Елена гледаше през прозореца падащия сняг и зиморничаво се свиваше. Лекарският кабинет се отопляваше с една малка печка, но дървата свършиха вчера и сега температурата в стаята не надвишаваше повече от пет-шест градуса. За отоплението в медицинския пункт се грижеше фелдшерът Бекир, но от една седмица той не беше в селото, а Борисова не знаеше от кого да поиска дърва и дали въобще ще й дадат. Предпочете да понася мълчаливо студа, пък и болните не се оплакваха. Явно бутилките с алкохол, които се въртяха между тях, ги правеха по-издръжливи на ниските температури.
Тази вечер беше Рождество Христово, а след няколко дни идваше 1995 година.
Лекарката понечи да се отмести от прозореца, но се загледа в група войници, които водеха десетина жени към един камион. Всичките бяха бременни и това състояние ги правеше по-тромави и трудноподвижни. Войниците псуваха и ги блъскаха в камиона. Една от бременните залитна и падна. Войникът до нея започна да я рита, но тя продължаваше да лежи, хванала корема си с ръце. Останалите жени, като видяха това, подпирайки се една на друга, побързаха да се качат в каросерията.
Елена изскочи от медицинския пункт и се затича към камиона. Бременната продължаваше да лежи, стенейки тихо. Беше на не повече от двадесет години. Лекарката се наведе към нея, но един юмрук я блъсна в рамото и тя отскочи настрана.
- Нямаш работа тук! – озъби й се Али и побутна лежащата жена с ботуша си.
Елена не му обърна внимание и коленичи до бременната. От носа на момичето течеше кръв.
- Казах ти да се махаш! – изрева Али и ритна Борисова в гърба. – Нямаме нужда от помощта ти!
Лекарката падна на земята по лице, но бързо се изправи и застана срещу войника.
- Слушай, изрод нещастен, това момиче има нужда от помощ! – разкрещя се като обезумяла тя. – Детето, което носи в корема си, може да е и твое дете! Какви зверове се извъдихте, гадове такива!
Елена беше побесняла от гняв. Подобни сцени на жестокост към пленниците виждаше не за първи път от вече няколкомесечния си престой в лагера, но винаги кръвта й кипваше и не можеше да се въздържи.
- Ти кой наричаш изрод, ма ? – пристъпи заплашително към Борисова Али.
- Теб, червей нещастен, дето нямаш право да ходиш по земята! – кресна в лицето му Елена и го заплю.
Войникът почервеня и изду ноздри. Ако не беше забраната на Байрамович - никой да не закача лекарката, щеше да я смачка от бой. Тази кучка започна да си позволява прекалено много. С нетърпение очакваше мига, когато привилегиите й щяха да отпаднат и тогава с удоволствие щеше се разправи с нея.
- Ще ми паднеш ти един ден! - изсъска Али и избърса с ръкав лицето си.
- Какво става тук?- приближи се към групата Исмет.
- Тя има нужда от помощ! – посочи с ръка към бременната Елена.
Байрамович се наведе и хвана китката на лежащото момиче. То вече не стенеше, очите му бяха затворени, само една пулсираща на врата му веничка показваше, че все още е живо.
- Трябва да я вкараме вътре! – обърна се към Исмет Елена и хвана момичето за раменете, но Байрамович я дръпна. Направи знак на двама войника да се приближат, каза им нещо тихо и те повлякоха бременната по земята.
- Чакайте, къде я водите? – викна лекарката и тръгна след войниците, но Исмет стисна лакътя й.
- Нямаме нужда от теб! – отсече той и задържа погледа си върху Борисова.
- Но тя е бременна, аз…..
- Връщай се в пункта! – тихо заповяда Исмет, продължавайки да я гледа в очите. – Можете да тръгвате! – извика след няколко секунди на войниците в камиона и се запъти към близката къща.
Елена погледна безпомощно след мъжете, които влачеха бременното момиче. Тялото оставяше тъмна криволичеща следа по рехавата снежна покривка.
Шофьорът запали камиона. Жените в каросерията, свити една до друга, наблюдаваха с безизразни лица падащия в навечерието на Коледа сняг.
Борисова стоеше неподвижно, отпуснала ръце. Снежинките се сипеха върху нея и я покриваха. Незасегнати оставаха само две малки ивички по бузите й. Те започваха от очите и свършваха надолу към брадичката й.
Али хвърли поглед към Елена, ухили се цинично, показа й среден пръст и се качи в камиона. Тя не помръдна. Дълго стоя на улицата, оставяйки на снега да я засипва, после бавно тръгна към сградата, в която се намираше медицинския пункт.
Борисова знаеше къде водят бременните. Воюващите използваха религиозните си празници, за да се атакуват, а тази вечер беше християнският празник Рождество Христово. По традиция православните сърби спазваха юлианския календар, според който Коледа беше отбелязана на шести януари, но имаше и такива, които зачитаха общохристиянския празник на двадесет и четвърти срещу двадесет и пети декември. В тази нощ сръбските войници сигурно нямаше да бъдат толкова бдителни, а техните противници използваха такива моменти. Жените щяха да копаят окопи, а после да изпълняват ролята на жив щит срещу врага. Мъжете отсреща спираха стрелбата, когато видеха наредените в редица бременни жени.
Елена беше чела много книги за немските концлагери по времето на Втората световна война, беше гледала десетки филми на тази тема, дори последния филм, който гледа, преди да дойде в Босна, беше “Списъкът на Шиндлер”, но тук, в това село, видя на живо какво представлява човешкият садизъм. А той нямаше граници, проявяваше се по различни начини и в различни извратени форми, кадрите от зверствата в Босна, които се показваха по медиите, бяха само малка част от него. Младата жена не таеше никакви съмнения, че другите два етноса постъпват по-хуманно с пленниците си. Насилието предизвикваше ново насилие.
В началото на своето пребиваване в селото Борисова непрекъснато трепереше и сълзите сами се стичаха от очите й, запушваше ушите си, за да не чува виковете за помощ и дрезгавите ругатни на войниците. Всяка вечер, когато женските писъци цепеха нощта, се свиваше в някой ъгъл и изпадаше в шок. Имаше моменти, в които не можеше да контролира действията си, ръцете й започваха силно да треперят и не беше в състояние да зашие най-обикновена рана или да постави инжекция. В такива ситуации фелдшерът я освобождаваше за час – два, докато си възвърне равновесието. На Елена й правеше впечатление, че Бекир гневно стискаше зъби, когато чуваше какво става в пленническия лагер, но продължаваше да работи.
Борисова лекуваше само мюсюлманските войници, няколко пъти й се случи да се занимава и с хървати, но на пленниците й беше забранено да оказва помощ. Често ставаше свидетелка как носят поредния умрял към общата яма в края на селото и го засипват с вар като предпазна мярка срещу зарази.
Беше подчинена на Бекир, той се водеше за шеф на импровизираната болница, но фелдшерът си даваше сметка, че Борисова е по-голям специалист от него и не се държеше началнически с нея. На младата жена й правеше впечатление, че колегата й не участваше в оргиите на войниците. Веднъж дори чу как той намеква на Байрамович, че подчинените му са започнали да прекаляват с насилието, но Исмет го изгледа с присвити очи и злобно осече, че не е негова работа какво правят военните. Оттогава фелдшерът само стискаше зъби и гледаше изпод вежди, когато започваше поредното изтезание.
Лагерът беше разделен на две – мъжко и женско отделение. Мъжете – пленници не бяха само военни, имаше и цивилни, взети при атаката на някое село. Мюсюлманите ставаха особено агресивни след военни загуби. Те връхлитаха в помещенията и започваха да изливат яда си върху нещастниците. В такива моменти Елена запушва ушите си и се криеше в мазето на медицинския пункт. Крясъците, които се чуваха от лагера, я кара да забравя дори собственото си име. В речника нямаше слова, които можеха да опишат истината. Думите “ужас” и “ад” не звучаха достатъчно силно. Ако Данте беше жив, щеше да допълни нова глава към прочутата си поема и тя щеше да се нарича “Десетият кръг на ада”, а този десети кръг се намираше в Босна.
Повечето жени-пленнички бяха бременни. Войниците ги изнасилваха, докато започне да им личи бременността и след това ги отделяха в друго помещение. Гледаха на тях вече като на ненужни, пращаха ги да копаят окопи или да застават като щит пред оръдията на сърбите. Тези, в напреднала бременност, биваха разменяни за мюсюлмански пленници. Жените се връщаха при своите, раждаха децата си и ги даваха за осиновяване. Повечето от тях бяха съвсем млади жени и момичета. Не искаха да отглеждат плода в утробата си, който беше продукт на насилие, садизъм и нечовешко страдание. Много от жените умираха още в лагера. Останалите живи им завиждаха, смятаха ги за щастливки.
“ Насилието е попило в земята на Босна – мислеше си Елена, - сигурно и сърбите, и хърватите постъпват по същия начин с пленниците си.”
Доктор Борисова влезе в медицинския пункт и погледна в помещението на болните. Бекир го нямаше и сега тя отговаряше за хората. В такива моменти Байрамович обичаше да й прави внезапни проверки, все си мислеше, че лекарката християнка не полага достатъчно грижи за мюсюлманските пациенти.
Някои от войниците гледаха телевизия, други играеха карти, а една бутилка с водка минаваше от ръка на ръка, но мъжете бързо я скриха, след като видяха, че лекарката идва при тях. Елена се направи, че не забелязва, попита ги как се чувстват, провери температурата на едно момче с бинтована ръка и даде лекарствата на съседа му по легло. Понякога тя се вглеждаше в лицата на мъжете, които лекуваше и те й се струваха абсолютно същите като на сръбските войници край Модрачко езеро – повечето бяха под четиридесетгодишна възраст, небръснати и готови да се бият с противника до последна капка кръв. Всеки от тях сам знаеше с какво войната е обременила съвестта му.
Войниците, които идваха в пункта, се отнасяха с респект към Борисова. Повечето знаеха или по-късно научаваха, че преди това е била при сърбите, но въпреки това не променяха отношението си към нея, а и тя се стараеше да им помогне, вадеше куршумите от телата им, шиеше раните им, превързваше ги. Някои от тях си позволяваха цинични подмятания зад гърба й, но само толкова. Исмет беше издал заповед лекарката да не се третира като пленничка и никой от войниците в селото да не я закача. Той прецени, че в лагера има достатъчно жени, а българката им е необходима, фелдшерът не беше достатъчен.
Имаше моменти, в които Елена се чувстваше гузна, че тя единствена от колежките си в санаториума се спаси. Това чувство й причиняваше страдание, много сълзи и неспокойни сънища, изпълнени с чудовищни кошмари. Останалите медицински сестри бяха закарани в женското отделение в лагера и още същата вечер мюсюлманските войници изляха върху тях ненавистта си към другия етнос. Една от бившите колежки на Борисова се обеси след няколко дни, а две бяха изпратени преди месец в друг лагер. Съществуваше и такава практика някои от жените да ги местят в различни лагери, това обикновено бяха по-младите и по-красиви пленнички. У Елена дори попадна един документ, в който пишеше, че изброените жени се дават на разположение на войската в съответното поделение и при непокорство от тяхна страна военните могат да използват и по-груби методи.
Преди години Борисова и Иван гледаха филм, направен по романа “Време разделно”, в който се възпроизвеждаше историята на потурчването на българското население в Родопите. Жестокостта и натурализма на сцените накараха някои от зрителите да напуснат киносалона. Елена и Иван, тогава все още женени, останаха до края, но след като излязоха навън, дълго вървяха по улицата, без да си проговорят. Беше късна есен, започна да пръска дъжда, а те крачеха мълчаливо един до друг в тъмнината. В Босна Елена гледаше този филм на живо, без грим и изкуствени декори. Дълъг филм, продължил повече от две години и половина.
Лекарката излезе от помещението на болните и се качи на втория етаж, в стаичката, която й бяха дали за живеене.
Босна продължаваше да стои на леглото в същата поза, както я остави преди няколко часа. Сандвичът на масата беше недокоснат.
- Ти не си яла нищо – каза Елена, седна до нея и постави ръката си на раменете й.
Момичето не помръдна, гледаше с безизразно лице към стената, а от устата й се стичаше слюнка. Лекарката внимателно я избърса и нежно погали косата й, но тя не реагира.
Лили не успя да направи нищо за Босна и тя остана в лагера заедно с другите пленнички. Няколко седмици по-късно момичето полудя, спря да говори, издаваше само звуци или крясъци, правеше странни движения и въртеше главата си във всички посоки. Отначало войниците помислиха, че се преструва, удряха я с пръчки, дърпаха косата й, давеха я в един кладенец, но тя продължи да се държи по същия начин. Започнаха да се чудят как да се отърват от нея, след като разбраха, че е полудяла. Елена, с намесата и на Лили, настоя пред Исмет да позволи на Босна да живее при нея. Той се съгласи, щом лекарката настояваше да се занимава с лудата, още повече, че Борисова не искаше допълнителна дажба за приятелката си, разделяше своята с нея. Понякога и французойката носеше по нещо. С всеки изминал месец бременността на Босна започваше да личи все повече и сега беше в петия месец. Фелдшерът Бекир снабди Елена с успокоителни лекарства, които тя даваше на своята приятелка и така момичето спря да буйства. Лекарката се грижеше за Босна, хранеше я, къпеше я като малко дете, а когато беше при болните, момичето оставаше в стаичката неподвижно и безмълвно, гледащо в една точка с изцъклен поглед.
Елена отчупи парче от сандвича и го сложи в устата на Босна. Тя започна бавно да дъвче.
- Хайде, скъпа – говореше й нежно Борисова и я хранеше, - не бива да стоиш гладна. Хайде още една хапка.
Босна послушно отваряше уста и ядеше всичко, което Елена й даваше. Когато изяде сандвича, Борисова избърса устата й, наля чаша вода и й помогна да я изпие. Момичето не говореше, оставяше се покорно в ръцете на лекарката.
- Навън вали сняг – каза Елена. Въпреки че Босна мълчеше, тя й говореше.- Искаш ли да видиш как падат снежинките?
Борисова подхвана приятелката си за раменете й я заведе до прозореца. Босна гледаше със същия изцъклен поглед, без да мига.
- Виж, всичко стана бяло – шепнеше Борисова и се опитваше да се усмихне, а сълзите напираха в очите й. – Тази вечер е Коледа, Босна. Когато беше малка, какво най-много си искала да ти донесе Дядо Коледа? – И без да дочака отговор, продължи. – Аз много исках да ми донесе цветни флумастери в голяма пластмасова кутия. Бях виждала такива у един мой съученик, баща му работеше в Западна Германия. Целият клас му завиждаше, а аз може би най-много. Тогава в България нямаше флумастери, бяха само вносни. На една Нова година обаче желанието ми се изпълни. Сестрата на майка ми, която живееше в Сараево, ми донесе същите флумастери като на моя съученик. Беше ходила във Франкфурт и ми ги купила оттам. Тогава си мислех, че съм най-щастливият човек на земята, седмици подред спях с флумастерите до главата си, не смеех да рисувам с тях, за да не ги изхабя.
Елена замълча и се замисли. Защо ли си спомни тази история от детството? Струваше й се, че това е било много-много отдавна, в някаква друга реалност, както всичко случило се с нея допреди една година и половина. Медицинска академия, колегите, Иван, Филип, всички те се мяркаха от време на време като смътни образи от предишен живот, който е останал назад в миналото. А и самата тя вече не беше сигурна дали е живяла този предишен живот или просто си въобразява.
Борисова чу стъпки и се обърна към вратата.
Влезе Лили. Босна продължаваше да стои срещу прозореца, без да помръдва.
- Нося ви нещо – каза французойката и сложи на масата найлонова торбичка, в която имаше парче кашкавал, един хляб и бурканче конфитюр. – Не успях да взема повече – повдигна извинително рамене тя.
- Благодаря ти – промълви Елена и погледна торбичката. – И това е достатъчно.
Борисова беше научила с какво се занимава Лили и какви са връзките й с мюсюлманския командир. Отначало не можеше да повярва, че тази изключително красива жена е убийца, но от респекта, с който войниците произнасяха прякора й “Снайперистката”, разбра, че сигурно е много добра професионалистка. Отначало беше смаяна от това разкритие и започна тайно да наблюдава Лили, но някак не можеше да я свърже с представата си за професионален убиец. Що се отнася за другата жена в селото, Ерика, не се съмняваше, че стрелбата по живи мишени й доставя удоволствие. Елена избягваше да се среща с германката, а ако това беше неизбежно, се опитваше бързо да я отмине. За разлика от нея, Ерика се спираше и дълго и продължително я гледаше изпод вежди. Лекарката бързаше да се скрие от погледа й. В тази жена имаше нещо много примитивно и отблъскващо, което я отвращаваше и плашеше едновременно. И въпреки че вършеха една и съща работа, красивата французойка беше съвсем различна. Елена не знаеше дали наистина Лили обича Исмет, но й правеше впечатление, че тя има някаква власт над него. Мюсюлманският командир беше подчинен на красотата й може би, нещо подобно но красавицата и звяра, както ги беше нарекла. Понякога се чудеше, че страховитият Байрамович, от когото трепереха не само пленниците, но и неговите хора, беше в състояние да изпитва нормални човешки чувства. Виждаше как в някои моменти Исмет е доста грубо с Лили, крещеше, заповядваше й, но само толкова. Сякаш нещо, невидимо на външен вид, което беше по-силно от него, го спираше да прояви жестокостта си към нея. На Борисова й се струваше, че той страда от тази своя слабост, но не може да я пребори. Лили, за разлика от него, се държеше спокойно и хладнокръвно, дори когато той я нагрубяваше и разкъсваше с жълтите си очи и това още повече го озлобяваше и караше да губи контрол. Красивата французойка може би се забавляваше със слабостта на своя любовник.
Благодарение на Лили Елена и Босна се хранеха прилично. Също благодарение на нея Исмет позволи на Босна да живее при лекарката. Преди два месеца Али издебна, когато Борисова беше сама в служебната стая и я нападна. Съвсем случайно Лили минаваше покрай медицинския пункт и успя да предотврати изнасилването. После издейства от Байрамович заповед, с която да се забранява на войниците да закачат лекарката.
- Какво толкова си се загрижила за тази българка? – беше я попитал скептично Исмет.
- Грижа се, защото ако се случи нещо с нея, няма кой да лекува теб и хората ти, Бекир е само фелдшер, а аз не мога да лекувам, аз зная само да убивам – отговори му троснато Лили.
Байрамович реши, че в селото наистина има нужда от лекар, затова по-добре да оставят българката на мира.
- Хайде да си легнеш – каза Елена и заведе Босна до походното легло в ъгъла.
В стаята имаше още едно подобно легло, на което спеше тя самата.
Момичето послушно легна, Борисова събу обувките му и го зави.
Лили следеше двете жени с поглед.
- Тази вечер ще дойде доктор Милутинович – каза тя.
Елена я погледна. Беше чувала от фелдшера това име, но нито познаваше самия човек, нито знаеше какво общо има с това село.
- Бекир го няма, ще трябва ти да му помагаш – продължи Лили и допълни. – Исмет ме прати да ти кажа.
- Този доктор Милутинович идва да работи в болницата ли? – попита малко учудено Борисова, защото името на лекаря беше сръбско. Ако мюсюлманите искаха да доведат лекар в селото, той сигурно щеше да бъде също мюсюлманин.
- Не съвсем – погледна през прозореца Лили. – Той идва само от време на време – каза тя, все така с гръб към Елена.
- Щом се налага, ще му помагам – повдигна рамене Борисова, - но в момента няма тежко болни. Вчера докараха двама, но аз се….
- Не става въпрос за болни – прекъсна я французойката, без да се обръща.
- А за какво тогава?– приближи се до нея Елена.
- Доктор Милутинович – произнесе Лили и се отдели от прозореца, - доктор Милутинович търгува с човешки органи.
- С човешки органи…- повтори лекарката и погледна изумено.
- Главно бъбреци и черни дробове.
Французойката избягваше погледа на Борисова.
- А той… – запъна се Елена, - а той органите от пленниците ли ги взема?
Лили кимна.
- И преди това Бекир му е асистирал? – гледаше я вторачено младата жена.
Лили отново кимна.
- Този доктор Милутинович е сърбин и взема органи от сръбски пленници, като влиза във връзка с мюсюлманските военни, така ли? - тихо попита Борисова.
- Предполагам, че контактува и с хърватите, а може би и със сърбите?
- И къде пласира органите?
- Сигурно в Западна Европа – отговори Лили и седна на единствения стол. – Милутинович е много богат.
- Байрамович печели ли от това?
Лили кимна.
- А Бекир?
- Не.
Елена не можеше да повярва на това, което чу.
- Но тук няма необходимата база за подобни операции – по-скоро на себе си произнесе тя.
- Има – тихо каза Лили. – В пристройката на тази сграда.
До медицинския пункт наистина имаше едноетажна пристройка, в която Елена никога не беше влизала, защото винаги стоеше заключена. Сега разбра за какво служи тя.
- А ако откажа да участвам в това …в това чудовищно дело? – не можа да намери точната дума Борисова и погледна към Лили.
- По-добре не го прави. Знам, че ти е трудно да приемеш този факт, както и на мен, когато научих, но…. – французойката помълча, - но нямаш избор, ще те принудят и с отказа си нищо няма да спечелиш, а може да пострадат много повече хора.
- Не могат да ме принудят за това! – изведнъж повиши глас Елена и погледна гневно към събеседничката си.
- Могат, повярвай ми – тъжно поклати глава тя.
- Ще ме убият, е добре, нека ме убият, но няма да участвам в това – все така ядосано говореше лекарката.
- Няма да те убият, има други начини да те принудят – тихо каза Лили и погледна в земята.
- Какви други начини? – не се предаваше Елена, твърдо решила да откаже да асистира на търговеца на човешки органи.
- Исмет ще започне да убива един по един пленниците, докато не се съгласиш – изрече на един дъх Лили.
Елена изумено я погледна.
- Теб – след няколкоминутна пауза произнесе тя, - теб така ли те принуждава да участваш в сраженията?
Лили кимна, без да вдига глава.
- Господи! – прошепна лекарката и не можа да удържи сълзите, които сами започнаха да се стичат по лицето й.
Французойката беше хванала кичур от косата си и нервно го навиваше да пръста си, разпускаше го и пак започваше да го навива.
Навън снегът беше покрил покривите, дворовете, улиците. Белотата се ширеше навред. Едно врабче се сви в ъгъла на перваза и скри главата си с крило.
- Във Франция работех като учителка по физическо, но ме уволниха – започна изведнъж Лили. - Станах сервитьорка в един бар и там срещнах мой състудент, влюбихме се. Той участваше в програмата. Но ни се наложи и на двамата да напуснем – тя замълча и после пак продължи. – Останахме без работа, без пари. Тео, моят приятел, познаваше един хърватин, който наемаше снайперисти за Босна. Нямахме друг изход, а и заплатата беше доста сериозна. Решихме да постоим известно време в Босна и като спечелим пари, да се върнем обратно във Франция. Пратиха ни в Яйце. Ние заставахме с Тео на позициите, но не стреляхме по хората, а във въздуха и после казвахме, че сме убили по няколко човека. Но Ерика, тя също беше наемничка там, разбра номера ни и докладва на началника. За наказание ни пратиха в Мостар да се сражаваме с мюсюлманите. Градът беше превзет, а Тео го убиха.
Лили млъкна и прехапа долната си устна. В стаята беше тихо, чуваше се само равномерното дишане на спящата Босна. Елена не снемаше поглед от французойката.
- Исмет и хората му ме плениха и видяха френския ми паспорт –тихо продължи Лили. - Аз казах, че съм френска преподавателка по източноевропейска история и култура, попаднала случайно в конфликта. Те ми повярваха и ме заведоха в едно село. Там живях сравнително спокойно до момента, в който в селото пристигна Ерика. Беше преминала на страната на мюсюлманите. Дълго време се крих от нея, дори станах любовница на Исмет. Виждах какво правят с пленените жени, страхувах се не от смъртта, а от ужаса, който щях да изживея преди това. Въпреки че се криех от Ерика, един ден тя ме видя и каза на Исмет. Оттогава ме вземат по време на сраженията. Един войник винаги стои до мен и следи дали стрелям по врага или във въздуха. Отначало не исках да участвам в битките, но Исмет ми каза, че ще започне да убива пленници един по един, докато се съглася. Така ме принуди.
Лили стана от стола и отиде до прозореца. Елена я наблюдаваше.
- А ти откъде знаеше да боравиш с оръжията и да стреляш точно? – неочаквано попита лекарката.
Лили се обърна, помълча малко и тъжно се усмихна.
- Бях в националния отбор по стрелба на Социалистическа република Румъния – каза тя без излишен патос. - Останах във Франция, както и почти всичките ми румънски колеги, по време на едно състезание, когато бях на деветнадесет години. Тео също беше в отбора по стрелба. Във Франция получих гражданство, омъжих се и по-късно се разведох, но запазих френската фамилия на бившия си съпруг. Успях да изчистя румънския си акцент и така се превърнах в истинска французойка.
Борисова наблюдаваше мълчаливо събеседничката си.
- Аз също се разведох – изведнъж каза тя. – Нямам деца от брака си.
- И аз нямам – погледна я Лили.
Жените замълчаха, всяка замислена за нещо свое.
До врабчето на прозореца застана още едно. Двете птички се притискаха една в друга с настръхнала перушина.
- Ако откажеш да асистираш, ще те принудят – каза Лили и се запъти към вратата.
Елена мълчеше.
- Искаш ли да знаеш как наричат Милутинович? – попита французойката и без да дочака отговор, добави. – Доктор Дракула – и излезе.
Доктор Дракула пристигна с микробус, снабден с хладилна камера. Елена беше смаяна, когато го видя. Тя си мислеше, че ще се срещне с някакъв кръвожаден и страшен индивид, чийто външен вид заслужено да оправдава прякора му, но очакванията й се оказаха съвсем различни от истината. Доктор Милутинович беше около петдесетгодишен, висок, елегантен, леко оплешивял на темето. Носеше очила със златни рамки и от цялата му външност се излъчваше достолепие и изисканост. Приличаше на истински английски лорд, съвсем случайно попаднал в някакво мизерно босненско селце, и единствено благодарение на вродения си аристократизъм джентълменът успяваше да запази хладнокръвие и да не се поддаде на емоции, породени от отблъскващата действителност.
Милутинович пристъпваше напето, облечен в дълго, тъмно, кашмирено палто, небрежно преметнал бял шал. Около него се носеше уханието на скъп парфюм. Само придружителят на доктор Дракула разваляше донякъде изтънчения му фасон. Мъжът, който го следваше неотлъчно, беше висок около метър и деветдесет и имаше вид на леко еволюирала горила. Дори Байрамович, в сравнение с него, приличаше на безобиден, квартален майтапчия. Самият Милутинович, както и военните от селото, не разговаряха с еволюиралата горила. Тя просто вървеше по петите на своя шеф и от време на време хвърляше наоколо погледи изпод вежди. Лекарят, за разлика от своя придружител, се държеше съвсем естествено, говореше непринудено с военните и често показваше блестящите си зъби. Беше свалил дясната си ръкавица и се ръкуваше с познатите. Добре поддържаните нокти, както и всичко останало, показваха, че Милутинович е човек, чието първо хоби е да се грижи за себе си.
Доктор Дракула беше посрещнат от Исмет и още няколко военни. В поведението на мюсюлманите, включително и в това на Байрамович, се чувстваше респект към пристигналия. Исмет говореше любезно, гледаше нормално, без да показва жълтия си поглед, с който при други обстоятелства смразяваше кръвта на пленниците, и дори се усмихваше сдържано. Очевидното уважение, с което мюсюлманите се отнасяха към един сърбин и то по време, когато хората от двете общности воюваха на живот и смърт, беше меко казано озадачаващо.
Лили наблюдаваше посрещането на Милутинович от прозореца на къщата, в която живееха с Исмет. Тя знаеше, че на нейния любовник никак не му беше приятно да угодничи, но просто всяка среща с доктор Дракула му носеше сериозни приходи в щатски долари. При възможността за такава печалба, дори и Байрамович беше съгласен да изтърпи няколко часа сервилност. А и Милутинович обичаше околните да засвидетелстват уважение към собствената му персона. От друга страна, на Исмет му беше ясно, че в момента в Босна има много места, които могат да предложат на доктор Дракула това, от което той се нуждае, и затова се стараеше да потисне омразата си към сърбите и любезно се усмихваше на шегите на лекаря.
- Не очаквах такава изненада! – възкликна, искрено учуден Милутинович и изгледа Елена.
- Налага се тя да замести Бекир – отговори с неудоволствие Байрамович, без да се обръща към младата жена.
Лекарят наблюдаваше Борисова и по устните му се плъзна лека усмивка. “ Виж го ти този Исмет – мислеше си той, - намерил си е не само красива любовница, но и красива лекарка.”
- Разбрах, че сте българка – каза с любезен тон Милутинович, без да спира да наблюдава Елена. – Каква е специалността ви?
Борисова все още не можеше да се отърси от новината, че в лагера се прави търговия с човешки органи и тя трябва да участва в това дело. По принцип, подобен род операции се извършваха на много места, но това ставаше, когато човек е болен и всеки момент ще умре, а има здрави органи, които могат да помогнат на друг пациент да живее. Умиращият даваше съгласието си неговите органи да бъдат присадени на друг човек, но това беше доброволен акт. Органи се вземаха и от хора, жертва на нещастен случай, но с бъбреци или черен дроб в добро състояние. Тогава се искаше съгласието на близките органите да бъдат трансплантирани на някой нуждаещ се. Но това, в което Елена трябваше да участва, се наричаше престъпление и може би думата не беше достатъчно силна. На нея й беше ясно, че отстраняването на един черен дроб например, се налага да се извърши не по-късно от петнадесет минути след смъртта на дарителя, в противен случай органът получава необратими увреждания и става неизползван. А това означаваше, че някой от пленниците трябва да бъде нарочно умъртвен, за да му се вземе черният дроб. Изисканият на вид доктор Дракула идваше именно за това. На него му трябваха органи, а тук, в лагера, такива имаше в изобилие.
Елена стисна устни и не отговори на въпроса на Милутинович.
Исмет изгледа младата жена със смразяващ поглед.
- Разбирам поведението ви – каза след известна пауза лекарят. Гласът му звучеше спокойно. – Това, че трябва да участвате в отстраняване на човешки органи, сигурно ви шокира, но има хора, които спешно се нуждаят точно от такава трансплантация.
Милутинович замълча, свали очилата си, извади снежнобяла кърпичка и започна да ги бърше. Той седеше на бюрото в служебната стая на медицинския пункт. Беше разкопчал палтото си и отдолу се подаваше част от марковия му тъмносин костюм. Ризата и вратовръзката, в тон с костюма, най-вероятно бяха купувани от някой луксозен бутик в Париж или Лондон.
Исмет беше препречил вратата с тялото си, сякаш се страхуваше Елена да не избяга, и я разкъсваше с поглед. Единствено присъствието на лекаря го караха да се въздържи от физическа намеса спрямо непокорната българка. Мислеше си, че нищо няма да го спре да се разправи с нея, както сам си знае, ако тя откаже да съдейства на Милутинович и той отиде на друго място да търси това, за което беше дошъл.
Борисова избягваше да гледа към Байрамович. Неговата първична злоба и дива омраза бяха явни, но мъжът с вид на изтънчен джентълмен не беше по-малко страшен. Външното лустро само криеше истинското чудовище.
- Съжалявам, че Бекир не е тук, но така се случи – обади се с дрезгав глас Исмет и изгледа зловещо Елена.
- Не, няма защо да съжаляваш - отговори Милутинович и леко се усмихна, - мисля, че ще се разберем с колежката. Всъщност – разтвори ръце той и под левия му ръкав се подаде верижката на ролекса, - аз не зная вашето име.
- Елена Борисова – тихо произнесе младата жена и спря погледа си върху Милутинович.
- О, Елена… като Хубавата Елена от старогръцката митология! Ще бъда искрен, това име много ви отива.
Лекарят или не забелязваше, или съзнателно не обръщаше внимание на враждебността на Борисова.
Сигурно в определени среди и подходяща обстановка доктор Милутинович минаваше за светски ухажор, овладял тънкостите на изискания флирт, но Елена не оцени тези негови качества. Тя замълча и наведе глава. Странно, но точно в този момент си помисли за Иван. Може би никога повече нямаше да го види.
- Простете ми – продължи със същия тон Милутинович, - но вие приличате повече на фотомодел, отколкото на лекарка. Бихте ли ми казали все пак каква е специалността ви и къде сте завършили?
На Исмет започна да му се струва, че разговорът с българката продължи прекалено дълго. Излишната любезност на Милутинович към нея никак не му допадаха. Търпението му започна да се изчерпва и направи няколко нервни движения, но лекарят не го забеляза.
- Завършила съм в София, преди да дойда в Босна, работех в Медицинска академия – произнесе Елена с леден глас.
- Медицинска академия! – възкликна Милутинович и лицето му светна. – В такъв случай не може да не познавате доцент Пламен Даскалов, бяхме състуденти и големи приятели с него. Ах, младост, младост! – каза той и погледна замечтано през прозореца.
Пламен Даскалов, бивш преподавател на Елена, беше един от най-известните сърдечно-съдови хирурзи в България. Спомни си, че колегите й говореха за него, че е завършил медицина в Белград, навремето спечелил някаква стипендия и заминал за Югославия. Студентите го харесваха, защото беше толерантен с тях по време на изпит и не обичаше да пише двойки.
- Сега е вече професор – каза Елена. – От две години е ректор на един медицински институт в България.
- Винаги съм казвал, че Пламен ще направи голяма кариера – съвсем искрено се зарадва на новината Милутинович, - беше рядко трудолюбив и много амбициозен. Живеехме заедно в една стая в общежитието, не се отделяше от книгите, дори отказваше да идва на купоните, които правехме. Видяхме се преди пет-шест години на “Златни пясъци”, тогава той беше все още доцент. Прекарахме чудесно, моите дъщери и децата на Пламен се сприятелиха, съпругите ни си допаднаха.
Лекарят говореше съвсем непринудено, като човек, който си спомня с носталгия за “доброто старо време”. Надали професор Даскалов можеше да си представи с какво се занимава сега неговият някогашен състудент, мислеше си Елена.
- А вашата специалност каква е, да не сте и вие сърдечно-съдов хирург? - попита Милутинович.
- Коремна хирургия – каза Борисова с все същия студен глас и враждебно изражение.
- Господи Исусе Христа! – възкликна мъжът, стана от стола и пристъпи към Елена. – Не съм и предполагал, че ще попадна на толкова подходящ специалист като вас, колежке.
Името на Исус Христос, произнесено от устата на Милутинович, прозвуча като кощунство за младата жена.
- И Бекир си вършеше работата – обади се Исмет, недоволен, че сърбинът продължава да води празни разговори с българката. Той не се интересуваше нито от общите познати на двамата, нито от това къде е прекарвал Милутинович летните си отпуски. Искаше работата да се свърши по-бързо, Дракула да му даде обещаната сума и да си заминава с органите си. Хората на Байрамович чакаха лекарят да тръгне на обиколка из лагера и да посочи пленниците, които трябва да бъдат умъртвени.
- След като се запознахме – усмихна се Милутинович и потри ръце, – можем да започнем работа.
- Не желая да участвам в това дело! – изведнъж извика Елена. – Вие не сте никакъв лекар – застана тя пред сърбина и го погледна в очите, - вие сте чудовище! Не можете да ме принудите! – изкрещя и плю в лицето му.
Милутинович спокойно извади снежнобялата си кърпичка и се избърса. Не показа и най-малък признак, че е ядосан или поне обиден.
- Ще ви оставя да си поговорите – каза той на Исмет, без да променя любезното си изражение. – Дамата е малко нервна – усмихна се на Борисова, кимна възпитано и с елегантна походка се запъти към вратата.
Байрамович едва изчака лекарят да излезе, с няколко крачки стигна до Елена и стовари юмрука си в лицето й. Тя залитна към дивана, Исмет се нахвърли върху нея и я стисна с две ръце за гърлото.
- Слушай ме сега добре – каза той с хрипкав глас, - ако провалиш сделката ми с Милутинович, ще видиш на живо какво означава ад. Един по един ще дера пленниците пред теб живи, ще извадя копелето от корема на лудата ти приятелка и след това ще се захвана с теб. Разбра ли ме?
Очите на Исмет бяха жълти и страшни, Елена се задушаваше.
- Чу ли? – изхриптя той и стисна още по-силно младата жена за гърлото. – Искам добре да разбереш, че тук ти си никоя, ти си моя робиня и ще правиш това, което аз ти заповядам. Ясен ли съм? – извика Исмет и я разтърси.
Елена не откъсваше очи от него. Притокът й на въздух почти беше спрял, чувстваше, че скоро ще се задуши. Може би бяха последните й минути, но нямаше да се моли на този звяр, искаше да запомни всяка черта от лицето му и да го проклина и на оня свят. Една тъмна завеса бавно се спускаше пред погледа й.
Изведнъж Исмет пусна Борисова. Младата жена се задави, тъмната завеса изчезна и тя видя, че мъчителят й излиза от стаята. Остана да лежи на дивана, а кръвта от носа й се стичаше по бялата престилка.
Не можа да прецени колко време е минало, когато Байрамович влезе, бутайки пред себе си Босна. Момичето въртеше уплашено очи и се дърпаше.
- Виждаш ли приятелката си – приближи се към Елена Исмет, в дясната си ръка държеше голям нож, - ще извадя копелето й, ако продължаваш да се инатиш.
Босна започна да издава звуци, подобни на стенание, и да се дърпа още по-силно, като видя ножа.
Борисова понечи да стане от дивана, но Байрамович я блъсна надолу.
- Ще продължаваш ли да се инатиш, питам те за последен път? – наведе се към Елена той и я прониза с жълтите остриета на очите си. – Ще асистираш ли на Милутинович?
Лекарката бързо кимна.
- Отговори ми, да или не? – продължаваше да забива остриетата в нея Исмет.
- Да – с прегракнал глас произнесе Елена и като преглътна, добави, - но ще пуснеш приятелката ми.
Жълтите остриета постепенно се прибраха, Байрамович се изправи и сложи ножа в калъфа на колана си.
- Излез, Милутинович те чака!– каза заповеднически той.
Елена бавно се надигна от дивана, държейки се за гърлото. Преди да излезе, се обърна към Исмет.
- Няма да закачаш Босна, достатъчно се гаврихте с нея.
- Не ми е потрябвала – каза той и хвърли презрителен поглед към момичето. То се беше свило до шкафа и гледаше страхливо ту към единия, ту към другия.
Когато Борисова отиде при Милутинович, той се направи, че не забелязва нито кръвта по престилката й, нито отпечатъците на гърлото й и с присъщото си добро настроение каза:
- Радвам се, че с Исмет намерихте компромисно решение.
Младата жена само стисна зъби и нищо не отговори. Ако някога успееше да се измъкне оттук, щеше да информира всички лекарски съюзи и медицински сдружения по цял свят за деянията на доктор Милутинович.
Останалите няколко часа за Елена преминаха като кадри от зловещ филм на ужасите, сътворен от извратената фантазия на режисьор-садист. Бедата беше, че тя изпълняваше реална роля в този реален филм, главната изигра блестящо и без капка угризения на съвестта доктор Дракула. Единствената утеха за Борисова беше, че може би като се съгласи да асистира на Милутинович, успя да спаси живота не само на Босна, но и на другите пленници, които Исмет се канеше да изтезава, докато тя каже да. А Елена не се съмняваше, че Байрамович щеше да го направи. Сега също имаше жертви, но отказът й щеше да доведе до бавната и мъчителна смърт на двойно, тройно и дори четворно повече нещастници.
Милутинович, следван от придружителя си с вид на еволюирала горила, оглеждаше безцеремонно пленниците и посочваше подходящите донори. Мръсната работа беше оставена за войниците на Байрамович. Особен ентусиазъм прояви един слабоват муджахедин, който с точен замах прерязваше гърлата на избраните мъже и жени.
Кървавите сцени се редяха като насън пред очите на Елена. Ръцете й бяха започнали отново да треперят и тя полагаше свръхчовешки усилия, за да се овладее.
Пристройката към медицинския пункт, която беше винаги заключена, се оказа много добре оборудвана операционна зала, специално подготвена за дейността на доктор Дракула.
Милутинович отстраняваше органите на умъртвените пленници под звуците на музика. Явно това беше известно на Байрамович, защото той не се изненада, когато хирургът постави касета в приготвения за целта касетофон.
В операционната бяха само двамата хирурзи, Исмет и еволюиралата горила стояха отвън, зад остъклената стена, и наблюдаваха. За разлика от Елена, която действаше като сомнамбул, Милутинович работеше съвсем уверено и от време на време пригласяше на някоя от любимите си арии.
Мария Калас извисяваше неповторимия си гласа в известната ария “Каста Дива” от операта “Норма”. Милутинович направи с прецизно движение разрез на корема на младия мъж, лежащ върху операционната маса. Опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си, Елена охлади черния дроб с изстуден разтвор. Героинята на Белини с красиви извивки изплакваше участта си. Хирургът умело проникна през плътния плексус от нерви и съединителна тъкан и отдели стената на чернодробната артерия. Преодоля изкусно най-голямата трудност при вземането на черния дроб – дисекцията на чернодробната и цьолиачна артерия. Изпълнението на Мария Калас, оперната прима, беше съвършено. Хирургът махна канюлата от порталната вена и за миг с блажено изражение се заслуша в последните звуци от изповедта на Норма. По-бяла от престилката си, Елена сложи черния дроб в стерилна пластмасова торба и я постави в изстудени солеви разтвори.
Борисова много харесваше Мария Калас. Най-напред купуваше всичките й грамофонни плочи, после касети, а от няколко години и компакт дискове. Навремето, като студентка, преди да тръгне за изпит, изслушваше прочутата ария на Норма. Казваше, че гласът на божествената певица й вдъхва кураж и увереност.
Сега Елена полагаше усилия да координира движенията си и да не се строполи на пода в операционната. Една гореща вълна се движеше от корема до гърлото й, проникваше в мозъка й и кънтеше в ушите й. “Каста Дива” звучеше като зловещо опело, изпълнявано в ада.
Няколко часа преди Рождество Христово на двадесет и четвърти срещу двадесет и пети декември доктор Милутинович и придружителят му напуснаха селото. Органите на мъртвите вече пленници пътуваха към място, където човешкият живот имаше много по-голяма стойност, отколкото в Босна. Само с този трансфер хирургът щеше да плати едногодишното обучение на двете си дъщери в престижен английски колеж. А Милутинович посещаваше периодично и други подобни места с неограничен брой донори на човешки органи. Въпреки войната, мирисът на парите надделяваше над етническата вражда и превръщаше представители на сражаващи се една срещу друга общности в коректни бизнес партньори.
След като Милутинович си замина, Елена се прибра в малката си стаичка. Босна се беше завила презглава с одеялото и страхливо поглеждаше през една пролука. Когато видя, че приятелката й влиза, тя се успокои и след известно време заспа.
Борисова седна в края на походното легло и застина. Така я намери и Лили. Тя се досещаше какво може да изпитва лекарката след тази среща с доктор Дракула и й донесе половин бутилка водка.
- Знам, че не пиеш, но все пак ще ти я оставя. – Лили сложи бутилката на масата и допълни. – За всеки случай. И аз се чувствах така, когато за първи път ме принудиха да убивам.
Постоя още малко и излезе, предполагаше, че Елена иска да остане сама.
Борисова се напи. Алкохолът за няколко часа й помогна да преодолее кошмара, в който взе участие.
Лили се върна в къщата и с отвращение погледна Исмет, който броеше печалбата си от Милутинович.
- Малко ще се поразходя – каза тя и тръгна към вратата.
- Не искаш ли да останеш с мен? – учуди се Байрамович. Той искрено се надяваше, че ако не друго, поне парите, които вече беше натрупал, щяха да привлекат Лили към него.
- Тази вечер е празник, ще потърся в селото параклис или нещо подобно, което все още не е разрушено – натърти предизвикателно на последните си думи младата жена и хвана дръжката на вратата.
- Няма да ходиш сама, ще кажа на някой от хората ми да дойде с теб – изгледа я намръщено Исмет.