В средата на септември хърватите и мюсюлманите, използвайки бомбардировките на НАТО, успяха да завземат доста селища, които преди това се контролираха от техния общ враг. Сърбите не можаха да дадат сериозен отпор и изгубиха около двадесет-тридесет процента от своята територия. Така в ръцете на хървати и мюсюлмани попаднаха Яйце, Долни Вакуф, Купрес и други градове в Централна Босна, които дълго време бяха в приоритета на сърбите.
След като превзеха Яйце, хърватите започнаха да настъпват на запад към близкото село Усорево, все още сръбско. Очакваха, че противникът няма да издържи дълго на атаките им и се надяваха съвсем скоро селата в радиус от десет-двадесет километра около Яйце да бъдат контролирани от тях.
Войници от сръбската армия, цивилни и отрядът на Вукович се бяха укрепили в Усорево и вече десети ден отбиваха настойчивата атака. Не знаеха обаче колко още ще издържат и дали скоро ще получат помощ. Песимистите, между които и капитан Вукович, не разчитаха много на подкрепа. В момента в почти цяла Босна сърбите водеха сражения с обединените войски на федерацията и се опитваха да запазят териториите си.
Доктор Каменов огледа ранените, поправи превръзката на единия и свали бялата си престилка. Взе лекарската чанта и се запъти към края на Усорево, където се намираха позициите на отбранителите. От вчера на обяд гърмежите оттам се чуваха все по-често. Разбра, че хърватите, които атакуват селото, са получили подкрепа. Сърбите, за разлика от тях, бяха на предела на силите си, боеприпасите им също започнаха да се изчерпват. Още сутринта пристигна заповед ранените и цивилните да се изтеглят на северозапад, където се намираха най-близките сръбски части. Някои от цивилните мъже, повечето от които над шестдесетгодишна възраст, пожелаха доброволно да останат и да отбраняват своето село. Иван също искаше да се включи в сраженията, но Живко му забрани. Преди два дни куршум улучи в крака помощничката на Каменов, местна медицинска сестра, и сега той единствен се грижеше за ранените. Вукович не искаше да рискува да загуби и него и затова му забрани да се приближава на по-малко от сто метра до огневата линия. Иван обаче не издържа. Войниците, които докараха при него преди няколко часа, имаха леки наранявания. След като им даде първа помощ и се увери, че са добре, Каменов реши да пренебрегне заповедта и се отправи към мястото на сраженията. Знаеше, че е необходим като лекар, но и не можеше да слуша безучастно гърмежите.
Редовната сръбска войска, която се намираше в Усорево разполагаше с двама лейтенанти и един капитан, но единодушно командването на отбраната беше поверено на четническия командир Живко Вукович. Той разположи позициите на отбранителите в източната и югоизточна част на селото, недалеч от оранжериите и автобазата. Там, където участъкът беше леко хълмист и даваше по-добра видимост към армията на противника. Хърватите бяха заели местността около една рехава брезова горичка, близо до две малки рекички, течащи успоредно, на разстояние петдесет-шестдесет метра една от друга. Но макар и да се намираха в долчина, те бяха по-многобройни и разполагаха с повече въоръжение. Разузнавачите им докладваха какво е положението на противника и те очакваха, че най-късно до двадесет и четири часа сърбите ще започнат да се изтеглят. Силите нямаше да им позволят да издържат на настойчивата атака.
Навремето Усорево беше известен цветопроизводителен район на Босна. Тук се отглеждаха скъпи парникови цветя и декоративни растения за износ. Още в края на шестдесетте години бяха построени две големи оранжерии, а преди започването на войната те наброяваха пет. Оранжериите се славеха като едни от най-модерно оборудваните не само в Босна, а и в цяла бивша Югославия. В тях работеха хора от Усорево и съседните села. Сега от оранжериите бяха останали само купища стъкла, метални конструкции и изкъртени от снарядите тръби за парното отопление.
След като наближи автобазата, доктор Каменов се сниши и скочи в един от окопите. Вътре беше по-хладно, миришеше на пръст и мухъл. “Прясно изкопаните гробове миришат така” – помисли си той и леко потръпна. Местните хора разказваха, че тези окопи са още от мюсюлманите през деветдесет и втора, по-късно ги ползвали хърватите, а сега в тях се криеха сръбските отбранители. Бяха направени професионално и на най-стратегическите места в селото.
Войниците подаваха глави зад чувалите с пясък и стреляха към противника. Личеше си, че са изтощени. Не бяха спали почти четиридесет и осем часа. Храната също привършваше и за закуска получиха само по филия сух хляб и парче гранясал кашкавал.
- Какво правиш тук?! – извика Живко, още щом зърна Иван.
Той и останалите офицери от сръбската армия бяха застанали до едно картечно гнездо и надвесени над военната карта, обсъждаха по-нататъшните действия на отбраната.
- Ами, войниците, които докараха, не са тежко ранени, превързах ги и реших да дойда – с оправдателен тон произнесе Иван.
- Ти си лекар! – изкрещя гневно Живко. – Нямаш работа тук!
Другите офицери вдигнаха глави от картата и погледнаха към Каменов.
- Един лекар също има работа в окопите – отговори той, вече без да се оправдава. – И тук има ранени, няма смисъл да ги карате чак в селото. Нося си и лекарската чанта.
Над главите им се чу свистене и снарядът се разби в една от близките оранжерии. Чу се звук от счупени стъкла.
Мъжете инстинктивно се снишиха.
- Ти наруши заповедта! – продължи да крещи Вукович. – Връщай се обратно в селото!
- Стига, Живко – погледна го в очите Иван. – И тук мога да си върша работата, в селото не остана никой. Всички, годни да носят оръжие, са тук. Дори ранените искат пак да се бият.
- Тук животът ти е в опасност – не се предаваше капитанът. – Ако нещо се случи с теб…..
- Моят живот е в опасност, откакто съм дошъл в Босна. Няма да се върна в селото, ще остана с вас.
- И ти си една дебела българска глава! – ядосано махна с ръка Вукович и се надвеси отново над картата.
- Също като дебелите сръбски глави – усмихна се Иван.
Живко се направи, че не го чува.
Другите офицери тайничко се подсмихнаха.
- Сърбите добре са се укрепили в окопите, а и местоположението им никак не е лошо – каза Радич, гледайки през бинокъла.
- Няма да издържат дълго, успяхме да повредим единствения им танк, а мисля, че привършват и боеприпасите – отговори Иво и също погледна през своя бинокъл.
- Може и да са привършили боеприпасите, но все още не са ги свършили. Възможно е всеки момент да получат помощ – изрече сериозно полковникът и се облегна на скалата, зад която бяха застанали със своя помощник.
Полковник Радич заедно със своите хора от Добой и други части на хърватската армия участва в превземането на Яйце. След това получи заповед от главното командване да атакува районите, намиращи се на запад от града. От няколко дни се бяха укрепили около Усорево и се опитваха да сломят сръбската отбрана. Вчера получиха подкрепление, два танка и боеприпаси. Това им даде още по-голяма надежда да се справят с противника.
- Сърбите са изморени – поклати глава Иво. – Дори и да имат по-добро местонахождение, те са по-малко от нас.
- Трябва да използваме този момент и да атакуваме сериозно, докато не са получили подкрепление – погледна го полковникът.
- Как именно? – оживи се младият мъж.
Радич бързо извади една карта от вътрешния джоб на куртката си и я разтвори на земята. Картата не беше голяма, но нея много подробно бяха отбелязани град Яйце и всички околни селища в радиус до петдесет километра. Имаше означения и на релефа на тази област.
- Значи ние сме тук – посочи с прът в картата полковникът. – Атакуваме от изток и югоизток. Сърбите могат да се изтеглят по главния път на запад, в тази посока са и най-близките техни части, които могат да им окажат помощ. Навярно на запад се изтеглят и ранените и цивилните от Усорево. Но – Радич помълча малко, загледан в картата, - но на север също имат свои войски и оттам също могат да получат помощ.
- На север, около село Бело поле, сърбите водят вече почти една седмица сражения с мюсюлманите – обади се Иво.
- Да, водят сражения – повтори като ехо Радич - и има две възможности – или да победят, или да паднат. Ако сърбите край Бело поле победят, то тези от Усорево имат здрав гръб откъм север. Ако техните хора край Бело поле паднат, те ще започнат да се изтеглят към Усорево и с една дума ще засилят отбраната тук. А ние нямаме сведения тези край Бело поле каква численост имат и с какво въоръжение разполагат.
Полковникът млъкна и почука замислено с пръст по картата.
- Какво предлагаш? – втренчи се в него помощникът му.
- Предлагам да не чакаме развоя на събитията край Бело поле и да започнем да се придвижваме на североизток и север и да атакуваме, преди в Усорево да са разбрали нашия план. Още повече, че сърбите вече са изморени.
- А как ще се придвижим на север, без те да разберат? Нали ще забележат, че танковете ни поемат в друга посока и ще се досетят? – учудено повдигна вежди Иво.
- Няма да разберат – тихо, но отчетливо произнесе Радич. – Танковете няма да се местят, ще започне бавно и скрито изтегляне на нашите хора на североизток и после пак бавно на север. Ще обградим селото в полукръг и понеже от тези позиции, в които се намираме в момента, ще продължи да се стреля, сърбите няма да се усетят. Но – повдигна показалец полковникът, - всичко трябва да стане бавно, за около два часа, за да не могат отсреща да забележат раздвижването.
- Полковник Радич, не че друг път не съм го казвал, но сега просто ще повторя, че ти си гений! – въодушевено плесна с ръце Иво.
- Извикай бързо военния съвет, трябва да обсъдим плана с останалите – нареди кратко Радич, без да обръща внимание на комплимента на своя помощник.
Иво се втурна да събира съвета, а Радич се надвеси отново над картата, обмисляйки предстоящия план.
- На мен ли така ми се струва, но стрелбата май не е вече толкова учестена – каза Горан и надникна покрай чувалите с пясък към брезовата горичка.
- Иска ти се да е така – отговори до него Лазар и дръпна за последно от цигарата си. Огледа тъжно фаса, стигнал до филтъра, и с нежелание го смачка в стената на окопа.
Иван също се заслуша и с крайчеца на окото си се взря към хърватските позиции. На него също му се струваше, че стрелбата отсреща от половин час вече не толкова интензивна, както беше преди това.
Вукович разбра, че по никакъв начин, не може да придума Каменов да се върне в селото и се примири. Лекарят реши да не дразни излишно командира и затова отиде при двама млади мъже от четата, Горан и Лазар. Те бяха заели позиция в един по-отдалечен край на окопа.
- И аз си мисля, че отсреща вече не са толкова активни – каза Иван. – Да не би да са свършили боеприпасите?
- Не ми се вярва – поклати глава Горан. – Хърватите са повече от нас, а и вчера получиха помощ. Възможно е да кроят нещо? – усъмни се той и челото му леко се сбръчка.
- Че какво друго да кроят? – попита скептично Лазар. – Всичко е ясно. – Искат да ни сломят и да ни накарат да се изтеглим, затова и толкова дни вече ни притискат. – Някой да има една цигара повече? – изведнъж смени тона той и погледна тъжно другите двама.
Иван попипа джобовете си, измъкна един смачкан пакет, отвори го и тежко въздъхна. Вътре имаше две цигари. Извади бавно едната и я подаде на Лазар. После сложи другата в устата си, помисли малко и отново я мушна в пакета. Не искаше все още да изпушва и последната си цигара.
Лазар помириса цигарата, която Иван му даде, повъртя я в ръце и я пъхна в джоба си. И на него не му се искаше да изпуши единствената си цигара.
Горан само сви устни. Той, като един от малкото непушачи в четата, не познаваше никотиновия глад.
Вукович обикаляше окопите и свъси сърдито вежди, когато наближи към мястото на Иван. Лекарят съсредоточено започна да намества един от чувалите с пясък.
Командирът размени няколко думи с двамата четници и без да обръща внимание на българина, продължи нататък. След няколко метра се спря, надникна навън и бързо се прехвърли извън окопа. Искаше да обиколи и останалите позиции. Но още преди да се изправи, един куршум го улучи и той се хвана за лявото рамо.
Каменов беше най-близо, видя какво става и бързо го издърпа обратно в окопа.
По разкъсана от куршума риза на Вукович изби кърваво петно и постепенно започна да се уголемява. Иван дръпна ръката му от рамото и започна да оглежда раната.
- Ще трябва да те превържа – каза бързо той и вдигна лекарската си чанта от земята.
- Нищо ми няма – недоволно измърмори Живко и се опита да го отстрани. – Това е дребна работа. Аз да не съм някаква разглезена госпожица!
- Я, стига! – скара му се Каменов. – Не са те улучили сериозно, но имаш нужда от превръзка. Да получиш инфекция ли искаш?
Вукович продължи да се инати, но Иван, без много да се церемони, го притисна към стената на окопа и разкъса част от ризата му, за да вижда по-добре раната.
- Ще трябва малко да потърпиш – обади се Горан. – Докторът е прав, че раната може да се инфектира.
Вукович спря да се дърпа, но продължи да гледа недоволно как го мажат с дезинфектант.
- Имаш късмет, че куршумът не е заседнал в костта. Разкъсал е само кожата – говореше Иван, съсредоточен в работата си.
След няколко минути раната беше промита и превързана.
- Готов си – каза Каменов и потупа Живко по здравото рамо. После затвори лекарската чанта и я остави отново на земята.
Вукович помисли малко и свали скъсаната си риза. Остана по черен, спортен потник, на който отпред с червени букви беше написано на английски “Новото поколение”.
- Новото поколение – преведе Лазар, загледан в надписа. – Новото поколение ще наследи една разрушена от войната държава. Старото, титовото, май си поживя по-добре.
- Ще бъдеш ли така добър да не започваш пак с твоя песимизъм – обади се с досада в гласа Горан.
Двамата мъже бяха приятели още преди да дойдат в четата и по време на сражения винаги се биеха един до друг, но непрекъснато спореха за нещо, дори понякога за съвсем абсурдни неща.
Репликата на Горан накара Иван и Живко да се разсмеят. Те бяха запознати с взаимоотношенията между двамата приятели.
- Благодаря ти – каза Вукович и погледна към Каменов. Видът му не беше вече толкова сърдит.
- Казах ти, че лекарят трябва да е близо до войниците, а не на два-три километра от тях – усмихна се Иван.
Бяха се помирили. Каменов познаваше нрава на Вукович – бързо да се ядосва и после бързо да му минава.
- Стрелбата утихна още – каза Горан и посочи с пръст нагоре.
- И на мен така ми се струва – придоби замислен вид Живко. Повдигна бинокъла, висящ на гърдите му и внимателно се загледа навън. – Танковете са на същото място, не виждам някакво раздвижване, но не мога да си обясня защо намаля атаката.
Свали бинокъла и го подаде на Иван. Той го насочи към брезовата горичка, но не видя нищо съмнително. Хърватите продължаваха да стоят на позициите си и да атакуват Усорево.
Горан и Лазар също погледнаха през бинокъла.
- И аз не виждам нищо обезпокоително – измърмори Горан, - но тази работа не ми харесва. Какво ще правим по-нататък? – обърна се той към командира.
- Няма вероятност да получим помощ –каза Живко. – Нашите части водят сражения из цялата страна. Сега всеки войник е ценен.
- Не може ли да направим нещо като кръгова отбрана на селото? – намеси се Иван. Макар и да беше лекар, навремето, като тийнейджър, много обичаше да чете книги за войни. А когато беше в казармата, имаше един майор по теория, който държеше войниците да знаят перфектно видовете атаки, нападения и отбрана. Каменов се беше проявил като отличник.
- Нямаме достатъчно хора – повдигна рамене Живко. – На всичкото отгоре започнахме да привършваме и боеприпасите. Танкът ни също не е в изправност. Ще трябва да чакаме.
- Да чакаме, докато ни избият като зайци – измърмори недоволно Лазар. – А и тези облаци, дето идват над нас, никак не ми харесват. Ако завали, направо ще закрякаме като жаби в окопите.
Горан погледна ядосано към приятеля си. Той се обърна, но продължи да ломоти нещо под носа си.
- Обграждат ни! Обграждат ни! – викаше един войник и лазешком се придвижваше към окопа. Приближи се и бързо се търколи долу. Беше от редовната сръбска армия.
- Какво става? – викна стреснато Вукович.
- Обграждат ни! Една част от хърватите се изтеглят на североизток и север! - ръкомахаше възбудено войникът.
- Мамицата им усташка! – изруга командирът. – Всички да се изтеглят към селото! – окопити се бързо той. – Няма да издържим на обсадата! Да бързаме, докато не ни отрежат пътя на запад!
Половин час по-късно сърбите се изтеглиха в Усорево. Хърватите настъпваха не само откъм изток и север, но и откъм юг, а един от танковете им се движеше на югозапад, опитвайки се да отреже пътя на противниците към най-близките сръбски части.
Вукович прецени, че отбранителите няма да могат да издържат на силната атака и затова даде заповед за отстъпление.
- Едната група да мине покрай киното, другата покрай синята къща вдясно! – викаше Живко и сочеше с ръце. – Тези, които са с коли, да поемат на запад по главния път, останалите да влязат в близката горичка и да преминат зад хълма! В никакъв слушай пешаците да не вървят по главния път, хърватите може да им устроят засада!
Един лейтенант и още десетина войници от редовната войска се показаха иззад ъгъла на близката улица и дотичаха до Вукович.
- Ние ще останем и ще се опитаме да ги задържим! – извика лейтенантът. Беше съвсем млад, не повече от двадесет и пет годишен.
- Не! – обърна се рязко към него Вукович. – Вие се изтегляйте! Ще ги задържим с Лазар и Горан!
- Ние с момчетата също ще останем! – настоя лейтенантът.
- Това е заповед! – изгледа го строго Вукович. – Аз съм командир тук, аз нареждам какво да се прави!
Лицето му имаше сурово изражение.
Лейтенантът се поколеба минута-две, но Живко изглеждаше непреклонен. Младежът даде знак на войниците и след малко групата се скри зад ъгъла, откъдето дойде.
Горан и Лазар, помъкнали една картечница, влязоха в двора на съседната къща.
На улицата избухна граната и наоколо се разхвърчаха парчета асфалт.
Вукович прескочи дървената ограда, до която беше застанал и побягна към плевника. Иван го видя и се затича след него. След като започна изтеглянето на сърбите, той се движеше заедно с Горан и Лазар. Заряза лекарската чанта още в окопа и грабна един автомат.
- Ти къде? – обърна се Вукович и изгледа страшно лекаря.
- Идвам с теб – дотича до него Каменов.
- Махай се! Изтегляй се с останалите! – започна да крещи командира и да го блъска в обратна посока.
- Ще остана с теб! – облегна гръб в стената на плевника Иван.
Вукович надзърна от една пролука, видя че няма време за разправии и гневно процеди през зъби:
- Ще се разправям с теб, като се измъкнем оттук,!
- Добре – съгласи се Иван и свали автомата от рамото си.
Картечницата на Горан и Лазар затрещя от отсрещната къща. Хърватите бяха на не повече от триста метра.
Вукович и Каменов застанаха в двата края на задната стена на плевника. Зад тях имаше малка ябълкова градина. После следваше недостроена двуетажна къща.
Сърбите успяха да се изтеглят на запад и тези, които бяха с превозни средства, поеха по главния път. Останалите се прехвърлиха зад хълма и започнаха да отстъпват покрай плитката рекичка. Хърватите нямаха време да отрежат пътя им.
От петнадесет минути картечницата на Горан и Лазар беше замлъкнала. В двора, в който те се криеха, избухна граната. Каменов се опита да ги зърне, но не видя нищо. “Или са свършили патроните, или са мъртви” – помисли си той и погледна към Живко.
Командирът беше залегнал зад една купа сено и се прицелваше с автомата си.
- Как си с патроните? – извика към него лекарят.
Живко се обърна и показа единствената кутия до себе си.
Иван също не разполагаше с повече.
Хърватите бяха вече доста наблизо. И съседните улици се намираха в техни ръце.
Откъм страната на Лазар и Горан не се чуваха изстрели. Каменов видя как двама хървати се вмъкнаха в двора с насочени напред автомати.
- Дано са успели да се изтеглят! – на глас изрече той.
- Внимавааааай! – изкрещя Живко.
Иван рязко се обърна и пред погледа му се мярна някаква фигура. Но приятелят му беше по-бърз и посече с автомата си войника, който изскочи от ябълковата градина.
Лекарят си пое дълбоко въздух и точно в този момент иззад наредените в прави редици дръвчета се показа втора фигура и стреля към Живко. Той залитна назад и рухна по гръб на земята.
Иван натисна спусъка и изпразни пълнителя по посока на ябълковата градина. Стрелецът отсреща също рухна.
Каменов бързо изтича до Вукович и вдигна внимателно главата му. Две изцъклени очи се взираха в залязващото септемврийско слънце.
- Господи, Живко! – изрече съкрушено той и стисна главата на приятеля си. Постоя една минута така и после затвори очите му.
Капитан Вукович беше мъртъв.
Каменов се огледа. Гърмежите се чуваха съвсем наблизо. Надникна зад плевника и видя по улицата тичащи хърватски войници.
Грабна автомата си и побягана през ябълковата градина, после се сети, че патроните му свършиха. Захвърли го и се приближи до хърватина, който уби. Той беше около петдесетгодишен, с леко прошарена коса, имаше пагони на полковник.
Каменов клекна, измъкна пистолета от кобура му, видя, че е зареден и го сложи в джоба си. После отиде до другия убит. Той беше по-млад. Лекарят взе и неговия пистолет. Огледа се отново във всички посоки, прекоси градината, криейки се зад дръвчетата, и покрай къщите и дворовете се насочи на запад.
През целия ден небето беше мрачно и смръщено и едва в късния следобед облаците започнаха да се разнасят и залязващото слънце се показа. Лъчите му хвърляха последни отблясъци върху мъртвото лице на Живко Вукович.
На няколко метра от него лежаха Мате Радич и помощникът му Иво.