На двадесет и осми август беше обстрелван сараевския пазар “Маркале”, при което загинаха тридесет и седем души. Този инцидент напомни на случката през февруари 1994 година. Този път пазарът беше обстрелван с минохвъргачка. Експертите от ЮНПРОФОР изказаха категорично мнение, че изстрелите идват от сръбските позиции. Руснаците проведоха свое разследване и откриха, че снарядът е пратен от юг, където няма сръбски войски. Главнокомандващият руските сини каски в Сараево дори заяви, че вероятността сърбите да уцелят улица, широка девет метра от разстояние три-четири километра, където са най-близките им оръжия, е приблизително едно на един милион. Представителите на ООН и НАТО отхвърлиха руската гледна точка и застанаха зад мнението на ЮНПРОФОР, че пазарът е обстрелван от сърби.
Алиансът започна подготовка за нападение над босненските сърби. С цел запазване сигурността на умиротворителите и за да не се повтори кризата със заложниците отпреди няколко месеца, те бяха изтеглени от тези райони на страната, които щяха да бъдат подложени на бомбардировки.
На тридесети август започна операцията, наречена “Преднамерена сила”. Десетки самолети на НАТО атакуваха военните позиции на сърбите около Сараево, Горажде, Тузла, Столице и Мостар. През следващите дни бомбардировките продължиха. В отговор но тези нападения сърбите атакуваха бази на ООН в Сараево.
Алиансът и ООН поставиха ултиматум пред лидерите на Република Сръбска босненските сърби да вдигнат до четвърти септември обсадата на Сараево, да отстранят тежките въоръжения от забранената зона около града, както и да обезпечат сигурността на останалите зони, защитени от ООН.
Сърбите не се подчиниха на ултиматума и на пети септември натовските самолети подновиха въздушните атаки. Този път на прицел беше взета и щаб-квартирата в Пале. На десети септември бомбардировачите изстреляха тринадесет ракети “Томахоук” срещу позициите на сърбите в Северозападна Босна.
Самолетите на Алианса поразиха не само военни обекти, а и цивилни квартали. Най-пострадали бяха сараевските квартали “Вогошче”, “Илиджа” и “Ново Сараево”. Полуразрушена бе и една клиника. Около планината Игман край столицата се разположиха силите за бързо реагиране към ЮНПРОФОР, откъдето обстрелваха сърбите.
По време на натовската операция военните части на мюсюлмани и хървати започнаха масирани атаки срещу общия противник. Сърбите бяха разконцентрирани на няколко фронта, не можеха да дадат сериозен отпор и само за седмица-две изгубиха част от териториите, които контролираха.
Миланско беше забутано малко селце на юг от Зеница. По време на цялата война минаваше от едни ръце в други и едва през последните шест месеца сърбите успяха да го задържат. Навремето тук живееше смесено население, но по-голямата част от хората се изсели още през деветдесет и втора година. Останаха само петдесетина старци. Някои от тях измряха от болести, други от старост, трети просто от глад.
Сръбският отряд, който контролираше Миланско, имаше тук оръжеен склад и често атакуваше Зеница, намираща се на десет-петнадесет километра от селцето. Въпреки дългата обсада мюсюлманите в Зеница бяха решили с цената на всичко да задържат града.
От края на юли Байрамович и хората му се изтеглиха от района на Бръчко и се настаниха в Бреза, недалеч от Сараево. Вече се намираха в по-централните части на Босна, където ставаха и едни от най-тежките сражения. С началото на операция “Преднамерена сила” те решиха да атакуват близкото село Миланско и да обезвредят противника си, за да се намали напрежението около обсадената Зеница.
Още към обяд защитата на сърбите в Миланско отслабна. Исмет предположи, че или техният брой е малочислен или просто са започнали да се изтеглят, предвиждайки загубата. Откъслечните изстрели, които идваха откъм селото, подсказваха, че отпорът там вече не е много сериозен. Освен това мюсюлманите имаха много добри позиции по околните южни и югоизточни хълмове.
Байрамович притича към прикритието на Лили и залегна близо до нея.
- Виждаш ли ги? – попита той и погледна към селото. – Мисля, че единият е на втория етаж в къщата отдясно, а другият може би на покрива на тази с жълтата мазилка.
В крайните къщи изглежда се бяха укрепили сръбски снайперисти и не позволяваха на мюсюлманите да се доближат до селото. Хората на Исмет вече два часа се опитваха да ги ликвидират, но безуспешно.
Лили беше залегнала до един голям камък, обрасъл с мъх, а зад нея стоеше войникът, който неизменно я следваше по време на сраженията. Байрамович продължаваше да поддържа тази мярка на контрол спрямо любовницата си.
Младата жена отпусна автомата и разтърка очите си с ръка.
- Много добре са се укрепили – изрече уморено тя и потърси манерката.
Войникът до нея й я подаде. Тя отпи бавно няколко глътки и изля малко вода върху лицето си. Макар че беше вече средата на септември, слънцето продължаваше да напича доста силно, особено в обедните часове.
Исмет я наблюдаваше с леко присвити очи.
- Нима си уморена? – произнесе подигравателно той и устните му се изкривиха. – Хърватите сигурно не са се интересували много от състоянието ти, когато са ти плащали, за да убиваш мюсюлмани.
Лили нищо не отговори, дори не го погледна. Взе автомата и го подпря на рамото си. Австрийският АУГ, който й бяха дали от няколко месеца, представляваше доста усъвършенстван модел, но за нея единствената му привилегия беше системата “бул-пат”. Дори и използваните пластмасови детайли с цел да се олекоти автоматът й се виждаха неудачни. Не претендираше за перфектно познаване на всички снайперистки оръжия, но руската “Буря” имаше доста повече предимства. Дори винтовката “Винторез” предлагаше по-добри възможности на снайперистите. Но руското оръжие при мюсюлманите беше ограничено, получаваха се главно доставки с американско и западноевропейско.
Въпреки че на Лили й беше абсолютно безразлично с какъв снайпер ще я карат да стреля, вече имаше изработени някакви критерии за отделните модели.
Тя изстреля цял пълнител към крайните къщи, но безрезултатно. Снайперистът отсреща се прикриваше добре.
Същият неуспех имаха и останалите мюсюлмански стрелци.
- По дяволите! – извика ядосано Исмет. – Да не сте болни всички от артрит?
Лили спокойно презареди.
- Слушай – стисна я за ръката Байрамович, - ако продължаваш да си толкова неточна, ще изхвърля онова ревливо копеле, още щом се приберем!
Тя трепна и внимателно освободи ръката си. Споменаването на бебето на Босна я стресна. След като нещастното създание се роди и майка му почина, тя едва измоли от Исмет да го остави да живее в къщата при тях. Елена беше непрекъснато заета и не можеше да отделя време за детето, а и невзрачната стаичка, която обитаваше, гъмжеше от мишки, паяци и всякакви гадинки. Лили вложи целия си чар и обаяние, за да придума Исмет да приеме бебето. Няколко седмици дори демонстрираше привързаност към него и преодолявайки отвращението си, се хвърляше доброволно в прегръдките му. Той не си правеше никакви илюзии и знаеше от какво е продиктувана тази неочаквана страст у любовницата му. Но все пак се съгласи детето да остане при тях. Не каза нищо дори и като се преместиха в Бреза и Лили сложи едно малко креватче в новата им къща.
- Казах ти още сутринта, че трябва да атакуваме с гранати – отговори Лили и се обърна към Байрамович.
- В къщите може да има заложници - погледна към селото той.
- В това село сигурно не е останал нито един цивилен. Ако искаш да влезем в него, трябва да атакуваме по-сериозно.
Исмет се облегна с гръб към скалата и се загледа в близките планини. Единствено мисълта, че сърбите отсреща имат заложници, го спираше от по-сериозни действия. Не искаше да пострадат цивилни мюсюлмани. От друга страна, с превземането на Милинско щяха да отрежат достъпите на сръбските части към Зеница и така да намалее напрежението срещу обсадените там техни сънародници.
Без да чака отговор от Исмет, Лили застана зад гранатохвъргачката и внимателно се прицели. Последваха няколко свистящи изстрела и къщата с жълта мазилка се превърна в купчина тухли, керемиди и изпочупени мебели. С другата се справиха останалите снайперисти от отряда.
Огънят отсреща замлъкна.
От позициите на мюсюлманите се чуха ликуващи възгласи.
Исмет се обърна към любовницата си.
Тя остави оръжието, изтри ръцете си в панталона и легна на тревата, затваряйки очи. Вече нямаше значение дали ще убие двама, трима или десет човека. Това правеше, откакто се срещна с Исмет. Целта й сега беше да запази живота на онова малко, розовобузесто създание.
Байрамович задържа погледа си върху лежащата срещу слънцето жена, разпиляната й коса, красивия профил и леко повдигащите се гърди. После се обърна и даде знак на хората си за настъпление.
Али поведе част от отряда към югоизточната страна на селото. Много от къщите бяха разрушени, а оцелелите изглеждаха пусти и необитаеми. В разградените дворове растяха бурени и тръни. Само в двете гробище накрай Миланско, мюсюлманско и християнско, личаха следи от скорошно копане. По цялата джамия имаше надраскани вулгарни надписи и рисунки. Стените бяха надупчени с едрокалибрени куршуми. На стотина метра се намираше обезобразената по същия начин православна църква. Нечия ръка, опитвайки се да отмъсти на своите врагове, беше избола очите на изографисаните светци. По пода, наред с изпочупените икони, се търкаляха човешки и животински екскременти. В селото липсваше католическа църква, но имаше малко параклисче със статуята на Дева Мария и младенеца, където в годините на мирно съжителство вярващите хървати от Миланско идваха да се помолят и да отдадат почитта си към Божата майка. От подреденото и винаги препълнено с цветя параклисче сега не беше останало почти нищо. Парчета от статуята се валяха в прахта и нечистотиите.
Исмет, Лили и останалите снайперисти от отряда поеха към южната част на селото. Придвижваха се внимателно, оглеждайки зейналите прозорци на близките къщи. Макар всичко да изглеждаше пусто, страхът от скрити противници винаги съществуваше.
Точно на ъгъла на две пресичащи се улици, съвсем близо до неизмазана двуетажна къща, имаше автобусна спирка. По нейните стени все още стояха избелели афиши от различни мероприятия.
Байрамович нареди на хората си да се разделят и да тръгнат по двете пресичащи се улици, които водеха към центъра на селото. Потърси с очи Лили и видя, че е изостанала назад, взирайки се в един от афишите. Цветовете и буквите по него бяха размазани, но все пак се разбираше, че става въпрос за някакъв концерт. Най-отдолу имаше дата - петнадесети май деветдесет и първа година.
Исмет се ядоса, че любовницата му изостава, зяпайки по афишите и точно, когато отвори уста, за да я извика, от прозореца на неизмазаната къща до спирката се подаде една ръка и зад гърба на Лили тупна граната.
Войниците от отряда замряха.
Младата жена отмести очи от афиша и се обърна към тях, срещайки изцъклените им погледи. Направи неразбираща гримаса и погледна надолу. В този момент Исмет изрева диво, спусна се към нея, грабна гранатата, захвърли я настрани, блъсна Лили на земята и залегна върху нея, покривайки я с тялото си. Последва гръм. Всичко стана много бързо.
След като гърмът утихна, Исмет внимателно се надигна. Никой досега не беше виждал капитан Байрамович толкова пребледнял и изплашен. Войниците му го наблюдаваха напрегнато. Той коленичи до Лили и с треперещи ръце я обърна към себе си.
Любовницата му го гледаше ехидно.
- Нямаше нужда от такава саможертва – изрече спокойно тя и се опита да се изправи.
За миг Исмет се преобрази. Лицето му стана страшно, очите му пожълтяха и засвяткаха хищно. Стисна Лили за брадичката и грубо я дръпна към себе си.
- Знаеш ли – изръмжа той през зъби, - ти си най-голямата кучка, която някога съм срещал.
- Не ми го казваш за първи път – отговори тя и започна да изтърсва прахта от дрехите си.
Исмет замахна силно и я удари през лицето. После се обърна и тръгна към хората си.
Зад гърба му се разнесе смях. Лили се смееше, без да обръща внимание на стичащата се от носа й кръв.
Мюсюлманите претърсиха селото и намериха човека, който беше хвърлил гранатата - един ранен в крака сърбин, неуспял да се изтегли със своите. Заловиха още четирима войници, укрили се в няколко изоставени къщи.
Хората на Исмет не можаха да открият склад с оръжие, както се надяваха, защото сърбите го бяха изнесли. Откриха обаче лагер за военнопленници. Или по-точно останките от военнопленниците.
Освен за атаки към Зеница, сърбите караха в Милинско и пленените от тях противници. Държаха ги в бившия дърводелски цех, където навремето работеха повечето мъже от селото. Преди да се изтеглят, те бяха избили тридесетината пленници.
Мюсюлманите подивяха от гняв, когато откриха труповете. Замъкнаха в двора на дърводелския цех петимата заловени сърби, чудейки се какво отмъщение да им измислят.
Лили наблюдаваше озлобените войници и си мислеше, че именно тези мъже, които се гневяха от убийството на сънародниците си, не постъпваха по-милостиво към своите пленени врагове. Беше имала възможност да види, че и хърватите не проявяват повече хуманизъм в такива случаи. Към пленниците всеки един от воюващите етноси влагаше своята ненавист към противника. А ненавистта се изразяваше в едно единствено нещо– смърт.
Заловените сърби гледаха мрачно в земята, очаквайки близкия си край. Никой от тях не се надяваше на друго, освен на куршум.
Войниците от отряда бяха вперили погледи в своя командир. Той трябваше да определи съдбата на пленниците.
Лили стоеше встрани, зад едно дърво, наблюдавайки сцената. От носа й вече не течеше кръв, но по лявата й скула имаше голям белег, който беше започнал да посинява.
Байрамович се приближи към нея, подаде й автомата си и заповяда:
- Застреляй ги!
Всички мъже от отряда се обърнаха към французойката. Али вече беше извадил пистолета си и го държеше насочен към нея, за да не й позволи да прави изненади. След сражения, войникът, който пазеше Лили, винаги вземаше оръжието й. Исмет не я оставяше нито за миг без контрол, когато е въоръжена.
- Застреляй ги! – повтори заповедта Байрамович.
Лили не помръдваше.
- Този път вече ще изхвърля копелето.
Командирът говореше тихо, застанал съвсем близо до нея. Очите му я пронизваха чак до тила.
Младата жена преглътна, дишайки тежко.
Пленниците се бяха вторачили в нея.
Тя махна бавно предпазителя, направи няколко крачки напред, взе си дълбоко въздух и изпразни пълнителя в петимата сърби. После отиде до Байрамович и му подаде автомата.
- Знаех, че ще го направиш – каза той и устните му се разтегнаха в нагла усмивка.
Лили обърна глава и го подмина.
- С това отокът ще изчезне по-бързо – каза Елена, мажейки посинялата скула на Лили с някакъв мехлем. – Как се случи?
- Паднах – отговори кратко приятелката й, гледайки встрани.
На другия ден, след като хората на Байрамович влязоха в Миланско, там дойде редовна мюсюлманска войска и отрядът се върна в Бреза.
Лили веднага отиде при Елена, която се грижеше за бебето през това време.
Тук за болница беше приспособена една къща. Наред с българската лекарка в нея работеше и Бекир Арнаутович. Двамата успяваха да се справят с ранените. Освен това фелдшерът помагаше и при гледането на бебето, естествено без да го показва пред Байрамович. И за Лили, и за Елена беше истинска загадка откъде Бекир намира мляко, дрешки, та дори и памперси за малката Босна.
- Е, все пак съм отгледал три деца и двама внуци – казваше уклончиво той.
Двете жени не го разпитваха много, но се досещаха, че фелдшерът може би заделя по нещо за невръстното момиченце от хуманитарните помощи.
Елена огледа още веднъж лицето на Лили, затвори тубичката с мехлема, сложи я в един шкаф и отиде до масата. Там, в зелен, продълговат, пластмасов леген, спеше малката Босна. Тъй като лекарката никъде не успя да намери кошче или детско легло, на Бекир му дойде идеята за легена.
Елена оправи завивката на детето и спря поглед върху малкото му личице. То дишаше равномерно, помръдвайки от време на време с носле. Лекарката се усмихна, надвесена над него.
- Сигурно ти беше трудно – каза тихо Лили.
- Справих се благодарение на Бекир. Той наглеждаше Босна, докато аз бях заета с болните.
Лили също отиде до детето, докосна с устни малката му ръчичка и го загледа.
- Прилича на майка си – прошепна тя.
- Да, само дано не е толкова нещастно като нея – отговори тъжно Елена.
Погледите на двете жени се срещнаха. Те въздъхнаха и внимателно се отдалечиха от легена, за да не нарушават съня на малкото създание. Преместиха столовете си в най-отдалечения ъгъл на стаята и седнаха там.
- Убих пет човека – каза изведнъж Лили и очите й се спряха върху Борисова.
Лекарката повдигна малко учудено вежди, защото знаеше, че Байрамович не взема любовницата си по време на сражения, за да дава кураж на отряда му.
- Убих ги лице в лице срещу тях – уточни французойката. – Бяха пленници. Исмет ми каза, че ще изхвърли детето, ако не ги застрелям. Нямах друг изход. Досега съм убивала, без да виждам лицата на жертвите си.
Сведе глава и разтърка уморено очи.
Елена я наблюдаваше мълчаливо.
- Може би по време на война всеки постъпва така, както сметне, че е по-добре – изрече бавно тя.
- По-добре за кого? – вдигна поглед към нея приятелката й.
- По-добре за каузата, за която се бие…..или може би по-добре за самия себе си. Аз бих постъпила по същия начин, ако Байрамович заплаши и мен с детето. Затова продължавам да лекувам мюсюлманите.
- Сърбите бяха избили пленниците си, преди да напуснат селото – каза Лили, стисна устни и стана нервно от стола. – Видях какво представляват хърватите, видях какво представляват мюсюлманите, сега видях и какви са сърбите. Всички са едни и същи! – гневно повиши глас тя, но погледна бързо към спящата Босна и замълча.
Отиде до Елена, наведе се към нея и каза по-тихо:
- Всичките са еднакви! Затова и войната им продължава толкова дълго. Не искам да стоя повече в тази прокълната страна!
- Ние сме пленнички – тъжно отговори лекарката. – няма как да се измъкнем оттук.
- Колко време още мислиш, че ще продължи войната? Месец, два, година? Не искам повече да стоя тук!
Лили отново заговори по-високо.
- Аз също не искам – гледаше я Елена. – Не зная какво ще правим и с детето. Дали Исмет ще го остави да живее с вас още дълго? Ако някога просто се ядоса?
- Когато Исмет погледне към детето, все си мисля, че ей сега ще го вземе и ще го изхвърли през прозореца. Особено, когато плаче нощем. И аз се страхувам за Босна.
Двете жени замълчаха, търсейки изход от безнадеждната ситуация, в която се намираха.
- Ако можехме само да се измъкнем оттук! – стисна юмрук Лили.
- Как? – взря се в нея Елена. – Из цялата страна има постове. Ще ни заловят и пак ще ни върнат. А тогава не се знае как ще реагира Байрамович.
- Наоколо има и сръбски войски, трябва да стигнем някак си до тях заедно с детето – изрече Лили с надежда в гласа.
Елена отиде до масата, надникна в легена и се върна в ъгъла на стаята.
- Мислиш ли, че те ще ни пощадят, след като разберат, че ти и аз сме работили за мюсюлманите? – обърна се тя към французойката.
- Ще обясним, че сме били пленнички. Принуждавали са ни.
- И мислиш, че те ще разберат това? – погледна скептично Елена.
- Тогава ще лъжем – повдигна рамене Лили. – Ще кажем, че сме чужденки, случайно попаднали в Босна или нещо подобно. Само да не оставаме повече тук!
- Как да избягаме, когато и двете ни следят? – направи отчаяна гримаса Елена. – И ти имаш непрестанно пазач и аз не мога крачка да направя, без да не ме забележат. Как ще се измъкнем, още повече и с детето?
- Трябва да измислим нещо, Елена, трябва! – почти извика Лили и стисна ръцете на приятелката си.
И двете се опитваха да се изтръгнат от капана, в който бяха попаднали. Блъскаха си главите и не можеха да намерят изход.
- Ако …. – промълви бавно Елена, - ако се опиташ да подкупиш пазачите си, да вземеш детето и ….
- Не! – отсече категорично Лили. – Ще бягаме заедно. А и не знам дали ще мога да ги подкупя. Те са много предани на своя командир – иронично разтегна устни тя. – Освен това май няма с какво да ги изкуша. Имам някакви дребни подаръци от Исмет, но те въобще не са достатъчни. Всеки един от отряда вече притежава не малко злато и всякакви бижута, дори и пари.
Елена потърка с ръка челото си, но чувстваше, че не е в състояние да измисли нищо. Пропастта, в която бяха пропаднали беше дълбока, а катеренето към отвора по-скоро невъзможно.
- Войната може все пак скоро да свърши – каза тя, опитвайки се да вдъхне и на себе си, и на своята приятелка малко оптимизъм.
- Дори и да свърши скоро – поклати глава Лили, - едва ли ще ни освободят толкова бързо, колкото ни се иска. Исмет може да реши, че сме станали свидетелки на неща, които е възможно да разкажем на медиите и това ще компрометира мюсюлманите.
- След като войната свърши, сигурно ще има много свидетели, които ще разказват за пленничеството си и при сърбите, и при хърватите – погледна я Елена.
- Да, така е – каза Лили, - но Исмет не обича да оставя свидетели. Не искам да чакам края на войната.
В стаята влезе Бекир.
- Раненият в коляното нещо не е добре – обърна се той към Елена.
- Добре, отивам – стана тя от стола и погледна към зеления леген.
- Аз ще се погрижа за Босна – обади се Лили. – Ти върви.
Борисова хвърли още един поглед към легена и излезе.
Бекир се приближи до масата, оправи завивката на спящото бебе и с тихи стъпки отиде до Лили.
- Нещо си пострадала – огледа той лицето й.
- Дребна работа, ще ми мине – каза уклончиво младата жена, помълча малко и добави. – Благодаря ти, че се грижиш за детето.
- Вече ми е навик, след пет отгледани деца и внуци – усмихна се фелдшерът. – И ти ще си така на моите години. Със затворени очи ще подсушаваш подмокрените дупета и ще им сменяш пелените.
Лили нищо не отговори и се надигна от стола. Внимателно извади Босна от легена и се запъти към вратата.
- Вземи млякото – каза Бекир и извади шишето от джоба на престилката си. – Засега малката госпожица е нахранена, сигурно ще огладнее чак сутринта.
- Благодаря ти още веднъж – погледна го жената. – Не знам как щяхме да се справим с Елена без теб.
Той само сви рамене и й направи място да мине.
Септемврийските вечери бяха все още топли. Лили, прегърнала вързопчето, тръгна към къщата, където живееха с Исмет. Тя се намираше на съседната улица.
Из Бреза почти не се мяркаха цивилни хора. Тук имаше електричество и в къщите се виждаха запалени лампи. Светлината се процеждаше покрай плътно спуснатите завеси.
Пазачът на Лили вървеше на няколко крачки зад нея. Свиркаше си, пъхнал ръце в джобовете, и подритваше камъчетата по улицата. Тя отдавна беше свикнала някой непрекъснато да я следи и вече не обръщаше внимание на този факт.
Къщата, в която се настаниха, беше голяма, на три етажа - на първия етаж кухнята и хола, а на втория и третия спалните. Лили и Исмет ползваха само първия и втория, третият беше необитаем. Една час от мебелировката липсваше, но все пак имаше най-необходимите неща.
Още като зави по улицата, младата жена чу долитащите от къщата викове. Помисли си, че Исмет сигурно пак е събрал някои от приближените си, гледат телевизия, и най-вече новините за събитията в Босна, и обсъждат ситуацията.
Стигна до къщата и натисна внимателно дръжката на входната врата. Войникът, който я следваше, остана отвън.
От хола се носеха облаци цигарен дим и разговори на висок глас.
Погледна крадешком през полуоткрехнатата врата, видя насядалите мъже и тихо се заизкачва по стълбите към втория етаж.
Лили, за разлика от Елена, беше успяла да намери едно малко креватче на тавана, а Бекир донесе отнякъде детско дюшече и така Босна имаше къде да спи. В същата стая спяха Исмет и Лили. Тя успя да измоли това от своя любовник. В началото Исмет реши детето да спи в съседната стая, но като видя как Лили става през половин час да го наглежда, намръщено се съгласи малкото креватче да бъде преместено при тях. Когато Босна започваше да плаче през нощта, младата жена просто я изнасяше навън, за да не гневи излишно Исмет.
Лили положи нежно момиченцето в креватчето и постоя надвесена над него, наблюдавайки го как спи, необезпокоявано от нищо. В такива моменти просто забравяше войната, капана, в който беше попаднала и всички лоши неща в своя живот. Гледаше в захлас малкото създание и то я зареждаше с енергия, пречистваше я от заобикалящата мръсотия и ужас, караше я да се чувства лека, щастлива, преизпълнена с желание за нов живот, за ново начало.
Лили се отдели от Босна и отиде до прозореца.
Беше се стъмнило съвсем. Пазачът продължаваше да стои пред къщата. Разговорите на мъжете от първия етаж достигаха чак дотук.
Отпусна се уморено в един изтъркан кожен фотьойл и се загледа в гоблена на стената. Той изобразяваше Шильонския затвор, любим сюжет за много художници, скулптори, ваятели, бродирачки и всякакви други дейци на изкуството. Този Шильонски затвор имаше приличен вид, беше виждала доста по-кичозни негови превъплъщения.
През последния месец мисълта за бягство все по-често започна да се върти из главата на Лили. Заедно с Елена и с детето трябваше веднъж завинаги да се махнат не само от Байрамович, но и от страната. Не се интересуваше нито от идеите на воюващите, нито от техните териториални претенции, нито си задаваше въпроса кой е прав и кой не е, искаше да се измъкне, да се спаси. Бяха го решили вече с Елена. Все още нямаше някаква конкретна идея как ще стане това, но щеше да впрегне всичката си интелигентност, съобразителност и хитрост, за да успеят. Разчиташе и на своята приятелка. Тя беше смела и борбена натура и Лили дори се радваше, че именно с такъв човек ще съставя плана за евентуалното бягство. Имаше хора, които в подобна ситуация просто щяха да се откажат да се съпротивляват и покорно да чакат, оставяйки съдбата си в ръцете на други. Лили и Елена обаче не бяха от тях. Освен това и двете носеха отговорността за едно невръстно създание.
След случката с гранатата вчера и когато я накара да застреля сърбите, Исмет не беше говорил с Лили. Само я наблюдаваше мълчаливо. На нея и през ум не й минаваше да му благодари, дори не искаше да разбере защо жертва собствения си живот, за да я спаси. Мразеше го още от първия път, когато го видя и когато той уби Миро. Не се интересуваше какво изпитва към нея, дали я ненавижда или обича. Двугодишният им съвместен живот беше просто средство за собственото й оцеляване. Още отдавна си обеща, че един ден ще отмъсти на човека, който й причини толкова страдания. Колкото и пазачи да й пращаше, както й да я дебнеше и надзираваше, нямаше да й попречи да напусне страната, но преди това щеше да уреди сметките си с него.
“Ще видим кой ще победи, командир Байрамович” - усмихна се Лили и обзета от мисълта за скорошното бягство, се сви във фотьойла и заспа.
Наближаваше полунощ. Мъжете бяха втренчили погледи във филма, който вървеше по някакъв еротичен канал. При по-горещите сцени се чуваха вулгарни коментари и подвиквания. От време на време Али грабваше дистанционното и превърташе на новинарските емисии, най-често на СиЕнЕн, и с интерес следеше репортажите от Босна. Другите го караха да превежда и когато се споменеше за поредните успехи на Мюсюлмано-хърватската федерация над сръбските части, в стаята избухваха възторжени викове. След това отново се връщаха на еротичния канал.
Стаята беше пропита от цигарен дим. Вече имаше изпразнени и няколко бутилки с алкохол. Ерика беше единствената жена. Пушеше пура и надигаше поредната бутилка с бира. Не проявяваше интерес към новинарските емисии и не се включваше във възторга на мюсюлманите от победата над сърбите, но наблюдаваше съсредоточено филма. Дори съвсем спокойно изръмжаваше по някой вулгарен израз на сърбо-хърватски. Всъщност единствено при псувните и мръсните изрази тя не правеше много грешки, иначе продължаваше да говори езика все така лошо.
Байрамович й хвърляше от време на време презрителни погледи и после пак извръщаше очи. Единственото чувство, което изпитваше към Ерика, беше отвращение. Отдавна мислеше да я изгони от отряда, но Али все успяваше да го разубеди. А и колкото да не я харесваше, не можеше да не признае, че германката върши отлично работата, за която й плащаха. И въпреки всичко я ненавиждаше. Дори по време на сраженията тайно се надяваше, че този път вече някой куршум ще уцели Ерика. Но за съжаление тя винаги оцеляваше. За Байрамович тази жена беше най-противното същество, което някога беше срещал.
Германката допи бирата, остави бутилката на масата и се оригна звучно, взирайки се в телевизора.
Исмет извърна поглед от нея и отиде да си налее вода. В момента изпитваше досада и към мъжете от отряда, и към помощника си Али, и към Ерика. Гледаше ги с отвращение как се наливат с алкохол и коментират тъпия порнографски филм.
Байрамович излезе навън и тръгна да се разхожда из двора на къщата. Нападалите листа шумоляха под краката му. Седна върху дънера на едно отсечено дърво и вдигна поглед нагоре. Тяхната стая светеше. След като се върнаха в Бреза, Лили отиде при лекарката, но явно се беше прибрала, защото и войникът, който я пазеше, стоеше отпред пред къщата.
Продължи да гледа към светещия прозорец. Сигурно е взела онова ревливо копеле, помисли си той.
Исмет изпитваше ревност, когато виждаше с какво внимание и нежност неговата любовница се отнася към детето. Все се надяваше, че Лили постепенно ще започне да свиква с него. Но….за две години нейното отношение не се промени така, както му се искаше. Тя стана още по-студена и дори не можеше да скрие вече презрението си. Никога не си беше представял, че ще изпитва толкова силни чувства към една жена и то жена, която го мрази. Опита се да я спечели с любов, с подаръци, с пари, с насилие, но всички негови опити останаха без резултат. Тя продължаваше да го гледа все така надменно, с насмешка в погледа, сякаш му казваше: “Ти си един глупак!” Какво ли биха си помислили неговите хора, ако узнаеха, че техният командир не може да се пребори с чувствата си към френската снайперистка и страда от безразличието й. Той, твърдият и безстрашен Исмет Байрамович, командир на един от най-известните мюсюлмански отряди, беше безпомощен пред своята любовница. Тя му се надсмя, дори когато рискува живота си заради нея. Искаше му се веднъж завинаги да изтрие тази постоянна ехидност от лицето й. Опитваше се да я унижи, заплашваше я, беше груб, когато я любеше, но нищо не помагаше.
Исмет стана от дънера и се запъти към къщата.
- Хайде, време е да си вървите – обърна се той към мъжете.
Те започнаха да се надигат един по един. Ерика спеше, захлупила глава върху масата. Байрамович я хвана за ръката и я замъкна навън. Тя измърмори нещо в пиянски унес и се остави да я влачи. Али и още един войник я поеха и тримата се заклатушкаха по улицата.
Исмет затвори врата след тях и се качи на втория етаж.
Лили не го чу и продължи да спи. В ъгъла, в малкото креватче, спеше и детето.
Приближи до любовницата си. Скулата й беше подута и синя, но въпреки това не я загрозяваше.
Исмет се облегна на стената до гоблена и се загледа в Лили. Тя се беше свила във фотьойла, отметнала глава настрани. Косата й се спускаше почти до земята. Беше красива и съблазнителна, както винаги.
Внимателно я вдигна на ръце и я понесе към леглото. Лили отвори очи и само за миг учудването й се замени с проблясваща в погледа й подигравка.
- Все още не си ми отсякъл краката, така че мога да вървя и сама – изрече тя.
Исмет я хвърли грубо върху леглото и се намръщи.
Лили бързо се изправи.
- Ще се поразходя малко – каза тя и тръгна към детето. – ще взема и Босна.
- Никъде няма да ходиш – озъби се Исмет.
- Няма да избягам, нали моят пазач ще дойде с мен.
Тя прегърна бебето и се приближи до вратата.
Байрамович застана пред нея.
- Никъде няма да ходиш – каза бавно той, а в очите му вече бушуваха жълтите пламъци.
Лили стисна по-здраво детето.
- Само ще се поразходим малко. Босна има нужда от въздух – изрече бързо тя, но от подигравката в погледа й не беше останала и следа.
- През нощта ли ще се разхождате? – повдигна вежди Байрамович.
- Сега имам възможност, утре може да отидем на друга битка.
- Защо пък аз да не разходя Босна? – попита той и по устните му заигра усмивка.
Очите на Лили се разшириха и тя неспокойно се огледа.
- Хайде, дай ми детето – направи крачка към нея Исмет.
Лили отстъпи назад, гледайки уплашено.
- Не, по-добре да не се разхождате…идеята не е много добра…навън вече е студено...да, да…най-добре ще е да останем тук…. – започна бързо тя, продължавайки да отстъпва към ъгъла.
- Дай ми детето – каза Байрамович и направи още една крачка напред.
Младата жена бързо сложи бебето в креватчето и застана пред него.
- Моля те, Исмет, не закачай Босна, моля те!
Беше изплашена и същевременно, разперила ръце, се опитваше да предпази спящото момиченце по някакъв начин.
Байрамович я наблюдаваше.
- Ще направя всичко, каквото искаш, моля те, не закачай детето! – продължи тя с треперещ глас. – Скъпи – отрони се след малко дрезгав звук от гърлото й, - ще направя всичко, каквото искаш…..
Исмет се изсмя.
- Не знаех, че съм ти толкова скъп.
Лили преглътна и продължи да стои пред креватчето. Насили се да се усмихне, но на лицето й се появи само някаква крива гримаса.
- Аз понякога съм груба с теб – изрече задъхано тя, - но…но това нищо не значи….аз…аз…иначе те чувствам близък…и…и…
- Стига! – извика той. – Знам колко съм ти близък и какво чувстваш към мен!
Лили го гледаше напрегнато и дишаше тежко.
Исмет я наблюдава няколко минути, отиде до леглото и легна. Жълтите пламъци в очите му бяха изчезнали.
- Е, така и така сама се предлагаш, няма да ти откажа – ухили се подигравателно той и започна да разкопчава панталона си.
Младата жена погледна към детето, пое дълбоко въздух и тръгна бавно към леглото. Лицето й се беше превърнало в безизразна маска.
Босна продължаваше да спи кротко, мърдайки от време на време с мъничкото си носле.