Майор Едуард Паркър погледна през прозореца на стаята си и се сви зиморничаво. Навалелият преди седмица сняг беше започнал да се заледява, а от няколко дни температурите не се качваха над нулата. “Дяволски студ, отвратителна балканска страна!” – с досада си помисли той, взе термоса с кафе и си наля нова чаша. После седна зад бюрото и се вгледа в листа хартия пред себе си. Това беше копие от резолюция номер 827 на Общото събрание на ООН от края на декември 1993 година. В параграф седми от резолюцията пишеше: “Босненските сърби трябва да изтеглят тежкото си въоръжение и сили в райони извън Сараево и други зони за сигурност на разстояние, където те ще престанат да бъдат заплаха за тяхната сигурност и тази на населението им.”
Майор Паркър сви скептично устни, погледа още малко листа и го сложи в едно чекмедже. Побарабани известно време върху бюрото, после бръкна в съседното чекмедже и оттам извади друг лист. На него имаше ръкописен текст на сърбо-хърватски на латиница, а отдолу беше английският превод. Той гласеше следното: ”Съзнавайки, че смъртта не е край, а осъществяване на върховна цел, всички мюсюлмански борци ще воюват, докато Република Босна и Херцеговина не бъде окончателно освободена от неверниците.
И не губете смелост, и не се жалете, защото ще победите, щом сте правоверни!”.
Този текст се разпространяваше сред мюсюлманите в Сараево. Донесе го лейтенант Берън, а преводачката го преведе.
Майорът стана и отново отиде до прозореца. През зимата дните бяха къси. Едва минаваше четири часа следобяд, а навън започваше да се смрачава. Гледката беше доста подтискаща. Виждаше се една полуразрушена двуетажна сграда със стърчащи железа от нея. Мръсният сняг не успяваше да покрие парчетата цимент, изпочупените кофи за смет и останките от автобус, който някога е бил червен. Единственото дърво стърчеше някак неуместно на фона на този пейзаж. По черните му изсъхнали клони се виждаха ледени висулки.
Днес, 10 февруари 1994 година, се навършваха точно шест месеца, откакто майор Паркър пристигна в Босна към силите на ЮНПРОФОР или т.нар. сини каски. Той беше ходил по служба в няколко континента, но на Балканите идваше за първи път. Командировката в Босна и Херцеговина му се струваше най-неприятната от всички.
Четиридесет и две годишният Едуард Паркър беше издънка на стар английски род, в който повечето мъже ставаха офицери в британската армия. Самата кралица Елизабет II преди две десетилетия удостои бащата на Едуард, Джордж Паркър, със званието “сър” за вярна служба към родината. Дядо му, Антъни Паркър, служи дълги години в Индия и Карибския регион и почина на седемдесет и две години като генерал-губернатор на остров Барбадос. Едуард още от малък знаеше, че ще продължи пътя на дедите си и на осемнадесетгодишна възраст постъпи във военно училище. На двадесет и три се ожени за Айрис, която тогава беше още студентка, а сега прочута цигуларка, изнасяща концерти в цял свят. Айрис, потомка на графовете Елингтън, взели дейно участие в държавните дела по времето на кралица Виктория, пазеше в семейния сейф печата с герба на своите знатни предци. Дъщерята на Айрис и Едуард, Лана, учеше в Оксфорд.
Аристократичното потекло и блестящата родова биография на майор Паркър бяха доста далеч от бита и културата на страната, в която се намираше в момента. Той нито разбираше защо се бият помежду си тези три общности, които доскоро са живели нормално, нито искаше да се задълбочава особено в техния конфликт. Щом е изпратен тук, ще изпълнява задълженията си като верен офицер на Великобритания.
Майор Паркър пусна радиото, послуша известно време и го спря, предаването беше на сърбо-хърватски, а той не разбираше нищо. Освен родния си език английският офицер говореше още френски и малко испански. Имаше чудесен нюх и памет към чуждите езици и за шестмесечния си престой в Босна можеше да понаучи доста от местния език, както правеха някои от колегите му. Но Едуард нямаше никакво желание да учи балкански езици, за него това представляваше изгубено време и затова винаги ходеше с преводачката си - сръбкиня, завършила английски език и литература в Лондон.
Последните четири месеца от пребиваването си в Босна майор Паркър се намираше в Сараево. Тук го завари и новата 1994 година, а не се знаеше и още колко ще стои. Напук на всички прогнози, войната продължаваше и нямаше никакви изгледи да бъде прекратена. От време на време Великите сили настояваха воюващите да седнат на масата за преговори, но досега консенсус между тях не бе постигнат. На Едуард Паркър причината за омраза между трите етнически общности не му беше много ясна, а и той не проявяваше никакъв интерес да размишлява върху вътрешнодържавните им проблеми. Изпитваше само досада и известна доза яд, че НАТО и ООН не успяваха все още да се справят с тези упорити балканци. Ако останеше на него, той отдавна щеше да усмири размирниците. Няколко въздушни нападения срещу военните обекти на трите групи щяха да охладят войнствения им ентусиазъм. Майорът не заемаше ничия страна, сърби, мюсюлмани и хървати бяха еднакво виновни за тази противна война, която внасяше ескалация на напрежението в стара Европа, бунтуваше много духове и създаваше предпоставки за недоволство и териториални претенции на едни народи към други. Той не можеше да забрави, че дядо му, бъдещият генерал-губернатор на Барбадос, е участвал в потушаването на няколко въстания в Ирландия в началото на двадесети век. Внукът на генерал-губернатора имаше подчертано отрицателно отношение към всякакви сепаратистки идеи, афиширани от отделни групи и организации в Северна Ирландия.
През лятото на миналата година беше приета резолюция от Съвета за сигурност на ООН за защита зоните на сигурност на мюсюлманите - градовете Сараево, Сребреница, Горажде, Жепче, Тузла и Бихач. Въпреки приетата резолюция военните действия в шестте зони не преставаха. Сините каски трябваше да подсилят защитата и да охраняват мюсюлманските анклави, но в някои случаи това представляваше доста нелека задача. Сърбите смятаха тези градове за свои и не искаха да се откажат от тях. От друга страна, мюсюлманите и техните поддръжници от ислямските държави, и най-вече организацията Ислямска конференция, настояваха за вдигане на ембаргото над босненските мюсюлмани и за военна намеса на НАТО и въздушни атаки срещу сърбите. Хърватите също имаха свои искания, които допълваха картината на неразбирателство.
Едуард Паркър се чудеше как тези балканци, (той наричаше и трите групи балканци, защото за него бяха еднакви), които допреди година-две са живели и работили нормално, говорят на един език, сега изведнъж се оказва, че не могат да се търпят. Някои изтъкваха като причина за нетърпимостта техните религии, но за майора това не представляваше основателна причина. В Лондон например имаше хора от различни етнически групи и народи, изповядващи най-разнообразни религии Какво би станало, ако изведнъж тези хора заявят, че не искат да живеят повече заедно и се хванат за оръжието. За майор Паркър войната в Босна беше доказателство за липсата на толерантност у балканците. Западна Европа отдавна беше решила този проблем, мислеше си той, балканците трябва да извървят още дълъг път, докато намерят разковничето за етническа и религиозна търпимост.
Навън почти се беше стъмнило. Пред сградата, където се намираше майор Паркър, спря един микробус и двама войници от ЮНПРОФОР започнаха да изнасят от него кашони и щайги. Това бяха хранителните продукти, които международните сили за сигурност получаваха. В Сараево имаше сини каски от различни държави, но най-многобройни бяха англичаните и французите. За разлика от гладуващите жители на града сините каски редовно получаваха своите дажби. Някои от войниците, особено тези, които отговаряха за снабдяването и складовете, въртяха с местното население дребна търговия с хранителни продукти. Гладът караше хората да търсят храна по всички възможни начини. Признаваха се само западноевропейски валути и най-вече американски долари и германски марки. Натуралната размяна също вървеше. Много от жителите на Сараево се бяха разделили с бижутата и ценностите си. Сексът също имаше своето място в търговията. Войниците от ЮНПРОФОР дори си разменяха списък с цените на отделни секс услуги. Като платежно средство срещу тях фигурираха консерви, сирене, колбаси, цигари, сапун и дори прах за пране. Преди време подобен списък попадна в ръцете на майор Паркър. Възмутен до краен предел, той събра подчинените си и обяви, едва сдържайки гнева си, че този, който се опита да изнесе продукти от склада за незаконна търговия с местното население, ще бъде най-строго наказан, но начини да се заобиколи началството, винаги имаше. Изисканото възпитание на майора не за първи път реагираше остро на такива порядки, или както самият той се изразяваше в по-тесен приятелски кръг, плебейска простащина.
Едуард тъкмо се канеше да излезе, когато на вратата се почука и в стаята влезе майор Жак Доре от френските части в Сараево. Майор Паркър и майор Доре се запознаха в Босна. Те, както и други военни от ЮНПРОФОР, представители на различни държави, поддържаха добри контакти и гледаха на престоя си тук като на съвместна работа.
- Как си, Ед? Времето продължава да е отвратително студено – усмихна се французинът и седна на фотьойла срещу бюрото, без да чака покана.
Двамата военни бяха на една възраст и с еднакъв чин, но доста се различаваха на външен вид. Високият, слаб, със сресана назад руса коса и сдържано поведение Паркър беше пълна противоположност на не много високия, набит, с късо подстригани, сребреещи тук-там къдрици и готов винаги да се разсмее Доре.
- Нищо чудно да ни държи така под нулата още един месец. Зимата на Балканите не е от най-приятните – отговори на френски Едуард. Тъй като Жак говореше слабо английски, майор Паркър имаше възможност да упражнява перфектния си френски.
- Нещо ново за снаряда?
- Тази сутрин говорих с капитан Кузнецов. Според изчисления на руснаците снарядът идва от североизточната посока на Сараево, където са мюсюлманите.
- А ти мислиш ли, че руснаците са прави? – обърна се Доре към английския си колега.
- Ако трябва да бъда искрен, това откъде е дошъл снарядът и кой го е пратил, много не ме интересува. НАТО въобще не трябваше да допуска тази война – направи ядосана гримаса Паркър и посочи на госта си термоса с кафе. Доре кимна и англичанинът му наля.
Преди няколко дни на сараевския пазар “Маркале” 120-милиметров минометен снаряд попадна в тълпата и се разби в един от щандовете. Хората бяха дошли в съботния ден да търсят от търговците храна и дрехи. Имаше десетки убити и ранени, главно мюсюлмани. Босненското правителство начело с Алия Изетбегович и ислямските държави по цял свят веднага алармираха международната общественост, че сърбите провеждат геноцид над мирното население. Световните медии показваха разкъсаните човешки тела, кървавите следи, плачещите хора. Картината беше ужасяваща, а светът за пореден път настръхна от жестокостите в бившата югорепублика. Босненските мюсюлмани обявиха, че снарядът е изстрелян от север, където са позициите на сърбите, но руснаците предприеха собствено разследване. Майор Паркър поддържаше контакти с един руски капитан, който днес преди обяд го информира, че всички техни изследвания с най-модерна технология доказват посока на снаряда не от север, а от североизток. Там се намираха мюсюлманските части. Руснаците веднага информираха ООН за своето откритие, но оттам явно не искаха да приемат едно такова твърдение.
Снарядът срещу пазара не беше единствен инцидент от подобен род. Най-често се стреляше по цивилни, събрани на по-големи групи – например опашките за хляб или вода. Тръбопроводите бяха повредени и вода имаше само на отделни места. От началото на войната не бяха малко атаките срещу хората, наредени пред чешмите. Винаги имаше жертви и ранени, но категоричен отговор кой точно изпраща снарядите, никой не можеше да даде. В подобни случаи мюсюлманите веднага обвиняха сърбите, а сърбите, от своя страна, отричаха и заявяваха, че това е работа на техните противници. Но това, което със сигурност можеше да се каже, беше, че и двата воюващи лагера в Сараево имаха снайперисти, поставени на определени места. По улиците на града бяха издигнати барикади от стари коли, мебели, ламарина и различни предмети, на по-откритите терени опъваха брезенти, за да прикриват преминаващите. Хората притичваха набързо, навеждайки се, за да не попаднат в полезрението на снайперистите, но не винаги успяваха. С извратена упоритост стрелците дебнеха някоя не дотам бърза жива мишена. Всеки ден имаше убити от снайперисти и в мюсюлманската, и в сръбската част на града. Под прицел се вземаха не само възрастните, но и децата. Варвари, наричаше майор Паркър воюващите, когато виждаше поредното безжизнено детско телце да лежи в локва кръв на паважа и искрено се възмущаваше от жестокостта на балканците, забравяйки за някои не дотам хуманни прояви на британските войници в Индия например в недалечното минало.
Двамата майори поговориха още малко. Паркър попита френския си колега дали не иска да изиграят партия бридж, имаше уговорка с капитан Кузнецов и един италианец. Надяваше се Доре да запълни карето. Французинът беше достоен бридж партньор, но отклони поканата за тази вечер.