Жак Доре караше като бесен по улиците на Сараево. Случайните минувачи се извръщаха, а военните полицаи поглеждаха начумерено, но не го спираха, защото на колата се виждаха отличителните знаци на ЮНПРОФОР.
Преди малко майорът научи, че приятелката му Биляна не се е прибирала от вчера сутринта. Снаха й Вера не успяла да съобщи по-рано на французина, защото телефоните не работеха, а тя не можеше да напуска мюсюлманската част на град. Френските военни се намираха в сръбския район на Сараево. Доре беше отишъл по работа в мюсюлманската част и реши да посети любимата си, но Вера изплашено му обясни, че Биляна не е вкъщи. Вчера сутринта тръгнала за работа към хлебарницата на вуйчо си, където ходеше да му помага, и оттогава не се е прибирала. Вуйчото също се учудил къде може да е отишла, след като е излязла от хлебарницата към седем часа вечерта с два хляба и сладкиши за малкия Бобан. Доре и Вера обиколиха всички приятели и познати на Биляна, но никой не можеше да им каже нищо.
Майорът се притесни. Никога досега неговата любима не беше изчезвала така, а и всички жители на града избягваха да закъсняват и да се шляят безцелно по улиците. Хората излизаха или за вода, или да купят хляб, да потърсят храна и някои вещи от първа необходимост и бързаха да се приберат по домовете си. Страхуваха се от снайперисти, от атаки, разказваха се случки за отвлечени момичета и млади жени. Освен това Биляна и роднините й живееха в мюсюлманската част, а местните жители там не гледаха с много добро око на останалите сърби. Приятелката на Доре, въпреки че беше от смесен брак, минаваше повече за сръбкиня, снаха й беше наполовина хърватка, брат й се биеше на сръбска страна. Войната донесе омраза и ненавист към довчерашните съседи, с които дълги години съжителстваха мирно и тихо. Особено голяма беше нетърпимостта към останалото малцинство сред преобладаващото етнически различно мнозинство. Понякога съвсем обикновени хора се превръщаха в обект на атаки и нападки, породени от болката по загубата на близки същества. Най-често тези атаки ставаха на опашките за вода и хляб. В мюсюлманската част мюсюлманите гледаха с презрение останалите там сърби и често пъти ги ругаеха и обиждаха. Същото се отнасяше и за мюсюлманското малцинство в сръбския район. Хората искаха да излеят мъката си от смъртта на убит съпруг, брат или баща и се нахвърляха срещу други хора, които също бяха загубили свои близки във войната. Военната полиция се намесваше, когато свадите вземаха по-застрашителни размери, но не можеше да потуши натрупания гняв. В повечето случаи той избухваше в съседски конфликти и препирни.
Съседите на Биляна бяха главно мюсюлмани и преди всички живееха спокойно, но след като войната започна, съкооператорите й престанаха да поздравяват нея и снаха й. Младите жени се стараеха да не дразнят съседите си и да не обтягат излишно отношенията си с тях, но понякога омразата не можеше да се сдържи. Тя се изразяваше в подхвърлена обидна дума или клетва на улицата, в презрителен поглед при среща на стълбите във входа.
Доре вече говореше доста сносно сърбо-хърватски, но взе за по-сигурно преводачката и отиде при шефа на полицията. Военните от международните сили се ползваха с известен статут в Сараево и полицейският шеф посрещна любезно французина, още повече, че Жак не беше обикновен войник, а майор. Той разказа какво се е случило с приятелката му и шефът обеща, че ще направи всичко възможно да я издири. Доре напусна кабинета не особено удовлетворен. Той знаеше, че мюсюлманинът прояви обикновената любезност към него, както се полага към френски офицер от ЮНПРОФОР, но не беше сигурен, че полицаите ще се разтичат много за една изчезнала сръбкиня. В Сараево непрекъснато убиваха хора, падаха снаряди и един изчезнал, на фона на цялото това нещастие, не изглеждаше чак толкова значимо събитие.
Доре, без да чука, влетя в стаята на своя приятел майор Паркър. Англичанинът се беше навел над някакви книжа на бюрото и стреснато вдигна глава.
- Жак, какво ти е? – попита учудено той и остави папката, която държеше. – Изглеждаш ужасно!
- Ед, случи се нещо много неприятно, изчезнала е Биляна! –гласът на французина трепереше.
Съвсем наскоро Доре разказа на англичанина за връзката си с младата жена, дори заведе Паркър в дома й. После, когато двама мъже останаха сами, Едуард го поздрави за чудесния му избор. Сараевката беше не само очарователна, но и много интелигентна. Паркър дори изяви желание да кумува на сватбата им.
- Как така е изчезнала? – попита англичанинът.
Доре набързо разказа какво се е случило, като през цялото време ходеше напред-назад и завираше пръсти в косата си. По лицето му имаше капчици пот, погледът му отскачаше от предмет на предмет, застояваше се за малко върху Паркър и пак започваше да шари безцелно из стаята. Жак беше сериозно изплашен. До военните от ЮНПРОФОР също достигаха историите за изчезнали жени от трите етноса. Някои от тях не се връщаха никога повече, а върналите се, в повечето случаи, бяха или бременни, или със следи от физическо малтретиране. Войната засилваше животинските инстинкти и точно, както при животните, пораждаше желание у по-силните да издевателстват над по-слабите. Военната полиция не можеше да следи всичко, омразата и жестокостта бяха навсякъде.
Лицето на Паркър също доби притеснен вид, когато Доре му разказа историята. Той потърка с ръка челото си, мъчейки се да измисли нещо.
- Жак, искаш ли кафе? – попита Едуард, но като видя, че французинът въобще не го чу, се опита да го успокои. - Няма защо да се безпокоиш, Биляна ще се намери – стараеше се гласът му да звучи спокойно, но сам не беше убеден, че ще открият момичето. И той чуваше от време на време истории за изчезнали жени.- Може да е отишла при някоя приятелка, която снаха й не познава.
Доре спря за момент и се обърна към колегата си.
- Не ми се вярва – каза той. - Защо досега я няма? Ти виждаш, че никой не се разхожда безцелно по улиците. Тя не ходеше никъде, освен в хлебарницата на вуйчо си, защо изведнъж да реши да се среща с някаква приятелка?
Французинът седна на дивана срещу бюрото и хвана главата си с ръце.
Паркър виждаше, че колегата му е много притеснен и дори излиза от равновесие. Трябваше да му помогне по някакъв начин.
- Знаеш ли – започна той изведнъж, като явно премисляше нещо, - това е добре, че военната полиция е информирана за изчезването на Биляна и ще я търси, но може би някой местен човек също ще ни свърши работа…..
Доре вдигна глава и го погледна.
- Какво имаш предвид?
- Имам предвид доктор Хаджич, той е местен човек, уважаван, интелигентен, сигурно има връзки тук и там сред мюсюлманите.
- Хаджич, нашият бридж партньор ли? – повдигна вежди Жак. – Той не е военен.
- Не е военен – започна Паркър, - но е много влиятелен сред своите. Мюсюлманите гледат на нас като на спасители от сърбите, но не ни се доверяват изцяло и не ни допускат много близо до тайни си. Само някой местен човек, с авторитет, може да ни помогне. Съществуват различни канали, по които се научава истината. Ние, чужденците, нямаме достъп до тях.
Французинът се замисли над думите на Паркър и реши, че колегата му има право.
Намериха Хаджич в болницата. Той се изненада малко, като видя двамата си партньори от нощните бридж партии.
- Нима не можете да изтърпите до вечерта и идвате да търсите реванш? – каза на английски той и се усмихна.
В последните няколко игри доктор Хаджич беше безспорен победител.
Двамата офицери въобще не забелязаха шегата. Лекарят видя, че са разтревожени, особено майор Доре. Той непрекъснато бършеше потното си лице, а в очите му се четеше паника.
Паркър набързо разказа на Хаджич какво се е случило. Младият мъж слушаше мълчаливо, гледайки в земята.
Французинът не знаеше добре английски и само пристъпваше от крак на крак и въртеше нервно глава. Когато Едуард свърши, Доре хвана ръката на лекаря и му каза на сърбо-хърватски:
- Моля, Осман, помогни! Аз обичам Биляна, искам женитба с нея. Тя на никого нищо лошо не прави, просто живее със своя снаха и племенник.
- А защо мислите, че аз мога да ви помогна? – Хаджич погледна изпитателно двамата мъже.
Французинът започна да търси необходимите думи, но Паркър го изпревари и каза на английски:
- Осман, ти имаш влияние, уважават те, можеш да поразпиташ тук и там. Зная, че местните хора не ни се доверяват напълно. – Лекарят се опита да го прекъсне, но майорът продължи, като махна с ръка. – Добре, добре, ще ми кажеш, че не си военен, но въпреки всичко, ти контактуваш с военни и имаш връзки с тях.
Хаджич помълча известно време. Доре и Паркър не откъсваха очи от него.
- Ще помисля – произнесе лекарят. – Имам няколко познати. Ще ви се обадя, ако науча нещо повече за момичето.
Без да знае добре английски, Жак разбра какво каза Осман и го хвана отново за ръката.
- Благодаря – Доре гледаше в Хаджич като удавник, който изведнъж е намерил малка дъсчица и с последни сили се е уловил за нея.
- Ще направя, каквото е по силите ми – лекарят се чувстваше смутен.
- Моля те, Осман – каза Паркър. – Биляна е добро момиче.
Двамата военни си тръгнаха.
Хаджич ги проследи с поглед и влезе в служебната стая.
- Ще изляза за малко – каза той на сестрата, която беше вътре, и съблече бялата си престилка.
Доктор Хаджич излезе от болницата и тръгна пеша. След половин час стигна до една четириетажна сграда, почти незасегната от снарядите.
- Искам да говоря с Еюп Сабич – каза той на войника, който стоеше на пост през входа на сградата.
- Господин Сабич сега е заета – отговори момчето и изгледа Осман от горе до долу. Сигурно му бяха казали да спира всички посетители и да преценява дали да ги пуска или не. Мъжът пред него беше цивилен и следователно не идваше тук по спешност или за нещо сериозно.
- Мисля, че няма да е зле да провериш дали не се е освободил – лекарят погледна войника в очите и се опита да си придаде по-строг вид. – Да не се налага после да те наказват – допълни той.
- По какъв въпрос идвате при господин Сабич? –попита постовият, но се виждаше, че е малко смутен, явно си мислеше дали не прави грешка като спира посетителя. Тази грешка можеше да му излезе солена после.
- По личен – отговори Хаджич със същия строг вид. Той разбираше колебанията на войника, но нямаше никакво намерение да стои дълго пред него и да го увещава да го пусне. Реши да действа, като си придаде по-важен и авторитетен вид.
Строгият вид на лекаря явно свърши работа, защото след известен размисъл постовият го попита за името и влезе в сградата. Върна се след няколко минути и вече със значително по-любезен тон му съобщи, че господин Сабич го очаква. Хаджич поблагодари, а войникът услужливо му обясни къде се намира стаята.
- Здравей, Осман! Как така реши да се отбиеш при мен? – възкликна един светлокос мъж на около тридесет и пет – четиридесет години, облечен в елегантен, сив костюм и с приветливо изражение се запъти към влезлия Хаджич.
- Здравей, Еюп – леко се усмихна лекарят и подаде ръка.
- Сети се и ти най-накрая за мен! Но не те упреквам, сигурно в болницата имате много работа и въпреки това, можеше да ми се обадиш. Заповядай, седни! – посочи мъжът един фотьойл и самият той се настани на отсрещния.
Осман седна и обходи с поглед стаята. В сградата, в която се намираше, преди войната се помещаваше общинската администрация на един от районите в Сараево, а тази стая трябва да е била на някой шеф, защото имаше доста изискан вид.
Мъжът, който седеше срещу Хаджич, се наричаше Еюп Сабич. Бяха съученици и приятели още от детските години. По-късно Осман завърши медицина, а Еюп стана инженер. Пътищата на двамата се разделиха професионално, но те запазиха приятелските си отношения и дори когато Хаджич замина за САЩ, пак се чуваха от време на време по телефона и се пращаха картички за празниците. Сабич посрещна много възторжено желанието на своя приятел да прекоси океана и да дойде в родината, когато започна войната. Каза му, че е истински патриот и босненец и че се гордее с него. Обстоятелствата бяха такива, че двамата мъже не се виждаха много често. Хаджич почти непрекъснато беше в болницата, а Еюп също имаше много работа.
След като разбра за изчезването на любимата на Доре, Осман реши, че ако някой може да му даде сведения за момичето, то това е старият му приятел. Еюп беше шеф на специална служба, която се водеше за филиал към военната полиция, но се намираше под прекия контрол на някои членове от босненското мюсюлманско правителство и следеше за шпионска дейност от страна на сърбите в мюсюлманските райони, разузнаваше въоръжението на противниците, откъде го получават, кой им прави дарения и помощи и какви чужди доброволци се бият на тяхна страна. Такива служби имаха също и сърбите, и хърватите. Както във всяка война, воюващите не само се сражаваха на фронтовата линия, но и пускаха свои агенти сред враговете, които им помагаха да научат повече за тях.
Инженер Сабич, който преди войната работеше в един завод край Сараево, живееше в панелен блок, както много други, и караше “Застава”, беше назначен на този пост още след избухването на конфликта и сформирането на специалната служба. За това му помогнаха неговата интелигентност и комбинативен ум. Тези качества не останаха незабелязани от определени хора и на бившия инженер беше възложена задачата да оглави службата. Сега той живееше в луксозен апартамент в мюсюлманската част на града и караше джип “Чероки”.
- Ако знаех, че ще имам такова посещение, щях да се подготвя предварително – засмя се Еюп и разпери ръце. – За съжаление, мога да ти предложа само кафе.
- Не, благодаря – поклати глава Осман. – Идвам по един въпрос при теб.
- О, въпрос! – учуди се приятелят му. – Значи идваш по работа при мен, а аз си помислих, че искаш да си поговорим за безвъзвратно отлетялата ни младост и да си припомним някои приятни мигове от нея– престорено тъжно каза той.
- Съжалявам, че така се случва – с извинение произнесе Хаджич, но изражението му беше напрегнато, не знаеше как да започне.
- Е, слушам те тогава – каза Сабич и кръстоса ръце на гърдите си.
- Знаеш, че си падам по бриджа. Покрай него се запознах с някои офицери от международните сили в Сараево. Понякога се събираме вечер. Един френски офицер има връзка с момиче от Сараево. Смятали да се оженят, след като войната свърши. Преди около час разбрах, че момичето е изчезнало, французинът е в паника. Търсили са я при приятели, съобщили са на военните полицаи, но няма никаква вест. Излязла е вчера сутринта и повече не се прибрала. Идвам при теб – Хаджич направи пауза, - идвам при теб, защото си помислих, че ти можеш да ми помогнеш.
Еюп слушаше внимателно. Когато приятелят му замълча, той каза:
- Може французинът просто да е омръзнал на любимата си и тя да е избягала от него или да е потърсила друг ухажор.
- Не вярвам – поклати глава лекарят, - връзката им е била сериозна. Човекът е в шок. А и неговата приятелка живее със снаха си и петгодишния си племенник. Те също нищо не знаят за нея, ако е напуснала французина или е отишла някъде другаде, сигурно щеше поне на тях да каже.
На Осман му направи впечатление, че лицето на Еюп изведнъж се промени. Нямаше го вече шеговитото изражение, чертите му се изостриха.
- А теб какво те интересува любовницата на някакъв си французин? Нямаш ли си достатъчно работа в болницата? – тонът на Сабич стана нервен.
Приятелят му го погледна учудено.
- Стана ми жал за него, изглеждаше много изплашен…- каза Хаджич, но Еюп го прекъсна.
- Станало му жал – направи гримаса той. – Някой изплаква пред теб проблемите си и ти като добър самарянин веднага тръгваш да му помагаш. – Сабич се изправи рязко и започна да се разхожда из стаята. – Не мислиш ли, че сега е война, че на фронта убиват хората, а си дошъл да ме занимаваш с любовницата на някакъв французин – говореше гневно той.
Лекарят гледаше приятеля си и недоумяваше за причината на странното му избухване. Чудеше се с какво предизвика тази реакция у него.
Вратата се отвори и постовият се опита да каже нещо, но Сабич му изкрещя да напусне стаята. Той побърза да излезе.
Осман не знаеше дали да си ходи или да даде още подробности за изчезналата приятелка на Доре. Реши, че все пак Еюп трябва да има някакви данни за нея, ако ще съдейства за издирването й.
- Момичето се казва Биляна Алечкович, на двадесет и девет години……
- Стига! – нервно извика Сабич и се обърна към Осман. – Знам как се казва!
- Какво?! – погледна го изумен приятелят му и също се изправи. – Ти знаеш къде е момичето?!
- Да, знам – с малко по-спокоен тон отговори Еюп.
- И…и къде е тя? – пристъпи към него лекарят.
Сабич направи няколко крачки, спря се до шкафа, в дъното на стаята, и се обърна.
- Мъртва е.
- Мъртва….- Хаджич издаде напред глава, без да изпуска от поглед Еюп. – И къде се намира?
- В един апартамент.
- А ти откъде си сигурен, че това е Биляна? – Осман говореше все така с издадена напред глава.
- Познавам я. Преди войната работехме в един и същи завод. Беше инженер – каза Сабич, като гледаше върховете на лъснатите си до блясък черни обувки.
- И защо е мъртва?
- Прерязала си е вените.
- Самоубила се е?! – Хаджич пристъпи към бюрото.
Еюп спря да се любува на обувките си, изчисти някаква невидима прашинка от ръкава на сивото си сако, оправи възела на вратовръзката си и погледна приятеля си.
- Войната изнервя хората, прави ги неуравновесени – Сабич говореше така, сякаш се опитваше да направи психически портрет на социума във военно време.
Осман се доближи до него.
- Защо Биляна си е прерязала вените? – попита той тихо, без да отмества поглед от Сабич.
Елегантният мъж отново стана нервен и започна да се разхожда из стаята.
- Опитвам се да ти обясня ситуацията, а ти само Биляна, Биляна – каза ядосано той и махна с ръка. – Прерязала си е вените, защото е била психически неуравновесена.
Хаджич хвана Сабич за ръкава на луксозното сако и навря лицето си в неговото.
- Еюп, ти криеш нещо от мен, кажи ми истината – говореше тихо и гледаше приятеля си в очите. – Каква е причината момичето да се самоубие и какво прави в този апартамент?
Сабич се опита да измъкне ръкава си, но Осман го държеше здраво.
- Защо се е самоубила? – повтори той.
- Стига! – рязко се издърпа Еюп и направи няколко крачки встрани. – Биляна беше несериозно момиче, още в завода имаше леко поведение, предизвикваше мъжете, обичаше да я ухажват, да й правят комплименти.
Сабич направи пауза, взе си няколко пъти въздух и сложи ръцете си в джобовете на панталона.
- Повярвай ми, Осман – обърна се той към лекаря, - това момиче беше една мръсница. Французинът не е трябвало да се захваща с нея. Тя…ами тя направо страдаше от нимфомания, сама се предлагаше на мъжете.
- Биляна изнасилена ли е била, преди да се самоубие? – Хаджич стоеше неподвижно и гледаше приятеля си.
- Стига, Осман, изнасилена! Как може да бъде изнасилена една жена, която сама прелъстява мъжете, предизвиква ги с поведението си и……..
- Кой е изнасилил Биляна? – гласът на Хаджич беше леден.
- Не мога да приема такава формулировка – завъртя глава Еюп. – Тази жена, Биляна, е предизвиквала неведнъж трима мъже, правела е намеци и те просто не са могли да се въздържат в един момент. Нали ти казах, тя и в завода си беше такава, уличница, всички я знаехме.
- Не вярвам майор Доре да се влюби в уличница и да иска да се ожени за нея. Биляна е работела в хлебарницата на свой роднина. Какви са тези трима мъже, които е предизвиквала?
- Ами, най-обикновени мъже, които тя непрекъснато е дразнела с поведението си – отговори равнодушно Сабич.
- И как точно ги е дразнела, Еюп, говорела им е мръсотии, вдигала си е полата или направо ги е канела в дома си, където живее със снаха си и племенника си и се чудят откъде да намерят храна?
- Хайде, стига с тази история! – Сабич направи жест на досада. – Твоят французин е бил измамен от госпожица Алечкович. Тя го е накарала да се влюби в нея и така го е използвала, а в същото време е спяла с други мъже. Тя си беше нимфоманка още в завода.
- Еюп, защо една нимфоманка ще се самоубива, след като е била сексуално удовлетворена от трима мъже? По твоята логика излиза, че сега Биляна трябваше да прелива от щастие, а не да лежи мъртва в някакъв апартамент. Лъжеш! – изкрещя изведнъж Осман и Сабич стреснато го погледна. – Това момиче е било жестоко изнасилено, щом се е самоубило! – продължаваше да крещи той. Жилите на врата му бяха изопнати. – Ти знаеш кои са насилниците!
- Стига, Осман – започна кротко Еюп, опитвайки се да обуздае приятеля си, – успокой се. Ти винаги си бил емоционален и чувствителен към чуждите нещастия.
Лекарят, целият настръхнал, сграбчи Сабич за раменете и започна да го разтърсва.
- Казвай какво знаеш! – крещеше той. – Казвай! Кой я изнасили?!
Осман беше загубил самообладание и гледаше диво. Ако някой от колегите му в болницата го видеше в този вид, щеше да остане слисан, защото доктор Хаджич имаше репутация на уравновесен и изключително възпитан мъж, който никога не изпуска нервите си.
Изведнъж Сабич с ловко и много добре тренирано движение се измъкна от ръцете на приятеля си и го блъсна назад. Осман политна, но успя да се задържи за шкафа.
Няколко минути двамата мъже мълчаливо се гледаха в очите.
- Еюп, не като приятел, като човек те моля, кажи ми какво се е случило с момичето – гласът на лекаря звучеше глухо, симпатичното му лице изведнъж беше посивяло, набраздено с няколко дълбоки бръчки.
Сабич приглади реверите на сакото си, отиде до бюрото, извади от едно чекмедже пакет цигари, запали и няколко секунди наблюдава дима. Явно размишляваше. После се обърна към Осман и каза:
- Имам братовчед, който живее край Баня Лука, сега е на фронта. Преди няколко месеца неговите съседи сърби са изнасилили дъщеря му и жена му, след това са ги заключили в къщата им и са я запалили. Жените са успели да избягат, но завинаги ще останат обезобразени. Дъщерята на моя братовчед е само на седемнадесет години. – Сабич замълча, загледан през прозореца, после отново се обърна към своя приятел. - Сърбите постъпват по същия начин с нашите жени, Осман, целият свят научи за зверствата им.
- А за нашите не се говори – направи ехидна гримаса лекарят.
- Ние искаме да освободим Босна, да създадем наша държава! – рязко му отговори Еюп.
- От кого да я освободим? Босна не е само наша, тя е и на сърбите, и на хърватите, които живеят тук, на какво основание я искаме само за себе си? – Осман продължаваше да гледа ехидно.
- Сърбите искат да се обединят с Белград…..
- А хърватите със Загреб – прекъсна приятеля си Хаджич. – А ние с кой ще се обединим?
- Ние ще създадем босненска мюсюлманска държава – Сабич погледна яростно към Осман.
- Сърбите и хърватите, които живеят тук, също могат да се нарекат босненци. Те дали ще искат да живеят в такава държава?
- Като не искат, да се махат, да отиват в Сърбия и Хърватска – каза Еюп ядосано.
- А ти вярваш ли, че ние сме мюсюлманска нация, която може да изгради една държава, без да включва в нея останалия етнически състав? Няма етнически чисти държави в света, Еюп, има толерантност и разбирателство, а ние все още не сме се научили на тези неща и затова войната продължава толкова дълго и няма изгледи да свърши скоро – Хаджич говореше тихо и спокойно, сякаш размишляваше на глас, без да се интересува дали някой го слуша.
- Ти защо дойде тогава от демократична и толерантна Америка в дивите Балкани? – попита злъчно Сабич.
- Аз не се занимавам с политика, аз съм лекар, а тук започна война и имаше нужда от такива като мен.
- О, да! Отново добрият самарянин, хуманистът, който помага на страдащите, а нека другите си цапат ръцете с кръв!
- Всеки сам избира с какво да се занимава – спокойно отговори Осман.
Мъртвата Биляна беше закарана в моргата. Обезобразеното от побоя лице я правеше неузнаваема. По цялото й тяло имаше следи от садистична жестокост. Насилниците, за забавление, бяха резли дългата й коса. На някои места се виждаше кожата на главата.
Хаджич предположи, че след като са се гаврили с момичето до насита, извергите са се уморили, заключили са го в едната стая на апартамента и са заспали. Биляна е искала да прекрати мъките си и да не даде възможност повече да я насилват и е прерязала вените си със счупена бутилка.
Сабич не каза на Осман кой е изнасилил Биляна, но лекарят се досети, че това не е случайно криминално престъпление, щом приятелят му прикриваше извършителите.
Майор Доре изпадна в шок, когато видя мъртвата си, изтерзана любима. Хвърли се върху тялото й и се разрида с глас. Наложи се Паркър и Хаджич със сила да го откъснат от нея. Англичанинът едва сдържаше гнева си при вида на тази извратена жестокост. Прибра се в квартирата си и за първи път в живота си се напи до безсъзнание.
След няколко дни Доре се яви пред главнокомандващия френските войски в Сараево и помоли да бъде изпратен в родината си. Всички знаеха за трагедията на своя колега и молбата му беше уважена. Той се върна във Франция и не след дълго напусна армията. Започна работа като служител в туристическата агенция на свой роднина. Когато понякога близки и приятели го питаха какво представлява Босна, бившият майор или не отговаряше, или сменяше темата.