След създаването на Мюсюлмано-хърватската федерация двете етнически групи вече действаха съвместно. Усилията им бяха насочени срещу общия противник – сърбите. Те, от своя страна, въобще не искаха да се съгласят с решенията на Великите сили да отстъпят някои от своите територии на противниците. Държаха по-голямата част от площта на Босна и заявиха, че ще се сражават за всяка педя тяхна земя. Въпреки че ООН обяви шест града за зони на сигурност, сраженията около тях продължаваха. Особено тежки бяха боевете в селата, където нямаше засилен контрол на умиротворителните сили, а някъде сини каски просто липсваха. Там етническите групи продължаваха да воюват. Някои журналисти изнесоха данни, че военнопленнически лагери са създали и сърби, и мюсюлмани, и хървати, но международната общественост не обърна внимание на това. Почти две години и половина се говореше само за сръбските престъпления и някак светът не искаше да приеме, че в Босна всички правят престъпления и убиват.
Байрамович и хората му напуснаха лагера, в който се бяха настанили и се преместиха в едно селце близо до Бръчко. Тук живееха главно мюсюлмани, сърбите бяха избягали още в началото на войната. Недалеч от селцето се намираха позициите на сръбската армия и мюсюлманите се биеха с нея. Скоро в селцето дойдоха и хърватски военни. Те се сражаваха съвместно с мюсюлманските си съюзници.
Исмет, без всякакви подробности, само спомена на Лили, че ще се местят. Тя просто тръгна, не каза нищо, не попита къде отиват. Сбогува се единствено с Мусрата. Старата жена се разплака и я благослови на изпроводяк. Байрамович наблюдаваше сцената изпод вежди и си мислеше, че у французойката има нещо, което привличаше хората, очароваше ги, караше ги да й прощават прегрешенията.
Къщата, където Лили и Исмет се настаниха, беше по-малка от предишната. Тук нямаше прислужничка, която да се грижи за храната, нямаше и войници пред входа, защото Лили ходеше навсякъде с отряда.
Веднъж Байрамович й подаде една пушка “Драгунов” и нареди:
- Стреляй!
- Срещу вас ли? – иронично попита младата жена.
- Не, срещу противниците – посочи й Исмет сръбските позиции.
- А ако откажа?
- Ако откажеш, ще убивам един по един пленниците, докато се съгласиш. И гледай да си точна, защото при всеки твой пропуск, пак ще убивам по един пленник.
Лили се колебаеше, мислеше си дали това не е възможност веднъж завинаги да се справи с мъчителя си, а после и със себе си, но той явно отгатна мислите й.
- И не върши глупости – погледна я в очите Исмет. – Зад теб винаги ще има един войник с пистолет в ръка, който ще следи дали си достатъчно точна, а и ще ти помогне да си избиеш някои идеи от главата, ако те споходят.
Младата жена нямаше друг изход. Нейната точност се превърна в залог за живота на пленниците.
Мюсюлманските войници бяха изумени от уменията на Лили. Ерика, която досега се изявяваше като безспорна фаворитка в стрелбата, остана на заден план. Постепенно красивата французойка си спечели прозвището “Снайперистката”, което мъжете произнасяха с уважение. Такъв друг стрелец те не познаваха.
Понякога Исмет наблюдаваше как Лили зарежда пушката, прицелва се и бавно натиска спусъка. Нито един мускул по нея не трепваше, правеше всичко хладнокръвно и точно, сякаш цял живот беше вършила само това. “Каква е тази жена?” – питаше се той и не можеше нито да я убие, нито да спре да я желае.
- Укрепили са се в селото до Модрачко езеро - говореше Исмет на хората си. – Там живеят само сърби. Санаториумът, който се намира наблизо, е превърнат в болница. Имаме сведения, че там работят около десетина лекари и сестри. Разбрахме също, че сърбите се надяват на подкрепление, но ние ще ги изненадаме. От няколко седмици, не са получавали оръжие и боеприпасите им са на привършване, затова точно тази вечер е моментът.
- Шефе, а имат ли танкове? – обади се Али.
- Нямат. Околностите на това село неотдавна са се превърнали във фронтова линия, доскоро то е било встрани от бойните действия. Сръбските военни са се опитали да го запазят извън полезрението, защото са искали болницата да продължи да функционира. За тях е много удобно да водят битки около Тузла, а на двадесетина километра да имат медицински пункт, където да карат ранените си – продължи Байрамович.
- Само нашият отряд ли ще бъде? – попита отново Али.
- Да. Ще ги превъзхождаме по въоръжение, а и те няма да ни очакват – каза Исмет, отвори една карта и я закачи на стената.
На нея бяха отбелязани много подробно Тузла и околностите. Имаше дори означения за черните пътища, горичките и всички селища. – Това е Модрачко езеро – показа той синьото петно на картата, - заобиколено е главно от поляни, но на изток има малка горичка. Покрай горичката минава асфалтиран път, който е в доста прилично състояние. Ние ще се придвижим по този път.
- А ако сърбите са поставили заграждения по пътя? – попита един войник.
- Нашите хора вече огледаха обстановката, няма заграждения- обърна се към него Исмет.
- Има ли вероятност да дойдат сърби от съседните села? – попита Али, който много внимателно разглеждаше картата.
- Най-близкото село е на десетина километра, а и там мъже почти няма. Всички са на фронта. Селото, в което отиваме, е най-голямото в околността.
- Сещам се. Ходил съм там на лагер като малък. Вечер свиреше оркестър, а хората от санаториума се разхождаха из селото– малко замечтано произнесе Али.
Байрамович го изгледа навъсено и му нареди:
- Преведи на чужденците какво ще правим.
Момчето даде знак на тримата иранци да отидат до картата и започна да им обяснява на арабски. Муджахедините действаха в отряда още от 1992 година. Имаше и двама афганистанци, но ги убиха през лятото на 1993 година, когато воюваха с хърватите в Централна Босна.
На страната на босненските мюсюлмани се биеха войници от ислямските държави. Някои от тях идваха за пари, други гледаха на войната в Босна като на свещена война между християнството и мюсюлманството. За разпалване на религиозната омраза допринасяха и някои ислямски фундаменталистки организации, които имаха подготвени бойци и ги изпращаха да се сражават с неправоверните противници. От началото на конфликта босненските мюсюлмани получаваха финансова подкрепа и оръжие от тях. Голяма част от фундаменталистките организации, които подкрепяха мюсюлманите в югорепубликата, бяха забранени в ислямските държави и в Босна те намираха възможност за изява. По сведения на западноевропейските журналисти на страната на босненските мюсюлмани участваха около 1000 – 2000 наемници, изповядващи исляма. На тях се приписваха едни от най-кървавите убийства и издевателства над цивилното сръбско и хърватско население. Муджахедините предпочитаха да участват в щурмови отряди, какъвто беше отрядът на Байрамович.
- Тази вечер ще нападнем сърбите в едно село, недалеч оттук – каза Исмет на Лили, след като влезе в стаята.
Тя седеше на леглото и пушеше. Не обърна никакво внимание на Байрамович.
- Ти също ще дойдеш – доближи се той до нея.
Лили продължи да пуши, без да го поглежда. Всмукваше дълбоко от цигарата и гълташе целия дим. Лицето й имаше спокойно, абсолютно безразлично към всичко наоколо изражение. Подпираше се на лявата си ръка, небрежно кръстосала крака. Косата й се спускаше на вълни по раменете.
Исмет взе цигарата й, помириса я и се намръщи.
- Това е марихуана – наведе се той към Лили. - Откъде я имаш?
Младата жена погледна в другата посока и продължи да мълчи.
Байрамович хвърли цигарата през прозореца, хвана Лили за ръката и я издърпа към себе си.
- Откъде имаш марихуана? – впи поглед в нея Исмет. Тя се опита да се обърне, но той я дръпна още по-близо към себе си. – Кажи ми кой ти даде този боклук? – гласът му беше заплашителен.
- А ако не ти кажа, можеш да започнеш да ми режеш един по един краката и ръцете – погледна го ехидно тя.
Мъжът се изопна, един мускул на челюстта му започна да трепери. Лили направи отново ехидна гримаса, измъкна се спокойно от хватката му и отиде до огледалото. Огледа се, оправи косата си и си сложи червило. Байрамович я наблюдаваше изпод вежди.
- Ако те видя да пушиш пак марихуана, ще убия някой пленник, чу ли? – каза той.
- Е, значи ще пуша тайно от теб – равнодушно му отвърна младата жена.
- Не можеш да имаш тайни от мен! – кресна изведнъж Байрамович. – Моите хора винаги ще те следят! – мускулът на челюстта му затрепери по-силно.
Спокойствието и ехидния тон, с който му говореше Лили, го вбесяха, но се чувстваше безсилен, знаеше, че и да я набие, нищо няма да се промени. Тя му се подиграваше, надсмиваше му се, защото беше разбрала, че той не е в състояние да овладее чувствата си към нея. Можеше да й заповядва, да я следи, да я принуждава да прави разни неща под заплахата, че ще убива пленници, но само толкова. Страшният капитан Байрамович, чиято жестокост беше прословута, нямаше власт над любовницата си.
Лили отново седна на леглото и започна да си играе с един кичур от косата си. После извади някакво списание и се загледа в него.
- Тази вечер ще дойдеш с нас – Исмет дишаше тежко, а юмруците му се свиваха и разпускаха.
- Не мога да откажа на толкова учтива покана. А защо си мислиш, че сърбите, които сте решили да нападате, просто стоят и ви чака? – говореше Лили, без да вдига глава от списанието.
- Те не ни очакват. Останали са с малко оръжие и ние ще използваме този момент.
- О, коварни като демони! – театрално произнесе младата жена, опитвайки се да ядоса Исмет още повече. – В това село само военни ли има или са останали и цивилни. Едва ли твоите диваци ще се занимават само с военните. Къде по-интересно е да се режат глави, да се убиват деца, особено да се изнасилват жени, нали, скъпи? Сигурно вече…..
- Престани! – нахвърли се върху нея Байрамович и я събори на леглото. – Ще те убия, ако продължиш!
- Ами направи го – погледна го Лили и демонстративно се обърна на другата страна.
Исмет стисна зъби, очите му бяха диви, като на хищник, готов всеки момент да разкъса жертвата си.
- Съблечи се! – изръмжа той.
- Сега не искам – в гласа на Лили вече нямаше толкова равнодушие и подигравка, както преди малко. Инстинктивно посегна към блузата си и я закопча с едно копче по-нагоре.
- Съблечи се! Веднага! – не отместваше очи от нея Исмет.
- Отвращаваш ме! Ти си животно! Мразя те! – започна да крещи тя и стана от леглото.
Байрамович я наблюдава няколко секунди, отвори прозореца и извика:
- Али, ела!
Момчето говореше с няколко мъже пред къщата, чу заповедта на капитана и бързо дотича в стаята.
- Слушам, шефе! – извика то и застана запъхтяно на прага.
- Али – обърна се към него Байрамович с вече спокоен тон, - госпожица Льовет се оказва една много опърничава и непослушна дама.
Войникът погледна Лили, която стоеше до стената.
- Поради нейната опърничавост – продължи Исмет, - ще умрат невинни хора.
Али не разбираше за какво става въпрос и въртеше очи ту към шефа си, ту към любовницата му.
- Искам да доведеш един пленник тук.
- Кой точно пленник……- войникът спря по средата на изречението и вторачи поглед в Лили.
Тя бавно събличаше блузата си, после свали и дънките си. Остана по бельо. Али беше изумен и не знаеше какво да прави. Байрамович въобще не му обръщаше внимание и не откъсваше поглед от жената пред себе си. Вече имаше вид не на хищник, а на играч, който е спечелил поредната игра и се любува на победата. По устните му заигра лека, иронична усмивка. Лили видя усмивката му и бързо посегна към сутиена си. Това, че се съблече по бельо, не беше достатъчно. Исмет искаше да остане гола, да я унизи пред войника, да я накара да приеме поражението си. Беше разбрал, че единствено заплахите срещу пленниците я принуждаваха да му се подчинява и да прави това, което той желае.
Лили хвърли бельото си на пода и погледна предизвикателно към Исмет. Няма да го остави да се мисли за победител! Изверг! Не може да я унизи! Гледаше го право в очите, без да се срамува от голотата си.
Чак сега Байрамович се сети, че Али също наблюдава Лили.
- Свободен си – каза той на войника, без да се обръща към него.
Али бързо излезе и се спря в коридора. Дланите му бяха потни, а гърлото сухо. Завиждаше на шефа си, но някой ден, ако французойката му омръзне…Подсмихна се, избърса ръцете си в панталона и напусна къщата.
От няколко дни сраженията около Тузла позатихнаха. Сърбите контролираха една голяма част от територията в региона. В селцето край Модрачко езеро останаха група войници, които очакваха да дойде подкрепление. Сръбските части се придвижваха към Централна Босна и Баня Лука, където се водеха боеве с обединените сили на новата Мюсюлмано-хърватска федерация. Мюсюлманите и хърватите атакуваха сръбските позиции и се опитваха да завземат териториите, които те държаха. Някои държави от Великите сили и най-вече САЩ подкрепяха това начинание. Според новите проекти на международните дипломати за разпределение на Босна почти всички по-големи индустриални и търговски центрове на страната трябваше да преминат в ръцете на федерацията. Сърбите естествено не бяха доволни от това решение и се опитваха да запазят земите, които владееха.
Часовникът в центъра на селото отброи осем удара. Това беше атракцията преди време. Всяка вечер в осем часа, след ударите, от часовниковата кула се разнасяше стара, популярна, сръбска мелодия. Почиващите в санаториума излизаха специално, за да я чуят.
Кулата и часовникът бяха направени още в средата на деветнадесети век, а музиката през тридесетте години на двадесети. Един мъж от селото дълги години работил в Австрия и след като се върнал, решил да направи това музикално приспособление. Жителите били във възторг и се гордеели с него. По-късно синът на този мъж започнал да се грижи за часовниковия механизъм, а след това неговият наследник. Превърнало се в нещо като семейна професия. Сега, от две години, часовникарят, внук на първия майстор, беше в сръбската армия и тъй като нямаше кой да поддържа механизма, един ден мелодията просто спря да звучи, но часовникът продължи да отброява ударите. Местните хора се надяваха, че когато войната свърши, часовникарят ще се върне и ще поправи механизма. И тогава, точно в осем вечерта, мелодията отново щеше да се лее над площада, над къщите и да стига чак до езерото.
Жителите на селото по навик погледнаха към часовниковата кула, след като чуха ударите и всеки продължи да си върши работата. Беше началото на юли и все някъде в градините се намираше по нещо за бране. Войната беше прекъснала земеделския живот. Мъжете се биеха на фронта, нямаше кой да обработва земята, жените засаждаха по малко зеленчуци, колкото да има с какво да изхранват децата си. Животни също почти не останаха в селото, повечето бяха изклани и изядени. Само в някои дворове се чуваше мучене на крави, грухтене на прасета и тук-там се виждаха по две-три кокошки. Храната не достигаше и всичко, което беше годно за ядене, се употребяваше. Отдавна нямаше охлюви и костенурки, черешите и сливите се обираха още неузрели достатъчно. Дори рибата в езерото остана малко, защото тя се превърна в единствената по-сносна храна. Въдици мятаха и бабите и понякога по цял ден чакаха, за да уловят някоя и друга дребна рибка и да нахранят внучетата си.
Персоналът от болницата беше по-свободен. Преди два дни дойде автобус и откара всички тежко ранени, останаха само двама войника в по-леко състояние.
Елена и Босна се въртяха в кухнята и се опитваха да сготвят гъбена каша. Зоран Йованович наблюдаваше работата им и от време на време даваше съвети, но без да взема активно участие в готвенето. Милена надникна в кухнята и каза на мъжа си, че няма нужда да пречи на готвачките.
- И вкъщи е такъв – поклати глава тя. – Никога не ми помага в рязането, миенето и подготовката на продуктите, но винаги дава съвети.
- Не може да има само изпълнители, необходим е и началник – абсолютно сериозно отговори Зоран. – Вземи един оркестър, просто не може да съществува без диригент, който да обединява усилията на всички, в противен случай се получава хаос. Така е навсякъде, включително и в готвенето.
- Добре, господин диригент – обърна се към него Босна, - да слагаме ли магданоз в кашата или не?
Милена погледа още малко шетнята в кухнята, махна с ръка и излезе. Йованович се приближи до Елена и Босна и започна критично да оглежда досегашната им работа.
- Магданоз трябва да се сложи, но не много, само за аромат – заключи авторитетно той.
- Слушаме, шефе, и изпълняваме – каза момичето и грабна няколко стръка магданоз.
През това време Елена мълчаливо се опитваше да нареже гъбите на кубчета, защото Зоран изрично й напомни, че гъбите трябва да бъдат не просто накълцани, а грижливо нарязани на кубчета, иначе се губи чара на истинската каша.
- Отделяй пънчетата, преди да започнеш да режеш гъбите- застана над главата на колежката си Йованович, наблюдавайки как работи.
Тя понечи да му отговори, но само се усмихна и продължи да реже.
В стаята влезе доктор Попович и направи гримаса на удоволствие.
- Тук се приготвя нещо много вкусно и питателно! – възторжено каза той и приближи към двете жени.
- О, доктор Попович, само не и вие! – отчаяно извиси глас Босна. - Достатъчен ни е един надзирател – и посочи с глава към Зоран.
- И втори не е излишен – убедително произнесе възрастният мъж и започна да пипа и оглежда продуктите.
- А, не! – най-накрая не изтърпя Елена и скочи. – Скъпи колеги - застана тя с ръце на кръста пред Зоран и Попович, - ако искате за вечеря да имате гъбена каша, ще ви помоля да напуснете кухнята. Двете с Босна, щом сме се заели с готвенето, сами ще се оправим.
Двамата мъже се помаяха още малко, нацупиха се обидено и тръгнаха към вратата.
- Е, щом нямате нужда от нашата колегиална помощ… - произнесе Йованович, завъртя се и излезе.
По-възрастният му колега го последва.
Готвачките въздъхнаха облекчено, след като лекарите излязоха и вече по-спокойно продължиха работа. Босна дори започна да си тананика някаква песен.
Откъм селото се чуха изстрели. Изведнъж в санаториума настана суматоха. Елена и Босна се спогледаха и изтичаха навън. Една сестра бягаше по стълбите и крещеше нещо. Зададе се Зоран с пистолет в ръка.
- Мюсюлмани са нападнали селото! – извика той към изумените си колежки. – Трябва да се махнете оттук!
Жените го гледаха слисано, без да знаят какво да предприемат. Отнякъде дотичаха другият лекар от болницата, доктор Тодорович, и Попович. И двамата бяха въоръжени. Никога преди това Елена не беше виждала колегите си да носят оръжие.
- Момичета – започна бързо Попович, - вземете ранените и бягайте! Тръгнете към горичката и се опитайте да стигнете до съседното село. Там има сръбски части.
- А вие? – бързо попита Босна.
- Ние оставаме тук! – отговори Йованович. – Вие, жените и ранените, трябва по-бързо да се махате!
Изстрелите откъм селото продължаваха.
Един от ранените, с бинтована глава, изскочи от сградата и се затича към групата. Той остана в болницата, защото раната му не беше тежка и скоро щеше да се оправи. В ръката си войникът държеше автомат.
- Докторе – заговори той трескаво на Зоран, - Саво също има оръжие и ще остане. Трябва да помогнем на нашите в селото. Те се опитват да задържат мюсюлманите.
- Ние отиваме – каза доктор Тодорович и заедно с Попович се затичаха по посока към селото. Правеше впечатление, че възрастният лекар се движи доста пъргаво.
- Хайде, по-бързо! – викна към Босна и Елена Йованович.
Останалите сестри също бяха дошли и изплашено се озъртаха. - Вземайте ранените и бягайте! – повтори той, докато слагаше патрони в пълнителя на пистолета.
Жените хукнаха към болницата, но Зоран се сети за нещо и ги настигна.
- По-добре вземете микробуса! – нервно нареждаше той. – Ключовете са в чекмеджето на бюрото в служебната стая! Качете ранените и карайте по пътя край гората! По-бързо! – викна той. – Кой ще кара?
- Аз! – обади се Босна. Тя най-бързо се съвзе и побягна към болницата.
Елена я последва, после видя, че още държи една гъба и ножа в ръцете си и ги захвърли. Останалите сестри също хукнаха към болницата.
- Ще остана с теб! – крещеше Милена, вкопчила се в ръката на мъжа си и не искаше да го пусне.
- Бягай! Отивай с другите! – викаше Зоран и се опитваше да се изтръгне от нея.
- Няма да те оставя! – крещеше и плачеше жена му.
- Бягай! Чуваш ли?! Бягай! – блъскаше я Йованович и теглеше ръкава на бялата си престилката, който тя здраво стискаше.
Елена се върна, хвана Милена за ръката и започна да я дърпа. Жената се съпротивляваше и не искаше да пусне мъжа си. Най-накрая той успя да се отскубне и побягна след Тодорович и Попович. Милена се втурна след него, но Борисова я задържа и повлече в обратната посока.
Сестрите изкараха останалите трима ранени и ги качиха в микробуса. Босна запали двигателя и се насочи към горичката. Дотам имаше около два километра. Стигна до дърветата и продължи по черния път покрай тях. Караше възможно най-бързо.
Смрачаваше се. Водите на езерото тъмнееха, леко набраздени от вятъра. В тях се отразяваше оранжевото слънчево кълбо, търкалящо се на запад. Микробусът подскачаше по неравния път. Жените гледаха през прозорците по посока на селото. Милена плачеше с глас, седнала на пода. Елена се опитваше да я утеши. Някои от другите медицински сестри също плачеха и шепнеха молитви.
Босна рязко удари спирачки. На пътя имаше натрупани дървета и не можеше да продължи.
Жените се оглеждаха и не знаеха дали да слязат да разчистят.
Като по даден знак от гората наизскачаха войници и обградиха микробуса. Една от сестрите започна да крещи.
- Слизайте! Бързо! – чу се глас отвън. Мъжете бяха насочили автоматите си към автобуса.
Жените и ранените започнаха да слизат. Един войник се доближи до предната врата, издърпа Босна от седалката и изгаси двигателя. Сестрата, която крещеше, слезе от автобуса и изведнъж хукна към гората. Не успя да се отдалечи и десет метра, прозвуча изстрел и тя падна по очи. Колежките й изтръпнаха.
- Наредете се пред микробуса! – чу се заповед.
Сестрите, треперейки, се наредиха в редица. Всичките бяха с бели престилки.
Мюсюлманите продължаваха да стоят с насочено към тях оръжие.
Един войник се отдели, отиде до ранените, които също бяха слезли, и ги застреля.
Чуваше се сподавено хлипане.
- Къде се опитвахте да отидете? – попита висок, млад войник и застана пред жените. Те мълчаха. – Попитах закъде бързахте толкова, кучки такива? – изкрещя той. Жените продължаваха да мълчат, избягвайки погледа му. Той вървеше пред тях и ги оглеждаше, спря се пред Босна и я хвана за брадичката. – Ти, шофьорката, май си мислеше, че ще успееш да избягаш с приятелките си, нали? – впи в нея нагъл поглед войникът. Момичето се опита да се дръпне, но той я удари с всичка сила по лицето и я събори на земята. Елена, която беше до Босна, бързо се наведе и й помогна да се изправи. Войникът се доближи до Борисова и застана пред нея. – А ти каква си, и ти ли си шофьорка?
- Аз съм лекарка – погледна го в очите младата жена. – Нямате право да постъпвате така. Има международни спогодби за медицинските работници…..
Войникът не я остави да довърши и се захили. Останалите мъже също се хилеха.
- Чувате ли какво говори тази кучка, международни спогодби – не спираше да се хили той. После изведнъж спря и навря лицето си в Елена.- Ти не си сръбкиня? Откъде си?
- Нямате право да се отнасяте така с нас. Ще разговарям само с командира ви. Ние сме медицински персонал, не сме военни – твърдо произнесе Борисова.
- Щом е така – каза подигравателно войникът, - ще те водя при командира – и се обърна към другите мъже, като им намигна. – Той сигурно много ще се радва да се запознае с теб, както и всички ние.
Брадатите физиономии се захилиха вулгарно.
Качиха жените в микробуса. С тях пътуваха няколко мъже, които през цялото време държаха автоматите си с дулата напред. Шофираше младият войник. Спряха в центъра на селото, пред часовниковата кула. Очакваше ги страховита гледка.
Мюсюлманите бяха завзели селото и избили всички пленени сръбски войници, които се намираха там. Горяха няколко къщи. Жените стояха наредени в редица, а войниците минаваха покрай тях и ги оглеждаха за бижута. Децата плачеха около майките и бабите си.
Изведоха пленничките от микробуса и също ги накараха да се наредят една до друга. Близо до тях се търкаляха няколко тела. Милена впери поглед натам, откъсна се от редицата, побягна и се строполи върху единия убит. Зоран Йованович беше вторачил в небето безжизнения си вече поглед. Жена му започна да пищи и да го прегръща. Един войник отиде до нея и без да каже нищо, стреля с пистолет в главата й. Милена рухна до съпруга си. Войникът я провери за бижута, измъкна венчалната й халка и се върна при другите.
Бившите колежки на семейство Йованович наблюдаваха пребледнели сцената. Една от тях мълвеше нещо на пресекулки и се чуваше тракането на зъбите й.
Към жените се приближиха няколко военни, предвождани от младия войник.
- Това са медицинските сестри, а тази тук е лекарка, но не е сръбкиня. Каза, че иска да говори с теб, шефе. Разправяше нещо за някакви международни спогодби – посочи Али към Елена.
Байрамович пристъпи към нея и присви очи.
- Ти ли си лекарката? – попита той, без да спира да я оглежда.
- Аз съм, а вие кой сте? Ние сме медицински персонал, не сме военни – каза Елена. Този мъж с очи на хищник я плашеше. “Като див звяр е!” – потръпна тя и се опита да не показва страха си пред него, а сърцето й блъскаше в гърдите.
- Откъде си? – продължаваше да я гледа изпитателно мюсюлманинът.
- Българка съм.
За миг той придоби учудено изражение, но продължи да я наблюдава.
- И за какво си дошла в Босна?
- Тук се води война и има нужда от медицински работници – отвърна Елена, като се стараеше гласът й да не затрепери.
- А защо си дошла при сърбите, а не при нас или при хърватите?
Борисова не отговори.
- Колко ти плащат?
Борисова продължи да мълчи.
- Попитах колко ти плащат да ги лекуваш? – изкрещя Байрамович в лицето й.
Елена трепна и за миг почувства, че ще падне, но се овладя.
- Не може да се отнасяте така с мен, както и с моите колежки! Ние не сме войници. При вас сигурно също има лекари и медицински сестри – изрече тя и не можа да познае собствения си глас, звучеше някак чужд и дрезгав, все едно друг говореше с устата й.
До мъжа с поглед на хищник се приближи една жена, дръпна го настрана и започна да му говори нещо в ухото. Елена забеляза, че тя е млада, изключително красива и не носи военна униформа. Изведнъж мюсюлманинът направи на жената знак с ръка да млъкне, но тя го хвана за куртката и продължи да му говори с гневно изражение.
Елена се чудеше каква е тази жена, изглеждаше много различна сред другите войници. Начинът, по който говореше на мюсюлманския командир, показваше, че той има към нея някакво по-различно, отколкото към останалите си подчинени, отношение.
Елена забеляза още една жена. Беше ниска, набита, с къса, руса коса и носеше камуфлажни дрехи. Тя също оглеждаше жителките на селото за бижута. Красавицата не участваше в това мероприятие.
Командирът изслуша жената и даде някакви заповеди на подчинените си. Те подкараха медицинските сестри и лекарката към един камион. В камиона натовариха и една част от местните жени. На Борисова й направи впечатление, че това са все жени на не повече от тридесет-тридесет и пет години, имаше и четиринадесет – петнадесетгодишни момичета.
Войниците затвориха вратите на камиона и вътре стана тъмно. Навън започна стрелба, ехтяха писъци, молби и детски плач.
Жените в камиона се разкрещяха.
- Господи, децата ми! Не убивайте майка ми! Бранко, Милице, къде сте, милички? Детето ми, не го закачайте! Мамо, мамо, не им давай да ме отведат, къде си, мамо?! – кънтяха викове от всички страни в тъмнината. Жените блъскаха по стените на камиона и крещяха като обезумели.
Постепенно стрелбата и писъците отвън стихнаха. След малко камионът потегли. В тъмнината се носеха хлипания и молитви.
- И ти ли си мислиш това, което си мисля и аз? – чу до ухото си гласа на Босна Елена.
- Това бяха само жени и деца – промълви лекарката.
- Стари жени – каза приятелката й. – Прави ли ти впечатление, че тук сме само млади?
- Какво искаш да кажеш? – рязко се обърна в тъмнината Борисова.
- Искам да ти кажа, че сме подбрани, само младите – отговори Босна.
- Те ще ни изнасилват и ще ни измъчват! – простена непознат глас на младо момиче до тях.
- Не вярвам –опита се да вдъхне кураж не само на другите, но и на себе си Елена.
На няколко пъти камионът спира. Навън се чуваха мъжки гласове. Борисова нямаше представа колко са пътували, но й се стори, че не е повече от два-три часа.
Дълго време никой не отваряше вратите. Вътре беше задушно и се дишаше тежко, хлипанията не спираха.
- Елена – прошепна Босна, - ако нещо се случи с мен, потърси родителите ми в Белград, кажи им – момичето направи пауза, - кажи им, че съм смятала за правилно да дойда тук и не съжалявам. Кажи им, че много ги обичам и…….и че не трябва да ме упрекват.
- Стига! – прекъсна я лекарката. - Нищо няма да ти се случи, сама ще им кажеш, че много ги обичаш, не говори така…….
- Не, знам какво ще стане! Обещай ми, че ще ги намериш. Белград, улица “Бранковска” 18, Грета и Миладин Ристич. Обещай ми, Елена, обещай ми! – Босна хвана ръката на приятелката си. Борисова се опита да каже нещо, но момичето продължи. – Знам, че повече няма да ги видя. Обещай ми, че ще ги намериш!
Елена не виждаше Босна, но усещаше, че плаче, тихо, без глас, само със сълзи.
- Обещавам! – Борисова положи усилия гласът й да прозвучи спокойно. Намери приятелката си в тъмнината и я прегърна. Сълзите на момичето намокриха бузата й.
Вратите на камиона се отвориха и войниците започнаха да измъкват пленничките. Те крещяха, дърпаха се, улавяха се една за друга и се молеха, предусещайки, че нещо ужасно ще се случи с тях.
Два чифта ръце изтръгнаха Босна от прегръдките на Елена.
- Улица “Бранковска” 18… Грета и Миладин Ристич…..кажи им….Елена….моля те… - викаше с всичка сила тя.
Борисова гледаше как изхвърлят приятелката й от камиона, как други двама войника я поеха и започнаха да я влачат по улицата. Босна се извръщаше назад и крещеше на Елена да намери родителите й. Младата жена не можеше да отговори, една топка беше заседнала в гърлото й и я душеше.
Освен Борисова, всички други жени бяха изведени навън. Мъжете проверяваха дали не е останал още някой. В един ъгъл се беше свило петнадесетинагодишно момиче с дълга руса коса. Войниците го видяха и започнаха да го дърпат навън. Момичето се съпротивляваше, риташе и пищеше. Мъжете ругаеха и го теглеха по пода на камиона. Момичето успя за малко да се отскубне и се вкопчи в Елена. Войниците го хванаха за косата, но то здраво стискаше лекарката и крещеше:
- Помогни ми…помогни ми…не им давай де ме вземат…
- Оставете я, къде я водите! – опитваше се да я защити Борисова.
Единият от войниците изви ръката й и изсъска:
- И твоят ред ще дойде, курво!
Мъжете успяха да издърпат момичето и го повлякоха по улицата след другите.
- Варвари! Диваци! – шепнеше Елена, държейки ръката си.
Жените вече не се виждаха. Бяха ги завлекли нанякъде. Само отдалеч се чуваха приглушени писъци и вопли. Отекнаха и няколко изстрела.
Пред камиона застанаха трима войника. Сред тях беше този, с когото Елена разговаря най-напред.
- Слизай! – нареди й той.
Младата жена се подчини.
- Ще дойдеш с нас!
- Искам да знам къде ме водите и какво ще правите с тези жени? – обърна се тя към войника.
- Не задавай въпроси, защото и ти ще отидеш с тях! – сряза я грубо младежът.
- Няма да мръдна оттук, ако не ми кажете, къде ще ме заведете и какво е това място! – твърдо каза Елена и се хвана за вратата на камиона.
- Знаеш ли – пристъпи войникът към Борисова, - ако не беше шефът, щях да си поиграя с теб и то с голямо удоволствие. Обичам опърничавите курви.
Елена го погледна в очите, за миг реши да замълчи, но не можа да се удържи и му отговори:
- Знаеш ли как се наричат такива като теб, които само с насилие си доставят удоволствие - психопати.
Войникът се дръпна малко назад, пое си няколко пъти дълбоко въздух и понечи да удари Борисова, но Лили го спря, беше чула последните думи на Елена.
- Ако го направиш, лично аз ще те застрелям, откога чакам този миг – французойката държеше в ръката си пистолет и гледаше спокойно Али.
- Ти защо се месиш? – изръмжа той към нея и се намръщи.
- Защото Исмет нареди никой да не закача лекарката – Лили продължаваше да стои с насочен към него пистолет.
- И защо да не я закачаме? – злобно присви очи войникът.
- Защото като те ранят, няма кой да те лекува, глупак такъв – презрително му отвърна жената. – Защото имаме нужда от лекари.
Али изсумтя и плю на земята, но нищо не отговори.
Елена наблюдаваше сцената и се чудеше коя е тази красива, странна жена. Въпреки че непознатата говореше добре сърбо-хърватски, лекарката разбра, че е чужденка.
- Хайде, ела – каза с по-мек тон красавицата на Борисова.
Елена тръгна с нея.
Али изпсува зад тях. Лили рязко се обърна и му зашлеви плесница. Войникът понечи да извади пистолета си, но тя вече държеше своя пред него.
- Само още една дума и ще кажа на Исмет, че оспорваш заповедите му – французойката изви устни в подигравателна усмивка, но очите й бяха студени и непроницаеми.
Али целият почервеня, едва сдържащ гнева си. Гледаше заплашително, стискайки юмруци и дишаше тежко, после се обърна и закрачи по улицата, като махаше рязко с ръце. Другите двама го последваха.
Лили ги проследи, докато се скрият от погледа й, и каза:
- Няма повече досадници. Можем да вървим спокойно.
Заведе Елена в една сграда, която приличаше на селско училище. Влязоха в стая, където имаше чинове, черна дъска и дори кутия с тебешири на бюрото.
- Ще останеш тук на първо време – посочи французойката стаята и като се усмихна, добави. – Е, не е “Риц” или “Шератон”, но………
Борисова обходи с поглед помещението и спря очи върху красивата непозната.
- Защо ме водите тук? Вие коя сте?
- Да, не се запознахме. Казвам се Лили, а вие?
- Елена. Защо ни доведоха тук и къде са останалите жени?
- Гладна ли сте? – попита Лили, правейки се, че не е чула последния въпрос.
Борисова застана пред нея.
- Къде са другите жени? Къде са останалите ми колежки?
- Вижте, Елена – започна бавно французойката, - разбрах, че сте българска лекарка, дошла да работи на страната на сърбите. Единственото, което успях да направя, е да разубедя командирът да не ви праща при другите и вие да останете тук.
- Какво означава това да не ме праща при другите? – повиши глас Борисова. – Къде са колежките ми? Къде са жените от селото?
- На война всеки се спасява сам за себе си – тихо отговори Лили. – Не можах нищо да направя за другите… дори и за останалите медицински сестри – тя избягваше погледа на Елена.
- Какво ще стане с тях? – повтори въпроса си лекарката.
- От колко време сте в Босна? – погледна я в очите Лили.
- От една година.
- За една година би трябвало да знаете какво се случва с пленените, особено с жените – каза тъжно Лили.
- Искате да кажете … О, Господи!…- Борисова гледаше ужасена. – Това не е възможно! Нали има сини каски, нали има международен контрол?
- Има в големите градове. Тук няма.
- Ние къде сме?
- В едно село.
- Това..това лагер ли е? – попита несигурно Елена.
Лили кимна.
- И тук държат пленниците?
Лили отново кимна.
- А аз защо не съм при другите? – произнесе с дрезгав глас Борисова.
- Успях да ги убедя, че тук е необходим лекар. А и вие сте чужденка.
- Моите колежки също са медицински работници.
- Да, но те са сръбкини – Лили говореше тихо и избягваше погледа на Елена.
- Значи те……- лекарката седна, подпирайки се на един чин и хвана челото си с ръка.
- Не можах нищо повече да направя – в гласа на французойката имаше извинение. – Исках, но не можах – по-скоро на себе си промълви тя.
- Защо на мен ми помогнахте? – вдигна глава Борисова. Очите й бяха зачервени и влажни.
- Защото, го правя, когато мога…….но само когато мога……в повечето случаи съм безсилна……
Елена стисна юмруци върху чина и вторачи поглед в черната дъска пред себе си. Лили мълчеше, подпряла се на стената.
- А вие какво правите тук? Вие сте чужденка, откъде сте? – изведнъж се обърна тя към красивата непозната.
- Французойка съм.
- И защо сте при тях?
- Това е дълга история – каза Лили и направи гримаса. – Засега ще останете в тази стая. В дъното на коридора има тоалетна – помълча малко и добави. – Не се опитвайте да бягате, това само ще утежни положението ви. Войниците пазят навън.
Лили тръгна към вратата, но Елена я задържа.
- Може ли да ви помоля за още нещо?
Французойката я погледна.
- Имам една колежка, отведоха я с другите. Казва се Босна, с дълга, кестенява коса. Може ли да направите нещо за нея…ако е по силите ви?
- Не съм сигурна – тихо промълви Лили и понечи да излезе.
Борисова я задържа още малко и прошепна:
- Не зная коя сте и защо сте тук, но ви благодаря.
Жената нищо не отговори и си тръгна.
Елена прекара нощта в класната стая на селското училище. Опитваше се да разбере къде се намира, но от прозорците се виждаха само няколко къщи с дворове.
На сутринта дойде един войник и я закара в сграда, която напомняше на културен дом от времето на социализма. Борисова беше виждала подобни постройки в много села и по-малки градове в България. Те носеха надписите “Културен дом на село….” или “Младежки дом на културата”. След смяната на системата, тези “културни домове” се превърнаха в ресторанти, дискотеки, а някъде и в шивашки цехове и работилници.
Качиха се на втория етаж и Елена забеляза, че това е нещо като болница. Имаше легла, шкафове с медикаменти, медицинска апаратура и дори хладилна камера.
Войникът заведе Борисова при един мъж с бяла престилка и си тръгна. Мъжът беше около петдесет – петдесет и пет годишен. Той изучава известно време жената пред себе си и най-накрая каза:
- Значи ти си българската лекарка – поразходи се напред – назад и допълни. – Ще работиш тук. Как се казваш?
- Елена, Елена Борисова. А вие кой сте?
- Каква е специалността ти? – попита той, без да обръща внимание на въпроса.
- Коремна хирургия, но вие не ми казахте…..
- Е, сигурно в санаториума на Модрачко езеро не си правила само коремни операции, нали? – прекъсна я мъжът.
- Вижте какво – ядосано започна Борисова,– кажете ми къде се намирам, кой сте вие и защо трябва да работя тук!
Мъжът седна на един стол и отговори съвсем спокойно:
- Ще работиш тук, защото само така ще спасиш живота си, нямаш друга алтернатива. Къде се намираме не е чак толкова важно за теб. Ти ще даваш първа помощ на ранените, по-късно ще ги откарват на други места.
Непознатият млъкна и започна да барабани с пръсти по масата, наблюдавайки Елена.
- Не ми казахте кой сте вие? – погледна го тя.
- Казвам се Бекир Арнаутович.
- Лекар ли сте?
- Фелдшер съм, но поради липса на лекар, аз изпълнявам тази длъжност.
- А защо си мислите, че аз искам да лекувам ранените мюсюлмански войници?
- Защото в противен случай ще съжаляваш не само че си дошла в Босна, но и че си се родила въобще – в стаята влезе Исмет. Той явно беше слушал отвън разговора между Бекир и Елена.
Младата жена се обърна към него. “Наистина има нещо хищническо във вида му” – помисли си отново тя. Долната му челюст беше квадратна и силно изразена. Не беше лишен от привлекателност, но някак брутална привлекателност. Приличаше на звяр, който уж е спокоен, но очакваш всеки момент да забие ноктите си в гърлото ти.
Исмет пристъпи към Борисова и спря съвсем близо пред нея.
- Ще работиш тук. Бекир ще ти обясни подробностите – говореше бавно, без да отмества поглед от жената пред себе си. – Ще ти дадем стая, в която ще спиш. Ще получаваш и храна. Пушиш ли?
Елена поклати глава.
- Тогава няма да ти даваме цигари – каза той и направи няколко крачки из стаята, после рязко се обърна. Очите му, забити в Борисова, жълтееха. – Бъди внимателна, ако започнат прекалено много наши войници да умират в ръцете ти, лично аз ще ти потърся сметка, разбра ли?
Лекарката кимна.
- Искам да ми отговориш – каза Байрамович, продължавайки да разкъсва Елена с жълтия си поглед.
- Разбрах – тихо произнесе тя и си помисли, че змиите имат навика да хипнотизират жертвите си с очи.
Исмет се разходи из стаята, хвърляйки погледи на всички страни, сякаш се опитваше да улови нещо нередно.
Фелдшерът напрегнато го наблюдаваше.
- Всъщност, как са името и фамилията ти? – обърна се внезапно Байрамович към лекарката. Очите му бяха започнали да потъмняват, а лицето му доби вид на хищник, който се е уморил да си играе с жертвата си, сдъвкал я е добре и сега смята да се отпусне в сладка дрямка.
- Елена Борисова.
- Е, радвам се, че се запознахме, доктор Борисова – повдигна вежди мъжът и тръгна към вратата.
- Не, не сме – произнесе Елена. – Вие не ми казахте своето име.
Бекир Арнаутович помръдна нервно на стола.
Исмет спря, обърна се и пристъпи към Борисова, на устните му имаше лека усмивка, но очите му бяха безизразни.
- Мислех, че познавам само една безразсъдно смела жена – бавно каза той, - но откривам, че има и други. Казвам се Исмет Байрамович, това достатъчно ли е?
- Да – отвърна Елена, без да сваля поглед от мъжа пред себе си. Никога нямаше да забрави името му.
Някаква муха беше нарушила дрямката на хищника, той я погледа малко, почуди се на смелостта й и отново се отпусна, притваряйки очи.
Байрамович се обърна и излезе.
Фелдшерът въздъхна облекчено.