- Трябваше още вчера да пристигнат – ядосваше се Живко Вукович и нервно бъркаше с лъжичката в чашата с чай.
- Мунициите не достигат – отговори другият мъж в стаята.
Това беше полковник Михайлович. Той и Живко се познаваха още преди войната и въпреки разликата във възрастта и чиновете, когато бяха сами, си говореха на ти. Михайлович беше военен летец.
От две седмици командирът на елитната дружина Вукович се намираше в столицата на Босна, в сръбския квартал “Гърбавица”. Една част от неговите хора отидоха да помогнат при транспортирането на няколко камиона с оръжие. Конвоят трябваше да дойде от северната граница, от град Лозница в Сърбия, да премине река Дрина при Зворник в Североизточна Босна и още вчера да пристигне, но го нямаше. Воюващите непрекъснато правеха засади на противниците си и нищо чудно техните камиони да са попаднали на някоя мюсюлманска засада.
- Мюсюлманите са получили нови танкове и зенитни ракети, последната дума на американските технологии, а ние… – каза полковникът.
- Знам какво имаме ние – прекъсна го Вукович раздразнено. – Не ми напомняй непрекъснато колко сме изостанали и че войниците ни имат пистолети “Тулски Токарьов”, модел 1950, а мюсюлманите са със “Смит и Уесън” с полимери.
Полимерите и леките сплави бяха най-новият вик в производството на пистолети. Едва от няколко години американската фирма “Смит и Уесън” и австрийската “Глок” въведоха тези материали. Преди време сърбите плениха няколко мюсюлмански войника и у някои от тях намериха пистолети от този модел.
- Да пратим още хора от нашите, за да помогнат, ако е нужно? – предложи Михайлович.
- Опасно е. Нали виждаш какво става? За мюсюлманите непрекъснато идва оръжие и международните сили си затварят очите, а ние пет патрона да внесем, ще прогърмят всички агенции, че сме терористи – удари по масата ядосано Вукович.
- Руснаците доказаха, че снарядът е дошъл от североизток, но ООН си затвори очите. Ако го бяхме изпратили ние……- не довърши полковникът и отиде до печката. Тя беше малка, с дърва и не успяваше да затопли напълно помещението. А и пестяха дървата.
- Ако бяхме ние, НАТО сигурно щеше да ни бомбардира - поклати глава Живко.
- Пак ще ни бомбардира, само чакат да свърши зимата и малко да се постопли.
- Не вярвам – замислено отговори Вукович. – Заплашват ни, но няма да ни атакуват. Много ще се компрометират пред света.
- Те отдавна са се компрометирали. Още като хвърлиха бомбата над Хирошима – каза Михайлович.
- Бомбата над Хирошима я хвърлиха американците, НАТО още не съществуваше тогава.
- НАТО са американците – рязко се обърна полковникът към събеседника си. – Останалите държави са само безгласни членки в пакта. Главните решения се вземат от американските военни. Все едно Варшавския договор навремето. Уж всички равноправни членове, уж всички имат мнение, но руснаците командваха положението.
- Сега е друго. Американците само се опитват да ни сплашат, но не вярвам самите те да ни нападнат. Виж колко чужди журналисти и наблюдатели има в Сараево.
- Ако ни нападнат, ще атакуват само военните ни позиции, няма да стрелят по цивилните – поклати глава Михайлович. – А и ако ни нападнат, няма да са единствено американците, ще бъдат обединените сили на НАТО под егидата на САЩ – добави той.
Камбаната на единствената православна църква в квартал “Гърбавица” започна да бие. Беше пет часа следобяд – време за служба. Не след дълго се чуха гърмежи. Мюсюлманите обстрелваха църквата при всяко биене на камбаната.
Живко надигна единия край на одеялото, което покриваше прозореца и бързо го пусна. Навън се беше смрачило и нищо не се виждаше, а малкото светлинка можеше да привлече някой снайперист. Сградата, в която се намираха Вукович и полковникът беше на сравнително далечно разстояние от мюсюлманските позиции, но понякога техните снайперисти проявяваха голяма изобретателност. Промъкваха се напред към сръбските части на града и се криеха в необитаваните сгради.
- Пак започнаха – каза Вукович и седна на стола. – Не могат да понасят биенето на камбаната, религията ни, нас. И Великите сили искат да ни накарат да заживеем отново с тези хора в една държава. Това вече не е възможно. Войната показа истинската сила на нашата омраза един към друг.
- И при тях сигурно има такива, на които войната не е по вкуса – възрази полковникът. - На съседната улица живее един мюсюлманин, дърводелец. Сега работи в ортопедична работилница и прави протези за осакатени от мюсюлманите сърби. Не иска да ходи в другата част на Сараево, не иска да се бие. Цялото му семейство остана в “Гърбавица”.
- Такива като него са по-малко. Ходил съм из цяла Босна и съм виждал какво правят – намръщи се Живко. – Ти стоиш само в Сараево, а аз съм виждал какви ли не извращения – насечени тела, изкормени бременни жени, изнасилени деца. Гаврят се със сърбите в лагерите.
- И нашите лагери не са френската Ривиера, нали? – погледна го настойчиво Михайлович.
- Не са френската Ривиера, но и не са хитлеристки концлагери. Нашите войници не режат месо от живи хора, не поругават труповете. Това го правят само мюсюлманите, те са диваци, зверове.
Вукович говореше високо, лицето му се зачерви. Между веждите му имаше една дълбока гънка, която се образуваше само когато много се ядоса.
Полковникът направи няколко крачки из стаята, седна срещу по-младия си събеседник и го погледна в очите.
- Живко, и аз, и ти, също убиваме.
Вукович се опита да каже нещо, но Михайлович му направи знак да не го прекъсва и продължи:
- Знам какво ще ми кажеш. Че ние сме на фронта, срещу нас се стреля, ние стреляме и падат убити. Това е военна тактика. Всеки иска да извоюва повече територия, защото смята, че по право му се полага. Аз също съм против създаването на мюсюлманска държава в Босна, затова и воювам. Смятам, че осемдесет процента от земята на Босна принадлежи на нас и никой няма право да ни я оспорва. Мюсюлманите и хърватите също имат своите претенции и ние, трите страни, не можем да се разберем, затова се намесиха външни сили. Естествено всяка външна сила защитава позицията на тази група, от която смята, че ще има полза.
Живко слушаше полковника, малко по-спокоен.
- При мен има войници – продължи Михайлович, след като отпи глътка чай, - на които семействата са останали в мюсюлманско Сараево и те не знаят дали са още живи, какво се е случило с тях. Има и такива, на които близките са избити от мюсюлмани. На един шестдесетгодишен мъж от Крешево двамата синове са загинали, а третият е в хърватски лагер. Снахите му са отвлечени през лятото на 1992 година, когато мюсюлмани нападат селото, в което са се намирали. Многократно са били изнасилвани и измъчвани, после освободени. Успели са да преминат границата с една хуманитарна организация. И трите са забременели, родили са децата си в Сърбия и са ги оставили за осиновяване, защото не са искали да им напомнят за преживения ужас. Най-малката снаха се е оженила за сина на този мъж няколко месеца, преди да започне войната. Не е имала свои деца, но не е пожелала да задържи бебето. Ненавиждала го е. Мислиш ли, че ако нейният свекър се срещне очи в очи с мюсюлмани, ще бъде много хуманен? Наблюдавам го, той спи само по няколко часа и през останалото време е на позициите, дори когато има временни примирия. Прави му удоволствие да стреля по мюсюлманите, независимо дали са мъже, жени или деца. Ако войната свърши и мирът между нас, воюващите, бъде възстановен, този човек винаги ще търси начин да отмъщава. За него всички мюсюлмани са врагове. Има и наши войници, които изнасилват и мародерстват в домовете на мюсюлмани и хървати. Войната лиши много хора от близките им, нанесе им неизлечими рани и за това те обвиняват противниците си и никога няма да могат да заживеят в мир с тях. Винаги ще търсят отмъщение. Всички мислим по един и същи начин за враговете си – и ние, и мюсюлманите и хърватите. Тази война издълба между нас пропасти, които времето трудно ще заличи.
Михайлович млъкна и си наля нова чаша чай. Живко беше навел глава и не помръдваше.
- Ти защо се биеш тогава? – изведнъж попита той.
- Бия се за това, за което си дошъл и ти от Белград и си оставил семейството си – спокойно каза полковникът. – Ние сме сърби и не желаем да дадем земята си на тези, които искат да ни я отнемат. Мюсюлманите и хърватите също смятат, че тази земя е тяхна. Затова и никоя от трите страни не отстъпва и сме решили да воюваме до победа. Но и при тях и при нас има войници, които се бият достойно. И тези мъже, независимо каква религия изповядват и на кой бог се кланят, са истински войници, а не убийци на деца и жени. Ако влязат в някое село, те няма да започнат да изнасилват и да крадат, нали? Но не мога да съм сигурен, че мъжът, за който ти разказах, няма да го направи. Желанието за мъст заслепява нормалния човешки разум у някои хора. Тогава разлика между войник и убиец не съществува.
- И кой е виновен за това? –попита Вукович.
- Виновна е войната. Аз и ти сме професионални войници и нас са ни обучавали как да действаме, но не всички са такива. При нас, както и при мюсюлманите и хърватите, има хора с различен интелект и култура. Кръвта събужда най-животинските инстинкти у някои от тях и когато пред такива застанат беззащитни същества, те започват да се чувстват всесилни и могъщи. Опияняват се от мощта си, възбуждат се от страданието, което причиняват.
- Сега се сещам – погледна Живко полковника. – Във военното училище учехме един предмет “Психология на войната” или нещо такова. Преподаваше ни някакъв много стар генерал, участник във Втората световна война. Викахме му генерал Нафталин. Той говореше за нещо подобно като теб, но ние, курсистите, много не се интересувахме от неговия предмет. По-интересни ни бяха лекциите по военните технологии.
- “Психология на войника по време на военните действия” – поправи събеседника си Михайлович.
- Е, ти знаеш повече, не случайно си полковник, а аз само обикновен капитан – усмихна се едва забележимо Вукович.
След като се раздели с Михайлович, Живко се качи в един стар ситроен и потегли към мястото, където беше настанен неговият отряд. Преди войната, в Сараево имаше много автомобили, някои от тях доста луксозни, нямаше място за паркиране по улиците. Сега дори такъв стар ситроен представляваше рядкост. Една част от колите изгоряха още при първите атаки, други бяха конфискувани. Жителите, които успяха да напуснат града, преди да затворят границите, също взеха колите си.
Квартал “Гърбавица” беше населен предимно със сърби, но и тук живееха мюсюлмани. Останаха по-възрастните и тези, които не пожелаха да се разделят с домовете си и да отидат в другата част на града. Сръбските полицаи съблюдаваха за спазването на обществения ред, доколкото това беше възможно в една военна обстановка. Имаше заповед да не се подлагат на гонения и терор жителите от другите етнически групи в квартала. Сръбските лидери си даваха сметка, че ако започне една разправа с цивилното несръбско население, това щеше само да породи нови нападки срещу тях от страна на международната общественост. И без това повечето медии си затваряха очите за престъпленията на мюсюлманите и хърватите, за да раздухат и представят в отвратителен вид и най-малкото прегрешение на сърбите. Военните полицаи патрулираха и през нощта, но не успяваха да се справят с всички нередности. Почти двегодишната война променяше човешката психика. Загубата на близки и обичани същества караше някои хора да обвиняват за това само другите етноси. Те ставаха превъплъщение на злото, причинители на мъка и страдание и към тях не биваше да има пощада. Отмъщение беше единствената дума.
На няколко пъти Вукович стана свидетел как сърбите избутваха мюсюлманите от опашките за хляб и вода и ги обсипваха с обиди. Веднъж дори се намеси, когато няколко жени не искаха да дадат на една възрастна двойка мюсюлмани да си налее двете туби с вода от чешмата. Командирът на елитната дружина започна да обяснява, че това са обикновени хора, същите като тях и не са сторили никому нищо и че трябва да ги оставят да си налеят вода. Тогава една разгневена сръбкиня изскочи пред него и викна в лицето му:
- Няма вода за тях! Няма! Да умират!
- Защо? Тези възрастни хора не могат да сторят лошо на никого – опита се да я успокои Живко.
Жената се доближи още повече към него и вече не така агресивно, а почти хлипайки му каза:
- Мюсюлманите заклаха сина ми, снайперисти убиха снаха ми, докато отива на работа, мъжът ми е в лагер. Останаха ми само двете внучета. А на тези невинни хора, както ги наричаш – обърна се жената към двойката, - синовете са в мюсюлманската армия и избиват нашите мъже. Синът ми са го заклали синовете на такива невинни хора - натърти тя на последните думи. – Няма вода за тях! Не искам да живея повече с мюсюлмани заедно! Преди може и да сме живели, но след тази война, не!
Жената се разрида. Останалите също започнаха да викат – кой изгубил брат, кой съпруг, кой деца. Плачеха и през сълзи кълняха мюсюлманите. Двамата старци взеха празните си туби и бързо се отдалечиха. Възрастната мюсюлманка също плачеше. Мъжът й вървеше няколко крачки напред и гледаше мрачно в земята.
Вукович пристъпваше смутено от крак на крак и не знаеше какво да направи. Жените една през друга, плачейки, му обясняваха какво са им причинили мюсюлманите. Двамата старци вървяха сгърбени, опитвайки да се предпазят от брулещия, студен вятър. Пристъпвайки бавно по заледената улица, те се скриха зад скелето на една ударена от снаряд къща.
Живко спря пред сградата, в която се намираха хората му. Това беше бивш културен дом. По вратите все още се виждаха табели с надписи “Пиано и солфеж”, “Китара”, “Акордеон”, “Балет”. Културният дом беше оцелял от бомбардировките.
Вукович отвори вратата, на която пишеше “Школа по актьорско майсторство за деца до 14 години”. Това беше неголяма зала със сцена. По сцената имаше наредени сандъци с автомати и няколко кутии с гранати. Тук се съхраняваха част от по-леките оръжия. Повечето пейки и столове, на които майките, бабите и лелите са седели и гледали изявите на своите деца, бяха употребени за огрев. Останалите изпълняваха ролята на легла. Двама войника спяха в единия край на залата, завити със сценичните завеси.
- Как е, момчета? – обърна се Живко към няколкото мъже, струпали се около един телевизор.
- Шефе, Любо включи телевизора към акумулатора – каза един от тях.
- А вие какво гледате? – пристъпи към групата Живко. – Да не сте намерили канала на “Плейбой”? – пошегува се той.
Мъжете сложиха телевизора на един стол и се отдалечиха на няколко крачки. Беше немска програма, даваха кадри от Босна. Един четник, живял известно време в Германия, превеждаше думите на коментатора. Живко се заслуша.
-……международният съд в Хага обявява в престъпления към човечеството босненските сръбски лидери Радован Караджич и Ратко Младич – превеждаше четникът. – Всички сръбски военнопрестъпници ще отговарят за убийствата и кланетата над мюсюлманското население. Международните наблюдатели информират за десетки изнасилени мюсюлмански жени в сръбските лагери. Тези лагери напомнят на хитлеристките лагери на смъртта. Светът е потресен от зверствата на босненските сърби. НАТО трябва в най-скоро време да вземе решение за прекратяване на този геноцид…
Изведнъж един четник с дълга до раменете коса пристъпи бързо до телевизора и го изключи. Преводачът млъкна.
- Гадове! – изръмжа през зъби този, който изключи телевизора. – Ние сме престъпници, а те са ангели небесни! Молят се на НАТО да ни спре, защото те били застрашени от нашия геноцид – мъжът ядосано плю. – А кой изби жена ми и децата ми? Кой, а? – повиши глас той.
- Успокой се, Любо. Нали знаеш, че всички са против нас? Само нас обвиняват за престъпления – каза един друг четник и потупа другаря си по рамото, опитвайки се да го успокои.
Любо се дръпна и продължи да ругае. Той беше от едно село в Северна Босна. През лятото на 1992 година мюсюлмански отряд нападнал селото, изгорил къщите и избил жителите му, между които и близките на Любо. През това време той бил в сръбската армия. След този случай пожелал да отиде в специалните части и така попаднал в отряда на Вукович. Живко знаеше за трагедията на своя четник. Любо не беше единичен случай. Някои от момчетата му бяха станали четници след загубата на свои близки. Тези хора бяха и най-безстрашните бойци. По време на рискованите операции, те винаги се изявяваха като доброволци. В някои от постъпките им Живко виждаше безразсъдство.
Издайническа влага блесна в очите на Любо. Той тропна ядно с крак, изпсува и излезе от залата. Настъпи мълчание. Мъжете знаеха какво изпитва техния другар и му съчувстваха.
Четникът, който превеждаше, седна на една пейка и мълчаливо запуши. Неговата жена и децата му останаха в Германия, но родителите му и по-малката му сестра живееха в мюсюлманската част на Сараево и той нямаше никакви вести от тях.
Чу се гръм, след него още няколко. Обстрелваха “Гърбавица”.
Четниците бързо напуснаха бившия културен дом и се отправиха към позициите.
В една триетажна жилищна сграда беше попаднал снаряд. Част от последния етаж липсваше. Разрушените стени блокираха улицата пред сградата. Ударната вълна беше изхвърлила една овъглена врата в голите клони на близкото дърво. Шест – седемгодишно момченце изскочи с писък от сградата и побягна. Един четник настигна детето и го вдигна на ръце. То започна да се мята, да рита с крака и да крещи: “Бабо! Бабо!”
След няколко минути се чу канонада откъм сръбските позиции. Сърбите отговаряха на нападението.