Жак Доре караше военния джип по неосветените улици на Сараево. Снегът не беше почистен и гумите леко се хлъзгаха по заледената настилка. Той внимаваше и същевременно се стараеше стрелката на километража да не пада много надолу вляво. Бавното придвижване вечер из града не беше желателно. Вече имаше няколко нападения над чужденци, главно журналисти и наблюдатели на конфликта. Кражби, мародерства и пълна анархия се ширеха в града от началото на войната. Различни криминални по-големи и по-малки групи и банди се криеха в полуразрушените сгради. Имаше военни полицаи, но техният брой бе недостатъчен, за да се възстанови предвоенния обществен ред в града. Жителите избягваха да се движат сами, след като се стъмни, или въобще не излизаха.
Майор Доре караше на дълги светлини и се опитваше да избегне най-големите дупки по разровения от снарядите път. Наоколо се стелеше непрогледна тъмнина. Хората покриваха прозорците си, за да не се вижда и най-малката светлина, която можеше да привлече нечий мерник. Французинът се ориентираше по река Миляцка. Назъбените очертания на бомбардираните сгради напомняха за зловещите легенди, в които се разказваше за свърталища на духове и призраци.
След около петстотин метра, в началото на моста, Жак Доре спря за проверка пред един пропускателен пункт. Войната раздели Сараево на две части – мюсюлманска и сръбска, връзката между тях беше Мостът на братството и единството. Доре си мислеше, че в названието на моста има някаква зла ирония над всичко, което ставаше в момента в Сараево и в цяла Босна. Дали тези, които някога бяха предложили това име, са могли да допуснат, че един ден мостът, сякаш напук, вместо свързваща линия ще се превърне в разделителна пропаст между сърби и мюсюлмани.
Контролът между двата района на града беше изключително прецизен. Военната полиция бдеше цивилното население да не преминава от едната част в другата. Заловените дезертьори се наказваха жестоко. Най-много опити за прехвърляне правеха сърбите, останали в мюсюлманската част. Тяхната участ беше доста незавидна и те търсеха всички възможни начини, за да отидат при своите. Тези, които имаха все още някакви пари или ценности, подкупваха патрулиращите и така успяваха да преминат. По-бедните, останали без никакви средства, действаха на риск и късмет.
Постът, пред който спря майорът, беше сръбски. Той отиваше към мюсюлманската част. Военните от ЮНПРОФОР и чуждите журналисти имаха право да преминават разделителната линия, но нямаха право да извеждат със себе си хора от местното население. Правеше се изключение единствено за деца, останали сираци по време на войната. Няколко международни фондации се грижеха тези деца да напуснат страната и да бъдат изпратени за осиновяване в Западна Европа. Но, понякога, военните от двете страни спираха екстрадирането на сираците. Хуманитарните конвои, които преминаваха бариерата, се съпровождаха от сини каски.
- Моля, документите! – показа се едно голобрадо лице на прозореца на джипа и веднага грейна в усмивка, щом видя Доре. – Добър вечер, господин майор – каза на френски войникът.
- Добър вечер, Мило – отвърна му французинът. Той познаваше голобрадото момче, защото често преминаваше през поста.
Доре извади пакет цигари и протегна ръка към войника, който побърза да се възползва от предложената щедрост. Цигарите бяха дефицитна стока в Сараево.
Майорът поднесе запалката си към войника, после запали и своята цигара.
- Вчера нашите хора са отвоювали един регион в Северна Босна – с гордост каза момчето. То говореше на доста сносен френски.
- Честито! – с леко снизхождение в гласа отвърна Доре. За разлика от своя английски колега Паркър той се опитваше да проникне в същността на босненския конфликт и виждайки какви са международните настроения, не смяташе, че Великите сили ще оставят сърбите дълго да се радват на победите си. Но естествено не сподели тези свои мисли с момчето.
- Господин майор – наведе се по-напред към отворения прозорец на джипа голобрадият войник, - може ли да ви помоля за нещо.
- Аз съм на твоите услуги, Мило! – усмихна се Доре и галантно се поклони.
Той винаги се спираше да поговори с момчето, ако то е на пост, когато преминаваше в другия район на града. Ненавършилият осемнадесет години тийнейджър с пушка на рамо му беше много симпатичен. Веднъж Мило му каза, че иска да стане авиоинженер и преди войната е участвал в кръжок по авиомоделизъм.
- Може ли да ви помоля да предадете нещо на близките ми? – започна несигурно момчето. – Те останаха в мюсюлманската част, майка ми и двете ми по-малки сестри. Баща ми е на фронта.
Майорът погледна учудено момчето. Мило не беше му споменавал досега, че има близки от другата страна.
- Стига да мога, ще го предам – съгласи се французинът.
Войникът извади едно пакетче, опаковано с кафява амбалажна хартия и го подаде на офицера.
- Тук съм написал адреса- каза той и протегна към Доре парче хартия.
- Минавал съм по тази улица – сети се майорът, след като погледна адреса. – Мисля, че наблизо има училище, нали?
- Да, има училище – зарадва се Мило. – Моля ви, бихте ли предали това на майка ми. Тя се казва Весна, Весна Нонкович.
- Ще го предам, Мило. Още тази вечер ще го предам.
- Благодаря ви, господин майор – блеснаха в тъмното очите на момчето и като помълча няколко секунди, прехапа устни и добави с малко смутено изражение. – Кажете на майка ми, че съм добре.
- Бъди спокоен, ще й кажа, че си заприличал на истински Рамбо – намигна му приятелски Доре.
Мило се усмихна, майорът му махна с ръка и потегли. Докато караше, разгърна амбалажната хартия от единия край. Все пак на война не можеше да се доверява прекалено, дори и на един тийнейджър. В пакетчето имаше две консерви. Момчето беше заделило от дажбата си, за да изпрати малко храна на близките си. На Доре му стана тъжно и бързо мушна консервите в джоба си.
След няколкостотин метра спря отново. Това беше постът на мюсюлманите.
- Документите! – строго нареди един глас и в рамката на прозореца се показа брадясало мъжко лице.
Доре подаде документите си. Мъжът ги гледа дълго и на няколко пъти хвърли изпитателни погледи на техния притежател.
- Отворете багажника! – нареди брадатият мъж.
Военнослужещите от ЮНПРОФОР можеха да преминават постовете, но местните военни имаха право да проверяват колите им. Това се правеше с цел да не бъде укрит някой дезертьор.
Доре излезе от джипа и отвори багажника. По време на престоя си в Босна той беше понаучил някои думи и изрази на сърбо-хърватски. Брадатият войник и още един негов другар погледнаха в багажника и направиха знак на французина, че може да потегля. Той бързо се качи в колата. След две-три минути извади адреса, който му даде Мило, погледна го още веднъж и зави надясно. Улицата, на която живееха близките на момчето, не се намираше много далеч оттук.
Майорът подмина училището с изпочупени стъкла и спря пред една тъмна сграда. Излезе от джипа, огледа пустата улица и се качи на втория етаж. Там имаше две врати. Доре извади малко фенерче и освети табелките. На една от тях разчете надписа на кирилица Нонкович. Французинът похлопа на вратата. Отвътре се чуха стъпки и приглушен говор.
- Мадам Нонкович!– извика Доре. – Аз приятел на ваш син Мило – продължи на сърбо-хърватски той. – Ваш син дава нещо за вас.
- Кой сте вие? – чу се плах женски глас зад вратата.
- Аз съм французин…Мило мой приятел – майорът се опитваше да звучи дружелюбно. – Моля, отворете.
- Какво искате? – гласът отвътре беше все така недоверчив.
- Нося подарък за вас от Мило.
Чу се тих говор и вратата леко се открехна. Показа се една жена с разтревожено лице и свещ в ръка. Доре се опита да си придаде най-ведрия вид, на който беше способен.
- Аз френски офицер от ЮНПРОФОР, приятел на Мило – говореше ухилено на развален сърбо-хърватски той. Искаше да разсее всякакви съмнения у майката на своя голобрад приятел.
Жената го гледаше изпитателно в светлината на свещта. Зад гърба й надничаха две еднакви детски главички.
- Това ваше….от Мило – каза офицерът и връчи пакетчето на жената. Помисли малко и й подаде и листчето с адреса.
Тя погледна пакета, освети със свещта листчето и физиономията й се промени.
- Вие сте се срещали със сина ми? Как е той, моля ви, кажете ми? Добре ли е? – жената хвана Доре за ръката.
Без да разбира всичко, майорът се досещаше какво може да го пита майката на Мило. Започна да търси нужните думи и изрази наум, но тя го прекъсна:
- Моля, влезте …..Каква съм и аз…..Влезте, влезте – подкани го сръбкинята и мъжът прекрачи прага.
Влезе в една стая с плътно покрити прозорци, в която светеше газена лампа. Седна на фотьойла, който му предложи госпожа Нонкович, а тя се настани на дивана срещу него. Еднаквите момиченца, застанали в един ъгъл, наблюдаваха гостенина, без да откъсват поглед от него.
- Ваш син добре – усмихна се широко Доре. – Аз виждам Мило тази вечер…преди идвам тук.
- Видели сте сина ми тази вечер? – жената се наведе напред. – Как е той?
- Мило много добре. Поздрави за вас и …ааа… – Доре не можеше да се сети за думата – деца…ааа…
- За сестрите му – помогна госпожа Нонкович на французина. – Те са близначки.
И без това уточнение майорът разбра, че сестричките на Мило са близначки. Те бяха около седем-осемгодишни, със същите чипи нослета като своя по-голям брат само че с кестеняви коси. Мило имаше пшениченорусата коса на майка си.
- Как изглежда сина ми? Много ли е отслабнал? Не съм го виждала от една година! – задаваше въпросите един след друг майката на Мило.
Доре предположи, че жената наближава четиридесетте, синът й много приличаше на нея. Сестричките явно бяха взели повече черти от баща си.
- Мило добре. Истински мъж, истински Рамбо – бодро говореше майорът, знаейки, че майката попива всяка дума за своя син.
Доре успя да разгледа стаята и на шкафа забеляза няколко снимки. На една от тях широко усмихнат млад мъж прегръщаше симпатично момиче с дълга руса коса. Французинът си помисли, че през този период Мило сигурно още не е бил роден. До тази снимка имаше друга. На нея голобрадият му приятел държеше модел на малък самолет и гледаше наперено в обектива.
- Синът ми искаше да стане авиоинженер – каза госпожа Нонкович, забелязвайки, че гостенинът гледа снимката. – Господи, дали ще видя пак детето си!– изхлипа тя и сложи ръка на очите си.
На Доре му стана тъжно. В речника си нямаше достатъчно думи, с които да успокои жената и затова се протегна, взе ръката й в своята и се усмихна.
- Мадам, Мило добре. Той истински мъж.
Двете момиченца, притаени в ъгъла, не откъсваха очи от майка си и непознатия.
- Съжалявам, че няма с какво да ви почерпя – избърса сълзите си Весна Нонкович и притеснено се усмихна на гостенина. Той разбра какво му казва и побърза да стане.
- Няма нужда, мадам. Аз само даде подарък за вас.
Доре пристъпи към вратата, после спря, бръкна във вътрешния си джоб, извади три банкноти по сто германски марки и ги подаде на жената.
- Моля, вземете….за храна – каза с известно неудобство майорът. Знаеше, че тези пари могат да осигурят храна за няколко дни на близките на Мило.
Жената гледаше смутено парите и не се решаваше да ги вземе.
- Моля, вземете - подкани я Доре, но тя продължаваше да стои нерешително.
Най-неочаквано едното момиченце пристъпи към офицера, изгледа го отдолу нагоре, взе парите и бързо ги мушна в джобчето на якето си.
- Мария! – възкликна майката.
- За децата, мадам,…..купи храна….моля – каза французинът и отвори вратата.
- Поздравете сина ми. Кажете му, че сме добре, да се пази! – отново се просълзи жената и добави. – Благодаря ви, господине!
Сестричките на Мило бяха застанали до майка си. Момиченцето, което взе парите, помаха на Доре. Той се върна, целуна двете деца по бузките, целуна и ръката на смутената им майка, обърна се и заслиза по стълбите.
Навън духаше студен вятър, от който очите се насълзяваха. Улицата беше заледена и човек трябваше да внимава, за да не се подхлъзне. Няколко мюсюлмански войника минаха покрай французина, изгледаха го подозрително и продължиха. Той се качи в джипа и завъртя ключа на таблото. Минаваше десет часа и Биляна сигурно отдавна го чакаше.
От два месеца майорът се срещаше с двадесет и девет годишната жителка на Сараево Биляна. Запознаха се случайно. Младата жена теглеше количка с току-що напълнени туби с вода, но едно от колелетата неочаквано се счупи. Жак Доре случайно минаваше оттам и побърза да помогне на красивата сараевка. Оттогава започна и връзката им. Почти винаги, когато имаше възможност, майорът отиваше в мюсюлманската част, за да се срещне със своята приятелка. Той се влюби в нея още при първата им среща, когато тя го поглeдна смутено и му поблагодари за помощта. Доре се потопи в синевата на очите й и не пожела да излезе повече оттам. Биляна също го обичаше. Двамата бяха решили да се оженят, когато войната свърши и искрено се надяваха това да стане по-скоро. Французинът никога не беше се женил, а любимата му имаше един предишен краткотраен брак без деца.
Доре спря на познатата улица и изключи мотора. Приятелката му живееше на четвъртия етаж в един панелен блок. Тук също нямаше ток и както навсякъде, прозорците бяха плътно закрити.
С лявата ръка майорът държеше фенерчето и осветяваше пътя пред себе си, а дясната беше пъхнал в джоба и стискаше дръжката на пистолета. Неосветените входове представляваха добро убежище за всякакви криминални елементи. Съседният блок беше полуразрушен и няколкото оцелелите стени стърчаха грозно и заплашително, сякаш всеки момент ще се срутят над случайните минувачи.
Доре светеше с фенерчето и стъпваше внимателно. Спря се на четвъртия етаж и почука познатия сигнал на вратата отдясно.
- Жак, ти ли си? – попита предпазлив женски глас отвътре.
- Аз съм, скъпа – отговори майорът.
Чу се превъртане на ключ и врата се отвори. Показа се една висока, стройна фигура, хвърли се в прегръдките на мъжа и го издърпа навътре.
- Знаеш ли откога те чакам? Бях започнала да се притеснявам – усмихна се младата жена, обвивайки с ръце врата на любимия си. Доре я целуна нежно и леко я побутна към вътрешността на апартамента.
Биляна беше инженер и преди войната работеше в един завод в Сараево, но още в първите месеци на конфликта, заводът попадна под атаките и сега от него бяха оцелели само два-три склада. Преди време тя изкара едногодишна специализация в Марсилия и затова с Доре нямаха проблеми при контактуването.
Майорът и приятелката му влязоха в стаята. И тук, както в повечето домове, имаше газена лампа. Симпатичната млада жена, която кърпеше някаква дреха, се ръкува с французина. Тя беше снаха на Биляна.
- Здравей, Вера! – усмихна се французинът. – Къде е Бобан? – попита той и жената му направи знак, че малкият й син спи. Снахата на Биляна не знаеше френски.
- Сигурно си измръзнал – каза приятелката на Доре и докосна ръцете му. – Гладен ли си?
- Не, вече ядох – отговори уклончиво майорът. Не искаше да ощетява любимата си. Биляна, снаха й и петгодишният Бобан преживяваха главно с храната, която им носеше. Той знаеше това и затова никога не ядеше, когато беше у тях.
Вера постоя още няколко минути, после се извини и отиде в стаята си. Не искаше да притеснява зълва си и приятеля й.
В апартамента живееха само тримата – двете жени и момченцето. Братът на Биляна се биеше на фронта, баща й беше починал две години преди войната, а майка й умря, покосена от снайперистки куршум, преди около година. Бащата на Биляна беше сърбин, а майка й мюсюлманка, но това никога не беше представлявало проблем за тях. Приятелката на Доре и три години по-големият й брат растяха като нормални деца, родителите им никога не се караха за религии. Това, че единият е сърбин, а другият мюсюлманин, се приемаше за нещо съвсем естествено. Снахата на Биляна пък беше наполовина хърватка и братята й сега се сражаваха на хърватска страна.
- Искаш ли сладки? – попита младата жена. – Пресни са, тази вечер ги донесох.
От време на време тя ходеше да помага в хлебарницата на вуйчо си и оттам се снабдяваше с хляб, а понякога носеше и сладкиши.
Доре седеше до приятелката си и я галеше по косата. Биляна беше най-прелестното създание в живота му. Благославяше мига, в който я срещна. Искаше войната да свърши по-скоро, да се оженят, да имат куп деца и всичките с тъмносини очи като майка си.
- Имате ли достатъчно храна? – поинтересува се той.
- Да, благодарение на теб – усмихна му се Биляна и свря лицето си в неговото.
Французинът я придърпа по-близо до себе си.
– Какво стана със снаряда? – попита неочаквано тя. – Открихте ли откъде е дошъл?
Интересуваше се за снаряда, който преди няколко дни падна на пазара “Маркале” и уби и рани десетки цивилни.
- Руснаците са направили свои изследвания и са открили, че е дошъл от североизток – отговори малко замислено майорът.
На самия него това твърдение му се виждаше доста абсурдно, но пък преди време беше имал възможност да се увери в перфектната техника на руските си колеги.
- Искаш да кажеш, че е дошъл от мюсюлманските позиции?
- Така излиза.
- А ти на какво мнение си? – рязко се обърна Биляна към Доре. – Смяташ ли, че мюсюлманите са го пратили?
- Не знам – поклати глава офицерът, - това също е възможно. Руснаците имат много добра техника. Ти какво мислиш?
- Съвсем не изключвам да са мюсюлманите. Те непрекъснато се опитват да изкарат противниците си най-големите изверги и убийци. Преди време пак беше изстрелян снаряд срещу чакащи за вода цивилни мюсюлмани. По-късно се оказа, че са го направили техните хора.
Биляна говореше нервно.
- Защо трябва да убиват своите хора, това не е нормално?
- Те правят доста неща, които не се причисляват в категорията нормални. Преди войната всички важни административни постове в Босна се заемаха от мюсюлмани. Тито и хората след него измислиха понятието мюсюлманска нация. След като започна войната, мюсюлманите обявиха, че са били подтискани, че не им давали да се образоват и разни други подобни.
Младата жена беше ядосана. Дори стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята. На Доре му беше направило впечатление, че щом се започне темата мюсюлмани-сърби, красивото лице на приятелката му ставаше доста гневно.
- Биляна, твоята майка също е мюсюлманка, но ти и брат ти сте се образовали – французинът се опитваше да говори спокойно.
- Майка ми беше интелигентна жена. Тя не приемаше религията като догма, която тегли човешката еволюция назад – отговори Биляна, без да променя гневния си тон.
- Има много мюсюлмани, които са се образовали…..
- Не са много - Биляна прекъсна Доре. – Образоваха се само тези, които не се подчиняваха сляпо на религията, които гледаха на себе си като на цивилизовани европейци и възпитаваха децата си така. Една част от тях обаче отказваха да приемат новото време, живееха с традициите от миналия век, караха жените си да носят забрадки, женеха дъщерите си на по петнадесет години и не им даваха да ходят на училище. Според теб това цивилизовани хора ли са?
Доре вдигна неопределено рамене. Нямаше никакво намерение да спори с приятелката си, дори се разсърди на себе си, че захвана тази тема. Сложи ръката си на рамото й и се опита да я успокои, но тя се дръпна и пак започна да крачи из стаята. Сянката й се местеше по стената, осветена от газената лампа.
- Мястото на тези хора е в миналия век, не в този – продължи да говори, по-скоро на себе си, Биляна, сякаш забравила своя любим. – Те отказваха цивилизацията, която обществото им предлагаше. Искат да направят своя собствена държава по подобие на иранската. Искат исляма да стане национална религия. Не виждаш ли какво правят? – спря да крачи тя и застана пред Доре. – Изнасилват жени, убиват деца, изтезават хора. Знаеш ли какво правят със сърбите, останали в тази част на града. Третират ги като хора второ качество, тормозят ги, гонят ги от домовете им, крадат парите им.
- Сърбите правят същото в районите, които са завзели и в които има мюсюлманско население – внимателно каза Доре.
- Не е вярно! – високо извика Биляна, доближи се до майора и заби очи в него. – Сръбските военни не правят подобни неща! Те не се гаврят с жени и деца!
Французинът никога досега не беше виждал приятелката си в такова състояние. Тъмносините й очи мятаха гневни погледи, а гласът й трепереше. Приличаше на човек, дълго време мълчал за нещо и сега изведнъж се опитва да излее всичко, което е таил в себе си и се ядосва, че другият срещу него не мисли по същия начин.
- Преди няколко месеца изчезна едно момиче от съседния вход, сръбкиня – започна вече с по-спокоен тон младата жена. - Родителите й казаха на полицаите, но те въобще не им обърнаха внимание. Момичето се върна миналата седмица - отслабнало, цялото в синини, почти без зъби и бременно. Отказва да говори, само гледа като унесено в една точка и мълчи. Било е отвлечено от мюсюлмански войници. Те са го изнасилвали, Жак, пребивали са го. Едната му ръка е като парализирана – Биляна гледаше съвсем отблизо Доре, сега очите й не бяха гневни, от тях се стичаха сълзи.
Французинът нежно я дръпна към себе си и я прегърна. Тя се сви в него и се разплака.
- Страх ме е, Жак, ужасно ме е страх – хлипаше Биляна. – Сърцето ми ще се пръсне, когато вървя по улицата и срещу мен се зададат войници. Виждал ли си муджахедините? Ходят на групи по няколко, приличат на глутници.
- Не се страхувай, скъпа. Няма да позволя да се случи нищо лошо нито на теб, нито на Вера, нито на Бобан – говореше тихо Доре, опитвайки се да я успокои.
Биляна сложи глава на рамото на любимия си. С него се чувстваше сигурна и спокойна. Жак беше добър човек, ако родителите й можеха да я видят с него, сигурно щяха да са много доволни от избора й. Баща й винаги казваше: “Красотата е до време, а добротата – цял живот.”