Минаваше полунощ, а играта на бридж беше в разгара си. Четиримата мъже не откъсваха очи от картите и следяха всяко движение на противника си. Всички пушеха и стелещата се мъгла можеше да задуши някой случайно влязъл в стаята. Нямаше ток, нямаше парно и поради липсата на отопление, прозорците не се отваряха. Минусовите температури навън не изкушаваха да се проветрява. Светлината на двете газени лампи, която проникваше през цигарената димна завеса, беше достатъчна на играчите.
Партньори на майор Паркър бяха руският капитан Сергей Кузнецов и италианският капитан Нино Витале. Мястото на Доре зае доктор Осман Хаджич. Той беше хирург и работеше в мюсюлманската част на града. Паркър се запозна с Хаджич преди няколко месеца, но едва отскоро научи за таланта му в бриджа.
Играта не спираше разговора. Мъжете от четири различни националности намираха много общи теми. Говореха основно на английски. С него най-добре се справяше доктора. Той беше женен за американка, но след като войната започна, се върна в родното Сараево.
Ако държавите, чиито представители бяха играчите, не винаги поддържаха топли дипломатически отношения, това никак не се отразяваше на бридж партньорите. Техните отношения се градяха на общата съдба, която ги свързваше и тя се наричаше Босна. Контактите между военните от ЮНПРОФОР бяха толерантни и се основаваха на колегиалността. Известна разлика към тях се наблюдаваше у местното население. Сърби и мюсюлмани приемаха сините каски според това какво отношение към войната имат политиците от техните държави.
Нино Витале въздъхна и съкрушено сложи картите си на масата, последва го Кузнецов. Паркър мисли известно време и накрая с някаква малка надежда в погледа показа на партньорите си какво държи. Надеждата му наистина беше краткотрайна, защото доктор Хаджич триумфално постави четворката аси. Останалите трима се спогледаха примиренчески.
Докторът започна да прибира печалбата си. Тя беше около петстотин долара.
- Май е време за нещо сгряващо – предложи италианецът и стана от масата. Той доста страдаше, защото това беше четвъртата му поредна загуба от няколко дни насам.
- Глътка уиски би ми се отразила добре – съгласи се Паркър.
Мъжете играеха в английската военна база и майорът беше нещо като домакин. Понякога ходеха в италианската или руската база, но тъй като английските сили от ЮНПРОФОР, заедно с френските, бяха най-многобройни в Сараево, те се помещаваха и в най-добрите сгради. Освен това майор Паркър имаше най-висок чин, а комфортът на стаите се определяше и от мястото във военната йерархията, което заемаше нейният обитател. Естествено англичанинът можеше да предложи и най-прилични условия на своите гости.
Преди години Сараево представляваше модерен европейски град с елементи на Ориента, което го правеше много интересен за туристите. Имаше луксозни хотели, барове, дискотеки, кина и безброй други места, където човек можеше да се забавлява. Но сега повечето от тях бяха разрушени. Чужденците в града – главно сини каски и журналисти, намираха свои решения за забавления и борба със скуката през дългите зимни нощи. За Паркър и гостите му едно такова решение беше играта на карти.
Доктор Хаджич се чувстваше доволен от късмета, споходил го тази вечер и с удоволствие отпи голяма глътка от чашата с уиски.
- Какво стана с вашите изчисления, Серджо? – обърна се италианецът към Кузнецов. Освен с Паркър, останалите говореха помежду си също на английски. Това беше езикът, който всички разбираха.- Определихте ли откъде е дошъл снарядът?
- Да, няколко пъти направихме изчисленията, няма грешка. Дошъл е от североизток – каза Кузнецов.
Хаджич остави чашата си и се обърна изненадано към руснака:
- Това сигурно ли е?
- Абсолютно – отсече капитанът и започна упорито да чисти някакво невидимо петно от куртката си.
Настъпи кратка пауза. Тримата военни чувстваха известно неудобство пред Хаджич да обсъждат защо мюсюлманите са изпратили снаряда срещу своите хора.
- Странно – тихо промърмори докторът. – Преди време, когато казаха, че мюсюлманските военни са атакували свои хора, чакащи за вода, аз не повярвах, но сега това се повтаря.
- Може пък изчисленията да не са съвсем точни – повдигна рамене Витале.
- Точни са. Дори изпратихме данните в Москва и оттам потвърдиха, че снарядът идва от североизток, а не от север – обади се Кузнецов.
- Колеги, да наредя ли да направят кафе – опита се да прекъсне темата Паркър. Той вярваше на резултатите от руската експертиза, но не му се искаше да обсъждат този проблем точно сега. Откакто падна снарядът, всички само за него говореха. За майора дали снарядът е дошъл от север или североизток, нямаше никакво значение. Балканците не искаха войната да спре и продължаваха да се нападат взаимно, въпреки международната намеса и безкрайните опити за сдобряване между воюващите, които непрекъснато правеха западните дипломати.
- Като студент, аз бях единственият мюсюлманин в моята група – изведнъж каза Хаджич и всички го погледнаха. – Във висшите учебни заведения в бивша Югославия имаше определена бройка за нас мюсюлманите и ние влизахме с предимство.
- При нас пък имаше предимство за децата на участниците във Втората световна война и партизаните по време на хитлеристката окупация – каза Кузнецов, опитвайки се да се пошегува.
- А при нас престижни университети завършват само тези, които имат достатъчно пари – обади се Паркър и всички се засмяха.
Чуха се гърмежи и ярки фойерверки осветиха небето. Изстреляните ракети се разсипваха на безброй разноцветни звездички и осветяваха града, преди да изгаснат.
Четиримата мъже застанаха до прозореца. Фойерверките идваха от сръбската част на Сараево.
- Хората се веселят – каза Витале, наблюдавайки как една червена ракета се издигна високо нагоре и после се превърна в по-малки сини, червени и зелени светлинки.
- Сигурно са разбрали, че хората им са превзели някой обект в Босна – произнесе Хаджич и се дръпна от прозореца.
- Осман, защо вие мюсюлманите и сърбите толкова се мразите? – изведнъж попита Витале.
Той беше симпатичен и жизнерадостен тридесет и седем годишен италианец, обичаше да се шегува, но не винаги проявяваше нужната деликатност. Понякога изисканият вкус на майор Паркър съзираше доста плебейски черти в неговото поведение, но Нино Витале беше чудесен бридж партньор и винаги се отзоваваше, когато го повикат, за да се оформи карето.
Няколко секунди, след като чу въпроса, Хаджич побарабани по чашата си, после погледна капитана и каза:
- Виж, това и аз не мога да ти отговоря.
- Но ти чак от САЩ си дошъл, за да помагаш на своите сънародници, които се сражават със сърбите – отново полюбопитства Витале, без да обръща внимание на смутените погледи на другите си колеги.
- Мюсюлманите се бият и с хърватите – каза спокойно Хаджич. – Аз дойдох, защото съм лекар и мога да помагам на ранените.
- По тази логика можеше да отидеш и при сърбите – вметна италианецът, той явно искаше да задоволи някакво свое любопитство, което го мъчеше отдавна.
- Ти от коя част на Италия си, Нино, от северната или от южната? – попита мюсюлманинът
- Северняк съм, от Милано.
- Ако стане така, че изведнъж Северна и Южна Италия започнат да воюват, ти на коя страна ще отидеш?
- Ще отида при северняците естествено – отговори убедено капитанът.
- Ами и аз поради тази причина отидох при мюсюлманите, а не при сърбите – някак набързо изговори фразата си Хаджич и отпи от чашата.
Паркър чувстваше, че този път Нино прекали и се ядосваше на типично италианската му комуникативност.
Кузнецов седеше замислен на един стол и от време на време подръпваше с два пръста русия си перчем.
- Какво ще кажете за още една игра, господа? – наруши мълчанието майорът.
Хаджич погледна часовника си и видя, че наближава два часа.
- Извинете ме, но аз съм дежурен в болницата. Трябва да съм там в седем часа сутринта. Остават ми само няколко часа сън – каза той и остави чашата си.
- Кога ще си свободен пак? – поинтересува се Паркър.
- Дежурен съм двадесет и четири часа и след това един ден почивам. Вдругиден можем да се съберем – предложи лекарят.
- Господа, вдругиден ще има реванш – обяви Паркър и се усмихна.
Тримата мъже допиха чашите си и станаха. Кузнецов закара доктора със своята кола.
Нино Витале се прибра сам. Неговата база се намираше недалеч от английската. Докато караше по заледените улици, мислеше над въпроса на Хаджич за кого ще се бие, ако Северна и Южна Италия се изправят една срещу друга. Капитанът беше роден в Милано и работеше там, но всъщност само произходът на баща му идваше от север. Майка му имаше чист южняшки корен. Оженила се за баща му и останала в Милано.