Санаториумът край Модрачко езеро вече не се намираше толкова далеч от военните действия. Изстрелите и избухването на снарядите започнаха да се чуват съвсем отблизо. Хората не напускаха околностите на селото, защото се страхуваха от мюсюлмански снайперисти.
Въпреки че Тузла беше обявена за зона на сигурност от ООН, боевете в околностите й не спираха. Водеха се сражения и в близките селища. Решенията и резолюциите, които приемаха Великите сили, не можеха да прекратят етническата вражда в Босна.
Елена затвори орогастралната тръба на ранения с еднореден шев и покри шевната линия с фундопликация. Мъжът върху операционната маса беше с огнестрелна рана в стомаха, но имаше късмет, защото успяха навреме да го транспортират до санаториума. На няколко километра оттук, край едно близко село, от вчера се водеха сражения между сърби и мюсюлмани и непрекъснато караха ранени.
Босна умело асистираше на доктор Борисова. Тук не се работеше както в Медицинска академия в София с няколкочленен екип. Операциите се правеха от един хирург и една сестра. Нямаше достатъчно медицински персонал, а и се налагаше да се предприемат спешни действия, за да се спасява живота на ранените.
В повечето случаи Елена и Босна работеха заедно. Те толкова свикнаха една с друга, че се разбираха и без думи. Още преди Борисова да каже какъв инструмент иска, момичето вече й го подаваше. Бившата студентка по история беше станала отлична медицинска сестра. Елена й казваше, че за няколко месеца практика е придобила умения на сестра с десет години трудов стаж.
Двете жени приключиха и изкараха оперирания от залата. В болницата нямаше санитари и лекарите и сестрите сами извеждаха болните от залата.
Операциите се извършваха в бившия рехабилитационен център на санаториума. В момента, освен Елена и Босна, работеха още два екипа. На съседната маса доктор Йованович вадеше куршум от рамото на един млад мъж с брада. Асистираше му неговата съпруга Милена. Хирургът до тях правеше лапаротомия на черен дроб.
- Засега няма други ранени – каза Босна и се тръшна на един стол в помещението, бивш склад, което беше приспособено за служебна стая на медицинския персонал. Тук сестрите и лекарите почиваха, изчакваха да докарат новите болни или стояха по време на нощните дежурства.
Елена отвори някаква кутия, помириса я и се обърна към Босна:
- Искаш ли кафе? Мисля, че тук намерих малко.
- Сигурна ли си, че е кафе? – сви скептично устни момичето.
- Не ставай капризна – отвърна й Борисова с усмивка.
- Права си, проявявам излишни капризи – поклати глава Босна и каза примирено. – Ще пия – след известна пауза добави. – Като няма друго….
Елена се засмя и запали газовия котлон. Думата кафе всъщност не беше най-точното определение за съдържанието на кутията, от което тя започна да слага в белия чайник. То представляваше някаква смес от мляна ръж, леблебия, цикория и кой знае още какво, на която само тъмнокафявият цвят напомняше за ободряващата напитка. Леката миризма на кафе се долавяше не толкова от сместа, колкото от самата кутия, в която преди е имало истинско кафе. Но преди. От известно време персоналът на болницата пиеше само от тази смес. Доктор Йованович дори се опитваше да убеди колегите си, че истинското кафе е доста вредно, а леблебията и ръжта укрепват костите и снабдяват организма с ценни хранителни съставки. По-скептичните обаче му напомниха за известната басня на Лафонтен, в която лисицата, като не могла да стигне гроздето, казала, че е кисело. Но поради липса на друго и скептиците, и останалите, пиеха течността, която се получаваше, след като се свари сместа, и си мислеха за уханието на истинско бразилско кафе.
Елена сложи пред Босна порцеланова чаша на цветенца и седна във фотьойла с изтъркана дамаска. Предният крак на фотьойла беше счупен и той се килна на една страна. Младата жена явно познаваше този трик, бързо балансира сядането си и запази чашата, която държеше, да не се разлее. С още няколко умели движения дори успя да се облегне на нестабилния фотьойл и притвори очи.
С Босна поеха дежурството си в пет часа сутринта, когато докараха един микробус ранени. Наложи се доктор Йованович и съпругата му също да се включат. Имаше войници с доста сериозни рани. Доктор Попович, който в момента правеше лапаротомията, не беше спал повече от двадесет и четири часа, но продължи да работи. Най-възрастният лекар в санаториума спеше най-малко. “Старите хора започват да страдат от безсъние” – казваше той на по-младите си колеги, а те се чудеха как издържа толкова часове, без да затвори очи. Не че останалите от персонала спяха много, но все пак подремваха по малко между дежурствата, готови да скочат веднага, когато чуят, че идват нови ранени войници.
- Преди няколко години – започна Босна - ходих с майка ми и баща ми в Куба. Там съм пила най-страхотното кафе…- но млъкна, погледа критично порцелановата чаша пред себе си, подвоуми се, накрая я взе, въздъхна трогателно и отпи малка глътка. Направи кисела гримаса и преглътна. Това беше нещо като ритуал. Всеки път, когато пиеше кафе, сварено от разнообразната смес, Босна правеше едни и същи гримаси, мръщеше се, но най-накрая примиренчески изпиваше чашата си докрай. Колегите й я наблюдаваха и се подсмихваха. Освен интерес към историята и медицинска дарба, която Елена откри у нея, момичето имаше и театрален талант. Изпиването на чашата с кафе тя превръщаше в истинска драма. Лицето и придобиваше такива изражения, на които би завидял и световноизвестен мим като Марсел Марсо.
Бившата студентка по история изпи и последната глътка, огледа празната чаша и я обърна върху едно парче стар вестник. Това може и да не приличаше на кафе, но от утайката ставаха чудесни фигури за гадаене.
- Ти да не заспа? – попита тя Елена, която седеше неподвижно, затворила очи.
- Не, бях се замислила – погледна я Борисова.
- За какво, за мъже ли? Имам предвид не ранени мъже – уточни Босна.
- Ех, и ти – махна с ръка приятелката й. – Мислех си за Медицинска академия. Имах един колега, доктор Георгиев, след операциите пиехме заедно кафе и ядяхме кроасани в служебното барче. Беше голям майтапчия….
- Значи познах, мислила си за мъже – прекъсна я Босна и попита с нескрито любопитство – Този доктор Георгиев готин ли беше? Сваляше ли те? Сигурно те е свалял.
- Той не беше от типа свалячи. Просто чудесен колега.
- Стига, де – не спираше да я гледа с любопитство момичето. - Сигурно по време на някое нощно дежурство сте пофлиртували, а? Признай си, няма да кажа на никого – и добави, като се опитваше да накара събеседничката си да сподели някоя пикантна история. – В крайна сметка, няма нищо лошо двама души да полфлиртуват, нали?
- Малко преди да дойда тук, разбрах, че в академията му викали Квазимодо.
- Квазимодо ли? – повдигна вежди Босна. – Като оня Квазимодо, грозника от “Парижката Света Богородица” на Юго ли?
- Ами да.
- Хайде стига! Искаш да ми кажеш, че в цяла академия не е имало по-привлекателни мъже и ти си ходила с Квазимодо?
- Не съм ходила с него. Просто ми беше приятно да контактуваме.
- А аз в университета имах един преподавател по история на древния свят, който щом ме видеше, веднага се лепваше за мен.
- Ти как го понасяше? – погледна леко насмешливо Елена.
- Веднъж му казах, че искам да се повозим извън Белград. Качих го в колата си и спрях близо до една горичка. Предложих му да се поразходим. Само ако беше видяла как бързо изскочи от колата – изкикоти се Босна, - кой знае какво си помисли, че му предлагам. Аз го изчаках да слезе и потеглих.
- Не те ли беше страх, че ще те скъса на изпита след тази случка? – попита учудено Елена.
- Той ме къса няколко пъти подред – съвсем спокойно отговори Босна.
Двете избухнаха в смях.
Влезе доктор Попович и изгледа заинтригувано по-младите си колежки.
- Да не прекъснах някой вълнуващ разговор, мили дами? – полюбопитства той.
Жените поклатиха глави, все още смеейки се.
- Всъщност, госпожици като вас могат да се смеят така от сърце само на едно нещо. Обзалагам се, че говорехте за мъже.
- Познахте – каза му Елена и посочи към газовия котлон. – Мисля, че остана малко кафе в чайника.
- Скъпа колежке, ти си ангел – произнесе с приповдигнат тон хирургът и взе една чаша.
Доктор Попович беше едър мъж с бяла коса, надхвърлил шестдесетте. Работеше в санаториума от началото на войната. Колегите му разбраха, че преди това е живял в Любляна, но не успяха да научат причината, поради която е дошъл в Босна. Попович не говореше нито за предишната си работа, нито за семейството си. Това, което правеше впечатление, беше, че е фантастичен хирург. Почти през цялото денонощие стоеше в болницата, обикаляше ранените и прекарваше много малко време в стаята си. Освен това доктор Попович беше и много духовит. Останалите от персонала го уважаваха и му говореха на вие. На няколко пъти той подметна, че няма нищо против и на него да говорят на ти, както говорят помежду си, но забележката му не беше приета. “Колкото и да искам да изглеждам млад, за вас си оставам старец. Това е то, старост – нерадост” – примири се хирургът.
- Момичета, вие може да продължите да си говорите за мъже. Аз няма да ви преча – каза Попович и седна на един сандък.
- Срамуваме се от вас – отговори Босна и присви закачливо очи.
- Как мина лапаротомията? – попита Елена.
- Момчето имаше деструкция на паренхима, обхващаща около петдесет процента от чернодробния лоб.
- В това състояние не може да остане дълго тук – погледна го загрижено Борисова. – Трябва по-добра оперативна база.
- Пооправих го, доколкото можах. Надявам се тази вечер да дойде автобус и да откара спешно болните. С малко повече късмет до утре вечер може би ще стигнат до Белград. Там ще се погрижат по-добре за него - каза Попович и отпи глътка от чашата.
- Един войник, когото доведоха тази сутрин, каза, че сраженията се водят на не повече от пет-шест километра от болницата. Вчера две жени от селото ходили на езерото да перат и видели мюсюлмани – със сериозен тон произнесе Босна.
Елена и Попович нищо не отговориха. Всеки се беше замислил за нещо.
Момичето отиде до прозореца и се загледа.
Около санаториума имаше малко паркче, а след него започваше селото. Преди войната тук идваха много курортисти. Правеха се предварителни резервации, поради многото желаещи да го посетят. Жителите от селото също печелеха добре от почиващите. Имаше няколко ресторанта, две дискотеки, кино. В Модрачко езеро се караха водни колела и лодки, а през летните вечери в бялата беседка в центъра на селото свиреше оркестър.
Сега всичко беше изоставено и запустяло – пейките мръсни, алеите непочистени, от чешмичките във формата на гъбки отдавна не течеше вода. През зимата хората къртеха дъските на беседката, за да се топлят. И въпреки че идваше пролетта и дърветата се разлистваха, обстановката в някогашния курорт беше все така неприветлива.
- Една наша съседка всяко лято идваше на почивка край Модрачко езеро, разправяше, че тук е прекарала най-хубавите си отпуски – каза неочаквано Босна, продължавайки да гледа през прозореца. – Тя беше вдовица и дори се омъжи за един мъж, с когото се запознала тук. После отидоха да живеят в Дюселдорф.
- А ти къде искаш да отидеш, след като свърши войната? – попита я Елена.
- В Египет – съвсем убедено отговори момичето, - нали ще ставам египтоложка?
- Значи пред нас стои бъдещата откривателка на тайните на Хеопс? – весело произнесе хирургът. – Може би ти си тази, която ще даде по-смислено обяснение на строителството на пирамидите, освен това, което е общоприето – за робите, които теглели с въжета каменните блокове.
- А вие вярвате ли на тази теория? – обърна се към него Борисова.
- Не.
- И аз не вярвам – съгласи се младата жена. – Имах една приятелка архитектка, която сега работи със съпруга си в Мароко. Преди няколко години ми даде да прочета книгата на някакъв изследовател на пирамидите. Той открил, че ако наистина тезата за хилядите роби, които в продължение на десетки години строили пирамидите, е вярна, то тогава цял Египет и околните държави е трябвало да работят само за прехраната на строителите, дори и ако са се хранили по веднъж на ден.
- Глупости! Роби! – прекъсна я екзалтирано Босна. – Пирамидите са построени от извънземни! Вие какво мислите, съгласен ли сте с мен? – обърна се тя към Попович.
- Това кой е построил пирамидите ще ни кажеш ти след време. Нали ще станеш египтоложка? – усмихна й се възрастният мъж.
В двора на санаториума спря един камион и от него слязоха няколко войника.
- Сигурно карат ранени – каза Елена и тримата бързо излязоха.
Доктор Йованович вече помагаше да пренесат войниците в болницата. Останалите от персонала също се включиха.
Елена и Босна се захванаха с един младеж, който се държеше за бедрото и крещеше. Бързо го сложиха на операционната маса и му поставиха упойка. Куршумът беше заседнал в костта. Двете жени работеха умело. През месеците, прекарани в санаториума, те бяха извадили десетки куршуми. Борисова дори си мислеше да напише книга за огнестрелните рани и оперативното им лечение, след като свърши войната. В Медицинска академия не се правеха много често подобни операции. Опитът й в Босна можеше да помогне на лечението в тази област.
Сестрите и лекарите в санаториума успяха да се справят и с тези ранени. Очакваха вечерта да дойде транспорт и да откара тежките случаи към Сърбия. Войниците с по-леки рани оставаха в болницата, след време се оправяха и пак се връщаха на фронта. По-тежко ранените откарваха извън страната, най-често в белградските болници. Там ги оперираха при по-добри условия и с по-хубава техника. В Босна имаше няколко такива болници като санаториума край Модрачко езеро, където водеха ранените от най-близките сражения. Мюсюлманите и хърватите също имаха свои болници и медицински екипи. Това бяха т.нар. полеви болници.
Новината, че са докарали пленени мюсюлмани, се разпространи светкавично из болницата и селото.
В началото на алеята, водеща за санаториума, беше спрял военният камион. Няколко сръбски войника пазеха петимата пленени мюсюлмани. Все още не бяха решили къде ще ги държат през нощта. Камионът трябваше да потегли на другия ден.
Пленниците седяха на земята с вързани ръце и гледаха мрачно. Бяха на възраст между двадесет и тридесет години. Сръбските войници чакаха командира си да дойде и да им каже къде да откарат пленените.
От селото започнаха да пристигат хора и да се трупат около мюсюлманите. Един по един идваха и сестрите и лекарите.
Войниците, които пазеха, на няколко пъти направиха забележка на пристигащите да не се приближават до пленниците и да се разотиват, но никой не им обърна внимание. Жителите на селото и болничният персонал мълчаха, образували кръг около седящите на земята мъже, вторачили погледи в тях.
От десния крак на единия пленник течеше кръв. Панталонът му беше разкъсан и се виждаха парчета месо. Той хапеше устни и безуспешно се опитваше да превърже раната си с мръсна кърпа, но въжетата на ръцете му пречеха.
Елена видя от прозореца скупчилите се хора и се запъти натам. Погледът й попадна върху войника с окървавения крак. Бързо коленичи до него, погледна раната му и се обърна към колегите си:
- Трябва да го внесем вътре! Раната е сериозна!
Никой от сестрите и лекарите не помръдна. Хората от селото също. Тя огледа колегите си и повтори по-високо:
- Трябва незабавно да го внесем! Може да има засегнат нерв! Защо сте му вързали ръцете? – извика тя към сръбските войници и се опита да го отвърже, но въжетата бяха здраво стегнати. – Кой ще ми помогне, за бога! Какво всички стоите и ме гледате? – разкрещя се Борисова към скупчилите се мълчаливи наблюдатели и се изправи. – Не виждате ли, че е ранен?! Дайте ми нож да отрежа тези проклети въжета! Не ме ли чувате?!
Една млада жена с дете на ръце се отдели от групата, пристъпи към лекарката и изсъска в лицето й:
- Защо искаш да го лекуваш, за да започне отново да убива мъжете ни ли?! Това дете никога повече няма да види баща си, може би го е убил същият този, който ти искаш да лекуваш!
Жената плю по посока на пленниците, заби за миг поглед в Елена, обърна се и тръгна към селото.
Хората мълчаливо наблюдаваха сцената. Лицата им бяха мрачни.
Борисова постоя минута-две и се доближи до доктор Йованович.
- Зоран, помогни ми да го внесем, налага се да го оперираме веднага, може да загуби крака си!
Йованович обърна главата си настрана. Елена хвана колегата си за реверите на бялата престилка и започна да го разтърсва.
- Господи, Зоран! Какво ти става?! Ти си лекар, давал си клетва! – крещеше като обезумяла тя.
Йованович продължаваше да гледа на другата страна, без да реагира. Жена му до него също не помръдваше.
Възрастният доктор Попович се доближи до Елена и й каза кротко, бащински, все едно съветваше неразумната си дъщеря:
- Никой няма да ти помогне. Това е война. Омразата е по-силна от всякакви Хипократови клетви. Техните лекари също отказват да лекуват наши болни.
- Моля ви, доктор Попович, помогнете ми да го внесем, той ще изгуби крака си! – Елена гледаше умоляващо и сълзите се стичаха от очите й.
- Аз ще ти помогна!– най-неочаквано извика Босна и пристъпи към нея.
- Не! – Попович препречи пътя на момичето. – Лекарствата и упойките ще стоят за нашите ранени!
Елена заоглежда с безпомощен поглед ту колегите си, ту хората от селото, разплака се с глас и побягна към парка. После рязко спря, обърна се и изкрещя през сълзи:
- Войната ви е превърнала в зверове! Вие сте същите като мюсюлманите и хърватите! Всички сте еднакви!
През нощта Борисова не се прибра в санаториума. Седеше на една пейка в парка и плачеше, тихо, безмълвно.
По някое време дойде доктор Йованович, седна до нея и сложи ръката си върху рамото й. Тя бързо се дръпна.
- Елена – започна внимателно Зоран, - ти си българка, не можеш да усетиш какво става в сърцата на нас, сърбите. Мюсюлманите завинаги ще останат наши врагове, както и ние за тях. Кръвта, която се пролива в тази война, никога няма да се измие. Кажи ми, как да лекуваме войници, които убиват братята ни, изнасилват сестрите ни, колят децата ни? Ако България воюваше с някой друг народ, ти би ли помагала на враговете на твоята родина?
- Вие не сте различни народи, вие сте един народ и Босна е вашата родина. Говорите един език. Различна е само религията ви – каза Борисова през сълзи, без да поглежда колегата си.
Той нищо не отговори. Постоя още малко на пейката, гледайки замислено небето, стана и тихо се отдалечи.