На първи март 1994 година, две години от началото на войната, изтребители Ф-16 на НАТО свалиха четири сръбски самолета “Галеб” над Босна. Това беше първата военна намеса на силите на Алианса в бившата югорепублика. Като повод натовските началници изтъкнаха, че сръбските самолети са нарушили забраненото за полети въздушно пространство над страната.
Ислямските държави засилиха натиска си над генералния секретар на ООН Бутрос Гали за по-радикална намеса в конфликта. Те призоваваха за вдигане на оръжейното ембарго над босненските мюсюлмани.
Великите сили започнаха по-отчетливо да показват позициите си по отношение на воюващите. Поради определени геостратегически интереси Великобритания и Франция проявяваха повече просръбски настроения. Италия и Германия бяха твърдо антисръбски настроени. Русия настояваше за ненамеса на НАТО в конфликта и за търсене на нов подход в овладяване на ситуацията. Гърция също не подкрепяше евентуалните удари на НАТО над Босна.
Някои европейски журналисти започнаха да говорят, че правителството на Клинтън тайно снабдява мюсюлманите с оръжие и че американците нямат желание тази война да спре скоро, защото тя е добър пазар за оръжейната им индустрия. Официалната позиция на Вашингтон беше за по-бързото възстановяване на мира в района и неразпространение на войната в други части на Европа.
Световните информационни агенции изнесоха данни, че са намерени двадесетина убити цивилни мюсюлмани и хървати в Северна Босна. Червеният кръст призова сръбския лидер Радован Караджич да спре насилието и настояваше за евакуация на цивилното мюсюлманско и хърватско население от този район.
Белградската телевизия показа няколко интервюта с оцелели от мюсюлмански и хърватски лагери сръбкини. Жените разказваха за многократните изнасилвания и мъчения, на които са били подложени. Някои западноевропейски журналисти обявиха, че това са поредните инсинуации на сръбския президент Слободан Милошевич и неговите хора с цел да оклеветят мюсюлманите и хърватите и да оневинят своите босненски събратя.
Бяха пратени още сини каски в Босна. Воюващите непрекъснато поставяха мини и барикади на хуманитарните конвои. Охраната от ЮНПРОФОР нямаше право да разчиства мините и да щурмува барикадите. Имаше няколко случаи на нападнати складове с оръжие и храна на умиротворителите. При атаки в Сараево бяха убити и сини каски. Главнокомандващият силите на ООН в Босна генерал Майкъл Роуз заяви, че ще се търси най-строга отговорност от виновниците за нападения над международните сили.
От началото на 1994 година американската дипломация започна да оказва сериозен натиск върху хърватския президент Франьо Туджман. Обещана му беше финансова помощ, членство в Съвета на Европа и достъп до програмата Партньорство за мир. От него се искаше да се откаже от своите претенции за “Велика Хърватия”, хърватската армия в Босна да прекрати антимюсюлманските си действия и двете страни да седнат на масата за преговори. В резултат на това в средата на месец март 1994 година президентът Франьо Туджман и босненският мюсюлмански лидер Алия Изетбегович, с подкрепата на САЩ, подписаха договор за създаването на Мюсюлмано-хърватска федерация. Съюзниците от началото на войната, които после се разделиха, отново се обединяваха. Сърбите бяха изолирани от федеративните преговори. До този момент те контролираха две трети от земите на Босна и Херцеговина. Новата федерация се простираше на останалата една трета площ.
Международните дипломати отново заговориха за кантонизацията на страната. Темата за конфедерация и относителна самостоятелност на отделните кантони пак беше на дневен ред.
Сърбите смятаха, че целта на новосъздадената федерация е, Хърватска да приобщи завоюваните с оръжие земи от Западна Херцеговина и се чудеха защо това не се позволява на Република Сърбия.
Конфликтът между Хърватска и Сръбска Крайна стоеше все още нерешен. Сръбска Крайна със столица Книн обхващаше 30 процента от територията на Хърватска. Хърватите гледаха на сръбското население в този район като на узурпатори. Правителството в Белград все още не показваше дали третира еднакво своите сънародници от Босна и Сръбска Крайна. Международни наблюдатели правеха догадки, че може би официален Белград ще се откаже от Крайна, за да запази претенциите си към сръбските райони в Босна.
Пред босненските сърби се поставяха ултиматуми или да се присъединят към новата федерация или да отстъпят част от териториите си.
Генералите от НАТО заплашваха, че ако сърбите продължават да проявяват непокорство, в най-скоро време ще бъдат атакувани. Самите сърби не вярваха на подобни заплахи и стояха на позициите си, защитавайки завзетите територии.
На десети април 1994 година районът на Горажде беше подложен на артилерийски обстрел от частите на босненските сърби. Още същия ден самолети на НАТО нанесоха удари по сръбските позиции край Горажде. На другия ден атаките се повториха. За повод се изтъкна защитата на частите на ЮНПРОФОР в града. Сърбите отговориха с противосамолетни ракети.
Босненското сръбско правителство в Пале излезе със съобщение, в което се казваше, че прекратява всякакви отношения със силите на ООН и че сините каски ще бъдат третирани като врагове. Изтъкваше се фактът, че ООН окончателно е застанала против сърбите. Лидерът Радован Караджич обяви, че босненските сърби ще отговарят на натовските атаки. Беше съобщено, че освен военни цели в Горажде самолетите са бомбардирали и цивилни обекти.
Проявявайки солидарност към сънародниците си в Босна, официален Белград забрани на сътрудниците от СиЕнЕн и Франс прес да предават от Югославия и отне акредитацията на кореспондентите им. С прилагане на същите мерки бяха предупредени чуждите журналисти в СРЮ, които раздухват антисръбска пропаганда.
Тези действия предизвикаха активна международна намеса, в резултат на която кризата в Горажде беше решена в края на април със сключване на споразумение между враждуващите страни, демилитаризиране на района и разполагане на части на ООН.