Доктор Каменов остана много учуден, когато преди една година бившата му съпруга просто изчезна от Медицинска академия, но беше слисан, когато разбра, че тя е решила да се омъжва за италиански бизнесмен и дори е отказала специализацията в Англия. В първия момент предположи, че това е някакъв майтап, но най-близките хора на Елена – сестра Попова и доктор Георгиев потвърдиха информацията. Иван не се задоволи с техните думи и отиде при шефа на бившата си съпруга. Той също потвърди и дори допълни, че италианският бизнесмен, избраникът на доктор Борисова, се казва Антонио и се занимава с лека промишленост. След като чу тези нови данни, Иван седна с подкосени крака в кабинета на професор Такев и го попита:
- Вие бяхте шеф на Елена, аз неин съпруг. Вие я познавате доста преди мен, знам, че беше любимката ви още като студентка, кажете ми, вярвате ли на тезата за този Антонио и това, че Елена ще зареже кариерата си заради него?
Професорът повдигна рамене и отговори с несигурен глас:
- И аз не знам, колега. Познавам Борисова от първокурсничка, наистина беше любимката ми и виждах в нейно лице голям хирург. Моята родна дъщеря също завърши медицина, но не мога да кажа това за нея. Елена беше забележителен професионалист, радвах се, защото виждах, че медицината е нейното призвание и че я очаква блестящо бъдеще. Но това с женитбата за италианец просто ме изуми. От всеки друг бих приел подобна постъпка, но не и от Борисова. Някак не се връзва с нейния характер и начин на живот.
- А вие повярвахте ли й? – гледаше го с недоумение Иван.
- Ами, тя беше толкова убедителна. Ако някой друг ми наговореше всичко това за нея, нямаше да го приема насериозно, но Борисова не е лекомислен човек, дори е прекалено разумна, още на двадесет години беше такава. Учудвал съм се понякога, че това младо момиче проявяваше толкова зрялост, неприсъща за възрастта му.
- Но вие все пак й дадохте неплатена отпуска? – питаше Каменов, без да може да разбере мотивите на бившата си съпруга.
- Да, разреших й да излезе в отпуска, но мислех, че може да размисли и поне да отиде на специализацията. Знаете ли колко пъти ми се е обаждал професор Уилсън от Лондон, за да пита за Елена? – оживи се Такев. – Не вярвах, че може толкова много да държи на една българска лекарка, когато десетки други от цял свят се домогват до клиниката му. Той също беше изумен от историята, която му разказах. Искаше ми адреса на Елена в Италия, каза, че ще отиде там да говори с нея и с този Антонио, но като разбра, че не е оставила никакъв адрес, просто остана в недоумение, както и всички ние.
Как ли не си блъскаше главата, какви ли не мисловни лабиринти и хипотези не чертаеше Иван, но причините за изчезването на Елена не му се изясняваха. В един момент дори помисли, че може да е заминала с нейния фотограф. Преодоля гордостта си и го потърси, но като видя как русокосият младеж гледаше стреснато със сините си очи и се чудеше къде може да е отишла приятелката му, Каменов разбра, че и той нищо не знае. Двамата дори малко се сприятелиха и поддържаха връзка, за да се информират за някоя новост около изчезването на общата им любима.
След последната среща с Елена Филип реши, че тя му е сърдита и си каза, че най-добре ще е да поизчака малко, после я потърси, но не я намери. Няколко пъти ходи у тях, питаше съседите, но апартаментът беше празен и изведнъж научи от бившия съпруг на приятелката си, че тя е изчезнала или по-точно заминала за Италия, за да се жени за някой си Антонио. Филип остана не по-малко слисан от Иван. Те дори решиха, че в италианската връзка участие може да има Роксана и отидоха при нея. Дизайнерката дълго време ги оглежда, мята червената си коса, бърчи вежди и най-накрая си призна, че не само не знае за тази история, но и не иска да й повярва. Тя им каза, че няколко дни, преди да изчезне, Елена е била на пробни снимки при нея и после просто не се появила. Роксана дори се ядосала на неизпълнителността на своя модел на медицински облекла и решила да й се поскара и изведнъж Иван и Филип й поднасят фрапиращата новина. Допълни също, че прекалено добре познава както мъжката, така и женската природа на влюбените сърца, а Елена при последната им среща въобще не приличала на човек, който е решил да прави драматичен обрат в своя живот в името на любовта. Тази констатация на дизайнерката не помогна много на разследването на двамата мъже.
Една година след изчезването на Борисова никой не знаеше нищо за нея. Тя не се обаждаше и не пращаше картички дори на старата семейна приятелка Попова. Това още повече учуди Иван. Той успя да измоли от сестрата да му даде ключа от апартамента на бившата му жена и направи обстоен оглед в него, но не откри нищо нередно. Елена беше взела малко дрехи, обувки, всичко останало си стоеше на мястото. Липсваха само дипломите й по медицина и за специализациите, но предположи, че ако е отишла наистина в Италия, може да й потрябват, все някога ще реши да работи отново. А и Елена не беше човек, който обича да бездейства.
В Медицинска академия също недоумяваха защо Борисова не се обажда. Едногодишната й неплатена отпуска беше изтекла преди две седмици и Такев не знаеше какво да прави - дали да й я продължи или просто да уволни подчинената си, поради безпричинно неявяване на работа.
Доктор Каменов свърши смяната си и се запъти към паркинга. След седем часа вечерта юлските температури ставаха по-нормални и той смяташе да прекара свободното си време в игра на тенис.
Няколко месеца след като Елена изчезна така мистериозно, Иван се чувстваше като изоставен любовник, на когото до последния момент са подхранвали надеждите за нещо много повече. След сдобряването с бившата му съпруга преди една година и особено след нощта, която прекараха заедно, той реши, че отношенията между тях са се изгладили. Сега бяха малко по-зрели и разумни. Призна пред себе си, че Елена винаги му е липсвала и всички останали връзки с жени, дори и по-дългите, са били необходими, за да запълнят празнотата в сърцето му. След като се разведоха, смяташе, че ще забрави бившата си съпруга, ще я замени с друга, но не успя и когато преди година тя отново прояви интерес към него, Иван съвсем искрено си помисли, че сега вече нещата между тях ще се оправят и дори ще се оженят наново. Не му беше чужда и мисълта за деца. Но, възникна едно съвсем неочаквано но. Елена просто изчезна. Каменов се почувства не само обиден, а и унизен, когато му казаха, че е заминала за Италия, за да става съпруга на италиански бизнесмен. Не искаше да повярва, дълго време си блъска главата и размишлява над тази новина, но от това не му ставаше по-добре. Започна да си мисли, че тя може би отдавна е планирала новия си живот и в последния момент е решила да се сдобри с бившия си мъж и да му подари една любовна нощ. Нещо като за последно сбогом. Тази мисъл караше Иван истински да страда. Казваше си, че явно не е познавал добре Елена и тя просто се е позабавлявала малко с него, така, да й мине времето, докато замине при своя Антонио. Успокояваше го единствено това, че и с Филип не беше постъпила по-различно. Той също нищо не знаеше за плановете й. Двамата с фотографа бяха солидарни в мъката си по любимата жена. Имаше моменти, когато Иван ругаеше Борисова, наричаше я измамница, мръсница, шантонерка и редеше обида след обида, пожелаваше й този незнаен Антонио да я изостави и тя да се върне един ден при него нещастна, обляна в сълзи, предлагаща му любовта си. При тази картина на молещата за обич и състрадание Елена Иван потъркваше ръце и си казваше, че ако този миг настъпи, той ще поизмъчи малко завърналата се при него блудница, преди да я приюти в леглото си. Но и това си беше нещо като мечта, която можеше да се случи в неопределено бъдеще или въобще да не се случи. Истината беше, че Иван страдаше по Елена. След като се посъвзе малко от неочакваната им раздяла, реши да утеши мъката си с чужди ласки. Жените минаваха една след друга през леглото му, но никоя не запълваше празнотата от липсата на Елена и той спря. Обърна цялата си енергия към работата, оставаше извънредно в отделението, даваше дежурства, дори шефът му намекна да не се преуморява толкова много. Една година след изчезването на бившата му жена Иван продължаваше да мисли за нея и да се опитва да я забрави, отдавайки се на работа и от време на време на спорт.
Каменов спря пред колата си и започна да търси ключовете. Към него се зададе доцент Колев. От няколко месеца не бяха се виждали с неврохирурга. Тъй като се отдаде изцяло на работата, Иван почти не ходеше в барчето на Медицинска академия и дори престана да общува много с колегите си, както правеше преди. Реши, че по-дългото застояване пред чаша кафе само губи излишно времето му.
- Здравей, колега – приближи се до колата Колев. Той продължаваше да работи в академията и шефовете, и болните бяха доволни от него. Преди два - три месеца вестниците писаха, че е направил за първи път в България някаква сложна операция. Но видът на неврохирурга си оставаше все така унил и тъжен.
- Здравей – усмихна се Иван. – Сигурно и ти си свършил смяната. Аз смятам да поиграя тенис, но може да те откарам до вас.
- Благодаря……- Колев направи малка пауза, - всъщност исках да говоря с теб.
- На твое разположение съм – разпери ръце Каменов, чудейки се за какво би желал да говори с него колегата му. Предположи, че е за някоя близка, която има гинекологични проблеми. На Иван му правеше впечатление, че когато някой колега от друга специалност го молеше да прегледа жена му, дъщеря му или сестра му, винаги изглеждаше смутен. “Ние гинеколозите сме за това – мислеше си Каменов, - да лекуваме женските болести, няма какво толкова да се притесняват. Да казват, че ги боли главата не се притесняват, а като споменат за болки в яйчниците, се изчервяват.”
- Да седнем някъде – предложи неврохирургът.
- В барчето сега е по-спокойно.
- Мисля, че ще е по-добре да отидем на друго място – Колев изглеждаше притеснен.
- Знам едно уютно и тихо заведение на съседната улица, става ли? – Каменов погледна доцента, продължавайки да си мисли, че проблемите на Колев явно не са малки, щом не иска да ходят в служебното барче. Опасява се, че може да ги чуят колегите му.
- Добре – съгласи се неврохирургът.
Заведението наистина беше уютно и почти нямаше хора. Седнаха вътре, защото там работеше климатик, а навън все още температурите не падаха под тридесет градуса.
Иван даде поръчката и след малко слабичкото момиче с къса, синя пола им донесе кафетата и колите.
Каменов отпи от кафето. Не искаше да показва припряност и остави колегата си сам да започне. Може би близката на Колев имаше сериозни гинекологични оплаквания.
- Трябваше да ти кажа по-рано, но обещах, че ще запазя тайната – изрече бавно доцентът, като гледаше ръцете си.
Иван го остави да говори спокойно и не го прекъсна с въпроси. Неврохирургът мълча известно време, сякаш търсеше необходимите думи, и продължи:
- Беше убедена, че постъпва правилно, видях, че е мислила много, преди да се реши на тази стъпка. Имаше вид на човек, който цяла нощ не е спал и е обмислял решението си. Опитах се да я разубедя, но тя беше непреклонна. Ако някой друг ми кажеше това, щях да си помисля, че е временен каприз или мимолетно желание за авантюра, но доктор Борисова е изключително сериозен и здравомислещ човек.
Каменов трепна, като чу Колев да споменава името на бившата му жена и попита несигурно:
- Не разбирам за какво става въпрос…
Доцентът го погледна с тъжните си очи, прокара ръка през косата си и разказа на Иван за разговора с Елена преди една година, за желанието й да отиде в Босна и за това, че той й помогна.
Колев спази обещанието към Борисова и не спомена на никого къде всъщност замина тя. И до неговите уши стигна слухът, че чаровната лекарка се е омъжила за италиански бизнесмен и си помисли, че с тази история сигурно е искала да премахне подозрението от внезапната отпуска, която си взе. Доцентът не каза и на бившия съпруг на Елена, тя изрично го помоли за това. Виждаше, че младият му колега се измъчва от изчезването на Борисова, но не можеше да направи нищо, щом самата тя не желаеше той да знае къде отива.
Колев поддържаше връзки с колегите си от Белград и те му съобщиха, че българската лекарка е изпратена в бивш санаториум до Модрачко езеро. Доцентът беше ходил там и се успокои, че Елена все пак е на място, по-отдалечено от фронтовата линия. Непрекъснато се интересуваше за Борисова и получаваше информация, че е добре и че всички са много доволни от нея. Но преди няколко дни му съобщиха, че селото до санаториума е било нападнато от мюсюлмански войници, една част от хората са били избити, а други, включително и медицинският персонал, са взети в плен. Никой не можеше да каже къде са ги откарали. Колев изтръпна при тази вест. Знаеше какво се случва с пленените жени, особено с привлекателните като колежката му. Страхуваше се да си го помисли дори и непрекъснато питаше свръзката си в Белград за повече информация. Оттам предполагаха, че пленените може би са откарани в лагер, но къде точно не знаеха.
Доцентът се чудеше какво да предприеме, дори обмисляше чрез посолството или чрез външно министерство да потърси Борисова, но се опасяваше, че няма да има резултат. В Босна се водеше война и никой не спазваше международни спогодби и дипломатически изисквания. Съпругата му предложи да отидат до Белград и оттам да направят запитване, но шансовете не бяха големи. Можеха да се свържат със Сараево или другите по-големи градове, където имаше контрол на силите на ООН, но и това нямаше да помогне. Лагерите за пленници се намираха в селата, където международните представители нямаха достъп. Колев беше виждал подобни места. В тях важеше поговорката “Бог – високо, цар – далеко” и хората там бяха изоставени на собствения си късмет.
Доцентът реши да каже на Каменов. Знаеше, че младият му колега ще го упрекне, че е крил истината от него цяла година, но поне щеше да научи къде се намира бившата му съпруга. Може би двамата щяха да измислят нещо.
Иван гледаше мъжа пред себе си с широко отворени очи и не можеше да се съвземе от това, което научи.
- Значи Елена една година е била в Босна….и сега е пленена и откарана някъде, където никой не знае….. – гласът на Каменов беше дрезгав, говореше на пресекулки и продължаваше да гледа изумено.
Колев кимна, очакваше подобна реакция.
- И ти нищо не си ми казал, а през цялото време си знаел къде е? – Каменов вторачи поглед в колегата си.
- Обещах й да не казвам на никого – тихо отговори неврохирургът. – Категорично ми забрани да казвам и на теб.
- Как си могъл?! – Иван повиши глас.
Слабата сервитьорка и барманът, които бяха улисани в разговор, се обърнаха към масата на двамата мъже.
Каменов вече не гледаше изумено, беше бесен.
- И аз мислех, че си ми приятел?! – продължи да говори високо той.
- Все още съм ти приятел – опитваше се да го успокои неврохирургът.
- Не, не си! Ти си я вербувал да замине, получил си процент за това! – Иван се беше навел над масата и крещеше в лицето на Колев.
Сервитьорката изглеждаше неспокойна, помисли си, че двамата мъже може да се сбият. Барманът излезе пред барплота, готов да се намеси всеки момент, ако клиентите започнат да буйстват.
- Не съм я вербувал! – Неочаквано неврохирургът се надигна, хвана Иван за реверите на ризата и го доближи към себе си. Тъжното му изражение беше изчезнало. – Тя сама искаше да замине като доброволка, въпреки че аз се опитах да я разубедя и й обясних какво представлява Босна в момента. А щом не е искала ти да знаеш, значи е имала причина. Доктор Борисова е възрастен човек и сама взема решенията си.
Колев седна на стола и отпи глътка кафе. Очите му пак гледаха тъжно и унесено.
- Извинявай – каза Каменов след няколко минути, но вече с по-спокоен глас. – Избухнах, защото тази новина е шок за мен. Цяла година се измъчвах от раздялата с Елена, не можех да повярвам, че е отишла в Италия, за да се омъжва. Сега разбирам, че това е било измислица, за да вземе неплатената отпуска и да оправдае отсъствието си.
Доцентът мълчеше и гледаше колегата си със съчувствие.
- Сега се сещам – започна Иван, опитвайки се да си спомни нещо. – Малко, преди Елена да изчезне, аз отидох една вечер в дома й. По телевизията даваха кадри от войната в Босна и тя изведнъж се промени, ядоса се, започна да говори гневно. Никога не бях я виждал в такова състояние и малко се учудих, но реших че е изнервена или просто преуморена – той млъкна и продължи да си спомня какво точно стана онази вечер, когато бившата му съпруга избухна, като видя кървавите сцени по телевизията. Може би тя вече е мислила да замине за Босна.
- Доктор Борисова е смела жена – отговори Колев. – Колегата ми в Белград, при когото я изпратих, ми каза, че не е виждал чужденец с такава убеденост да иска да отиде в Босна и да е сигурен, че е избрал правилното решение. Ако й бях отказал помощта си, сигурно сама щеше да тръгне за там. Хората, с които е работила в санаториума, много са я уважавали.
Новината, която научи Каменов за Елена, беше дори по-фрапираща от тази за женитбата с италианския бизнесмен. Нито знаеше какво да мисли, нито как да постъпи. Тя го намери неподготвен и го хвърли в пълно недоумение.
След като се раздели с Колев, той не отиде на тенис корта, а се прибра, изключи телефона и остана сам. На сутринта вече беше решил, че ще замине за Босна, за да търси Елена. Тя се нуждаеше от него, намираше се в беда. А той я обичаше и щеше да влезе дори в ада заради нея. Веднъж вече я загуби, втори път няма да има.