- Вие сте родена за хирург, доктор Борисова – каза професор Уилсън и стисна ръката на Елена, преди да влязат в кабинета на шефа на болницата по коремна хирургия. – Пред вас се очертава много бляскава кариера. Щастлив съм, че ще продължим да работим заедно.
- Ласкаете ме, професоре – отвърна лекарката и смутено наведе глава.
- Проявявате излишна скромност – продължаваше да държи ръката й професорът. – Талантът, в която и област да е, не трябва да се крие, а да се показва и развива. А вие, уважаема българска колежке, сте голям талант в областта на хирургията – и като се наведе по близо към Елена, добави. - Само ако знаехте колко мои асистенти биха желали да чуят тези думи.
Двамата с Борисова се разсмяха и англичанинът галантно отвори вратата пред младата лекарка.
Професор Уилсън беше английски хирург със световна популярност в трансплантацията на черен дроб и един от пионерите в тази дейност. Повече от тридесет години професорът усъвършенстваше техниките за трансплантация. Имаше публикувани десетки трудове, изнасяше лекции в различни държави и беше желан гост във всяка болница. От няколко години Елена следеше публикациите на професора и веднъж му написа писмо, споделяйки мнението си. Писмото на българската лекарка се стори доста интересно на Уислън и той й отговори. Така започна кореспонденцията между тях. Професорът нямаше почти никакви контакти с лекари от Балканите и се радваше да установи връзка с този регион. Преди време Борисова сподели със своя научен ръководител, че си кореспондира с известния английски специалист и предложи да го поканят в България. Идеята се хареса на шефовете на Медицинска академия в София, защото там все още не се правеха трансплантации на черен дроб, но се обсъждаше това да стане в близко бъдеще. Посещението на професор Уилсън щеше да бъде едно добро начало за по-нататъшно сътрудничество. Английският хирург прие поканата да посети България, но много се изненада, когато разбра, че лекарката, с която си е кореспондирал, е едно младо момиче.
Въпреки шестдесетте си години Хенри Уилсън беше доста запазен и привлекателен мъж. За него се носеха слухове, че е не само добър лекар, но и известен плейбой и ценител на женската красота. Още при първата среща той отбеляза за себе си, че българската лекарка е изключителна красавица, но се отнесе с известен скептицизъм към медицинските й умения. Според него добрите хирурзи бяха или мъже, или не особено привлекателни жени, но след като присъства на няколко операции на Елена, дългогодишното му мнение за жените в хирургията рухна. Доктор Борисова беше не само хубава жена, но и талантлив хирург. Англичанинът направи демонстративна трансплантация на черен дроб, на която му асистираше младата лекарка. Операцията беше документирана с видеокамера и показана в една от залите на Медицинска академия, след което Уилсън изнесе лекция пред българските си колеги и в края спомена, че ще му бъде много приятно да продължи работата си с доктор Борисова. Това фактически означаваше покана за Елена да специализира в частната клиника на професора в Лондон и освен че не без основание породи завистта на доста от колегите й, беше и голяма чест към академията такова светило в медицината да покани за специализант неин лекар. Английският хирург се славеше като човек, който не раздава много лесно похвали и ако предложеше на някой да работи в неговия екип, то той наистина трябваше да е добър професионалист.
Директорът на болницата по коремна хирургия към Медицинска академия – професор Такев беше поканил Елена и английския си колега в своя кабинет. Той искрено се радваше, че една от най-добрите му бивши студентки, ще специализира с известния хирург.
- Уважаеми професор Уилсън – обърна се Такев към англичанина, - бих искал да ви споделя, че доктор Борисова беше моя студентка и още тогава ми направи впечатление, че медицината е нейното призвание. Знаете, че някои млади хора понякога избират тази наука не толкова от желание да се посветят на борбата за човешкия живот, а по-скоро заради социалния престиж, който носи нашата професия. А има и такива, които започват да учат медицина поради настояване на техните родители.
Навремето професор Такев беше завършил Американския колеж в София и оттам идваше перфектното му владеене на английски език. Хенри Уилсън посещаваше България за първи път, но му направи впечатление, че много българи говорят доста добре английски. Явно доскорошната желязна завеса не им беше попречила да усвоят езика на класовия враг, мислеше си с насмешка той.
- Доктор Борисова е наш прекрасен лекар и лично аз ви гарантирам, че вие ще бъдете на същото мнение, след като опознаете професионалните й умения.
- Аз вече имах възможност да видя какво умее тя и наистина съм възхитен – отговори Уилсън. – Трябва да ви призная, колега, че наистина съчетанието от красива жена и добър хирург е много рядко.
Двамата мъже за засмяха.
Елена се чувстваше малко неудобно, че я обсъждат в нейно присъствие, но директорът на болницата много държеше и тя да присъства на разговора с английския специалист.
- Предлагам на доктор Борисова специализация в моята клиника в Лондон и без излишна скромност мога да ви кажа, че това е едно от най-добрите места за чернодробни трансплантации. Ние сме предпочитани от пациентите от цял свят. Разполагаме с най-новите постижения на медицинската техника, имаме превъзходна база за възстановяване и екип от професионалисти. Много ще се радваме доктор Борисова да се присъедини към нас. Самата тя владее английски и няма да има никакъв проблем с общуването. Съжалявам, че досега не бяхме установили контакт с вас, защото виждам, че вие разполагате с отлично подготвени кадри. Възнамерявам на следващия медицински конгрес във Великобритания да обърна внимание на колегите си и от другите специалности върху възможностите за сътрудничество с вашата страна.
Професор Такев беше доволен от думите на англичанина. Контактите със западноевропейски клиники и специалисти само щеше да повиши имиджа на академията. Каква щастлива случайност, че Елена беше започнала да си кореспондира с Уилсън.
- Вие знаете, че за дълго време Берлинската стена разделяше нашите два лагера и ограничаваше възможностите за контакт, но сега, когато тази бариера не съществува вече, ние можем да бъдем щастливи да подновим връзките си – каза Такев.
- Да, за съжаление политическата идеология беше сложила отпечатък и на такава неидеологическа наука, каквато е медицината – съгласи се Уилсън и като се обърна към Елена, добави. - Но доктор Борисова е щастлива, че живее и работи в друго време. Искам също да обясня условията, при които тя ще работи при нас. Ние осигуряваме пълен пансион на нашите специализанти и месечно възнаграждение в размер на три хиляди паунда.
Елена и Такев се опитаха да скрият удивлението си от споменатата сума. Това беше заплата, която един български лекар не можеше да вземе и за една година.
Обсъдиха формалностите около заминаването на лекарката и решиха, че тъй като сега беше юли и предстояха ваканции и летни почивки, най-добре ще е тя да пътува за Лондон в началото на септември. Тъкмо щеше да има възможност да уреди нещата си в България.
За Елена поканата на професор Уилсън беше толкова неочаквана, че тя все още не можеше да я асимилира. Струваше й се почти невероятно, че от едно съвсем невинно писмо до известния английски хирург, се стигна до специализация в клиниката му. Никой от колегите й не беше получавал досега толкова престижно предложение. Някои дори не се опитаха да скрият завистта си. Но може би най-щастливи, дори повече от нея самата, бяха сестра Попова и доктор Георгиев. Сега и тримата седяха в една от лабораториите в отделението и разговаряха за перспективите на Елена в Лондон.
- Представяш ли си в клиниката на Уилсън да дойде султанът на Бруней и ти да му направиш трансплантацията – със замечтан поглед говореше Георгиев.
- Доколкото знам, султанът на Бруней не е много стар – отговори му Попова.
- Може да не е стар, но да е любител на алкохола и черният му дроб да е повреден - не се предаваше грозноватият лекар. – И Елена му прави операцията, а той от благодарност й дава един ролс-ройс от колекцията си.
- А какво ще кажеш Ричард Гиър да отиде в клиниката – примижа замечтано сестрата.
- Ричард Гиър нали е будист и въздържател, а също така води и природосъобразен живот, не вярвам скоро да му трансплантират черен дроб – опонира й веднага Георгиев. – Виж някоя звезда от музикалната сцена има по-голяма вероятност да стане пациент на Уилсън. Елена, може да получиш като благодарност покана за концертите на “Аеросмит” или “Оейзис” до края на творческата им кариера.
Тримата се смееха и гадаеха кое световно величие от шоубизнеса може да стане бъдещ пациент на Борисова.
Разговорът им беше прекъснат от доктор Каменов. Той идваше заради една своя бременна пациентка, за която се налагаше и консултация с хирург.
Смехът секна и всички замълчаха, когато Каменов влезе в лабораторията. Елена стана от стола, приближи се до прозореца и започна съсредоточено да гледа навън. Освен на сестра Попова тя не беше казала на никой друг за това, което й се случи преди повече от месец, дори и на Филип. Избягваше да минава покрай гинекологията, където работеше Иван, а ако се срещнеха случайно, просто обръщаше глава на другата страна. Той се опита да я заговори един-два пъти, но тя безмълвно го отминаваше.
Каменов съжаляваше за случката в склада, но си даваше сметка, че онази вечер просто не успя да контролира чувствата си. Понякога ревността към бившата му жена и желанието да я притежава притъпяваха нормалния му човешки разум и го караха да действа инстинктивно. Така стана и онази майска вечер, когато изнасили Елена. После се упрекваше, че не е могъл да се овладее, искаше да й се извини, но когато се опитваше да го направи, тя или го отминаваше, или гледаше на него като на празно пространство. Консултацията за бременната пациентка послужи като повод да поговори с Елена, а беше и сигурен, че за това тя нямаше да му откаже. Знаеше, че в момента бившата му съпруга го ненавижда, но знаеше също, че нейният професионализъм надделяваше над всичко останало. В болницата имаше и други коремни хирурзи, но Каменов реши да каже, ако Елена го попита защо се обръща към нея, че професор Такев я е препоръчал.
- Имам проблем с една пациентка – започна Иван, като пъхна ръцете си в джобовете на престилката и се опита гласът му да звучи равнодушно.
Елена продължаваше да стои с гръб към него, силно заинтригувана от гледката през прозореца. Сестра Попова седеше на кушетката в лабораторията с ледено изражение на лицето. Доктор Георгиев си помисли, че може би Каменов говори на бившата си съпруга, но тъй като тя продължаваше да мълчи, обърнала гръб, той попита:
- Каква пациентка? – и очакваше колежката му да прояви интерес, но тя все така гледаше през прозореца и мълчеше. Учуди се, че иначе доста разговорливата сестра, също не реагира по никакъв начин.
- Бременна е, но се оплаква от болки в корема, които според мен не са свързани с бременността й. Трябва да я прегледа и хирург – Каменов говореше, без да адресира репликата си конкретно към някой от присъстващите, но се надяваше Елена да се обърне.
Младата жена не помръдваше, сестрата гледаше стената пред себе си. Георгиев помълча известно време, но реши, че щом колегата от друго отделение е дошъл за консултация, все пак някой трябва да му обърне внимание и попита:
- В кой месец е бременна пациентката?
- В четвъртия.
В този момент в лабораторията влезе една сестра и погледна към Георгиев.
- Доктор Георгиев, търсят ви по телефона.
Той се подвоуми, тръгна към вратата, но после се върна няколко крачки назад и каза на Каменов:
-Извинявай, колега,……може би доктор Борисова ще види пациентката… – постоя малко, махна неопределено с ръце, извини се още веднъж и излезе.
- Къде е пациентката? – рязко се обърна Елена, след като Георгиев излезе.
- В кабинета ми – отговори Иван, който тъкмо се чудеше какво да прави и дали да не заговори директно бившата си жена.
- Ще дойда да я видя – все така с безстрастен глас, без да променя изражението си, каза лекарката.
Пациентката се оказа двадесетгодишно момиче с първа бременност. Оплакваше се от болки в корема, температурата й не беше стабилна. Елена провери пулса, опипа корема, доколкото беше възможно, и зададе няколко въпроса. После каза на пациентката да изчака в кабинета и направи знак на Иван да излезе. Той я последва.
- Има апендицит – каза лекарката, - добре, че болките са се появили сега, а не по- късно. След седмия месец операциите на бременни от апендицит са много опасни.
- И аз предположих, че е апендицит, какво ще правим по-нататък?
- Ще я приема в отделението, трябва да се оперира веднага.
- Добре – съгласи се Иван, - аз ще й обясня и ще я доведа. – Помълча малко и добави. - Благодаря ти. Ако искаш, можем да……..
- Ще ви чакам, ще предупредя да подготвят легло – прекъсна го Елена. – Ние ще й направим изследванията. Само да не забравиш да донесеш картона й.
Лекарката се обърна и си тръгна. Каменов реши, че е безсмислено да се опитва да й говори за лични неща и да я кани да се срещат извън Медицинска академия.
Бременната беше настанена в една от стаите, взеха й кръв и урина за изследване и Елена й каза, че най-късно до два-три дни, ще я оперират.
- А на бебето нали нищо няма да му се случи? – попита с изплашено изражение момичето.
Борисова седна на леглото, хвана ръката му и се усмихна.
- Не само, че нищо няма да се случи – каза тя, - но ще родиш и най-сладкото бебче на света. Всъщност, ти какво искаш да е?
- Ами, за мен е все едно, стига да е живо и здраво, но мъжът ми иска момче – вече по-спокойно отговори пациентката.
- Значи ще гледаме да е момче – засмя се лекарката.
- Доктор Борисова, нали вие ще ме оперирате? – умоляващо произнесе момичето и се надигна от леглото.
- Да, аз ще те оперирам, а след няколко месеца ще си имаш и едно хубаво момченце.
Иван също беше в стаята и за пореден път се възхити от способността на бившата си жена да установява контакт с пациентите и да ги предразполага към откровен разговор. И той имаше самочувствие на добър професионалист, но не можеше да отрече непосредствеността и чара на Елена, които печелеха симпатиите на болните. Повечето лекари приемаха пациентите си като болни хора, на които трябва да се помогне и правеха всичко, за да им помогнат. Много малко успяваха освен това да установят и чисто човешки, чисто приятелски контакт с тях. Дори един преподавател от Медицинска академия казваше на студентите, че лекарят трябва да бъде спасител в страданията на болния, а не негово приятел, защото личните отношения само биха му пречили да изпълни дълга си. Елена действаше точно обратното на това правило и то не й пречеше да бъде много добър специалист. Иван беше забелязал, че болните с радост очакват визитациите на любимата си доктор Борисова и предпочитаха тя да ги оперира. Това естествено не се нравеше на повечето от колегите й. Дори веднъж я обвиниха, че се подмазва на болните, за да им се харесва и да бъде предпочитана от тях при операциите. Елена просто беше родена за лекар, обичаше работата си и умееше с няколко думи да развесели и вдъхне надежда на дори и тежко болен пациент.
Лекарката каза на бременното момиче да си почива, погали го окуражаващо по ръката и излезе.
Иван я последва и тръгна с нея по коридора.
- За теб се носят какви ли не слухове – реши да я заговори той. – Казват, че са те поканили да специализираш в някаква много баровска клиника в Лондон.
- Да, поканиха ме – след известно мълчание отговори Елена.
И двамата продължаваха да вървят по коридора.
- За колко време?
- Засега за една година.
- А работата ти тук?
- Ще я запазят. Ще бъда в неплатен отпуск.
- А твоят приятел ще те пусне ли? – погледна я Каменов.
Младата жена не отговори нищо.
Изведнъж Иван спря и застана пред нея.
- Елена, нека поговорим, нека се срещнем някъде навън и да обсъдим всичко! – започна бързо той. – Знам, че това, което направих, е ужасно, но те моля да ми простиш!
Тя също спря, гледайки встрани. Каменов, окуражен, че все пак го слуша, продължи:
- Не искам да ме мразиш. Защо не приемеш поканата ми за вечеря. Нещо като извинение. Искам да сме приятели, а не врагове. Моля те, съгласи се поне на една вечеря. Само ще поговорим. Ще ми разкажеш как си впечатлила английското медицинско светило, че да знам и аз какво да правя, за да ме поканят да специализирам в Лондон – опита да се пошегува той.
Елена едва забележимо се усмихна и чак сега го погледна.
- Добре. Може да вечеряме заедно – бавно изрече тя. - Утре вечер съм свободна.
- Чудесно! - не скри задоволството си младият мъж. – Утре в осем ще дойда да те взема.
- В осем – повтори Елена и продължи по коридора.
Каменов я проследи с поглед, потри доволно ръце и тръгна към своето отделение.
Борисова се съгласи на тази среща, защото знаеше, че Иван ще продължава да се опитва да говори с нея, когато я види в академията. От друга страна, не искаше да дава повод за клюки на колегите си, виждайки ги заедно с бившия й мъж – той да й обяснява нещо, а тя да се прави, че не го познава. След случката в склада чувстваше обида не толкова от физическото насилие, колкото от желанието на Иван да я унижи. Ядосваше се, че не беше достатъчно силна да го набие и да му покаже, че съвсем не е безпомощна.
Елена притежаваше изключително силен характер и не се страхуваше от житейските проблеми. Смяташе, че щом човек е здрав, за останалите несгоди винаги ще се намери разрешение. Обичаше сама да определя темповете и насоките на своя живот. Не позволяваше да я ръководят и управляват. Дори и да сгреши, беше готова да поеме тежестта на грешката си. Родителите й още отрано разбраха, че дъщеря им иска да бъде самостоятелна и не се опитваха да я контролират или да се месят в решенията й. В началото, когато се запозна с Иван, у него я привлече дързостта му, малко напористата решителност, желанието да успее на всяка цена. Тя ценеше интелигентността му и дори си мислеше, още докато бяха женени, че ако съпругът й се захване с политика, сигурно ще има доста добри успехи. Освен това не беше безразлична и към външния му вид, който привличаше като магнит погледите на другите жени. Елена се чувстваше щастлива през първата година на брака им, но по-късно започна да подозира собственическото желание на Иван към нея. Той искаше да я притежава, не само физически, но и духовно. Правеше опити да се самопокани и в най-скритите кътчета на душата й, да разсъблече мислите и мечтите й така, както сваляше дрехите й. Тя му позволяваше да гледа голото й тяло, но не можеше да му позволи да разголва вътрешното й, само нейното аз. Смяташе, че всеки човек има такова вътрешно аз, което трябва да остане скрито, само за притежателя си, нещо като генетичния код на отделния хомо сапиенс, по който той се отличава от себеподобните. И никой не бива да иска от партньора си да му покаже личния си генетичен код. А нейният съпруг се опитваше да направи точно това – да научи всичките й тайни, мисли, желания. И не само се опитваше, но и настояваше тя да разголи душата си пред него. Постепенно това желание на Иван започна да я отчуждава от него. А изневерите му, за които се досещаше, я караха да се чувства като непресъхващ извор за клюки сред колегите им. Въобще не беше ревнива, но приказките зад гърба, постоянните подмятания за похожденията на Иван и ироничните усмивчици й омръзнаха. Реши, че, в крайна сметка, бракът се сключва не по задължение, а по желание и затова се разведе.
- Нима си се направила толкова красива само за мен! – възкликна Иван и без притеснение започна да оглежда Елена, която стоеше на вратата срещу него.
Тя беше облечена в червено – пола и блуза без ръкави. Полата не беше прекалено къса, но даваше възможност да се разгледат стройните й крака, а блузата при всяко движение леко се разтваряше на деколтето.
Елена избра този тоалет, който не беше много претенциозен, но подчертано официален, защото знаеше, че Иван има склонност към по-луксозните заведения и не искаше да отиде на място, където щеше да се чувства неловко с делничните си дрехи.
- Ще ме удостоите ли с честта, принцесо, да бъдете моя дама тази вечер? – театрално се обърна Каменов към бившата си съпруга и като я погледна внимателно, продължи. – Само ще ви моля да не ме напускате ненадейно, когато часовникът удари полунощ.
- Обещавам да не ви правя за смях пред останалите гости – отговори му Елена със същия тон.
- Тогава ще благоволите ли да се качите на моята каляска, за да ви откарам на бала в двореца? – подаде Каменов ръката си.
Младата жена се засмя съвсем искрено, сложи дланта си върху ръката му и двамата с ритуална стъпка тръгнаха по стълбите към изхода на кооперацията.
Иван беше облечен с тъмносин, спортен, но много елегантен костюм, който отговаряше на топлата юлска вечер. Под сакото не носеше риза и вратовръзка, а черна, маркова фланелка, която добре очертаваше мускулите на гърдите му. Каменов редовно ходеше на фитнес и също като Елена обичаше да спортува.
Борисова позна, че бившият й мъж ще я заведе в изискано заведение. То се намираше извън София и всички посетители бяха елегантно облечени. Иван не можеше да си позволи всичкия този лукс само с една лекарска заплата, ако не бяха няколкото реституирани имота на семейството му.
Каменов беше направил предварителна резервация и сервитьорката ги отведе до масата, след което им даде менюто, изчака ги да изберат и записа поръчката им. Той предложи да пият шампанско в чест на прекратяване на взаимната омраза и Елена се съгласи.
- Никога не съм била тук – каза младата жена, като оглеждаше обстановката. – А ти?
- Случвало ми се е да идвам няколко пъти.
- Няма да питам с кого – иронично вметна тя.
- Последният път бях тук с доктор Тодоров от ендокринологията и жена му – задържа погледа си върху нея Иван. – Почерпиха ме заради второто си дете.
Елена замълча.
Донесоха им шампанското и Каменов каза на сервитьорката, че сам ще отвори бутилката. Наля на Елена, после на себе си и вдигна чашата.
- С този тост искам да заровим томахавката на войната и да ти предложа да изпушим лулата на мира. Приемаш ли предложението ми?
- Приемам го, Велики вожде – също вдигна своята чаша Елена.
Пиха.
Оркестърът в заведението започна репертоара си с една популярна песен на Джани Моранди от седемдесетте. Повечето от масите бяха заети.
Сервитьорката донесе предястията и няколко минути двамата се хранеха мълчаливо. По едно време Елена се извини и стана. На Иван му направи впечатление, че мъжките погледи в ресторанта я съпроводиха, докато отива и се връща от тоалетната. Сигурно не носеше сутиен под червената блуза, забеляза той, защото гърдите й леко се полюшваха.
- Разбрах, че професорът, който ти е предложил специализация, е страхотен плейбой – каза с лека насмешка Иван, след като Елена отново седна.
- Кой? Професор Уилсън ли? Че той е на шестдесет години.
- Знаеш, че възрастта не е от значение за някои хора.
- Да, така е, но какво значение има за мен личния живот на Уилсън.
- Казват, че наскоро се е развел с третата си съпруга и че сърцето му отново е свободно – продължи Иван.
- Разбирам какво искаш да ми кажеш – направи гримаса Елена -само че господата от западния свят гледат на нас единствено като на работници, на които се дава някаква работа и те трябва да я свършат. И работникът, нает от тях, трябва да се чувства поласкан, че техни височества са му обърнали внимание. Не вярвам Уилсън да тръгне да си търси съпруга от Източна Европа.
- Не ни подценявай, защото и ний сме дали нещо на света – изрецитира последните думи Каменов.
- Може и да сме дали, но или никой не знае, или никой не ни признава това, което сме дали. Професорът сигурно не беше чувал за държавата България, докато не получи моето писмо.
- Браво! Ти си истинска родолюбка, която обича родината си и ще разнася славата й по широкия свят.
- Старая се поне да не загубя достойнството си. Ти знаеш колко наши добри лекари отидоха в Западна Европа, за да си търсят късмета и какво стана? – Елена отпи от шампанското и продължи. – Оказа се, че там българските дипломи просто не се признават. И специалисти с по десет - двадесет години стаж, които в България правеха сложни операции и пациентите им доверяваха живота си, на запад започнаха да работят като санитари. Спомняш ли си доцент Донев, кардиохирургът, който ни преподаваше в академията. Той беше роден талант, отиде в Германия, но там никой не искаше да признае научните му постижения. Карали го да ходи да си доучва в техните университети, за да може да го приемат като начинаещ стажант в някоя болница. Смешно, нали?
Елена се беше разпалила.
- А теб как тогава те приеха? Издай тайната и на мен – попита шеговито Иван.
- Мен ме приемат в частна клиника, не в държавна. Все пак назначенията в частната се правят от нейния собственик, т.е. професор Уилсън. Той преценява, че може да ме приеме да специализирам при него. Ако бях се опитала да кандидатствам в държавна болница, просто щяха да ми затворят вратата.
- Права си и аз ще се насоча към частния сектор – съгласи се Иван.
Оркестърът засвири много известен блус на Барбара Стрейзънд. Явно управата на ресторанта беше преценила, че тъй като основната част посетители са около средната възраст, репертоарът да включва повече популярни песни от миналото, отколкото най-новите музикални течения.
Няколко двойки се насочиха към дансинга.
- Моля те, не ми отказвай един танц на тази песен, която ми напомня за бурната ми младост – с престорен трепет в гласа каза Каменов.
Елена се усмихна и стана. Тя вече си мислеше, че не сгреши, когато се съгласи на тази среща. Бившият й съпруг се държеше съвсем прилично, дори се опитваше да бъде забавен. Наистина нямаше смисъл да се отнасят като врагове, миналото си е минало. Вярно е, че понякога човек прави неща, за които после съжалява, но по-важно е, че след време осъзнава грешката си. Иван определено искаше да се извини за необузданата си постъпка и по-добре щеше да е, ако спре да му се цупи непрекъснато и да се прави, че не го познава. В крайна сметка, и двамата бяха възрастни хора, работеха заедно, а да са във вечна вражда и омраза, беше малко нелепо.
- Тази песен и на мен навява носталгия по безвъзвратно отминалата младост – каза Елена, докато танцуваха.
- Ех, деца, деца! – насмешливо отвърна Иван. Той беше с четири години по-голям от нея.
Блусът свърши и те седнаха.
Елена забеляза, че в ресторанта влиза Роксана в обкръжението на голяма компания. Сервитьорите събраха три маси, за да могат всички да се съберат. Компанията на Роксана нямаше вид да е от модните среди. Някои от мъжете много приличаха на неотдавна забогатели индустриалци. Персоналът се отнесе към тях като към постоянни и желани клиенти. Дизайнерката на висок глас обясняваше нещо на събеседниците си, ръкомахаше и същевременно енергично въртеше глава във всички посоки, оглеждайки останалите посетители. Погледът й попадна на Елена и устните й, оцветени в любимото й убийствено цикламено червило, се разтегнаха в широка усмивка. Тя стана и се запъти към своята позната, продължавайки щедро да показва всичките си зъби, включително и кътниците.
- Скъпа моя докторке, ти беше последният човек, когото очаквах да срещна тук! – извика Роксана, без да се съобразява със силата на гласа си и с това, че обстановката в заведението изискваше по-дискретни разговори.
- Обиждаш ли ме? Нима нямам право и аз да посетя такъв луксозен ресторант? – усмихна се Елена.
- Напротив, скъпа, напротив, ти си достойна и за доста по-луксозни места. Не очаквах да те видя тук, защото знам, че Филип е в Гърция на снимки и мислех, че скучаеш у вас или си взела допълнителни дежурства – каза Роксана, оглеждайки Иван, без да прави опит да скрие любопитството си.
Елена ги запозна, като не пропусна да отбележи, че мъжът с нея е бившият й съпруг. Иван стана, елегантно целуна ръката на Роксана и я покани да седне на масата им. Дизайнерката беше живо заинтригувана, когато разбра кой е красавецът с Борисова. Започна и двамата да ги разглежда с още по-голямо любопитство. Притеснението и неудобството не бяха черти от нейния характер.
- Мислех да ти се обадя тези дни – продължи тя, след като направи подробна визуална дисекция на Елена и Иван. – Дрехите са готови, трябва само да ги изпробваш за последно и да започваме снимките, но предполагам, че ти държиш Филип да снима. А и аз имам предпочитания към него. Но ….всъщност…..аз ще те потърся след два – три дни, няма да говорим за работа сега. – Намигна дяволито и каза. - И двете сме дошли на развлечение! Желая ви приятна вечер!
- На теб също, Рокси – отговори й Елена.
- Госпожо, беше удоволствие да се запозная с вас – учтиво произнесе Иван.
Дизайнерката отново ги дари с целия блясък на цикламената си усмивка и тръгна към компанията си, привличайки учудените погледи на всички присъстващи в заведението. Но тя въобще не обърна внимание на това, защото беше от онзи тип индивиди, които с ексцентричния си стил на обличане винаги превръщат появяването си на обществени места в атракция. И този път мадам Рокси не беше изневерила на себе си. Носеше яркозелена блуза с дантели по ръкавите и лъскав розов панталон. Тоалетът се допълваше от дълъг, почти до коленете й, гердан с големи изкуствени перли и малка, филцова, виненочервена шапчица, закрепена за косата й с фиби, от върха на която се подаваха четири, стигащи до средата на гърба й спирали. Когато Роксана вървеше, спиралите енергично и в ритъм се свиваха и разпускаха като пружини.
Елена беше имала възможност и друг път да се запознае с ексцентричния вкус на обличане на своята позната и винаги се чудеше защо тази жена, която създаваше доста добри дрехи, избираше толкова странни тоалети за себе си.
Иван все още не можеше да се съвземе от появата на дизайнерката и замислено ровеше с вилицата в чинията си.
- Може ли да те питам нещо? – обърна се със съвсем сериозно изражение към бившата си съпруга той.
Елена повдигна вежди в очакване.
- Защо тази Роксана се облича така?
Младата жена започна да се смее.
- И аз се питам същото – каза тя, - а предполагам и всичките й познати. Но трябва да ти призная, че Рокси е много добра дизайнерка, въпреки ексцентричния й външен вид. А е и доста богата дама, омъжена за седемдесетгодишен италиански банкер.
- А тя преди да се омъжи за него ли се е обличала така или е придобила този впечатляващ вкус след това? – продължи да пита с все същото сериозно изражение Иван, което още повече разсмя Елена.
- Това вече не знам. Аз я познавам след женитбата й и от първата ни среща досега стилът й не се е променил – смеейки се, отговори Борисова.
Този път и Иван не можа да се сдържи. След като се посмяха, той попита:
- А за каква работа говореше?
- Рокси спечели конкурса на Министерството на здравеопазването за ушиване на нови облекла на медицинските кадри. Избра ме за рекламно лице.
- Я, гледай, че това си е направо страхотна новина. Значи бившата ми съпруга става манекенка, така ли? – искрено се учуди Каменов.
- Е, чак пък манекенка! – махна с ръка Елена. – Просто ще ми направят няколко снимки, ще има и някакви рекламни плакати, нищо повече.
- Т.е., аз в момента вечерям с топмодел – пошегува се Иван.
- Стига. Май не трябваше да ти казвам. Мислех да пазя всичко в тайна.
- Как ще го запазиш, нали ще окачат твои плакати в академията?
- Бях решила да казвам, че не съм аз. Случайна прилика между мен и жената на плаката.
И двамата се засмяха.
Деколтето на Елена се беше разтворило и Иван задържа погледа си върху него.
Оркестърът премина на стил “мелодии за душата”. Няколко плътно прегърнати двойки танцуваха на дансинга. Роксана заедно с един доста едър мъж, на когото стигаше едва до раменете, правеше сложни танцови стъпки, въртеше се и развяваше спиралите на шапката си във всички посоки.
Известно време Елена и Иван наблюдаваха танцуващите мълчаливо. Той мислеше за това, което научи от дизайнерката, че Филип не е в България. Когато покани Елена на вечеря, искаше просто да поговорят и да й се извини. Не знаеше какво е обяснила на приятеля си за брака им, но реши, че щом прие поканата му и се съгласи да я вземе от дома й, значи най-вероятно е казала за срещата им. Каменов предположи, че Филип сигурно е погледнал толерантно на предложението за вечеря и не е вдигал скандали на ревност. Но се оказа, че въпросният русокос младеж е в Гърция.
Иван хвърли поглед към Елена, докато тя наблюдаваше Роксана и нейния партньор, и си зададе въпроса дали пък не е приела съвсем съзнателно поканата точно сега, когато е сама. А този толкова секси червен тоалет, дали не беше предназначен именно за него. Сигурно не, тя се държеше толкова непринудено и естествено, без дори да намеква за нещо повече от приятелски разговор. Май си правеше излишни илюзии, защото страшно много му се искаше Елена да гледа на него като на мъж, който е в състояние да я люби до полуда. А може би русокосият красавец се стараеше достатъчно, защото бившата му жена наистина изглеждаше чудесно. Мисълта, че друг я обладава и прави щастлива, никак не му беше приятна.
- Не смяташ ли да си тръгваме? – извади го от размислите Елена.
- Да, щом искаш – съгласи се той и направи знак на сервитьорката да донесе сметката.
Качиха се в колата и потеглиха.
Минаваше полунощ и по шосето нямаше много движение. Иван шофираше и от време на време хвърляше погледи към спътницата си. Беше толкова привлекателна, желаеше я, но тя мълчаливо гледаше през прозореца. Безразличието й го ядосваше, но и едновременно с това го възбуждаше. Не искаше да я насилва, както преди, обеща й, че ще бъде почтен. Ако се опиташе да я обладае още веднъж против волята й, тя сигурно щеше да го намрази завинаги, а нещата между тях почти се оправиха. Защо всички други жени с удоволствие, дори с нетърпение, приемаха ласките му, а само бившата му съпруга беше толкова безразлична?
Движеха се в централната част на София, недалеч от улицата, където живееше Иван. Той намали скоростта. Не знаеше какво да прави – дали да продължи към апартамента на Елена или да я покани в дома си. Всъщност, можеха просто да пийнат нещо или да продължат разговора си. Утре беше събота и двамата почиваха.
Каменов се обърна към спътницата си и предложи колебливо:
- Ако все още не ти се спи, можем да отидем у нас и да пийнем нещо.
Караше с не повече от тридесет километра. Опитваше да не се отдалечава много бързо от района, в който живееше. И тъй като Елена мълчеше, той повтори поканата с вече по-уверен глас:
- Нали се сдобрихме…Защо да не пийнем още малко. Имам шампанско, можем да продължим с него…А и утре е почивен ден…
Младата жена продължаваше да мълчи и Иван зави към дома си. След няколко минути спря на улицата, на която живееше, изключи двигателя и погледна към Елена.
- Е, ще дойдеш ли? – гласът му беше леко дрезгав.
Съвсем неочаквано тя излезе от колата и тръгна към входа на кооперацията. Иван я последва.
Елена не беше влизала в дома на бившия си съпруг от деня, в който го напусна. Намери го доста променен. Мебелировката беше нова, кухнята изцяло обновена.
Иван извади бутилка шампанско, отвори я и наля в две чаши. Елена отпи глътка, поразходи се из просторния хол, все така мълчаливо, и седна на дивана.
Каменов свали сакото си, взе чашата и застана до прозореца. Черната фланелка, с която беше облечен, очертаваше мускулите му.
- Анестезиоложката не живее ли при теб? – неочаквано попита Елена.
- Не. Вече не се срещаме – тихо произнесе той, после отиде до музикалната уредба, търси известно време нещо във фонотеката, извади един диск и го пусна.
Плътният глас на Нина Симон се разля из стаята. Не беше забравил, че това е любимата певица на бившата му съпруга.
Борисова стана от дивана, направи няколко крачки и се спря пред картината на стената. На нея имаше нарисувани две лодки, изтеглени на пясъка. В далечината се синееше морето.
Иван остави чашата си, внимателно се приближи зад Елена и допря устни до голото й рамо. Тя не се отдръпна. Прокара пръсти по гърба й, после леко докосна гърдите й. Елена се обърна към него и го погледна в очите.
- Недей……моля те – промълви на пресекулки младата жена. – Трябва да си вървя.
- Остани, не си тръгвай! Желая те! Искам да те любя! – шепнеше той и галеше с устни врата й. Цялото му тяло трепереше, не можеше да контролира възбудата си.
Вдигна Елена на ръце и я понесе към спалнята.