В пет часа сутринта на четвърти август хърватски бомбардировачи разтърсиха столицата на Сръбска Крайна, Книн. С това се сложи началото на операцията, наречена “Буря”. Книн беше последван от бомбардировки над Грачач, на север от столицата, и танково настъпление срещу сръбските позиции на юг от Госпич. Сръбските части не можаха да удържат мощните удари и отстъпваха към Република Сръбска, но в района на Босна местните хървати и мюсюлмани започнаха общи действия срещу тях.
След неуспешните си атаки от началото на май хърватите решиха веднъж завинаги да приключат с проблема Крайна и да се бият до победа. За операция “Буря” те бяха много добре въоръжени и подготвени отлично в тактически план. Една седмица преди нападението Алия Изетбегович и Франьо Туджман подписаха договор за сътрудничество. Състоя се и тайна среща между американския държавен секретар Уорън Кристофър, германския външен министър Клаус Кинкел и представител на президента Туджман. Анализаторите предполагаха, че именно на тази среща Кристофър и Кинкел са благословили атаката срещу Крайна. Имаше различни хипотези за новата стратегия на САЩ, като най-отчетливата беше, че те просто се опитват да отхвърлят една евентуална английско-френска коалиция на арбитър във войната. В последните няколко месеца Франция и Великобритания искаха да се противопоставят на общи мюсюлмано-хърватски действия.
Призори на шести август Мате Радич, начело на една армия от петстотин човека, се беше разположил в района между Босански Нови и Приедор, близо до река Сана. В тази северозападна част на Босна те очакваха войска от Сръбска Крайна. Имаха сведение, че войската ще мине именно оттук и бяха готови за нападение. Местността беше подходяща за внезапна атака, защото близките височини даваха възможност на хърватите да се прикрият и изневиделица да нанесат своя удар. Зад един заслон бяха скрити двата бронетранспортьора “Брадли”, а от другата страна на пътя, малко зад завоя, се намираха танковете.
Преди време някакъв чуждестранен анализатор, говорейки за войната, беше казал, че не случайно от цяла Европа на Балкански полуостров най-често стават войни. Просто географските особености на този район предлагаха добри условия за воденето на сражения. А от държавите на полуострова, бивша Югославия беше най-подходяща за това. Планинският релеф и липсата на големи равнини и низини помагаха да се изработват военни стратегии на принципа на засадите и неочакваните нападения.
Ранното слънце вече озаряваше цялата околност. Макар все още да се усещаше утринната прохлада и този ден обещаваше да бъде нетърпимо горещ.
Полковник Радич обикаляше позициите и проверяваше дали хората са нащрек, готови за действие. Всички войници бяха будни, застанали в окопите, те разговаряха тихо или пушеха. Някои дори бяха получили кафе и надигаха алуминиевите канчета.
Радич беше доволен, че хората му са във форма и очакват битката със сърбите. Надяваха се на помощ от група мюсюлмани от Сански мост и Ключ. Те щяха да атакуват след Приедор онази част от сърбите, която успееше да се измъкне. Въобще бяха запланували акцията така, че да сразят противника отвсякъде. По принцип полковникът не обичаше много да участва в сражения заедно с мюсюлмани, но в тази операция те му бяха необходими и затова се съгласи на съвместни действия. Очакваха сръбската войска да е около осемстотин до хиляда човека. Малко по-голямото им числено превъзходство не беше предимство, защото минавайки по пътя между Босански Нови и Приедор, те оставаха незащитени или поне недостатъчно защитени, докато хърватите бяха прикрити и в много по-добра позиция.
Преди няколко дни армията на Радич получи ново въоръжение, така че откъм бойна техника нямаше никакви проблеми.
Полковникът мина покрай двама млади войници, с превръзки на главите в стил Рамбо. Те бяха заменили стандартните военни якета с кожени елечета на голо и излагаха на показ мощните си бицепси. Радич им направи забележка да облекат униформите си. Не обичаше, когато хората му позират като в някакъв холивудски екшън. Войната не беше обикновено забавление, на което те идваха, за да изразходват излишната си енергия и той непрекъснато им втълпяваше това.
Младежите се подчиниха на заповедта, но полковникът забеляза, че с неудоволствие развалят рамбовската си дегизировка.
Обиколи още веднъж позициите, огледа дали всичко е така, както би искал да е и скочи в своя окоп.
- Как е? – попита Иво.
- Момчетата са готови, до един час сърбите трябва да пристигнат. Предполагам, че са се уговорили да се срещнат с тукашните сърби около Баня Лука.
- Сметката май ще им излезе крива – ухили се Иво.
Радич се опита да го убеди да остане в Добой, но не успя. Иво също искаше да участва в тази битка. За временно изпълняващ длъжността комендант беше назначен шефът на полицията Давор Антич. Полковникът се зарадва, че поне той се съгласи да го замества.
Иво разтвори една карта, на която с дребни букви бяха отбелязани имената на селищата и пътните артерии.
- Нашите ще настъпят срещу сърбите в Книн, ще отрежат и пътя им към Грачач и като ги притиснат, те ще трябва да се изтеглят в Босна – сочеше с пръст в картата той. – Тук обаче, около Ресановци и Грахово ще ги чакат наши части заедно с мюсюлманите. Ще ги направят на пух и прах, докато се опомнят.
- Да се надяваме, че тукашните сърби няма да им се притекат на помощ – каза Радич.
- Тукашните сърби, докато стигнат до тях, ние вече ще сме ги разбили! – възкликна въодушевено Иво. – Тази операция им дойде много изневиделица, в Крайна не могат да се опомнят и затова отстъпват толкова бързо. Босненските сърби пък си имат достатъчно работа и не могат да реагират така бързо.
Полковникът взе картата и се вгледа в нея.
- Нашите от Сисак започват да атакуват на юг – продължи да сочи с пръст Иво, - сърбите от Петровац, Глина, Топуско, Зировац се опитват да избягат насам и ние ще ги поемем.
- Възможно е и да са повече от хиляда души, но ще бъдат незащитени на пътя. Ние сме в по-изгодна позиция – каза Радич и огледа околността. – Новите оръжия дойдоха съвсем навреме.
- Ей това тук – потупа Иво с ръка гранатохвъргачката до себе си, - пробива броня с дебелина до шейсет сантиметра и тухлена стена до метър и половина. Красавица! Направо ме сърбят ръцете да омета с нея всички сърби, които ми излязат отпред!
Радич нищо не каза. Той не споделяше много ентусиазма на по-младия си помощник. Според полковника по време на битка трябваше да се мисли с главата, а не с емоциите. Емоциите бяха лош другар на войника, караха го понякога да реагира нетърпеливо, когато се налагаше изчакване, в омразата си да изхаби повече патрони на вятъра, когато те бяха ограничени и въобще да направи редица грешки, които можеха да са фатални.
Радич беше наложил строги правила на своите хора. Забрани употребата на алкохол няколко часа преди битка, опитваше се да внуши на войниците, че трябва да са спокойни, да мислят трезво и да не се поддават на страха, защото той руши съпротивителните им сили и ги прави лесни мишени за врага. Паниката е най-страшното за един боец, повтаряше полковникът.
Слънцето се издигна над близкия скалист рид и започна да напича по-силно. Войниците търсеха сянката на дървета и храсти и залягаха по-ниско в окопите. От време на време някой отиваше до реката, наплискваше се набързо и пак заемаше позиция. Имаше и такива, които играеха на карти, запълвайки чакането. Но всички бяха готови да се сражават и да разгромят напълно изтеглящата се от Крайна сръбска войска. Предстоящата битка ги изпълваше с нетърпение и желание за разплата. Всеки от тях имаше за какво да отмъсти на враговете.
- Идват! – извика Иво. – Дават знак, че сърбите идват!
Радич бързо вдигна бинокъла към очите си.
От запад по шосето се задаваше колона леки автомобили. Краят им се губеше в далечината зад един от завоите.
Хърватските войници бяха притихнали, очаквайки противниците си.
- Нищо не разбирам – измърмори Иво, който също се взираше през бинокъла си, затулвайки го с един храст, защото слънцето можеше да блесне в обектива и така да издаде местонахождението на засадата.
- Това са цивилни автомобили – каза с почуда в гласа Радич.
След няколко минути колоната наближи още и вече с просто око се виждаше, че тя се състои от леки автомобили, различни цветове и модели. Те се движеха с около четиридесет-петдесет километра в час, явно се опасяваха от нападение и напредваха бавно. Може би бяха стотина коли, натоварени с хора, главно жени, деца и старци. Те бягаха от бомбардировките на хърватската армия, опитвайки се да стигнат до Република Сръбска в Босна и оттам да продължат за Белград. Техните съпрузи, бащи и синове се стараеха да защитят земята, наречена Крайна.
- Това са бежанци! – извика Радич и свали бинокъла.
Сега съвсем ясно се виждаха колите, от чиито прозорци надничаха детски лица. Шофираха само жени.
- Къде са, по дяволите, войниците? – изруга Иво, гледайки с недоумение минаващата колона. – Откъде се взеха тези?
Полковник Радич беше не по-малко изумен. От два дни те знаеха за операцията “Буря” и получиха нареждане да настъпят срещу изтеглящата се от Крайна армия. Вчера разбраха, че по този път ще минат сръбски войници и още вечерта заеха позиции в най-удобното за засада място. Но това не очакваха – колона цивилни жени и деца.
Изведнъж Радич започна да мисли бързо – налагаше се незабавно да даде знак на войниците да не нападат цивилните. Бяха се разбрали предварително, когато изтеглящите се сърби застанат на перпендикулярна линия с маскираните бронетранспортьори, да започнат да ги атакуват. Колоната наближаваше тази линия. Трябваше по най-бързия начин да предупреди петстотинте мъже, заели позиции с оръжие в ръце. Сети се за сигналните ракети – зеленият цвят означаваше спиране на боя.
Полковникът посегна към пистолета със сигнални ракети и точно в този момент затрещяха оръдията на бронетранспортьорите, последваха танковете, гранатохвъргачките. Първите коли избухнаха в пламъци, от по-задните започнаха да излизат жени и деца с подивели от ужас лица. Бягаха в различни посоки, но автоматичните откоси моментално ги поразяваха. Някои коли се опитваха да обърнат, но отпред и отзад ги затискаха, пътят беше тесен и те оставаха заклещени, изложени на огъня.
Радич изстрелваше ракетите една след друга, но войниците сякаш не забелязваха.
След десет минути стрелбата утихна. Пътят беше покрит с горящи коли, овъглени отломки, парчета стъкла и части от човешки тела.
-Какво направихме! – изрече пребледнял полковникът и хвана с две ръце главата си.
До него Иво гледаше с празен поглед към пътя, от челото му се стичаха ручейчета пот, минаваха по веждите, по клепачите и влизаха в очите му, но той стоеше неподвижен, без да мига.
Същия ден хърватската авиация нападна друга колона с бежанци. Двеста и петдесет хиляди сърби напуснаха Крайна, опитвайки се да стигнат до Босна и оттам до Сърбия. Хърватската армия завземаше едно след друго сръбските села и ги прочистваше основно. По телевизонните канали в цял свят непрекъснато се въртяха кадри, на които хърватите освиркваха, гонеха с камъни и малтретираха бившите си съседи. Сърбите бяха изплашени, помъкнали кой каквото може, натоварени на коли, трактори, каруци, мотоциклети и пеша, те се мъчеха да се спасят от ужаса, който ги връхлетя.
В тези дни на август ООН изостави така гръмко афишираните от нея принципи на хуманизма и премълча за жестокостите на хърватската армия. Същата тактика следваха и много западни политици. Единствено Карл Билдт нарече Франьо Туджман военнопрестъпник и каза, че не може да има два стандарта, когато става дума за етническо прочистване. След тези негови изявления хърватите не пожелаха повече да го приемат за дипломатически посредник в конфликта. Американският държавен секретар Уорън Кристофър с цинична откровеност заяви, че настъплението на хърватската армия е спомогнало процеса за търсене на по-добро решение в региона.
В същото време, когато се правеха тези високохуманни изказвания, хиляди изплашени, изтерзани, гладни и репресирани хора се стичаха в Белград и търсеха помощ. Те бяха изгубили близките си, домовете си, имота си.
Мате Радич седна в леглото, целият облян в пот. Сънуваше как предвожда група войници. Отидоха до една къща и заеха позиции около нея, имаха сведение, че там се крият противници. След малко вратата се отвори и започнаха да излизат деца – по-малки, по-големи. Оказа се, че това е детска градина. Те се разтичаха из двора и изведнъж автоматите затрещяха, но децата не им обръщаха внимание, сякаш не ги виждаха. Куршумите се забиваха в телата им, без да оставят следи. Децата продължаваха да играят, да се гонят и да се смеят. Войниците изпразваха пълнителите в тях, зареждаха и пак ги изпразваха, но децата оставаха невредими. Русокосо момиченце с плитки се приближи до Радич и му подаде едно глухарче. Той понечи да го вземе, но детето духна в глухарчето и наоколо полетяха бели пухчета. В този момент някой от войниците започна да стреля в детето, то падна, но продължи да държи стъблото на глухарчето. Мате се опитваше да каже на хората си да спрат, но гласът му беше изчезнал и само махаше безпомощно с ръце.
Полковникът се огледа в тъмната стая, все още под въздействието на кошмара, и щракна копчето на лампата до леглото. Беше три часът. Откакто се върна в Добой, този сън се повтаряше всяка нощ и той винаги се събуждаше уплашен и изтерзан. След това вече не можеше да заспи.
Отметна завивките, стана и отиде в кухнята. Не искаше повече да лежи, страхуваше се, че ужасният кошмар може да му се присъни отново.
Къщата, в която живееше комендантът на Добой не беше нещо особено, но поне разполагаше с кафе машина и голяма библиотека. Радич разбра, че къщата е на някакъв писател, който е идвал в нея на творческа командировка. Може би и затова имаше добре оборудван кабинет със старинно орехово бюро, а по рафтовете на четирите стени бяха наредени стотици книги. Писателят оставил къщата си за ползване на военните, а той успял да замине за Австрия. Макар животът на Радич да беше минал в богатство и лукс, той нямаше никакви претенции за по-разкошно жилище. Смяташе, че по време на война човек трябва да съобразява желанията си със ситуацията. И тъй като другите две стаи в къщата бяха свободни, той покани и най-близките си хора – помощника си Иво и полицейския комендант Давор да се настанят при него. Иво отказа, защото имаше приятелка и живееше с нея, а Давор, по някакви свои съображения, предпочете да остане в полицейския участък, където се намираше и кабинета му.
Радич зареди кафе машината. Доставките на кафе и цигари в Добой бяха сравнително редовни, а и наличието на електричество представляваше голяма привилегия.
Войникът, който стоеше на пост в коридора, беше задрямал, но бързо скочи на крака, когато видя полковника. Радич само махна с ръка, подаде му чаша кафе и влезе отново в кухнята, като затвори вратата след себе си. Не искаше младежът да се притеснява и да стои непрекъснато прав и без това всички бяха достатъчно изтощени. След нападението на колоната край Приедор в погледите на много от войниците се четеше някаква обърканост.
Радич седна, подпря лакти на кухненската маса и застина в тази поза. Не му се спеше, изгуби представа за времето, а мисълта му се въртеше все около една и съща сцена. Така го намери и Иво към девет и половина сутринта.
- Десет човека! – извика той запъхтян от вратата.
- Какви десет човека? – попита полковникът неразбиращо.
- Тази вечер Калигула е убил десет човека!
Иво нахлу в кухнята, трополейки по пода. Лицето му беше изцапано, в ръцете си държеше автомат.
- Десет човека, двама от тях наши войници! – Тръшна автомата на масата и застана пред полковника. – Какво ти е? – изведнъж попита с малко по-мек тон, вглеждайки се в своя шеф.
По набразденото с дълбоки бръчки лице на Радич се четеше умора. Тъмни кръгове обграждаха хлътналите му очи. Небръснат, с несресана коса и изцапана с пепел от цигара тениска той изглеждаше замислен над нещо, което не му даваше спокойствие и го съсипваше. Полковникът винаги се отличаваше с безупречен външен вид и изискваше това от своите подчинени. Обичаше често да казва, че според това как изглеждат войниците, може да се съди за нивото на една армия. От няколко дни обаче той спря да се съобразява с правилата за безупречност и изрядност.
- Добре съм, добре съм – каза Радич, опитвайки се да излезе от унеса, в който беше изпаднал. –Какви десет човек са убити? – обърна се той към своя помощник с вече по-концентриран поглед.
- Тази нощ Калигула отново е вилнял в града – започна бързо влезлият. – Убил е десет човека – двама наши и осем цивилни.
Иво се досещаше защо от няколко дни шефът му изглежда зле. Самият той също преживя тежко случилото се край Приедор.
- Как е убил военните? – попита Радич, смачка изгорелия до филтъра фас и изтърси пепелта от тениската си. Иво беше прекъснал мрачните му мисли и той отново се превръщаше в коменданта на Добой, който живо се интересува от проблемите на града.
- Били са на пост на една улица, в двата й края. Калигула най-вероятно ги е издебнал един по един и ги е намушкал.
- Намушкани? – каза замислен полковникът. Лицето му беше започнало да добива по-нормален цвят, но кръговете продължаваха да тъмнеят около очите му. – А цивилните? – погледна към помощника си той.
- Цивилните са пет жени, един мъж на около седемдесет години и две деца.
- Деца? – учуди се Радич. – За първи път Калигула убива деца.
- Да, брат и сестра на десет и дванадесет години. Дошли от Баня Лука. Настанили са се с майка си и баба си в една изоставена от сърби къща.
- А останалите убити?
- Останалите убити са живели на друга улица. Този път Калигула е убивал хора от различни райони на хърватския квартал. Двама от убитите, възрастна двойка мъж и жена, са били в жилищен блок, на втория етаж.
- На втория етаж – повтори Радич, обмисляйки нещо, - а на първия живеят ли хора?
- Да живеят – кимна Иво, досещайки се какво има предвид неговият шеф. – Изглежда ключалката на убитата двойка не е била много здрава. Калигула просто е отключил вратата с шперц и ги е застрелял с пистолет със заглушител, докато спят.
Полковникът стана и се разходи из кухнята, потривайки челото си с ръка.
- Останалите двама убити какви са? – попита след малко той.
- Две сестри на около петдесет и пет– шестдесет години. Местни са, вдовици, живеели сами. И тях убил по същия начин. Отключил си с шперц и ги застрелял. Жените дори са имали куче.
- Куче ли? – изненада се Радич. – То не е ли реагирало?
- Колкото и странно да звучи, не. Може да му е дал нещо за ядене.
- Каква порода е кучето?
- Доберман.
- Искаш да кажеш, че доберманът не е реагирал при появата на непознат през нощта? – погледна към своя помощник полковникът.
- Така излиза.
- За бога, този Калигула да не е някакъв дух! – възкликна Радич.- Никой ли не е видял нищо?
- Отново никой нищо не е видял – повдигна рамене Иво и се отпусна тежко на един стол. – Убиецът и този път не е забравил да се подпише. В жилището на двойката мъж и жена с кръв е изписал на едната стена голямо К, а на другата думите “смърт” и “страх”.
Радич беше ядосан и нервен. През май Калигула изчезна изведнъж, убийствата спряха, но само преди седмица той отново напомни за себе си. Този път беше още по-жесток. Докато преди нападаше главно самотници в крайните къщи, сега започна да действа и по централните улици, дори и в жилищните блокове, където живееха повече хора. Сред убитите вече имаше и деца. Всеки ден жертви на неговия садизъм ставаха по осем-десет човека. Полицаи и военни се включиха в акциите по залавянето му, но безуспешно. Сякаш Калигула беше невидим. Страхът парализираше целия град.
- Има ли изнасилени сред убитите? – погледна към Иво полковникът.
- Не. Калигула вече не изнасилва, защото изглежда няма време за това. Преди убиваше по един-двама на вечер, сега убива по десет човека.
Двамата млъкнаха. Невъзможността да заловят престъпника им причиняваше почти физическо страдание. Месеци наред всички в града бяха безсилни пред този ужасен убиец и когато той изчезваше от време на време, се молеха да не се появи отново. Калигула обаче не забравяше Добой.
- А кога са открили мъртвите? – попита Радич и отиде до кафе машината.
- Нашите войници са открити от патрула, който е трябвало да ги смени.
- В колко часа е трябвало да ги смени? – прекъсна го полковникът.
- В шест.
- А останалите?
- Всички са открити в периода между шест и девет тази сутрин, от съседи, от близки. Знаеш, хората се страхуват и непрекъснато се търсят един друг.
Радич наля кафе в две големи чаши. Едната подаде на Иво, другата сложи пред себе си.
- Да-а-а, хората се страхуват и се търсят – изрече бавно той. – А Давор?
- Давор е бесен – каза Иво и отпи внимателно от горещото кафе.
- Къде е сега?
- Остана да оглежда труповете. Ходи като фурия и само ругае. Направо губи разсъдък от това безсилие, в което сме изпаднали.
- И аз започнах да губя разсъдък!– повиши глас Радич и стисна юмруци. – Толкова време не можем да се справим с един убиец, дори не знаем какъв е! Никой не го е чул, никой не го е видял, а жертвите от ден на ден стават все повече! Току виж утре влязъл в казармата и започнал да убива войниците, докато спят!
Иво мълчеше и мачкаше гневно с тока на обувката си една хлебарка. След малко на пода остана само белезникаво петно.
- Този Калигула сякаш е невидим – смръщи вежди той. – Хората не смеят да се покажат по улиците от страх. Някои дори искат да се изселват от града.
- Хървати ли? – погледна го Радич.
- Да, хървати.
- И къде ще отидат, наоколо има само сърби?
- Някои казват, че по-добре при сърбите, отколкото да живеят в Добой под непрекъснат страх.
- Значи при сърбите! – избухна изведнъж полковникът. – Че ние затова ли отбраняваме града, затова ли се опитваме да изградим администрация заедно с мюсюлманите?
Той стана и направи няколко крачки до прозореца. Дясната му скула леко потрепваше.
- Ние ги охраняваме, стараем се да им осигурим добър живот, да запазим хърватските земи, а те недоволни, така ли? – гневеше се Радич. – Това е благодарността към нас!
- Хората са изплашени, тук има много жени и деца– вметна Иво.
- А не! – удари с юмрук по шкафа до мивката полковникът. – Войниците, които ги защитават, също имат жени, деца и майки! Ние се бием на живот и смърт за този град, искаме да го запазим, а те ще бягат! Не! Никой няма да напуска града!
Радич излезе бързо от стаята. След малко се върна с лист и химикал и ги сложи пред Иво. Той гледаше с недоумение.
- Пиши! – изкрещя полковникът.
Помощникът му взе химикала и придърпа листа към себе си.
- От днес, единадесети август 1995 година, в град Добой се въвежда вечерен час. След двадесет часа вечерта е забранено движението на цивилни лица по улиците. На заловените нарушители ще бъдат налагани санкции.
Полковникът млъкна. Лицето му беше изопнато и сурово.
Иво го наблюдаваше мълчаливо.
- Пиши пак! – посочи към листа Радич. – Със заповед на коменданта полковник Радич на хърватските граждани в Добой е абсолютно забранено да напускат града или да правят опити за това. Нарушителите на заповедта ще бъдат подведени под съдебна отговорност.
Полковникът направи едно кръгче около масата и спря пред Иво. Взе листа и прочете написаното.
- Това да се размножи и да се разлепи по улиците на хърватския квартал! – нареди той.
- Не мислиш ли, че е малко пресилено? – попита внимателно Иво.- Все пак това са цивилни хора, не можем да ги задължаваме да живеят тук, тяхно право е да избират…
- Тяхно право е да бъдат хървати и патриоти! – прекъсна го Радич. – Щом ние се бием за нашата земя и даваме живота си в името на тази кауза и те трябва да жертват нещо. Вярно, разбирам страховете им от убийствата, но рано или късно ще хванем Калигула. Ако те сега напуснат града, надали ще се върната вече тук, а мюсюлманите чакат точно това. Техни хора ще се заселят в Добой и после градът просто ще се превърне в мюсюлмански град. Не, ще пазим всяка педя земя от нашата територия!
- Трябва да кажем на Мехмедович, че въвеждаме вечерен час в нашия квартал – обади се Иво. – Калигула не закача мюсюлмани, но и те се страхуват. Техният комендант може също да издаде такава заповед.
- Аз ще говоря с него – каза Радич и тръгна към вратата.
Един час по-късно полковникът, избръснат и стегнат, както обикновено, влезе в кабинета на своя мюсюлмански колега. Новината за новите жертви и желанието този път на всяка цена да заловят убиеца изтикаха от съзнанието му среднощните кошмари и мислите за случката край Приедор. Отново се беше превърнал в безупречния и строг Мате Радич.
Завари колегата си да поправя някакъв радиоапарат. Мехмедович го беше разглобил върху бюрото си и със смъкнати до върха на носа очила се суетеше около него и оглеждаше отделните части, търсейки повредата.
- Здравей, Мате – усмихна се благо той, когато видя полковника. – Аз цяла сутрин се мъча с това – посочи той към бюрото с пухкавата си ръка и очите му премигнаха зад дебелите стъкла.
Радич въобще не обърна внимание на заниманието му и седна на един фотьойл.
Мехмедович побутна с пръст една бурмичка, после друга, накрая взе някаква пружинка, вдигна я срещу светлината и сви по детски пълните си устни.
- И това не е - измърмори той, остави пружинката на бюрото и се наведе над частите.
Радич го наблюдаваше с досада. Беше свикнал с това бившият учител по математика да се обръща към него със собственото му име и да се държи фамилиарно, но не можа да свикне с благата му усмивка и премигващите кръгли очи. Пред себе си и пред близки той го наричаше с едно единствено име – глупак.
- Дошъл съм при теб по работа – каза нетърпеливо полковникът и извади пакет цигари.
- Да, да – отговори бързо Мехмедович и хвърли последен поглед на разглобения апарат. – Извинявай, после ще… – не довърши думите си той, усмихна се виновно и се настани на дивана срещу хърватина.
На Радич му се повдигаше от тези усмивки и извинения. Струваше му се, че едно от нещата, които колегата му правеше най-често, беше да се извинява и да гледа виновно, като куче, което се умилква край господаря си, заради сторената пакост.
- Искаш ли кафе? – попита Мехмедович и обърна кръглата си физиономия към полковника.
- Остави кафетата! – махна с ръка Радич и лицето му се изкриви в гримаса. – Тази вечер Калигула е убил десет човека.
- Да, чух за това – каза тъжно мюсюлманинът. – Сред убитите е имало и две деца. Смаил ми докладва.
- Реших от днес да въведа вечерен час в моя квартал.
- Вечерен час! – почти изплашено възкликна Мехмедович и седна по-навътре в дивана. – Но защо, това може да изтормози хората допълнително?
- Предпазна мярка.
- И без това, след като започне да се смрачава, по улиците не излиза никой.
Мехмедович се облегна назад на облегалката и поглади с ръка издутия си корем. Копчетата отпред едва задържаха ризата му да не се разцепи на две.
- Издадох също заповед никой от цивилните хървати да не напуска града, рано или късно ще хванем убиеца. Няма смисъл хората да се паникьосват и да бягат – каза Радич.
- Да, да, добре си направил – кимна Мехмедович.
Полковникът го изгледа. Мъжът срещу него с нищо не показваше дали се досеща за смисъла на тази заповед.
- Вярно ли е, че в дома на двама от убитите е имало куче? – оживи се изведнъж Мехмедович.
- Да, доберман.
- И не е реагирал?
Радич поклати глава.
- Колко странно, колко странно – измърмори Мехмедович и намести очилата си. – Вие все още ли мислите, че това е работа на муджахедин?
- Кой е и защо убива само хървати, ще мислим, след като го заловим – отговори нервно Радич и стана от фотьойла. – Ти ще въведеш ли вечерен час в твоя район? – погледна към колегата си той.
- Засега не – отговори замислено Мехмедович.
Полковникът тръгна към вратата и преди да излезе, се обърна към мюсюлманина. Той продължаваше да поглажда корема си, гледайки някъде в стената.
“Глупак!” – помисли си Радич и излезе.
Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Уличните лампи не работеха от началото на войната. Единствената светлина идваше от прожекторите, разположени на три-четири места из града. Огледа се внимателно и точно, когато реши да пресече малкото площадче, дочу стъпки. Бързо се сниши до останките на един автобус. Край него преминаха двама войници. Те пушеха и разговаряха тихо. Помисли си, че сигурно отиват да сменят поста и изчака да се скрият зад ъгъла. Няколко минути се ослушваше внимателно, взирайки се в тъмнината. Изправи се и запристъпва безшумно. Движеше се с гъвкавата походка на дебнещ звяр. Избираше най-неосветените места и се промъкваше покрай стените и оградите, готов при най-малкия шум да се слее с нощта.
Оставаха още петдесетина метра до целта. В края на улицата се зададе патрулиращият полицейски джип и той бързо се прилепи в чупката между входа и стената на близката постройка. “Да, засилиха охраната, искат на всяка цена да заловят убиеца, но дали ще успеят?” – ухили се Калигула и предпазливо излезе от скривалището си. Зави надясно и пак покрай стените се насочи към втората къща със старинни дървени капаци на прозорците. Отвътре не се чуваше никакъв звук. “Сигурно вече спят” – помисли си той, извади шперца и много тихо го мушна в ключалката. След няколко превъртания вратата беше отключена. Натисна дръжката и отвори малко, ослуша се, не чу нищо подозрително, отвори още около педя и леко се промуши, влизайки в коридора. Дебелият килим правеше стъпките му безшумни и за най-чувствителното ухо. Първо щеше да отиде при старите, после при дъщерята. Извади пистолета със заглушител и се заизкачва по стълбата. Спря пред първата врата вляво и внимателно натисна дръжката. Вътре беше тъмно и леко задушно. Чуваше се ритмично дишане. Да, спят, скоро ще заспят още по-дълбоко и завинаги. Насочи пистолета напред и тихо запристъпва към леглото. Изведнъж усети едва доловимо раздвижване на въздуха откъм дясната си страна и понечи да се обърне, но точно в този момент изтрещя изстрел, след него втори, трети. Веднага след това ярка светлина заля стаята.
На земята лежеше мъж с гъста, къдрава коса, брада и мустаци. Беше мъртъв. Под него имаше кърваво петно, което постепенно се уголемяваше.
Чу се хлопане на врати и в стаята нахлуха пет-шест човека.
- Това е – каза един млад полицай. – Калигула няма повече да тормози Добой.
Халил Мехмедович се приближи до мъртвия, гледа го известно време мълчаливо, наведе се, опипа къдравата му коса и с рязко движение смъкна перуката. После отлепи мустаците и брадата.
- Но това….но това е Давор Антич! – извика младият полицай.
Останалите му колеги гледаха с изумление мъртвия. Никой от тях не предполагаше, че страшният и неуловим Калигула е хърватският шеф на полицията Давор Антич, който беше и много добър приятел на коменданта Мате Радич.
До час-два всички в Добой научиха, че убиецът, който месеци наред се изплъзваше ловко от полицаите, вече е мъртъв. Но новината, че Калигула е Давор Антич, беше меко казано шокираща. Някои дори не повярваха в нея. Най-шокиран обаче остана полковник Радич. Дълго време той се вглеждаше в мъртвия Давор и не можеше да изгради и една логична хипотеза, с която да обясни поведението на вече бившия полицейски шеф.
Халил Мехмедович разказа как още преди месеци у него са се породили съмнения, че убиецът може да е хърватин. Почеркът на престъпленията говореше, че това не е работа нито на муджахедин, нито на сърбин. Един муджахедин нямаше мотивация да убива хървати, още повече, че муджахедините бяха склонни да обезглавяват жертвите си. Убиецът не беше и сърбин. Не заради използването на латиница Мехмедович отхвърли тази версия. Просто в Добой нямаше подходящи мъже за това. Предположението на Радич, че Калигула е сърбин, който идва отвън и преминава тайно в Добой, също беше отхвърлено. Градът се охраняваше добре и влизането на външен човек криеше рискове. Рано или късно този нелегален щеше да бъде хванат, а по постовете не констатираха никакви нарушения. Значи Калигула живееше в Добой. Наличието на изнасилени жени жертви отхвърляше версията престъпникът също да е жена. Вестта от преди седмица, че в дома на две от убитите е имало куче, което не е реагирало при появата на Калигула, затвърдиха съмненията на Мехмедович, че убийствата са дело на хърватин и то на човек, когото кучето е познавало, но и през ум не му беше минало, че Давор Антич е автор на всички тези жестокости. По-късно стана ясно, че бившият полицейски шеф често е играел с добермана на двете вдовици.
Мюсюлманският комендант разказа как е предприел собствена акция със своите хора. Направили проучване и открили, че едно хърватско семейство, мъж и жена, чийто син е на фронта, може да е набелязано от убиеца. Семейството живееше със своята двадесетгодишна дъщеря, а мъжът беше инвалид от войната. Няколко дни подред мюсюлманските полицаи се криеха нощем в къщата на евентуалните жертви и очакваха Калигула. Най-накрая той попадна в капана.
При други обстоятелства, фактът, че мюсюлманската полиция се бърка в работите на хърватите, щеше да ядоса Радич, но сега той не реагира. Разкриването самоличността на убиеца просто беше голям шок за него.
Дни наред хървати, мюсюлмани, дори и живеещите в Добой сърби се опитваха да разберат истината и не можеха да намерят отговор на въпроса защо Антич убиваше свои сънародници. Всякакви догадки, съмнения и версии отпадаха.
Едва след месец, и пак благодарение на Мехмедович, който направи някои запитвания тук и там, историята около бившия полицейски шеф се изясни. Радич започна да гледа с по-голямо уважение на своя колега. Явно учителят Мехмедович не си блъскаше мозъка само над сборниците със задачи, неговата математическа мисъл му беше помогнала да си изгради собствена хипотеза, която съвсем вярно го отведе до Калигула и разкри мотивите за убийствата.
Истинското име на Давор Антич беше Драгомир Кнежевич, роден от майка и баща сърби в Босанска Градишка. Когато беше на шест години, при нещастен случай, почина баща му. Майка му беше юристка и при една командировка в Загреб се запозна с Елвир Антич, директор на текстилен завод. Две години по-късно се омъжи за него и семейството заживя в Загреб. Елвир нямаше деца от първия си брак и беше щастлив, че втората му съпруга има син. Двамата не създадоха други деца, така че Елвир осинови Давор, но….Имаше една малко подробност. Елвир Антич беше потомък на усташи и омразата към всичко сръбско беше вкоренена у него. Той осинови сина на втората се жена, но при осиновяването малкото момче беше покръстено в католическата вяра и от Драгомир Кнежевич се превърна в Давор Антич. Елвир много държеше синът му да носи хърватско име и успя да уреди тази юридическа тънкост. Малко след втората си женитба майката на новопокръстения Давор вече съжаляваше за това. В началото на запознанството си с директора на текстилния завод тя започна да си мисли, че той е най-изисканият мъж, когото някога е срещала. Беше мил и внимателен не само с нея, но и със сина й и младата жена реши, че е намерила добър баща за малкото си момче. Но, вече като съпруг, Елвир Антич се прояви като истински тиранин. Забрани в дома му да се пише на кирилица, демонстрираше неприязън към всичко сръбско, принуди и жена си да премине от православната към католическата вяра. За нещастие, майката на Давор се разболя от рак на гърдата и почина, когато той беше на четиринадесет години. Елвир повече не се ожени, зае се с възпитанието на осиновения си син. Но колкото повече втълпяваше омраза у момчето към Сърбия и сърбите, толкова то, дълбоко в себе си, се бунтуваше срещу това и реши, че един ден ще отмъсти за насилието над собствената му воля.
Елвир Антич притежаваше финансово състояние, което позволяваше сина му да получи много добро образование, още повече, че беше и отличен ученик. На шестнадесет години Давор вече владееше перфектно английски и немски език. Всяка година през летните ваканции баща му го пращаше в Германия, Австрия или Англия, за да усъвършенства езиковите си умения. Най-напред Елвир Антич мислеше Давор да учи право, но момчето проявяваше интерес към техниката и той реши да го насочи към модерната и все още в началото на своето развитие специалност електроника. Избра синът му да учи във Виена. Младият Антич много бързо успя да прояви своята интелигентност и стана един от отличниците на випуска. Баща му се гордееше с него и продължаваше да го надъхва с омраза към сърбите и да му повтаря, че хърватите са богоизбрани, че рано или късно те ще властват над по-голяма част от федеративна Югославия. Давор слушаше съветите на баща си, но дълбоко в себе си изпитваше все по-голяма ненавист към него и към всички хървати, които смятаха сърбите за по-низш от себе си народ. В завода, където баща му беше директор, работеха и сърби. Давор не можеше да забрави как Елвир търсеше и най-малък повод да ги уволнява, режеше от заплатите им, наказваше ги за някакви измислени провинения. Момчето само стискаше зъби, търпеше и си повтаряше, че някой ден ще отмъсти за това.
По време на една лятна ваканция, когато Давор се върна в Загреб, най-неочаквано Елвир Антич почина от токов удар. Следствието установи, че е имало повреда в електрическата мрежа и той е починал, когато е включвал тостера. След смъртта на баща си, Давор стана наследник на неговото солидно финансово състояние. Завърши образованието си и веднага започна работа в един австрийски завод за електроника. Интелигентността и чара, които притежаваше, много бързо го издигнаха до поста на административен директор. Но зад привлекателната и ведра физиономия на проспериращия млад мъж се криеше образа на един оформил се вече психопат. Давор беше обзет от мисълта да изтрие спомена от предишния си живот, да започне наново и да пренареди пъзела от миналите събития така, както на него му харесва. Ожени се за австрийската Кристине, която също като майка му беше юристка и имаше четиригодишно момченце от предишния си брак. Младата жена се радваше, че след първата си несполучлива женитба е намерила толкова очарователен съпруг и прекрасен баща за своето дете. На нея и през ум не й минаваше какво става в шизофреничния мозък на Давор. Няколко години те живяха много добре, момчето просто обожаваше втория си баща. Но мисълта за отмъщение не напускаше Антич. В завода, където беше административен директор, всичко го уважаваха и никой не се усъмни в него, когато съвсем случайно върху един дългогодишен инженер от хърватски произход паднаха обвинения за изнасяне на технологични тайни на конкурентни компании. Нещастният човек се кълнеше, че това е грешка и че винаги е бил лоялен към своите работодатели, но фактите говореха друго. Инженерът беше уволнен, а престъплението, в което го обвиниха, не му даваше никакви шансове да си намери подходяща работа. Той се пропи, жена му го изостави и след няколко месеца го намериха обесен в едно мазе. Зад тази трагедия се криеше една добре скалъпена от Давор инсценировка. В лицето на инженера той смяташе, че е отмъстил с нещо на хърватите. Година по-късно една от счетоводителките, също от хърватски произход, беше обвинена в присвояване на финансови средства, имаше неопровержими доказателства срещу това. Веднага я уволниха и тя не можа да си намери повече работа като счетоводителка. Стана чистачка в една детска градина.
Административният директор ликуваше.
Избухналата в Босна война предостави възможност на Давор да реши своя проблем с отмъщението. Веднага напусна работа и замина за бившата си родина, естествено на страната на хърватите. Никой не знаеше, че всъщност той е сърбин. Давор участваше в различни сражения из цялата страна, но винаги, където присъстваше, имаше убийства на хървати. Всички си мислеха, че това е дело на хора от другите етноси. Срещата със стария познат Радич и поста, който той му повери в Добой, дадоха възможност на Давор да отприщи своята омраза към хърватите, трупана години наред. Измисли историята, че майка му е болна и живее в Маглай и използваше този аргумент, за да отсъства по ден-два от града. През това време утоляваше гнетящата го ненавист със садизъм. Болният му мозък го караше да върши едно от друго по-тежки престъпления. Особено след нападенията на хърватите в Крайна неговата болест го направи още по-агресивен, започна да убива и военни. Преди жертвите му бяха главно цивилни, с това целеше да всява страх и ужас, не нападаше военни, защото имаше вероятност да му противодействат и да го заловят. Желанието за мъст изкривяваше съзнанието му, правеше го брутален и безскрупулен. Но за Радич, за Иво и за всички останали той беше един интелигентен мъж, оставил престижната си работа в името на патриотизма. Полковникът беше горд, че има такива сънародници и често го даваше за пример. Никой не се досещаше за болестта му, или почти никой. Самият Мехмедович предположи, че убийствата може да са работа на хърватин, но когато участва в залавянето на Калигула, той не очакваше да срещне приятеля на Радич.
Давор сам си измисли прякора Калигула. В юношеските си години обожаваше да чете книги за живота в римската империя и жестокостта на ненормалния император страшно много му допадаше. Беше решил да постъпва по същия начин със своите врагове след време. Войната му даде тази възможност да задоволи шизофреничните си желания.