В Белград Каменов беше посрещнат от същия човек, който преди година прие Елена. Тук продължаваха да съхраняват дипломите й. Колегата на доцент Колев я разубеди да не ги взема със себе си, защото по време на война никой не се интересува от тях. След като разбра защо младият мъж е тръгнал за Босна, сърбинът се усмихна и каза:
- Ако и аз имах такава жена, щях да отида и на другия край на света, за да я намеря.
Решиха, че най-добре ще е Иван да замине с хуманитарен конвой. Сръбският лекар не знаеше къде може да е българката, след като са я пленили, но даде на Каменов един адрес в Сараево. В Босна непрекъснато разменяха пленници и имаше хора, които издирваха изчезнали, ако естествено близките на изчезналите можеха да предложат добра цена. Колев предварително информира Иван за това и той носеше в себе си солидна сума американски долари, предвидливо скрити в яката на якето му и подметките на обувките. Това също беше идея на Колев.
Конвоят премина източната граница на Босна и се насочи към вътрешността на страната. В камионите имаше храна и медикаменти. Иван беше снабден с разрешително, в което се споменаваше, че е лекар, който доставя в Сараево медикаменти от Българския червен кръст. С конвоя пътуваха още двама сърби, за които Каменов много се съмняваше, че са натоварени с хуманитарна мисия. Мъжете бяха млади, здрави и непрекъснато се оглеждаха неспокойно. Иван предположи, че са доброволци, които искат да се бият на страната на босненските си сънародници.
Конвоят минаваше по пътища, които се намираха по-встрани от военните действия. На много места бяха ескортирани от сини каски. Малко преди Сараево, близо до планината Яхорина, попаднаха на заграждения. Въоръжени мъже ги обградиха и закараха в едно близко село. Тук имаше мюсюлмани и малко хървати. След създаването на Мюсюлмано-хърватската федерация двете общности действаха заедно.
Военните не се усъмниха закъде са тръгнали спътниците на Каменов, двамата сърби, и ги откараха някъде. Повече не ги видя. Той беше подробно разпитван откъде идва, закъде е тръгнал и на кой точно е искал да предаде медикаменти. Иван отговаряше спокойно, опитвайки се думите му да звучат убедително. Радваше се, че българският и сърбо-хърватският са близки езици и могат да се разберат. Военните дълго разглеждаха разрешителното му на няколко пъти го питаха дали наистина е лекар. Каменов дори се пошегува, като им каза, че ако много се съмняват в това, ще им направи няколко демонстрации на медицинските си умения. Казаха му, че известно време ще остане при тях, докато проучат дали наистина е такъв, за какъвто се представя. Мюсюлманските и хърватските, както и сръбските военни, бяха доста подозрителни към всички мъже в боеспособна възраст, които влизаха в страната.
Иван остана в селото, намиращо се на няколко километра от Сараево. Тук бяха локализирани военни части на новата федерация. Те се сражаваха със сърбите около столицата и в Източна Босна. Към българина се отнасяха сравнително добре още повече, че в момента течеше световното първенство по футбол в САЩ и българският отбор спечели няколко победи над доказани фаворити във футбола. Войниците следяха първенството и бурно аплодираха успехите на българския отбор, особено след победата над Германия. Иван беше пристрастен футболен фен и гледаше мачовете заедно с мюсюлманите и хърватите и коментираше играта на футболистите. Военните не криеха симпатиите си към българина, чийто национален отбор се класира на четвърто място в света. Така Каменов постепенно се сприятели с мъжете от селото и те не се отнасяха с него като с пленник. Хранеше се с тях, опитваше се да говори езика им, но естествено криеше истинската причина за влизането си в Босна.
Иван реши, че на всяка цена трябва да остане в бившата югорепубликата. Все още го проучваха, но рано или късно можеше да го експулсират, а така губеше надежда да намери Елена. Ако избяга, също нямаше да спечели много. Щяха да го заловят, независимо от коя етническа група, и не се знаеше какво ще предприемат срещу него. Военните от трите страни бяха чувствителни към всяка немотивирана поява на чужденци в Босна, а той не можеше просто да каже, че е решил да се поразходи в страна, където се води гражданска война. Затова предприе една рискована стъпка. Заяви, че иска да остане като лекар-доброволец. Военните най-напред се учудиха, но по време на война нуждата от лекари е особено голяма и те се съгласиха да го приемат.
Каменов започна работа в болницата в селото. Това по-скоро приличаше на нещо като медицински пункт, наследен още отпреди войната. В пункта работеше една възрастна жена, бивша акушерка, която сега изпълняваше ролята на медицинска сестра. Понякога от Сараево идваше и лекар, но не оставаше в селото постоянно. Казваше се Осман Хаджич и беше на възрастта на Иван. Двамата се разбираха много добре. Мюсюлманинът съвсем искрено се зарадва, когато научи, че в селото ще има непрекъснато лекар.
Освен че имаше привлекателен външен вид, Каменов умееше да бъде забавен и духовит, не случайно още от ученическите си години беше центърът на компанията. Много бързо успя да спечели симпатиите на военните в селото, да ги предразположи и да потуши и най-малките подозрения към себе си.
Трябваше на остане в Босна, каквото и да му коства това, и да намери Елена.