дните, които прекараха на Балеарските острови, бяха незабравими. Хотелът им се намираше почти до морето. През деня бяха на плажа - возеха се на моторна лодка, на водни ски, скачаха във водата с парашут, разхождаха се върху камили. Вечер обикаляха дискотеките на Майорка и се прибираха чак на сутринта, изнемощели от танци и с леко замаяни глави от превъзходните коктейли. Тук се любиха и за първи път. Желанието им беше спонтанно, като нещо, което рано или късно, щеше да се случи. Тео призна на Лили, че я харесвал още в Румъния, но куражът все не му стигал да й каже, защото не знаел как ще реагира тя. Лили му сподели каква е била истинската причина за развода й. Младият мъж я успокои, че деца могат не само да се родят, могат и да се осиновят. Имаше толкова много сираци, че човек би направил голямо добро, ако осинови едно самотно дете. Той искаше да се оженят, след като се върнат от бивша Югославия. Деца щяха да си осиновят, колкото поискат. Лили казваше, че много би искала да си вземат мулатче, а Тео се замисляше и отговаряше, че на него по би му харесвало китайче. После започваха да се смеят и се съгласяваха, че ще е най-добре, ако си вземат и китайче, и мулатче. И двамата си мислеха, че войната ще продължи още пет-шест месеца, най-много година и после ще се върнат във Франция. Лили смяташе, че не е задължително да улучват много точно, могат просто да стрелят в някаква посока и да казват, че са поразили поредния противник. А и сигурно не всеки ден се воюваше, някои дни просто щяха да стоят в убежищата си.
Върнаха се в Париж бодри, с хубав тен и весело настроение. Решиха все още да не освобождават луксозния апартамент. До края на годината имаше доста време, а те се надяваха да посрещнат Коледа в Париж. След като се върнат, щяха да преценят дали го задържат, или да наемат друг.
Приготвиха си неголямо количество багаж за Босна. До Загреб пътуваха с един французин – Жерар, също наемник само че не снайперист, щяха да го включат в специален щурмови отряд. Той беше бивш легионер, имаше здрава мускулатура и познаваше в тънкости бойните изкуства. Мислеше, че Лили отива като медицински работник в Босна и много се учуди, когато разбра, че е снайперистка.
В Загреб ги посрещнаха елегантно облечени мъж и жена с делови вид. Заведоха ги в доста приличен хотел и им казаха, че чакат още една група и след това ще ги разпределят. След два дни мъжът и жената отново дойдоха. Жерар трябваше да замине за Мостар, а Лили и Тео за град Яйце.