Исмет Байрамович нервно крачеше из стаята и току поглеждаше през прозореца. Очакваше всеки момент помощника си Али да пристигне и да му съобщи новините. Братята мюсюлмани от Иран им пращаха оръжие и муниции като подкрепа за свещената война, която водеха срещу проклетите неверници. Доставките бяха пристигнали в Риека още преди седмица, но възникна проблем и беше невъзможно да ги транспортират заради сръбски мини и заграждения в Централна Босна, които бяха блокирали част от района, откъдето трябваше да мине конвоят. Благодареше на Аллах и на всички приятели по света, че бяха солидарни с тяхната борба и не ги оставяха без боеприпаси и финансови средства. Особено щедри подкрепления идваха от Саудитска Арабия, Иран и Ливан. Босна принадлежеше на мюсюлманите, а сърбите и хърватите само им пречеха да създадат своя собствена държава. Ако беше необходимо, мюсюлманите от цялото земно кълбо щяха да дойдат в Босна и да помогнат на събратята си. А и сега тук непрекъснато пристигаха смели мъже от Въоръженото ислямско движение, за да подкрепят борбата в името на правата вяра. В Сараево имаше десетки бойци от Международния легион на това движение. Те обучаваха босненските мюсюлмани на военни операции.
Исмет погледна закачения на стената портрет на Алия Изетбегович – лидера на босненци и бъдещ президент на единната босненска ислямска държава. До портрета, също в рамка, имаше цитат от Ислямската декларация на Изетбегович, писана от него преди години. Рамката беше много красиво изработена, а буквите в декларацията се отличаваха с калиграфско изящество. И портретът, и снимката бяха подарък на Исмет от самия Изетбегович. Наред с Корана това бяха най-скъпите му вещи. За тях щеше да жертва и живота си, ако се наложи.
Байрамович се подпря с една ръка на стената и зачете цитата от декларацията: “Когато един народ или отделна личност прегърнат исляма, те не могат повече да живеят или да умрат в името на друг идеал. Мюсюлманинът може да умре единствено в името на Аллах и за славата на исляма. Мир и съвместно съществуване между ислямската вяра и неислямските общности и политически институции не може да има. В ислямската държава място за светски принципи няма и самата държава трябва да бъде отражение на моралните концепции на религията. Изборът на подходящия момент винаги е специфичен въпрос и зависи от редица фактори. Само едно общо правило – ислямският ред би трябвало да поеме властта веднага, щом почувства морално и числено превъзходство, достатъчно не само да бъде отхвърлен неислямският ред, но и да развие новия ислямски ред”.
“Да поеме властта щом почувства морално и числено превъзходство” - повтаряше наум Исмет. Неговите сънародници имаха и двете – Великите сили ги подкрепяха неофициално, много американски конгресмени се изказваха в тяхна полза и искаха едностранно вдигане на ембаргото за тях, западните медии непрекъснато излагаха факти за зверствата на сърбите над невинното мюсюлманско население, съдът в Хага искаше възмездие за военнопрестъпниците. Светът осъждаше сръбската агресия и те трябваше да използват тази ситуация и веднъж завинаги да приключат със своите дългогодишни врагове. В лицето на хърватите Исмет не виждаше чак толкова сериозен противник. Справят ли се със сърбите, победата над хърватите щеше да бъде значително по-лесна.
Исмет Байрамович беше на двадесет и девет години, преди войната работеше като общ работник в магазина на един сърбин. Израсна в Сараево в многолюдно семейство. Беше най-малкият син от общо пет деца – три момчета и две момичета. Баща му беше работник- дърводелец в една фабрика, а майка му, след неговото раждане, се беше поболяла и повечето време прекарваше вкъщи. Живееха в съвсем обикновен панелен тристаен апартамент. Най-голямата му сестра, нейният мъж и детето им обитаваха една от стаите. В останалите две живееха родителите му, двамата му братя, втората му сестра и той. Теснотията и пренаселеността на жилището лишаваха членовете на семейството от дори кратко уединение и елементарен личен живот. Исмет делеше някои от по-хубавите си дрехи и обувки с останалите братя. Много често избухваха скандали, а понякога се стигаше и до бой. Непрекъснатото съжителство правеше членовете на семейството раздразнителни един към друг.
Исмет живееше в район, населен главно със сърби. Понякога ходеше в дома на своята съученичка и съседка Мира и й завиждаше, че има собствена стая, касетофон, телевизор. Мира нямаше други братя и сестри и родителите й я обграждаха с много внимание и грижи. На Исмет толкова му се искаше да бъде на нейно място, да разполага със собствена стая и да прави там, каквото си иска, без някой да го притеснява непрекъснато. Той никога не канеше съученичката си у дома, но веднъж тя дойде случайно. Бяха в осми клас, той се разболя от грип и отсъства няколко дни от училище. Мира решила да го посети. Дойде в момент, точно когато цялото семейство беше в апартамента. Зет му се караше с тъста си, а двамата му братя се биеха за това, че единият беше скъсал най-приличната риза, която и двамата използваха за по-специални случаи. Сега по-големият му брат имаше среща, а нямаше какво да облече и налагаше с юмруци по-малкия. На всичкото отгоре сестра му беше опънала въжета в коридора и там се развяваха изпраните гащи, чаршафи и чорапи. Въпреки че беше добре възпитана, Мира не можа да скрие изумлението си от това, което видя. Исмет искаше да умре от срам, а след като момичето си отиде, се свря в килера – единственото място, където можеше да остане сам, и заплака. Плака и от болка, и от яд, и от злоба, че беше се родил в този дом, че родителите му бяха необразовани хора и че животът беше толкова несправедлив. След този случай Мира започна да го избягва. От училище си тръгваше с други съученици, през междучасията се правеше, че не го забелязва. Един ден той отиде да я търси у тях. Беше неделя сутринта и знаеше, че момичето си е у дома. Искаше да я попита защо го избягва, не желае ли да бъдат повече приятели. Посрещна го майка й, изгледа го от горе до долу и му каза, че дъщеря й не е вкъщи. Той настоя, че иска да говори с нея, защото я е видял през прозореца и знае, че е вътре. Тогава излезе бащата и ядосано му каза да не търси повече дъщеря им. А след това Мира просто преустанови всякакви контакти с него. Когато в училище той се опитваше да я заговори, тя просто му обръщаше гръб.
Исмет беше добър ученик, не отличник, но доста буден. Най-много му вървяха математиката и физиката, но в девети клас беше принуден да напусне училище. Налагаше се да започне работа, за да изхранва себе си и да помага на близките си. А и в семейство Байрамович, учението не беше на голяма почит. Бащата смяташе, че образованието само гълта излишни пари и най-добре е децата от малки да започнат да се трудят. Нито един от близките на Исмет не беше завършил средно образование. Майка му и баща му едва пишеха и сричаха, най-голямата му сестра се беше омъжила на шестнадесет години, а останалите отдавна работеха.
Най-напред младият Байрамович започна за учи дърводелство от баща си, но този занаят много не му се отдаваше и затова се премести в магазина, където работеше до началото на войната. Собственикът, сърбин, се съгласи да вземе атлетичното тъмнокосо момче. Там имаше доста работа, а на него му трябваха точно такива работници – здрави и силни. Работата беше тежка и от непрекъснатото товарене и разнасяне на щайгите и кашоните Исмет заякна още повече. Шефът му беше доволен от него и му плащаше добре. След като посъбра малко пари, младежът напусна пренаселения апартамент и си нае квартира. Купи си хубави дрехи и за първи път в живота си се почувства свободен, далеч от врявата и скандалите на стария си дом.
Исмет беше доста симпатичен млад мъж и не му беше трудно да си намери приятелка. Близките му настояваха да си вземе мюсюлманка за съпруга, но на него сръбските момичета му харесваха повече. Бяха по-разкрепостени, по-жизнени и определено му правеха по-голямо впечатление. Имаше слабост към образованите момичета. Често ходеше в студентските дискотеки и виждаше, че там има много красиви и интелигентни момичета. Запознаваше се с тях, водеше ги в квартирата си, но когато им предложеше по-сериозна връзка или брак, те обикновено му отговаряха уклончиво. Беше се запознал с едно много красиво момиче на име Йовка. Тя беше от Сребреница и учеше философия в Сараево. Исмет много я харесваше, купуваше й всичко, което пожелае, водеше я по ресторанти и веднъж, след като бяха правили любов и Йовка лежеше в прегръдките му, той я попита иска ли да се омъжи за него. Тя нищо не му отговори и той повтори въпроса си. Момичето сведе очи и тихо му каза, че родителите й никога няма да й позволят да се омъжи за мъж без образование, още повече, че този мъж е и мюсюлманин. Думите й изплющяха като камшик, притъмня му пред очите и той стовари юмрука си върху Йовка, после още веднъж, и още, докато тя изгуби съзнание. След това се изплаши и започна да я свестява. Когато дойде в съзнание, й каза, че ще я заведе в болницата и там тя ще обясни, че са я нападнали на улицата, пребили са я, откраднали й парите, а той я открил случайно. Заплаши я, че ако каже истината, ще я убие. Момичето го гледаше ужасено и заеквайки, обеща да не казва на никого истината. Той я заведе в болницата и повече не се видяха.
Омразата на Исмет към сърбите нарастваше от ден на ден. Ненавиждаше ги, че са по-учени, че се държат с превъзходство и презрение към неуките мюсюлмани. Мразеше сръбските момичета, които го използваха само за секс и после го изоставяха. След случая с Йовка стана груб и зъл с жените. Те се подвеждаха по привлекателния му външен вид и се съгласяваха да отидат в квартирата му. Той удовлетворяваше нагона си, употребявайки ги като вещи, насилваше ги да правят неща, които не искат, биеше ги. А после ги изритваше навън и ги заплашваше, че ако се оплачат някъде, ще ги убие.
Един ден случайно срещна Мира, бившата си съученичка, и съпруга й. Тя се изчерви като го видя, но се спря да поговорят. Запозна го с мъжа си – адвокат и му каза, че наскоро е завършила медицина. Младата двойка тикаше количката с няколкомесечната си дъщеричка. През цялото време, докато говореха, бившата му съученичка избягваше да го гледа в очите.
След тази среща ненавистта му към сърбите се засили още повече. Такива като Мира и нейният съпруг не го приемаха за равен, презираха го, смятаха го за отрепка. Естествено, че ще се омъжи за адвокат, а не за такъв като него – необразован работник, носач на кашони, мислеше си той. Ах, как ги мразеше всичките надути сърби! Как искаше да им отмъсти, да им покаже, че не е прост и неук!
Когато бивша Югославия започна да се разпада и да се създават нови партии, Исмет се записа в Партията на независимите мюсюлмани. Тук ораторите говореха, че Босна принадлежи на мюсюлманския народ, защото той е изконен господар на тези земи и че в Босна трябва да се създаде нова ислямска държава. Исмет не беше особено религиозен, но лидерите му обясняваха, че Аллах благославя мюсюлманите в борбата срещу техните врагове – сърби и хървати и ще им помогне да изградят своята държава. Младият мъж започна редовно да се моли в джамията. Много харесваше това, което говореха на събиранията на партията и интересът му не остана незабелязан. Скоро го включиха в ръководството, спря да работи в магазина, дадоха му апартамент и кола на разположение, получаваше внушителна заплата. Малко преди началото на войната партията започна военно обучение на членовете си. Физическата издръжливост на Исмет и умението му да борави с оръжие направиха впечатление на неговите началници и не след дълго той беше провъзгласен за капитан.
Началото на сраженията завариха Байрамович като командир на отряд от верни и готови да му се подчинят мюсюлмани. По-късно към неговия отряд бяха включени и няколко бойци от Афганистан. Мургавите, брадати мъже бяха отлично подготвени във военно отношение и наричаха себе си муджахедини – воини в името на Аллах и се обявяваха за свещена война с всички немюсюлмани. Исмет имаше възможност да се убеди в тяхната безпощадност към врага. В битките те даваха всичко от себе си, бяха смели до безумие, а когато превземаха някое сръбско или хърватско село, без пощада избиваха всички. Веднъж, още миналата есен, когато бяха сломили съпротивата на едно селце край Рогатица и влязоха в него, муджахедините започнаха да палят къщите и да избиват всички жители подред. Исмет видя как един от мъжете скочи няколко пъти върху едно бебе и го стъпка. Попита го защо убива и невръстните деца, а мъжът го погледна изпод черните си сключени вежди и му каза, че ако сега не убива бебетата, утре те ще пораснат и ще го убият.
Капитан Байрамович и хората му участваха в акции в различни части на Босна, но от няколко дни бяха в Сараево. Очакваха новите доставки на оръжие, а и сърбите бяха започнали много активна офанзива и затягаха все повече обсадата на града. Исмет и подчинените му се установиха в една бивша административна сграда в мюсюлманската част на Сараево. В тази част бяха останали и не малко сърби. Военната полиция следеше да не се опитват да преминат на страната на своите. Подобни опити се наказваха строго, в много случаи и със смърт, но въпреки това, почти всеки ден, полицаите хващаха хора, които искаха да избягат на другата страна, главно жени, деца и старци. Мъжете бяха мобилизирани и се сражаваха на фронта.
Още преди да затворят двете части на града, Исмет беше успял да изтегли близките си от квартала, в който живееха и който се падаше в сръбския район и ги беше настанил в къщата на избягали хървати. Семейство Байрамович ходеше из луксозно обзаведените стаи на просторния дом и не можеше да повярва, че ще живее тук. Баща му непрекъснато питаше чия е тази къща и няма ли да се върнат стопаните, но синът отговаряше, че сега къщата е тяхна. Майката с недоумение оглеждаше уредите в кухнята и се страхуваше да ги пипне, за да не ги развали.
В стаята, без да чука, влетя задъхан Али.
- Донесохме всичко! – извика въодушевено той и добави. – Има и някои нови неща.
- Слава на Аллах! – с облекчение произнесе Исмет и се обърна към Али. – Тази вечер ще атакуваме. Сърбите започнаха да стават много нагли и да се държат като победители, нито ООН, нито който и да е друг е в състояние да ги накара да вдигнат обсадата на Сараево и на другите наши градове.
- Е, те също имат претенции, че Сараево е техен град …- вметна Али, но бързо млъкна, след като Байрамович го стрелна с поглед. – Къде мислиш да нападаме – смени темата той, - нали чуждестранните наблюдатели непрекъснато следят обстановката, да не ни обвинят в прекалена агресивност?
- Нека си следят. Ние се борим в името на бъдещата босненска мюсюлманска държава, а и международната общественост е на наша страна.
- Научих, че някакъв сръбски отряд е започнал да изселва наши хора край Зворник. Има и убити. Там сърбите са действали в комбина с хърватите. Няколко десетки семейства едва са успели да се спасят. Разправят, че са се откупили, като са давали пари и злато.
- Гадове! – извика Исмет и започна нервно да се разхожда из стаята, спря до стената, удари я с юмрук и се обърна към помощника си. В очите му бушуваха пламъци. – И ние няма да им останем длъжни! – процеди през зъби той.
- Какво имаш предвид?
- Тази вечер ще атакуваме Трново и село Паневица – каза Байрамович малко по-спокойно, извади от чекмеджето на бюрото военна карта на областта и я разгърна върху масичката. - Ще се разделим на две части. Едната част от хората ще поема аз, а другата ти.
Али седна на дивана пред малката масичка и изпъна крака под нея, доколкото беше възможно. Стаята, в която се намираха, явно преди войната е била обитавана от някой голям шеф. Това личеше от цялата обстановка - кожената гарнитура, дървената ламперия, масивното бюро. Интериорът се допълваше от няколко шкафа, изработени от същия материал като бюрото, малък хладилник и дебел плюшен килим, който в момента беше осеян с различни по големина петна, угарки от цигари и следи от изгаряния в единия ъгъл. Луксозният в миналото кабинет сега беше превърнат във военна щаб-квартира. Мебелите бяха надраскани, кожената дамаска разкъсана на няколко места, хладилникът, предлагал някога богат асортимент питиета на обитателя на стаята и неговите гости, отдавна не работеше. Една част от пердетата липсваха, а останалите висяха от корнизите мръсни и парцаливи. По шкафовете и ламперията имаше дупки от куршуми. Предишният началник, ако беше жив, сигурно нямаше да познае помпозния си кабинет.
Байрамович посочи районите върху картата и започна да обяснява на Али:
- Аз ще атакувам Трново откъм северната страна, а ти ще заобиколиш и заедно с твоята група ще ударите откъм северозапад. Имаме сведения, че тези райони са най-лошо защитени, а днес сутринта една част от местните сърби са отишли да подкрепят своите в Горажде. Няма да ни очакват и ще бъдат неподготвени. След това се отправяме към село Йованово, то се намира на няколко километра от Трново. Там са само наши хора и те ще се присъединят към нас. Ще нападнем заедно село Паневица, в него няма добра защита. Повечето от мъжете са мобилизирани около Сараево и други части на Босна.
- Знаеш ли, шефе, Расим от нашия отряд май е от този край.
- Добре, извикай го, ще го разпитаме за подробностите.
- Тази битка ще зарадва афганистанците – допълни Али. – От няколко дни мърморят, че са дошли тук на война, а не на почивка, дори споменаха, че ако продължаваме да бездействаме, ще започнат самостоятелни действия.
- Защо не си ми докладвал? – остро попита Исмет. Той държеше Али да го информира за всичко, което става в отряда, за какво приказват бойците, имат ли някакви желания, недоволстват ли от нещо. Искаше пълна власт и контрол над хората си, а също и абсолютно подчинение. От началото на войната командваше този отряд и беше успял да си спечели авторитет, който се градеше и на известен страх на бойците му от самия него. Капитан Байрамович изискваше железен ред и дисциплина, своеволията и неподчинението се наказваха сурово. Босненците не му създаваха проблеми, те просто изпълняваха всяка негова заповед, без да задават въпроси. Знаеше, че е кумир на някои от по-младите войници, включително и на Али. Преди войната Али учеше арабска филология в Белград. Освен арабски говореше още английски и френски. Дълги години баща му работеше като инженер в Алжир и Мароко и Али беше живял в тези страни. След началото на размириците през 1992 година двадесет и две годишното момче веднага се върна в родната Босна и отиде в редиците на мюсюлманската армия. Говореше чужди езици и го ползваха като преводач на муджахедините. Но освен това беше и много смел. Исмет го взе в отряда си, където имаше бойци - ислямисти от други държави. Али му помагаше в контактите с тях. Младото момче с цялото си сърце се възхищаваше от своя командир и искаше да прилича на него. Байрамович беше не само безспорен лидер, но и безстрашен боец. Винаги се намираше в центъра на сраженията и не се боеше от смъртта. Освен това мразеше християните с всички фибри на тялото си и се отнасяше безпощадно с тях. Тези негови качества му спечелиха прякора Палача, а на хората му викаха призраците. Призраците имаха навика да атакуват противника си през нощта. Сърбите, които бяха останали в мюсюлманската част на Сараево, където се намираше и Исмет, избягваха да се срещат с него, криеха се, когато Палача се движеше по улиците. Али обаче боготвореше своя командир и се опитваше да му подражава.
- Сега ще успокоя муджахедините, че тази вечер ще имат възможност да изразходят натрупаната енергия – засмя се момчето.
- Когато друг път започнат да недоволстват, искам веднага да ме информираш – строго каза Исмет.
- Слушам, шефе! – без да се обижда, високо произнесе той. – Да извикам ли Расим?
- Да, извикай го….или не – подвоуми се командира, - аз ще дойда при хората и там ще уточним подробностите.
Исмет взе картата и двамата с Али излязоха от стаята.
Наближаваше осем часа вечерта, а юлската горещина на отминалия ден не намаляваше. Температурата продължаваше да е над тридесет градуса. От няколко дни термометърът не слизаше под това число и нямаше изгледи да се разхлади. Не беше валяло от две седмици и в пукнатините по земята можеше да се провре човешка ръка.
Дарко Маркович избърса челото си с кърпа, подпря автомата на стената и седна. Трябваше да стои на пост в края на града до сутринта, когато щеше да го замести друг негов съгражданин.
След като започна войната, град Трново се раздели. Мюсюлманите останаха в едната част, сърбите в другата. И двата лагера много упорито пазеха своята територия. Понякога влизаха в сражения помежду си, снайперисти стреляха в противниковия район, падаха убити. За да се избегнат точните изстрели и да се попречи на видимостта на врага, на някои от улиците имаше издигнати барикади от коли, мебели и всичко, което можеше да влезе в употреба. В отделните части на града непрекъснато стояха въоръжени мъже на пост.
Преди войната Трново наброяваше няколко хиляди жители – мюсюлмани и християни. Частният бизнес се развиваше добре – имаше много магазини, фирми за превоз, няколко малки фабрики. Поддържаше се и добро земеделие. Жизненият стандарт на хората беше висок, не малко родители пращаха децата си да учат в Западна Германия и други европейски държави. Нямаше конфликти между различните етнически групи, дори се женеха християни и мюсюлмани. Хората работеха, въртяха бизнеса си и не се интересуваха много от политика. Разпадането на Югославия донесе първите размирици. Мюсюлманите започнаха да говорят за своя държава и да се държат враждебно, сърбите им отговориха със същото. Зачестиха конфликтите между представителите на отделните религии. Най-напред бяха по- безобидни – само сбивания между младежи, после станаха по-сериозни, стигна се и до убийства. Довчерашните съседи, които бяха приятели и децата им играеха заедно, започнаха да изпитват взаимна ненавист. Началото на военните действия – пролетта на 1992 година завари трновчани разделени и озлобени един към друг. Някои, които бяха по-предвидливи и прогнозираха как може да се развият събитията, напуснаха не само града, но и Босна. Други се опитаха по-късно, но вече бяха закъснели, защото затвориха границите и те трябваше да останат и да понесат целия ужас на тази братоубийствена и никому ненужна война, която променяше довчерашния любезен и отзивчив към проблемите на съседите си човек, в най-обикновен убиец, готов да се гаври с трупа на врага си. И мюсюлманските, и християнските мъже бяха мобилизирани, въоръжени и готови за борба. Градът се раздели на две, но в някои от отделните части имаше представители и от другата етническа група. Това бяха възрастни хора, които не искаха да оставят родните си домове и смятаха, че са прекалено стари и немощни, за да бъдат възприемани като врагове, болни или такива, които просто по принуда останаха в тази част, защото пътят към противниковия лагер беше затворен за тях. Тези хора бяха подлагани на непрекъснати обиски за оръжие, грабежи, издевателства. Войниците вземаха храната им и те водеха едно полугладно съществуване, сподиряно от вечния страх от физическо насилие.
По професия Дарко Маркович беше строителен инженер и имаше собствена фирма за строителство. Навремето в Трново хората непрекъснато строяха къщи, вили, правеха ремонти и той не се оплакваше от липса на клиенти и доходи. Съгражданите му го уважаваха и гласуваха доверие да стане кмет на град. След няколко години беше избран и за депутат в босненската скупщина. Съпругата му преподаваше немски език в местното училище и беше етническа мюсюлманка, но нито тя, нито Дарко смятаха това за някаква пречка на щастливия им, повече от двадесет години, семеен живот. Дъщеря им учеше в Белград. В началото на 1992 година тя и майка й заминаха във Виена на гости на приятели. Дарко Маркович не беше от най-вярващите, но оттогава реши, че някаква божа сила помогна на най-близките му да избегнат ужаса на войната. Съпругата и дъщеря му тъкмо бяха решили да се приберат в родината, когато започнаха първите конфликти в Босна и той им се обади да не се връщат в никакъв случай. Така те останаха извън пределите на тази страна, в която всеки ден палеха, рушаха и убиваха хора. Дарко тъгуваше за тях, но и беше безкрайно щастлив, че са се спасили от този ад. Телефонните линии бяха прекъснати и въпреки че нямаше връзка, беше доволен, че са далече от Босна и от Трново.
През 1991 година, когато започна разпадането на Югославия, Маркович беше депутат в босненската скупщина. Той имаше възможност съвсем отблизо да проследи процеса на унищожаване на старото федеративно устройство, на зараждане на конфликта и избухването му в тези неочаквани за никого размери. Същата година бяха проведени няколко срещи с президентите на всички републики, влизащи в състава на федерацията и членовете на Председателството на Югославия. Още тогава Словения и Хърватска настояваха всички югорепублики да бъдат суверенни и независими, обединени на конфедерационен принцип. За разлика от тях, Сърбия и Черна гора искаха неделима Югославия с независими, но не суверенни държави, обвързани федеративно. Републиките имаха различни мнения по въпроса за бъдещото им устройство и обединение. Постепенно всички граждани на федерацията, които дотогава бяха смятани за югославяни, започнаха да се наричат хървати, македонци, словенци, босненци, сърби, черногорци. През март, същата година, в Хърватска бе обявена Сръбска автономна област Крайна, известна по-късно като Сръбска Крайна. Тя стана и ябълката на раздора, където в края на март и началото на април 1991 започна най-ожесточеният конфликт в Хърватска. Югославската народна армия окупира Крайна. Две-три седмици по-късно, по примера на Сръбска Крайна, няколко общини в Северна Босна, населени предимно със сърби, провъзгласиха отделянето си в Босненска Крайна. Център на новосъздадената автономия стана град Баня Лука, а населението наброяваше около един милион. През този период започна и обсъждане между Сърбия и Хърватска за разделение на босненските земи между тях. На това се противопостави лидерът на Босна и Херцеговина – Алия Изетбегович. Той настояваше, че в тази република живее мюсюлманско население, което иска собствена суверенна и независима държава.
През април 1991 година в Сръбска Крайна се проведе референдум, на който бе прието областта да остане в рамките на Югославия. На двадесет и пети юни същата година Хърватска и Словения обявиха своята независимост. В Словения процесът мина бързо и без сериозни конфликти. В Хърватска започнаха въоръжени действия между югославската армия и хърватите, които продължиха до края на годината и началото на следващата. Имаше около 30 – 40 000 хиляди убити и още толкова емигранти. През този период ООН и световната общественост предприеха своите първи мирни инициативи. Обсъждаха се идеи за бъдещото устройство на следвоенна Югославия.
През месец юли напрежението в Босненска Сръбска Крайна се увеличи. Започна мобилизация, жителите от този район изявиха желание за присъединяване към Сръбска Крайна в Хърватска. А през това време в Хърватска се водеше гражданска война между югоармията и хърватските военни сили. Бяха сключени няколко примирия, но нито едно не даде резултат. Хърватите искаха независимост, а сърбите, живеещи там, настояваха да останат в рамките на бившата федерация. Югославската армия обяви, че защитава интересите на сръбското население в републиката. Войната, която се водеше през септември в Далмация, доведе до фактическата окупация на Босна и Херцеговина. Президентът на републиката Алия Изетбегович, който беше и етнически мюсюлманин, призова Европейската общност и САЩ да помогнат на мюсюлманското население и да спрат процеса на “пълзяща сърбизация”. В този период хърватите и босненските мюсюлмани действаха от една и съща позиция.
На петнадесети октомври 1991 година босненската скупщина провъзгласи независимостта и суверенитета на републиката. Дарко Маркович никога нямаше да забрави този ден на бурни дебати, скандали и стигащи почти до бой разпри. Нито един от депутатите сърби не беше съгласен с това решение. За тях то означаваше пълно откъсване от Белград.
Маркович помнеше времето на Йосип Броз Тито, когато за управленческите постове в Босна и Херцеговина бяха предпочитани етнически мюсюлмани и непрекъснато се говореше за мюсюлманска нация, която дори беше юридически регламентирана с Конституцията от 1963 година. А всъщност такава нямаше. И сърбите, и мюсюлманите, и хърватите говореха един и същи език – сърбо-хърватски. Различията бяха само във вероизповеданието. Сърбите изповядваха православното християнство, хърватите католицизма, мюсюлманите исляма. Но ако преди религиите не бяха проблем за съвместното съжителство на хората и необходимият толеранс между всички се спазваше, то разпадането на Югославия раздвижи някакви скрити досега пластове, от чиито пукнатини с невероятна сила изскочиха омразата и нетърпимостта към друговереца. Всеки твърдеше, че е прав и по никакъв начин не искаше да се съгласи с опонента си. Сръбските депутати в босненската скупщина не се съгласиха с решението на своите колеги за суверенитет и се обявиха за създаването на федерация със Сърбия и Черна гора. Консенсус не беше намерен и босненските сръбски депутати се отделиха и създадоха свой парламент в Пале, малко градче близо до Сараево. Сръбското правителство в Белград подкрепи решението на босненските сърби, в резултат на което страните от Европейската общност и САЩ въведоха икономическо ембарго над Сърбия и Черна гора. Военните действия в Хърватска продължаваха, а хърватите затвориха всички мостове на река Сава, която беше и нейна граница с Босна и така тя се оказа в изолация.
В началото на 1992 година конфликтът в Хърватска беше овладян. Единствено в Сръбска Крайна и околностите на Дубровник сраженията продължиха. Европейските дипломати започнаха обсъждане за умиротворяване на размирните райони и устройство на република Босна и Херцеговина. През февруари в Сараево бяха свикани на съвещание тримата лидери - Алия Изетбегович от страна на мюсюлманите, Радован Караджич от страна на сърбите и Миро Ласич от хърватска страна. На съвещанието лидерите подписаха решения за създаване на три национални общности в републиката, реорганизиране по национален признак и неприсъединяване към никоя от бившите югорепублики. Беше проведен и референдум за независимостта на Босна и Херцеговина. Веднага след него започнаха сраженията. Сърбите направиха обсада на Сараево, пътищата и границите бяха затворени. Тримата лидери се срещнаха още няколко пъти, но не намериха съгласие за устройството на държавата. В края на март в Сараево беше провъзгласена конституцията на Република Сръбска в Босна и Херцеговина, а през юли в Груда, селище в близост до Мостар, бе обявено създаването на хърватската държавна общност в Босна и Херцеговина, наречена Херцег Босна. През пролетта и лятото на 1992 година по територията на цялата република се водеха сражения. Биеха се всички срещу всички. Някъде хървати и мюсюлмани се обединяваха срещу сърбите, другаде се сражаваха сърби срещу мюсюлмани и хървати срещу сърби, а на някои места се противопоставяха и мюсюлмани срещу хървати. И трите лагера воюваха в името на своята родина и не можеха да поделят земята й.
През септември 1992 година в Женева започнаха мирните конференции по проблемите на бивша Югославия. Политици умуваха над въпросителната Босна. Дипломатите Сайръс Ванс и лорд Оуен предложиха свой план, който стана известен под името “Плана Ванс – Оуен”. Той предвиждаше разделянето на страната на десет провинции по етнически признак. Планът не беше посрещнат радушно от воюващите. Сърбите и хърватите искаха конфедеративно устройство между трите етнически групи, което в бъдеще би им дало възможност едните да се обединят с Хърватска, а другите със СРЮгославия. Босненските мюсюлмани настояваха за неделимост на държавата. Те срещаха подкрепата на ислямските държави в света, които желаеха създаването на нова ислямска държава в Европа. Проблемът Босна се оказа костелив орех за световната дипломация и сраженията продължиха и през следващата 1993 година и сега – месец юли обхващаха цялата страна.
След започване на конфликта Дарко Маркович, както и много от колегите му депутати, реши, че мястото му е сред войниците. Той се върна в родното Трново и застана в окопите с автомат в ръка. Понякога се водеха сражения с мюсюлманите от другата страна, взаимно щурмуваха позициите си. Дарко беше миролюбив по природа и би искал тази войната никога да не започваше, но щом тя избухна, реши, че не може да се крие и да остане настрана. Чувстваше се раздвоен – той православен, а съпругата му мюсюлманка. Преди, това никога не беше представлявало проблем в семейството му. Имаха и други приятели със смесени бракове. Войната изправи Маркович пред дилема и той избра страната на сърбите, защото смяташе, че Босна не е нито хърватска, нито мюсюлманска, нито сръбска. Тези три етнически групи от векове живееха тук, но щом дойде време, когато не могат да се търпят повече, всеки трябваше да направи своя избор. Бившият депутат искаше разделянето на републиката на три общности, обединени в конфедерация, абсолютно не беше съгласен със създаването на мюсюлманска държава. Мюсюлмани в Босна е имало още от петнадесети век, разсъждаваше той, но тя никога не е била държава с мюсюлмански облик, дори в годините на турското робство пак е успявала да запази християнските си нрави и обичаи. В редките моменти, когато успяваше да се свърже с жена си и дъщеря си, Маркович им сподели своето решение да застане на страната на сърбите и те го подкрепиха. След началото на конфликта не малко смесени семейства се разделиха. Съпрузите заставаха на страната на своята етническа група, а децата трябваше да избират между майката и бащата. Дарко имаше един приятел още от студентските години, който беше мюсюлманин, а съпругата му сръбкиня. Когато войната започна, съпрузите се разделиха и децата им, две момчета, също. Единият син защитаваше майка си, другият баща си. Етническите пристрастия внесоха омраза в много босненски семейства. Маркович беше щастлив, че близките му го подкрепяха и заставаха на негова страна.
Беше се стъмнило и въпреки че продължаваше да е задушно, все пак ги нямаше изгарящите лъчи на слънцето. Дарко стоеше на пост в северната част на Трново, близо до една полуразрушена постройка. От няколко дни в Горажде се водеха тежки сражения и по-голяма част от мъжете сърби на Трново бяха отишли там като подкрепление. Имаше затишие и в мюсюлманските позиции на града, може би и техните хора бяха заминали в по-горещи точки на Босна. В сръбската част бяха останали само жени, деца, старци и петдесетина мъже, които сега стояха на пост. Маркович също искаше да замине с другите бойци, но го оставиха в града. Командирът на сръбските военни части в Трново беше негов бивш съученик и преди войната работеше във Военното министерство на бивша Югославия. След започването на въоръжените действия, също като Дарко, се върна в родното Трново и оглави защитата на града. Той назначи своя бивш съученик за отговорник на останалите бойци, които трябваше да стоят на пост и да отбраняват града, ако бъдат нападнати. Изненади почти не се очакваха, защото мюсюлманите от другата страна на линията също бяха заминали в по-горещи точки на страната и може би също имаха не повече от петдесетина войници.
Маркович беше разпределил хората си по позициите и се уговориха да си сигнализират със светлинните ракети, ако се наложи. Повече от бойците, които сега стояха на пост, бяха младежи, а някои и тийнейджъри. Младите хора възмъжаваха по-бързо по време на война. Дарко беше свидетел на това как момчета на петнадесет – шестнадесет години хващаха пушките и заставаха до своите бащи и дядовци. Самият той на тяхната възраст се разхождаше с един магнетофон, подарък от родителите му за отличен успех в училище, мажеше косата си с брилянтин и тананикаше песните на Елвис Пресли. През тези години момчетата и момичетата се събираха в една сладкарница в Трново, където вечер свиреше оркестър от техни връстници и се танцуваше рок до полуда. След време тази сладкарница стана модерна дискотека, а в нея започнаха да идват следващите поколения трновчани. Неговата дъщеря също обичаше да ходи там.
Дарко прекара ръка през вече почти побелялата си коса. Допреди една година тя беше все още черна, само с отделни нишки сребро, както казваше жена му. Остаря и побеля през тази една година, а беше само на четиридесет и пет години.
Мъжът чу някакъв шум, подобен на спираща кола и се озърна. Не се виждаха никакви светлини, нито се чуваше говор, единственият звук беше на щурчетата. Изсвири с уста сигнала, който имаха с останалите от поста и зачака отговор, но никой не му отговори. Сигурно момчето беше заспало. Дарко знаеше, че от два дни, откакто другите бяха заминали за Горажде, хората му не бяха спали, но въпреки това се ядоса. Взе автомата и тръгна към съседния пост, за да събуди заспалия войник. Изведнъж чу тих говор и бързи стъпки, насочи дулото в тъмнината и започна да се оглежда. Зад гърба му се промъкваше сянка и докато се обърне, върху главата му се стовари силен удар. Маркович изпусна оръжието си и падна на земята в безсъзнание.
- И този е готов – прошепна Али и направи знак на останали мъже да вървят напред. Двама от тях сръчно сложиха белезници на ръцете на падналия Радомир и го замъкнаха към спрелия в горичката до пътя камион.
Предвижданията на Исмет се оказаха точни. В Трново наистина бяха останали малко войници и те бяха главно младежи. Нямаше проблем с обезоръжаването им. Повечето спяха и не разбраха какво се случва. Тези, които бяха будни, нямаха време да реагират. Сега всички бяха пленени и натъпкани в два закрити камиона. Към отряда на Исмет се присъединиха и мюсюлманите в Трново. Войниците започнаха да нахлуват в домовете на нищо неподозиращите сърби, които или се хранеха, или се готвеха да си лягат. За няколко минути из града се разнесоха викове, плач и псувни. Палачът и неговите призраци като безмилостна глутница връхлетя върху напълно беззащитните жени и деца и остави след себе си кръв и опустошение. Избиваха всички подред, после претърсваха къщите за злато и пари и накрая ги палеха заедно с убитите в тях хора. Нямаше пощада за никого. Някои бяха успели да излязат на улицата и тичаха, надявайки се да избегнат смъртта. Войниците ги настигаха и доубиваха. Муджахедините от отряда на Исмет избираха ножовете в подобни нападения. Казваха, че предпочитат да отрежат главата на неверника и да видят как изтича кръвта му.
Няколко мъже бяха извели една жена в градината пред къщата й и се опитваха да я съблекат. Тя успя да се измъкне и побягна полугола по улицата. Мъжете я настигнаха, събориха я на земята и се нахвърлиха отгоре й. После един от тях щракна със запалка и подпали дългата й коса. Пламъците се разгоряха и жената започна да крещи и да се гърчи. Мъчителите й с интерес наблюдаваха сцената и спореха за колко време ще изгори.
Расим беше родом от Трново. Преди нападението обясни подробно на командира си точното разположение на града, административните сгради, кварталите. Беше на деветнадесет години и много се гордееше, че са го приели в елитния отряд на Исмет Байрамович. Командирът им беше казал, че не трябва да остане жив сърбин в Трново и младежът се втурна заедно с другите да убива и пали. Сега, заедно с още няколко души, претърсваха една къща за злато и пари. В къщата живееше самотна старица, но вече лежеше на пода в локва кръв. Някой от колегите му се беше справил с нея.
Расим излезе в двора и се запъти към гаража. От опит знаеше, че някои трновчани криеха ценностите си не в къщите, а в гаражите или мазетата. Нямаше ток и младежът извади малък прожектор и започна да оглежда помещението. В един от ъглите чу шум, явно някой се криеше. Стисна пистолета и внимателно се насочи натам.
Светлината на прожектора освети едно десетинагодишно момиченце, което се беше свило сред купчина картонени кутии и гледаше втренчено към него. Расим се взра в лицето на детето и то му се стори познато.
Да, това беше Любка, сети се изведнъж той, приятелката на по-малката му сестра. Преди войната много често ги виждаше да играят заедно.
- Любке, какво правиш тук? – попита Расим, но момиченцето продължаваше да го гледа с широко отворени очи. – Не ме ли помниш, аз съм брата на Есма? Ти идваше у нас, играеше заедно със сестра ми.
Младежът не си спомняше къде точно живее Любка и кои бяха родителите й. Възможно е да не са живи, а възрастната жена, която лежеше мъртва в къщата, да е нейната баба.
- Кажи, помниш ли ме, Любке? – продължи да пита той и посегна да погали детето по главата.
То веднага се сви и вдигна ръце нагоре, сякаш искаше да се предпази, но очите му продължаваха да са широко отворени.
Расим не знаеше какво да прави. Не можеше да убие момиченцето, все едно да убие собствената си сестра.
В двора се чуваха разговорите на другите войници, някой го викаше по име.
Младежът започна да мисли бързо. Другарите му сигурно нямаше да бъдат толкова милостиви към детето, трябваше да го спаси на всяка цена.
- Любке – започна бързо той, - ще стоиш тук и няма да излизаш, ще се криеш в гаража, няма да търсиш никого от близките си, разбра ли?
Детето го гледаше все така безмълвно.
Вратата се отвори и един мъжки глас се провикна в тъмнината:
- Тук ли си, Расим? Намери ли златото, защото ние останахме с празни ръце. Бабата или нищо няма, или го е закопала на някое много тайно място.
- И тук няма нищо – подаде се от вътрешността на гаража Расим. – Най-добре да се махаме, само си губим времето.
- Жалко, почти нищо не сме събрали тази вечер, а някои от нашите сигурно успяха добре да си напълнят джобовете. Нямаме късмет и това е – въздъхна войникът.
Расим излезе от гаража и старателно затвори вратата след себе си.
След като опустошиха Трново, хората на Исмет се натовариха на джиповете и камионите и се отправиха към село Йованово, където ги очакваха местните мюсюлмани.
Дарко Маркович се беше свестил от удара и сега лежеше на пода в камиона заедно с останалите трновчани, които бяха на пост. Мюсюлманите ги завариха напълно неподготвени. Ако бяха тук и другите мъже, сигурно нямаше да се случи това, помисли си той. Камионът, в който се намираха, беше затворен и без прозорци, но от гласовете и виковете, които се чуваха навън, разбраха какво се е случило с Трново.
Нямаше вече Трново.
Някой в камиона плачеше и говореше несвързано. Една буца заседна в гърлото на Маркович и започна да го души. Ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба и той не можеше да избърше сълзите, които се стичаха по лицето му.
Село Йованово се намираше недалеч от Трново. В него живееха предимно мюсюлмани. Те се присъединиха към отряда на Исмет и същата вечер нападнаха съседното християнско село Паневица. Жителите на селото не очакваха нападението. Повечето мъже бяха отишли да помагат в други части на Босна и отбраната се намираше в ръцете на няколко човека, които не можаха да дадат сериозен отпор на противниците.
Байрамович и хората му вилняха в селото до зори. Когато на сутринта се качиха на колите и се отправиха към Сараево, в Паневица не остана жив нито един човек.
След два дни сръбските войници се върнаха в селото. От това, което видяха, някои от тях се разплакаха като малки деца. Повечето къщи бяха изгорели и само тук – там сред пепелта стърчаха овъглени стени, някъде огънят продължаваше да тлее и се виеха тънки струйки дим. Виждаха се почернели трупове, а тези, които не бяха засегнати от пламъците, бяха започнали да се разлагат от горещината. Няколко кучета бродеха сред развалините и разнасяха човешки останки.
Близо до центъра на селото, в ничия собственост, имаше вишна, която всяка година даваше големи и вкусни плодове. Децата обичаха да се катерят по нея, а възрастните все им подвикваха да внимават да не паднат. Сега на отрупаното с вишни дърво имаше забучена с вила отрязана мъжка глава.
Сърбите погребаха мъртвите. Някъде липсваха части от телата, другаде труповете бяха толкова овъглени, че не можеха да познаят на кого са. Един от войниците, чийто дядо беше свещеник, произнесе някаква молитва за мир на душите им.
Късно вечерта мъжете от Паневица нападнаха съседите си мюсюлмани от Йованово и започнаха да отмъщават. Вилняха по същия див и варварски начин като хората на Байрамович.
Жестокостта пораждаше жестокост. От картата на Босна бяха изличени две села.
Сръбските войници намериха малката Любка, когато се върнаха в Трново, но тя беше онемяла и не можеше да разкаже какво се е случило.