Доктор Каменов превърза рамото на ранения войник, даде няколко указания на сестрата и се запъти към лекарския кабинет. В движение започна да сваля бялата си престилка. Освен този ранен, в медицинския пункт нямаше други спешни случаи. Двама войника със сериозни рани бяха откарани тази сутрин към Сараево. Щеше да се поразходи из селото и да поприказва с военните, можеше да научи нещо ново за сраженията, за обстановката в страната.
Иван отвори вратата на кабинета и се изненада, когато видя, че доктор Хаджич е вътре.
- Очаквах те да дойдеш утре – каза той и окачи престилката си на закачалката. – Има само един ранен, но аз го оправих, в момента положението е спокойно.
Отиде до малката масичка и погледна в термоса. Видя, че няма кафе и въздъхна.
- Явно тук има само кафемани и за мен почти винаги не остава нищо, все пристигам последен – произнесе подчертано тъжно Иван и започна да отваря разни шкафове и чекмеджета.- Спомням си, че имаше едно бурканче нескафе….къде ли е отишло….- говореше той и продължаваше да търси. – А случайно ти да ми носиш от Сараево някакъв бразилски подарък във вид на едри, кафяви зърна, все пак вие сте столица, а ние провинция? – попита Иван, обръщайки се към колегата си, но усмивката му угасна.
Доктор Хаджич седеше на един стол, вперил поглед в стената и изглеждаше така, сякаш не забелязва нищо около себе си. Имаше не толкова уморен, колкото измъчен вид. Приличаше на човек, който се терзае от нещо или търси някакво решение, но стига само в задънена улица. На Иван му направиха впечатление двете дълбоки бръчки около устата на сараевския му колега, при последната им среща тези бръчки ги нямаше.
Най-накрая Каменов успя да измъкне от дъното на един шкаф малко бурканче с нескафе, погледна го със светнали очи и го целуна.
- Този път имах късмет! – въздъхна облекчено той. – Слава богу, че никой не го е намерил досега! Криех го за черни дни. – Поглади с ръка бурканчето.- Ще пиеш, нали? – попита той, но доктор Хаджич въобще не го чу. Продължаваше да стои неподвижно, все така вперил поглед в стената.
Каменов се подвоуми малко, реши, че Осман сигурно има някакви проблеми и най-добре да не го разпитва. Може би по-късно щеше да му сподели какво го измъчва. Напълни едно канче с вода от чешмата и включи малкото бързоварче. В селото имаше вода и ток и това беше голямо предимство.
След като водата се стопли, Иван извади две чашки, отвори бурканчето с нескафе и сложи скромно по една лъжичка в чашките, помисли малко, въздъхна и сложи по още половин. Вносът на кафе в сегашна Босна не беше чак толкова голям, колкото в мирновременните години.
- Иване, как мислиш, кой ще спечели войната? – попита неочаквано доктор Хаджич.
Иван се изненада, спря да разбърква кафето и се обърна. Колегата му гледаше към него и за миг на Каменов се стори, че погледът на Осман много прилича на погледа на доцент Колев. Същите тъжни очи, сякаш те гледат, но не те виждат и блуждаят далече-далече оттук.
- Ами….не знам – произнесе българинът, - не съм пророк.
- И все пак, сигурно си мислил за това. В момента те питам съвсем приятелски – каза след кратка пауза Хаджич, - забрави, че аз принадлежа към едната етническа група. Според теб, кой е в правото си да наследи Босна?
Иван съвсем забрави за кафето, седна на изтъркания кожен диван и преплете пръсти.
Колегата му го наблюдаваше, очаквайки отговор.
- Е, аз съм страничен човек…. – започна неуверено Каменов.
- Кажи ми мнението си като страничен човек – прекъсна го Хаджич.
- Никоя от страните не отстъпва, а Босна е една. Може би….може би трябва да се разберете някак – каза Иван и като помисли малко, добави. – Все пак, толкова време сте живели заедно, значи не е невъзможно….
- Мислиш ли, че след тази война хората ще могат отново да заживеят заедно, както преди? – Осман говореше тихо.
- Ако трябва да бъда искрен, не съм сигурен – пое си дълбоко въздух Иван и го издиша. – Но, това което и на мен не ми е ясно, е защо толкова дълго продължи войната. Другите републики, които се отделиха от Югославия, някак по-бързо решиха проблемите си, само Босна не може….
- В другите републики нямаше такова етническо разделение….А ти…а ти на чия страна си? – Хаджич погледна колегата си в очите. – Смяташ ли, че ние, мюсюлманите, сме прави, като искаме да създадем своя мюсюлманска държава?
- Е, ти започна съвсем насериозно – махна с ръка Иван, опитвайки се да смени темата. – Аз не съм политически анализатор, а на всичкото отгоре съм и българин. Но, скъпи колега – засмя се малко пресилено той, - и ти не си професионален политик. Ние лекарите сме далеч от всичко това.
- Не сме далеч, Иване, щом и двамата сме в Босна. Аз оставих работата си и семейството си в Щатите и дойдох тук, а ти си тръгнал да носиш медикаменти на воюващите, значи и ти, и аз сме имали някакви мотиви да го направим. Аз живея от десет години в Щатите, имам хубава жена, две чудесни деца и въпреки това дойдох в Босна. Ти също си имал свой живот и работа в България, дори тази война не те засяга, но си рискувал, за да придружаваш пратката. Защо?
Иван мълчеше и не знаеше какво да отговори, въобще не беше очаквал да започне такъв разговор със своя колега.
- Знаеш ли – започна Хаджич, - аз реших да се върна в Щатите при семейството си. От началото на конфликта съм тук, повече от две години, но не виждам смисъл да остана. Тази война е най-жестокото нещо, което е преживяла Босна в своята вековна история, дори турското робство не ни е нанесло такива щети. Ние се бием брат срещу брат, човек трябва да дойде тук, за да разбере смисъла на понятието братоубийствена война. Ние не сме просто сърби, мюсюлмани и хървати, Иване, ние сме един народ. Тук са живели нашите прадеди, деди, нашите родители, тази земя е на всички нас и никой няма право да претендира, че е по-босненец от другия.
Хаджич млъкна и се замисли. Имаше толкова сломен и измъчен вид, че на Каменов му стана жал. Самият той беше дошъл в Босна, за да търси Елена, конфликтът между воюващите не го интересуваше особено много, само използваше обстоятелствата, за да стигне до бившата си жена. Но този мъж, този мъж срещу него страдаше, защото дори и да живееше в Щатите, Босна беше негова родина.
- Войната ни накара да оскотеем – каза отново Осман, гласът му беше глух. – Породи у нас животинска жестокост, която дори самите ние не сме подозирали, че притежаваме. По световните медии непрекъснато се говори какви зверства извършват сърбите – той направи пауза и изведнъж повиши тон. – И ние вършим престъпления, и хърватите също, на всички ни ръцете са опръскани с кръв, на всички….Ако сега западните страни ни подкрепят нас, мюсюлманите, и нападат сърбите, не се знае дали утре сърбите няма да станат техни фаворити, а ние да изпаднем в немилост, вдругиден може на ред да са хърватите ….ние просто сме играчки в ръцете на великите, те ни управляват! – Хаджич се беше оживил и говореше разпалено. – Твоята страна засега е спокойна, но не се знае в бъдеще какво ще стане, Великите сили може да решат и там да се породи конфликт, защото на тях така ще им бъде изгодно. Повярвай ми, Иване, войната в Босна няма да бъде последната война на Балканите, ще има и други….Някой беше казал, че Балканите са барутният погреб на Европа….не сме барутният погреб, други държави искат ние да сме барутен погреб, за да не станат те такъв…..а ние….а ние все още не можем да осъзнаем как си играят с нас.
Осман млъкна и наведе глава. Каменов забеляза, че ръцете на колегата му леко треперят, по челото му имаше едри капки пот. Българинът беше объркан, тази тирада, която чу, го накара да мисли, че у доктор Хаджич става нещо, може би се бореше с някаква догма, опитваше се да преодолее предразсъдък, насаждан у хората години наред.
Мисълта на Осман се блъскаше като затворена птица в четирите стени на абсолютно бяла стая. За миг чуваше разговори навън и й се струваше, че някой ще дойде и ще отвори заключената врата, но разговорите отминаваха и постепенно заглъхваха, никой не влизаше в стаята и не пускаше птицата. Тя пърхаше с криле, удряше се в идеално белите стени и все й се струваше, че на някоя от стените има прозорец. Понякога долавяше говор и започваше да се надява, че някой ще влезе и няма да е повече сама, но всичко си оставаше само илюзия. Стените бяха без прозорци, вратата беше здраво заключена, а от много отдавна други живи същества не минаваха покрай стаята.
Доктор Хаджич стана от стола и отиде до прозореца. Обедното слънце напичаше немилостиво стъклата. На фона на ярката светлина лицето на лекаря имаше още по-измъчен вид. Не беше се бръснал от няколко дни.
Още при първата си среща с Хаджич Иван остана с впечатлението, че сараевският лекар е интелигентен, уравновесен и уверен в себе си човек, който крачи смело по пътеката на живота и не се страхува от предизвикателствата на съдбата. Сега го виждаше в съвсем друга светлина. Дори желанието му така набързо и изведнъж да се върне в САЩ говореше, че нещо сериозно се е случило с него, което го правеше да изглежда сломен и несигурен. Каменов не се сещаше каква може да е причината за промяната в поведението на колегата му, но каквато и да беше, Осман я изживяваше тежко, тя го преобразяваше до неузнаваемост. Наблюдавайки го, българинът не можеше да повярва, че това е мъжът, с когото разговаря при последната им среща преди седмица.
- Знаеш ли – неочаквано произнесе Иван, - аз не дойдох тук като придружител на хуманитарна пратка, това беше само претекст, за да вляза в страната.
Осман се обърна към колегата си и го погледна малко учудено. Погледите на двамата мъже се срещнаха.
Каменов се подвоуми и реши да каже истината за своето идване в Босна. Интуитивно чувстваше, че Хаджич е не само интелигентен, но и почтен човек.
Осман изслуша внимателно разказа на Иван, накрая леко се усмихна с една малко тъжна усмивка и каза:
- Все си мислех, че криеш нещо, оказах се прав.
Доктор Хаджич обясни на коменданта на селото, че се налага българският лекар да отиде в Сараево и че там имат спешна нужда от медицински кадри. Комендантът разреши, но при условие, че Хаджич поеме отговорността за това преместване. Осман прие.
В Сараево Хаджич се свърза с един свой познат, военен, който се занимаваше с размяната на пленници. Беше го лекувал преди време. Военният се съгласи да преведе българина в сръбската част срещу петстотин щатски долара. Иван се чувстваше доволен, че предвидливо взе със себе си сериозна сума пари.
На раздяла Осман каза:
- Пожелавам ти успех, приятелю. Намери жена си и се върнете в България. – Помълча малко и добави. – Искам да ти кажа още нещо. Вие, българите, и ние, босненците, си приличаме по много неща, историята ни в някои моменти е еднаква, не позволявайте това да се случи и във вашата страна. Всъщност, не трябва да се случва никъде повече на Балканите. За останалата Европа ние винаги ще си останем балканците, които не могат да поделят полуострова, на който живеят. Не зная дали някога ще прекратим нашите разпри и претенции един към друг, но ако това не се случи, винаги ще бъдем народи второ качество. А другите, другите просто ще ни наблюдават, ще ни презират и ще подръпват конците на поредните си марионетки.
В момента Иван не разбра много добре защо Осман му каза всичко това, но по-късно се увери колко прав е бил колегата му.
Двамата мъже се разделиха – Каменов беше преведен в сръбската част, а Хаджич се върна в САЩ при семейството си.
Повече не се видяха.
Преди да отпътува, Осман се срещна със снахата на Биляна и й даде почти всичките пари, които имаше. Младата жена го гледаше стреснато и не знаеше дали мюсюлманинът се шегува или наистина й ги дава.
- Вземи ги – каза Хаджич и пъхна банкнотите в ръката на Вера, - светът не е чак толкова голям, колкото ни се иска да бъде. Някога може и аз да изпадна в затруднение, а ти да ми помогнеш.