Операцията на НАТО “Преднамерена сила” и военната офанзива на мюсюлманите и хърватите промениха значително териториалното статукво на Босна. По същото време настъпи и разрив във взаимоотношенията между Слободан Милошевич и Радован Караджич. Представителите на Контактната група отказаха да преговарят с босненския сръбски президент и генерал Ратко Младич, защото те бяха търсени като обвиняеми от Международния трибунал за военни престъпления в бивша Югославия. Все по-често западните дипломати започнаха да гледат на сръбския президент като на евентуална фигура в бъдещите мирни преговори. На Женевската среща през септември босненските сърби бяха представени от Милошевич, хърватите от Туджман, а мюсюлманите от Изетбегович. На тази среща присъстваха и представителите на Контактната група под председателството на Ричард Холбрук. Беше обсъдено бъдещето на Босна и Херцеговина и се приеха някои договорености за съществуването на двете общности – Мюсюлмано-хърватска федерация и Република Сръбска. Общностите имаха правото да установяват определени отношения със съседните държави в съответствие със суверенитета и териториалната цялост на страната. Направиха се договорености за провеждането на избори на всички равнища под международно наблюдение, обсъдено бе спазването на международните стандарти и задължения в областта на човешките права и съставянето на арбитраж при решаването на спорните въпроси между двете общности.
Президентът Изетбегович и неговите военни обаче не пожелаха да прекратят военната си офанзива и това създаде затруднения пред очертаващите се мирни преговори. В тази ситуация се намеси Холбрук и успя да внуши на Изетбегович, че ако тяхната атака не спре, това може да има негативни последици за всички босненски мюсюлмани. Изетбегович се съгласи и по-късно каза известната по този повод фраза, че “не всеки военен успех е равен на политически”.
На пети октомври страните в конфликта се споразумяха да прекратят военните действия на територията на цяла Босна и Херцеговина и скоро да започнат мирни преговори в САЩ. Прекратяването на огъня трябваше да влезе в сила от един часа на десети октомври и имаше продължителност шестдесет дни или до завършването на мирните преговори.
Есента дойде съвсем ненадейно. Само за един ден температурите рязко се понижиха, небето се покри със сиви облаци, слънцето се скри и започна да вали често. Листата падаха и само за часове едно след друго дърветата се оголваха, а студеният вятър брулеше безмилостно клоните им.
Преди седмица беше подписано примирие между трите воюващи страни. По различните телевизии мастити световни политици и авторитетни дипломати с прочувствени нотки оплакваха съдбата на измъченото население в малката балканска държава, с трепет в гласа говореха за страданието и призоваваха пацифистите от цялото земно кълбо да се обединят и да помогнат за прекратяването на геноцида в бившата югорепублика. Босненци обаче от три години и половина слушаха подобни думи и не можеха да повярват, че войната ще спре просто така. Бяха преживели вече няколко примирия и след всяко ново възобновяване на сраженията, умираше и част от надеждата им за мир. Затова и много от тях приемаха подписването на договора между Милошевич, Туджман и Изетбегович за поредното краткотрайно примирие, през което военните щяха да се прегрупират, да получат новите доставки с оръжие и всичко да започне пак отначало.
От два дни дъждът в Бреза не спираше. Изровените и неподдържани улици бяха в такова плачевно състояние, че на места калта достигаше почти до коленете. Естествено никой не обръщаше внимание на този факт – нито цивилни, нито военни. Тригодишният опит за оцеляване дотолкова беше калил всички, че нормалното човешко притеснение от дребните несгоди и затруднения оставаше назад в миналото.
Отрядът на Байрамович също беше в Бреза. Мъжете прекарваха времето си в гледане на телевизия, игра на карти и табла и алкохолно разпускане. Няколкото видеокасети с екшъни на Джеки Чан и Жан-Клод Ван Дам се знаеха почти наизуст.
Доктор Борисова и Бекир също нямаха работа. Ранените бяха транспортирани в Сараево още през първия ден на примирието.
Малкото цивилни стояха по къщите си и рядко се показваха навън. Няколко възрастни жени ходеха да търсят гъби в околностите на селото, но повечето от гъбите бяха отровни. Преди няколко дни, само благодарение на бързата намеса на Елена, една баба без малко да отрови двете си внучки. Жената се зарадвала, че успяла да набере цяла кошница гъби, които тя взела за печурки, и направила каша за внучките си. Но забелязала, че децата стават по-лениви и изведнъж им се приспало, след като яли от кашата. Добре че се сетила веднага да повика лекарката. След този случай Борисова и фелдшерът предупредиха хората да берат гъби само ако са абсолютно сигурни, че те не са отровни.
Елена седеше на един стол, загледана през прозореца на стаята, която служеше за приемна, манипулационна, а понякога дори и за операционна. Дъждовните капки се стичаха на тънки струйки по стъклото, извиваха надолу към изкъртения перваз и падаха в голямата локва отпред. Навън беше сиво, мрачно, тягостно.
Още с подписването на примирието у лекарката се зароди надежда, че двете с Лили ще успеят да избягат и тя започна по-обстойно да наблюдава ситуацията в Бреза, готова да се възползва от най-малката възможност. Много скоро обаче надеждата й помръкна. Хората на Байрамович продължаваха да охраняват селото и зорко за следят двете жени. От три дни те не бяха се виждали. Исмет беше ядосан за нещо на любовницата си и й забрани да напуска къщата, а Елена нямаше повод да отиде при нея. Там беше и Босна.
Лекарката избягваше също безцелно да се разхожда из селото, защото вече на няколко пъти Али й направи разни намеци. Страхуваше се, че поради бездействие и скука той може да стане и по-агресивен към нея.
В стаята влезе Бекир. Беше мокър.
Елена извърна глава към него.
- Къде си бил? Не съм те виждала цял ден.
- Ходих във Ветреница, на десет километра оттук. Трябваше да взема една хуманитарна пратка – храни, дрехи, има и лекарства.
- Сам ли ходи? – учуди се лекарката.
- Не, Исмет прати един войник с мен.
Бекир изглеждаше някак разсеян. Очите му шареха неспокойно. Не съблече мокрото си яке, не седна, а се заразхожда нервно из стаята.
На Елена това поведение на фелдшера й се стори малко странно. Той рядко проявяваше някаква особено силна емоционалност, но сега определено беше възбуден от нещо.
- Поне дъждът да спре – въздъхна младата жена и се обърна отново към прозореца. – Какво ще……
- Елена – прекъсна я Бекир, - сега е моментът!
- Какво?! – погледна го стреснато тя.
Фелдшерът застана пред нея. Очите му, вторачени в Борисова, бяха широко отворени. Гърдите му се повдигаха бързо и той си поемаше въздух на пресекулки.
- Сега е моментът за бягство! Имаме кола, резервоарът е пълен с бензин, навън не се вижда никой, всички са се скрили от дъжда!
Бекир говореше като обезумял. По челото му бяха избили едри капки пот.
- За какво бягство говориш? – продума най-накрая Елена, но изглеждаше все още изумена.
Фелдшерът се приближи по близо към нея и хвана ръката й. Очите му горяха.
- Няма време за много размисъл! – бързо изрече той. – Знам, че ти и французойката искате да избягате с бебето. Аз също искам да се махна оттук! Сега ни се предоставя тази възможност!
- Но ти…но ти си мюсюлманин – някак спонтанно каза Борисова.
- Мюсюлманин или не, на мен войната също ми омръзна – тръсна глава Бекир. – Сега сме в примирие, но не се знае, боевете може да бъдат подновени отново. Не искам повече да воювам! Елена – стисна по-силно ръката й той, - това е шанс, не знам кога ще имаме друга такава възможност!
Младата жена продължаваше да гледа стреснато, без да помръдва от мястото си. Фелдшерът махна с ръка, ядосан, че тя не го разбира, огледа се из стаята, сякаш търсеше нещо и отново се обърна към нея.
- Слушай ме сега добре – започна по-бавно и малко по-спокойно той. – Тази сутрин аз и един от войниците на Байрамович ходихме до съседното село, за да вземем пратката. Бяхме с микробус. Върнахме се и разтоварихме. Войникът, с който бях, е назначен да пази микробуса, но той каза, че е много изморен и му се спи и се прибра в къщата, в която е разквартируван. Микробусът се намира съвсем наблизо. Ключовете са у мен. – Фелдшерът ги извади от джоба си и ги раздруса пред лицето й.- Казах на войника, че после колата пак ще ми трябва, за някакъв ранен. С тази кола ще избягаме.
Той млъкна и се загледа в Борисова, очаквайки нейната реакция.
- А Исмет? – попита с дрезгав глас тя. – А останалите войници?
Бекир, като че ли малко се позарадва, че лекарката започна да разбира смисъла на думите му.
- Преди няколко часа докараха ново оръжие. Повечето от войниците отидоха в склада, за да го разгледат. Видях натам да отиват Байрамович и Али. Знаеш, че складът е на другия край на Бреза. Ако тръгнем веднага, ще вземем французойката и бебето, ще се качим в микробуса, докато всички са улисани в склада, и ще избягаме. Дори после да разберат, ние вече ще имаме голяма преднина. Въпросът е по-бързо да стигнем до Сараево, там Байрамович няма да ни търси. Това са тридесет-четиридесет километра.
- Лили има пазач, той стои пред къщата – каза Елена.
- Да – кимна бързо Бекир. – Помислил съм и за това. Ще отидем там аз и ти, докато Байрамович го няма. Ти ще кажеш, че трябва да направиш някаква ваксина на войника, командирът е наредил.
- Каква ваксина? – попита лекарката.
- Каква, каква! – ядоса се Бекир, че тя го прекъсва с глупави въпроси. – Измисли нещо, например, че сред войската има дизентерия, хепатит или дявол знае какво, нали си лекарка! Въпросът е той да повярва. Ще кажем, че на всички в селото ще бъде направена такава ваксина. Ще кажем също, че идваме при него, за да не напуска поста си. Ще влезем в къщата, за да му направиш ваксината и аз ще го …..
Фелдшерът не довърши, само направи рязко движение с дланта си.
- Как ще го…..? - след кратка пауза попита Елена. Тя знаеше, че нейният колега не носи оръжие.
- Остави това на мен – каза бързо Бекир. Помълча малко и извади от джоба на якето си един пистолет. Показа го на лекарката и пак го скри.
- Ако стреляш, изстрелът ще се чуе и веднага ще дотичат другите войници.
- Няма да стрелям – нетърпеливо произнесе Бекир. – Това е само в краен случай. Ще се опитам да ударя войника по главата, докато ти му правиш ваксината.
- Но нали всеки момент Исмет може да дойде?
Постепенно Елена започна да схваща плана на своя колега.
- Затова ти казвам да побързаме. Байрамович и другите са в склада, а аз съм забелязал, че когато получат ново оръжие, те стоят там понякога и с часове. Трябва да тръгваме веднага!
Бекир млъкна и се загледа в Борисова.
Тя остана замислена. Мозъкът й трескаво премисляше всички за и против. Отхвърли идеята, че фелдшерът може просто да я изпитва. Беше го опознала достатъчно добре, а и той не се числеше към приближените на Байрамович.
- Добре! – скочи изведнъж тя от стола и започна да сваля бялата си престилка, но спря. Реши, че е по-добре да бъде с нея, когато отиде при Лили. Взе няколко ампули и спринцовки и бързо ги мушна в лекарската чанта.
Фелдшерът също облече престилката си, а върху нея отново сложи шушляковото яке. Извади пистолета, повъртя го в ръка и пак го върна в джоба. После извади ключовете от микробуса, разгледа ги един по един и ги сложи в другия джоб.
- Готова съм – обърна се Елена към Бекир. Нямаше и следа от предишното й изумление. Беше разбрала, че това е единственият им шанс да избягат.
Мъжът огледа стаята, потупа пистолета през плата на якето си и тръгна към вратата.
Елена грабна чантата и го последва.
Навън продължаваше да вали. По улиците не се виждаха никакви хора. През две-три къщи се чуваше музика.
- Къде е микробусът? – попита тихо лекарката.
- В края на дясната успоредна улица. Пред двора, в който има каменна фигура – без да се обръща към нея, отговори Бекир.
Двамата вървяха един до друг и се опитваха да не бързат много. Преди да завият наляво, фелдшерът хвърли поглед назад и леко побутна спътницата си.
- Чисто е – прошепна той.
Елена само кимна с глава.
Наближиха къщата на Байрамович. Пред нея нямаше никой.
Двамата се спогледаха.
- Може би войникът е вътре, заради дъжда – дрезгаво произнесе Бекир.
Борисова изглеждаше напрегната. Лицето и престилката й имаха почти еднакъв цвят. От главата до краката беше подгизнала от дъжда, но не забелязваше.
Фелдшерът застана пред вратата и похлопа с трепереща ръка.
Някъде отвътре нещо издрънча.
Елена и Бекир чуваха собственото си тежко дишане.
На прага се показа дългокос млад мъж и ги изгледа.
- Трябва да ти направя ваксина – изрече на един дъх лекарката. Имаше чувството, че войникът срещу нея чува блъскането на сърцето й.
- Каква ваксина? – смръщи лице той.
- Сред войската са зачестили случаите на хепатит. Последствията са много тежки. Днес получихме ваксината и ще трябва да направим на всички в селото – каза Бекир или по-скоро издекламира по някакъв театрален начин.
- Байрамович нищо не ми е казал – изрече колебливо дългокосият мъж и продължи да стои на прага.
- Байрамович нареди да дойдем тук – със същия декламаторски тон произнесе фелдшерът. – На него вече му направихме, а ти си на пост и трябваше ние да дойдем.
- Ами, добре, щом Байрамович е наредил – измърмори войникът.
- Трябва да влезем вътре – обади се Елена и повдигна лекарската чанта. – Не мога да ти сложа ваксината тук под дъжда.
Мъжът изсумтя, обърна се и тръгна към кухнята.
Лекарката и фелдшерът го последваха. Когато минаваха по коридора, тя хвърли поглед към стъблата, която водеше към втория етаж. Може би Лили вече ги беше видяла през прозореца.
- Къде ще ми слагаш ваксината? – погледна към Елена войникът.
- В ръката, трябва да си свалиш ризата – каза тя, остави чантата на масата и извади спринцовката и ампулата.
Мъжът започна неохотно да се съблича, гледайки намръщено към спринцовката.
- Какво толкова ще ми стане, ако не ме ваксинираш? – попита той.
- Ще умреш – каза с невъзмутим тон Елена и започна да реже ампулата, разчитайки на липсата на медицински познания у войника. Ампулата съдържаше витамин бе.
През това време Бекир внимателно пристъпваше зад него, стараейки се да не привлича вниманието му.
В момента, в който Борисова започна да изтегля съдържанието на ампулата със спринцовката, нейният колега извади пистолета от джоба си, замахна и удари войника по тила. Главата му клюмна напред. Фелдшерът замахна и го удари още веднъж.
Бекир сложи пистолета в джоба си и се приближи до мъжа.
- В безсъзнание е – каза той и започна да го пребърква. Взе и неговия пистолет.
Елена продължаваше да стои със спринцовка в едната ръка и с ампула в другата.
- Хайде! – подкани я Бекир. – Лили и детето са горе.
Тя се съвзе. Захвърли ампулата и спринцовката и се затича към втория етаж.
Лили беше заспала и затова не видя, когато приятелката й и Бекир дойдоха, но бързо вдигна глава, щом вратата се отвори, и замига стреснато.
- Ставай! – извика Елена и се втурна в стаята. После се сети, че не трябва да вдига много шум и каза по-тихо. – Ще бягаме! Бекир е намерил кола! Къде е Босна? – огледа се тя.
Лили се надигна от леглото, но продължи да мига неразбиращо.
В стаята влезе и фелдшерът.
- По-бързо! По-бързо! – изрече задъхано той и започна да се оглежда. – Къде са памперсите? Имаш ли храна?
- Долу в кухнята има храна – каза объркано Лили.
- Не, храна за детето – обади се Елена и погледна към биберона с мляко, оставен на масата.
- Щях да храня Босна след един час.
- Добре – каза Елена и пъхна биберона в джоба на мократа си престилка. – Трябва да облечем детето.
Тя започна да рови из стаята, намери едно червено шушляково гащеризонче и го сложи до креватчето на Босна.
- Има ли шапка?
Лили измъкна от гардероба бяла плетена шапчица с връзки и й я подаде.
Лекарката я грабна и започна да облича Босна.
Момиченцето махаше с ръчички, показваше беззъбата си усмивка и издаваше пискливи звуци.
Бекир намери памперсите, натъпка ги в една платнена торба и я преметна през рамо.
- Хайде! – обърна се той към Лили. – Облечи нещо по-топло!
Тя беше боса, с тениска и дънки. Бързо обу маратонките си, навлече първия попаднал пред погледа й пуловер и си сложи кожено яке отгоре. Видя, че Елена е мокра, отвори гардероба, грабна едно друго яке и го хвърли на гърба й. Лекарката бързо смъкна престилката си, облече якето и продължи да се занимава с детето.
- Вземи – подаде Бекир единия пистолет на Лили.
Тя го взе, провери пълнителя и го мушна отзад под колана на дънките си.
- Къде е колата? – обърна се Лили към фелдшера.
- Микробус е, намира се на съседна улица. Бял е на цвят, пежо.
- Исмет отиде да види новата пратка с оръжие.
- Да, знам. Сега е подходящият момент. Повечето войници са в склада. Навън вали и по улиците няма хора.
- Господи, дано да успеем! – Лили протегна двете си ръце нагоре. После погледна към Елена. – Готова ли си?
- Да, почти свършихме – бързо отговори тя и с треперещи пръсти сложи шапчицата на Босна и завърза връзките под брадичката й.
Детето, като че ли се обиди, че го обличат толкова много и започна да се върти и да издава звуци на недоволство.
- Потърпи, миличка, потърпи малко – говореше му Елена. – Сега…сега ще отидем на разходка…е, навън не е много за разходки, но трябва да се каляваш…
Без да се усети, тя говореше на български. Бекир и Лили не забелязваха.
Изведнъж вратата рязко се отвори и в стаята влезе Исмет.
Тримата се вкамениха. Само Босна продължи да маха с ръце и крака и да мрънка недоволно.
- Какво става тук?! – изкрещя той.
Гласът му беше страшен, а жълтите пламъци в очите му изпепеляваха всичко пред себе си.
- Канехте се да бягате, нали? – впи погледа си в Лили той.
Младата жена забеляза, че Исмет е сам.
- Искахте да бягате ли? – извика по-силно той и я хвана за брадичката.
- Не ме пипай! – процеди през зъби Лили и се дръпна.
- Не можеш да избягаш от мен! – хвана я за косата Исмет и рязко я дръпна към себе си.
Бекир стоеше малко встрани. Видя, че командирът е обърнат към французойката, бръкна в джоба си и извади пистолета.
Исмет обаче беше по-бърз и стреля. Улучи фелдшера във врата. Той издаде хъркащ звук, задави се, изтърва пистолета, и тежко се строполи на пода. Памперсите изпаднаха от торбата. Тялото му се сгърчи няколко пъти и застина.
Елена се втурна към Бекир.
- Не мърдай! – насочи пистолета си към нея Исмет.
Лекарката спря.
- Отиди бавно до Бекир и ритни пистолета в края на стаята! – нареди той.
Елена се подчини.
Лили не помръдваше.
- Сега ще видим какво да правим с вас! – изрече Байрамович и огледа двете жени.
Босна започна да плаче по-силно.
Той се извърна към детското креватче и за момент отклони вниманието си от Лили.
Тя светкавично посегна назад към колана на дънките си и докато любовникът й реагира, стреля.
Байрамович залитна назад и се удари в масата. Беше улучен в корема. Изпусна пистолета си и се свлече на пода. Под него се образува голямо кърваво петно и продължи да расте.
Босна пищеше с всичка сила.
Лили пристъпи към Исмет и го погледна отгоре.
Той се вторачи в нея и започна да мърда устни, сякаш се опитваше да й каже нещо. Лицето му беше бледо и някак издължено.
Младата жена се наведе малко, но продължи да стиска пистолета.
- Аз – изтръгна се от гърдите на Исмет, говоренето му причиняваше болка - аз…ти…си моя…обичам те… - успя да каже той и млъкна изтощен.
Лили насочи пистолета към челото му, погледна го в очите и натисна спусъка.
- Аз обаче не те обичам – изрече на френски тя и избърса кръвта от лицето си. После се изправи, погледна за последно към мъртвия и каза пак на френски. – Знаеш ли откога чаках този момент, Исмет Байрамович?
Елена стоеше безмълвна и не помръдваше.
- Хайде! – обърна се към нея Лили. – Някой може да е чул изстрелите.
Взе пистолетите на Бекир и Исмет и ги сложи в джобовете си, напъха отново памперсите в платнената торба и я преметна през рамо.
- Ти вземи детето – каза на приятелката си.
Борисова грабна детето. Босна малко се беше укротила.
- Ключовете! – сети се лекарката. – Ключовете от микробуса са в Бекир!
Лили го пребърка, намери ги и направи знак на Елена да тръгват.
Навън продължаваше да вали, но вече по-слабо. По улицата бавно пристъпваше възрастна жена, нарамила наръч дърва на гръб. Тя беше толкова улисана с товара си, че въобще не им обърна внимание. Други хора не се виждаха.
Лили и Елена успяха да намерят микробуса. Явно преди войната беше използван за снабдяване на магазините със стока, защото по него все още личаха надписите на търговската фирма.
Сърцата на двете жени щяха да се пръснат от напрежение, когато потеглиха. Очакваха всеки момент някой да вдигне тревога и по тях да бъде открит огън. За щастие при влизане и излизане от селото нямаше контролно-пропускателни постове, защото Бреза се намираше във вътрешен мюсюлмански район, а и тук не бяха дислоцирани големи военни части.
Лили караше внимателно, взирайки се през запотените стъкла. Дъждът почти спря, но движението беше бавно и трудно, налагаше се да минават през наводнени и кални терени. Младата жена се стараеше да избягва по-големите локви, защото имаше опасността да затънат. Поеха на изток, към границата със Сърбия. Най-прекият път пресичаше Сараево, но интуицията им подсказваше, че трябва да заобиколят. Вероятност да се натъкнат на мюсюлмански военни не беше малка и щеше да им бъде много трудно да обяснят какво правят две чужденки с дете в страна, в която се води война. За всеки случай измислиха набързо някаква история, която щяха да разкажат, ако бъдат спрени от патрул. Надяваха се единствено на благосклонността на съдбата.
На няколко пъти Лили караше по черни пътища, за да избегне всякакви нежелани срещи. В продължение на десет-петнадесет километра не срещнаха никого, но точно когато се отклониха на север, за да заобиколят столицата, пред тях изникна мюсюлмански военен патрул. Войниците бяха преградили пътя и държаха автоматите си с дулата напред. В първия момент Лили искаше да направи завой и да се върне обратно, но реши, че това е безсмислен ход. Военните бяха оборудвани с два здрави джипа, приспособени за труднопроходими пътища. Микробусът не можеше да се конкурира с тях при едно евентуално преследване. Освен това патрулиращите имаха много добро въоръжение и шансовете на двете жени да се измъкнат бяха равни на нула.
Войниците направиха знак на пътничките да слязат.
- Поддържай нашата версия – тихо изрече Лили и отвори предната врата. Още като зърна патрула, тя успя да скрие двата пистолета под седалката. Третият беше в завивките на Босна.
Елена слезе, като държеше детето в ръце. След дългия плач, то се беше уморило и сега спеше.
- Откъде идвате? – попита един от войниците и пристъпи напред.
Другите продължаваха да стискат автоматите и да оглеждат двете жени.
- Идваме от Тузла – отговори Борисова, опитвайки се да изглежда спокойна. Дясната й ръка напипваше пистолета през завивките.
- Покажете си документите! – заповяда строго войникът.
- Ще ви обясня всичко – каза бързо Елена, - в къщата ни избухна пожар и…
- Вие сте чужденка, нали? – чу глас зад гърба си тя и се обърна.
Гласът принадлежеше на млад мъж със светлокестенява коса. Той имаше нашивки на лейтенант и беше най-старшият тук.
- Да, чужденка съм, българка – отговори Борисова и започна да обяснява скалъпената версия. – Със съпруга ми, също българин, дойдохме в Босна преди шест години. Живеехме в Мостар, имахме бизнес там. Преди няколко месеца съпругът ми и малкият ни син попаднаха на мина и загинаха. Това е дъщеря ми. А това е моя приятелка, французойка. Тя дойде в Мостар през деветдесет и трета като представител на Червения кръст, но в нашата къща избухна пожар и там изгоряха документите ни.
Елена спря, за да си поеме дъх, а и не искаше думите й да прозвучат като наизустен текст. Стараеше се, доколкото е възможно, да придаде по-достоверен вид на историята.
- А защо вашата приятелка е останала толкова дълго в страната? – попита лейтенантът. - След като е била от Червения кръст, тя е пристигнала тук с други свои колеги, които са могли да удостоверят самоличността й. Дори и с унищожени документи – той леко се подсмихна, - както вие твърдите, че се е случило, тя е могла да мине границата.
- Да, можех да напусна страната – обади се чак сега Лили, - но предпочетох да остана тук. Всички мои колеги от Червения кръст също останаха. Аз работя във фондация, която се грижи за бедстващите деца на планетата.
- О! – възкликна лейтенантът и спря съсредоточен поглед върху красивата непозната. – Пред мен стои една френска майка Тереза, която дори е научила нашия език!
За разлика от другите мъже лейтенантът беше гладко избръснат и с добре поддържана къса прическа. Въобще не приличаше на военен. По-скоро имаше вид на проспериращ млад адвокат или високоплатен служител в голяма компания.
- Ако и вие бяхте прекарали две години в моята страна, и вие щяхте да научите езика – отговори Лили и се усмихна с най-чаровната си усмивка. Женската интуиция й подсказваше, че мъжът срещу нея е станал военен по някакво странно стечение на обстоятелствата и че определено тук не се чувстваше на мястото си. По би му приличало да носи куфарчета от скъпа кожа и да обитава луксозно обзаведени офиси, а не да държи автомат и да заляга в окопите.
- За съжаление, не съм имал възможност да прекарам две години във Франция, но сестра ми учеше там бизнес администрация и аз я посещавах понякога. Успях да науча малко френски.
Лейтенантът се усмихна скромно.
- Наистина ли? – попита на френски Лили и започна да навива на пръста си кичур коса. – В кой град е учила сестра ви?
Елена стискаше детето и гледаше напрегнато ту към единия, ту към другия. Безспорно Лили винаги предизвикваше възхищение у представителите на противния пол при първата си среща с тях, но Борисова не знаеше дали играта на нейната приятелка ще успее този път. Все пак те се намираха не във фоайето на петзвезден хотел, а на един разкалян път, сами с група въоръжени мъже, в страна, в която се водеше война.
- Сестра ми учеше в Тулон. Аз бях ученик и я посещавах през ваканциите – отговори лейтенантът. Френският му беше съвсем приличен.
- Трябва да ви кажа, господине, че френският ви е много добър само за ваканционни посещения.
Лили се засмя. Смехът й беше тих, алтов, сякаш идваше от дълбините на гърдите й.
Мъжът срещу нея инстинктивно изпъна рамене и дискретно плъзна поглед надолу по тялото й.
Един от войниците се изсекна на земята и звучно подсмръкна, ругаейки лошото време.
Лейтенантът се намръщи.
- Госпожи – обърна се той към двете жени, - не искам да ви задържам повече, можете да продължите. Ако желаете, ще изпратя двама от моите хора да ви придружат. Искам да се чувствате в безопасност.
- Благодаря за любезността – отговори Лили, - но сами ще се справим. Все пак се радваме, че има толкова отзивчиви военни.
Елена беше все още напрегната. Не можеше да повярва, че ще ги пуснат толкова лесно. Потната й ръка продължаваше да стиска пистолета през завивките.
- Лейтенант Ибрахим Османович – козирува младият мъж, гледайки Лили. – За мен беше чест да се запозная с вас. Госпожо – обърна се той към Елена, - пожелавам ви успешно пътуване.
Борисова кимна сдървено.
- Лили Льовет – отговори напевно приятелката й и подаде ръка на лейтенанта. – За нас също беше удоволствие да се срещнем с вас.
Мъжът пое ръката й и галантно я целуна.
Войникът зад гърба му си бъркаше в носа и гледаше към близкия хълм. Останалите отдавна бяха свалили дулата на автоматите и пристъпваха от крак на крак, опитвайки се да се постоплят. Любезностите на техния шеф към двете жени им се струваха безинтересни.
- Защо се държеше така? – обърна се към приятелката си Елена, когато микробусът потегли. – Този лейтенант можеше да изтълкува по съвсем друг начин поведението ти! Бяхме сами с тях насред поляната! Можеше…
- Нямаше нищо да ни направят – прекъсна я спокойно Лили, без да изпуска пътя от погледа си. – Повярвай ми, Елена, този мъж мрази войната, колкото аз и ти. Не по свое желание е сменил марковите костюми с униформата. Разбрах го веднага.
- И Исмет ли мразеше войната? – не се стърпя Борисова. Тя едва сега започна да се отърсва от вцепенението и даде воля на емоциите си.
- Какъв е Исмет разбрах, още щом го видях за първи път в Мостар.
Елена нищо не отговори. Босна спеше до нея на седалката.
След няколко часа по заобиколни и черни пътища двете жени стигнаха в Пале. Тук имаше и други хора, които искаха да отидат в Сърбия. Елена и Лили прецениха, че най-добре ще е да пътуват с по-голяма група. Това им даваше някаква сигурност. А и нямаха достатъчно гориво за микробуса.
Собствениците на автобуси в града бяха превърнали заниманието си в много доходен бизнес. Желаещите да пресекат границата им даваха всичко, с което разполагаха, за да се измъкнат от Босна. Елена и Лили се спазариха с един от шофьорите да ги вземе при следващия курс, като му оставиха микробуса. Той започна да мрънка, че микробусът е стар, че при всяко преминаване на границата рискува живота си и че трябва да му дадат още сто и петдесет германски марки, но като видя, че друго не може да измъкне от двете жени, се съгласи и на тази цена.
Следващият курс беше на другия ден. Пътуваха главно жени и деца. Всички места бяха заети, имаше насядали по пода, дори и на стълбите до вратата. Автобусът беше стар и раздрънкан, вътре миришеше лошо, но никой не обръщаше внимание на тези неудобства. Всеки сам знаеше, какво е преживял във войната и се чувстваше щастлив, че ще избяга от нея.
Източната част на бившата югорепублика беше в ръцете на босненските сърби и пътуването мина без особени проблеми. На граничния пункт проверяващите свалиха от автобуса един старец. Оказа се, че той е хърватин. Няколко жени, сръбкини от Крайна, започнаха да го ругаят. Те виждаха стареца за първи път, но омразата към етноса, който ги прогонваше от родните им места, намери израз в клетвите и дюдюканията към нещастния човек. Той слезе мълчаливо, стискайки под мишница малко вързопче и накуцвайки с единия крак, тръгна след граничните служители.
- Къде го водят? – тихо попита Елена.
- Не знам – повдигна рамене Лили. – Единственото, което разбрах в Босна е, че всеки сам отговаря за себе си и сам се мъчи да оцелява.
От другата страна на границата ги посрещнаха югославските власти и служители от международни организации.
Елена, Лили и още няколко от пътничките в автобуса бяха отделени в една стая. При тях влезе русолява жена и спомена името на организацията, за която работи. Не разбраха каква е националността й, нито запомниха организацията й. Жената говореше сърбо-хърватски. Зададе им въпроси за имената, народността, колко време са били в Босна и къде искат да отидат. Елена каза, че детето е нейно. Русолявата жена записваше отговорите в някакви формуляри.
- По време на престоя си в Босна била ли сте малтретирана, изнасилвана или унижавана по някакъв начин и ако сте, от коя етническа група? – погледна към Борисова служителката, после отново заби нос в листовете хартия, стараейки се прилежно да попълни всички графи.
- Не –отговори лекарката.
- А вие? – повтори въпроса си към Лили русолявата жена, без да вдига глава.
- Не.
Същият въпрос беше зададен и на останалите жени. Всички отговориха отрицателно. Дали казваха истината или не, знаеха единствено те.
Пътуването до Белград беше с доста по-удобен автобус. След като пристигнаха в столицата, Елена отиде при приятеля на доцент Колев, доктор Бошкович, с когото се свърза преди повече от две години. Сърбинът не можа да се сдържи, стисна я в прегръдките си и се разплака. Обясни колко са се притеснили всички, когато са разбрали, че е била пленена. Борисова набързо му разказа за преживяванията си през това време, спестявайки някои подробности. Обясни историята на малката Босна, но каза, че баща й е бил сръбски войник, убит в някакво сражение. Майката на детето била разкъсана от мина. Такива случки по време на война имаше много и лекарят не се усъмни в достоверността й. Елена сподели решението си да върне детето на баба му и дядо му в Белград. Той записа имената и адреса им и обеща да ги информира предварително.
- Не знам дали вече знаеш – каза накрая Бошкович, - но преди година и половина тук дойде бившият ти съпруг.
- Бившият ми съпруг?! – погледна го слисано Елена.
- Да, доктор Каменов, търсеше те, искаше да замине за Босна.
Лекарката не можа да повярва на ушите си.
- И? Какво стана? – отрони се от устата й.
- Ами, замина. Последното, което научихме за него е, че сръбският отряд, към който се присъединил, е участвал в едно сражение с хърватите. Други сведения нямаме.
Елена остана изумена от това, което научи и почти не чуваше как Бошкович й обяснява, че е осигурил хотел за нея и приятелката й, че те могат да останат в Белград, докато си починат и възстановят.
Лили отиде във френското посолство и разказа една измислена история, че пристигнала в Босна месец преди началото на войната при свой приятел, приятелят й бил убит, тя загубила документите си, лутала се из различни краища на страната и най-накрая успяла да се измъкне. Служителите направиха запитване до Париж, увериха се в самоличността й и обещаха до другия ден да издадат новите й документи. Бяха толкова впечатлени от премеждията на своята сънародничка, че предложиха да поемат пътните й разходи до Франция.
Доктор Бошкович откри родителите на Босна и Елена и Лили отидоха да се срещнат с тях. Изненадаха се, когато видяха майката на мъртвото момиче. Босна приличаше поразително на нея и ако беше доживяла до четиридесет и пет години, сигурно щеше да изглежда по същия начин.
Семейство Ристич живееше в голям, луксозно обзаведен апартамент. Бащата, Миладин Ристич, беше десетина години по-възрастен от своята съпруга. От тях, както и от дома им лъхаше изисканост и финес. Те знаеха какво се е случило с Босна или по-точно, че е била разкъсана от мина, а бащата на внучката им, убит в сражение. Семейство Ристич посрещнаха много мило и радушно Елена и Лили, разпитаха ги за последните две години от живота на дъщеря им, опитваха се да не изпадат в истерия заради смъртта й или поне не пред двете непознати жени. На Елена и Лили също не им беше лесно да лъжат за Босна, но решиха, че така е по-добре. Не искаха нейната дъщеря да живее с мисълта, че е зачената с насилие. Бабата и дядото също не биваше да го знаят. След смъртта на единственото им дете, това щеше да ги тормози допълнително, а пред тях стоеше задачата да отгледат невръстната си внучка.
Грета Ристич не издържа, когато й подадоха малкото момиченце, и се разрида. Пое го съпругът й, вгледа се в личицето му и каза с треперещ глас:
- Не плачи, скъпа. Нали винаги сме искали да имаме и друга дъщеря. Сега дъщерята на Босна ще бъде и наша дъщеря.
Елена и Лили влязоха в стаята на приятелката си. Там, от многото снимки, ги гледаше едно лъчезарно момиче с дълга коса, останало вечно на двадесет и две години.
На сбогуване Грета и Миладин Ристич казаха на двете жени, че са винаги добре дошли в дома им и че биха искали дъщерята на Босна да знае какви приятелки е имала майка й, преди да умре.
- Детето ще ми липсва – въздъхна Лили, когато излязоха навън.
- На мен също, но съм сигурна, че родителите на Босна ще се грижат добре за нея.
- Да, те изглеждат много интелигентни и мили.
Лили получи новите си документи.
- А сега накъде? – попита Елена, разглеждайки паспорта й.
- И аз не знам. Нямам работа, нямам жилище, сигурно отдавана са изхвърлили багажа ми от последната квартира в Париж. Ще започна отначало.
- Мен също вече са ме уволнили от Медицинска академия. Английският професор, при когото трябваше да специализирам, най-вероятно не се сеща за името ми. Но, имам едно предимство пред теб – погледна приятелката си Елена, - разполагам със собствено жилище.
- Какво искаш да ми кажеш с това?
- Искам да ти кажа, че може да дойдеш с мен в България и без това и двете трябва да започнем живота си наново.
- Не знам какво да ти отговоря – повдигна рамене Лили. – Всъщност, българският език много ли е труден?
- Щом вече си научила сърбо-хърватски, българският няма да ти се стори чак толкова труден – засмя се Елена.
- Защо пък да не дойда? Може в България да има нужда от учители по физическо или от инструктори по стрелба.
- За учителите и за инструкторите не знам, но познавам една дизайнерка и един фотограф. Те със сигурност ще ти се зарадват много, когато те видят.
- Не съм ли малко стара за това? – погледна недоверчиво Лили.
- Не, скъпа приятелко –прегърна я Елена, - ти си най-красивата жена, която съм срещала. И най-смелата – добави с усмивка тя.
- А ти си най-великодушната.
Двете жени останаха няколко дни в Белград. Доктор Бошкович им каза, че могат да пътуват с неговия племенник, бизнесмен, който има търговски контакти с някаква българска фирма и често посещава България.
Племенникът се оказа издокаран и доста нахакан млад мъж, който съвсем наскоро си беше купил ауди последен модел и много се гордееше с него. Беше завършил медицина, но предпочиташе да се занимава с търговия на медицинска техника. Той остана искрено изненадан, когато разбра кои ще бъдат спътничките му до България. Обикновено бизнес пътуванията му минаваха скучно, но сега наум благодареше на чичо си, че му е осигурил толкова красива компания. Освен това младият бизнесмен имаше самочувствието на привлекателен, харесван от жените мъж и щеше да му бъде много приятно да демонстрира възможностите на новото си ауди пред очарователните дами. По-късно малко се разочарова, защото те се оказаха не особено разговорливи. Предпочитаха да гледат замислено през прозорците и не се впечатляваха кой знае колко от колата му.
Сръбският митничар даде знак на автобуса да потегля. Пътниците не бързаха да прибират паспортите си. Предстоеше им проверка и на българската граница. Пред митническите гишета имаше няколко колони от чакащи леки и тежки автомобили. Автобусът спря в края на една от колоните. След малко дойде млад български митничар и каза, че който иска, може да слезе, докато чакат проверката, но изрично подчерта пътниците да не се разпръскват в междинната зона между двете граници.
Иван мушна паспорта в джоба си и излезе. Навън беше студено. Силният вятър люлееше една висяща от покрива на контролно-пропускателния пункт ламарина и тя непрекъснато дрънчеше, удряйки се във водосточната тръба. Митническите служители обикаляха колоните с чакащи превозни средства, оглеждаха камионите, надзъртаха в багажниците на леките коли и с документи в ръка влизаха и излизаха от сградата на митницата.
Иван вдигна яката на якето си и направи една обиколка на междинната зона. По-голяма част от спътниците му тръгнаха към безмитните магазини. Той също отиде натам. Купи си само кутия цигари. С парите, които му останаха от Босна, успя да си плати хотела в Белград и пътуването към България.
Запали цигара и тръгна бавно покрай редиците от коли и камиони. Някои от шофьорите също бяха излезли навън, пушеха и обикаляха напред-назад, изнервени от дългото чакане.
Иван си мислеше, че преди повече от година, когато мина по този път, той отиваше към Босна с надеждата, че ще намери Елена. Беше сигурен, че ще я открие. Сега не знаеше дали въобще е между живите. Не чувстваше някаква голяма радост, че се измъкна жив от хърватската блокада, нито, че успя да стигне в Белград. Нямаше усещането, че живее едва ли не втори живот. Всички събития, станали, след като убиха Живко зад оня плевник, му се струваха далечни, сякаш случили се с друг човек, а не с него. Спомняше си много ясно единствено изражението на мъртвия си приятел, когато взе главата му в ръцете си. Не го интересуваше дали беше случайност, съдба или някаква невидима сила му помогна да се измъкне от Босна. Не го интересуваше също дали е изгубил мястото си в академията, с какво ще се занимава, как ще живее занапред. Връщаше се без това, за което отиде в бившата югорепублика, останалото нямаше значение.
- Всички в автобуса! Хайде, влизайте! Наш ред е! – викаше една жена и махаше с ръка към хората около безмитните магазини.
Доктор Каменов видя, че това се отнася за пътниците от неговия автобус и се запъти натам. В хотела, в който отиде в Белград, се срещна с група българи, прибиращи се от екскурзия в Испания. Ръководителката им се съгласи да го вземат до София.
Не се обади на доктор Бошкович. Реши, че няма смисъл, и без това не беше открил Елена. Съмняваше се, че сръбският лекар може да му даде някаква информация за нея. А и не му се искаше да разправя къде е бил, какво е видял и как е успял да оцелее. В Белград отиде само при съпругата на Живко. Тя вече знаеше за неговата смърт и го посрещна, облечена в траур. Иван й разказа за времето, което беше прекарал със съпруга й. Младата жена слушаше, попивайки всяка дума, а сълзите не спираха да се стичат по лицето й.
Каменов се качи в автобуса и седна най-отзад. Пред него седяха двойка възрастни мъж и жена, на които екскурзията явно се беше отразила много добре, защото през целия път те весело говореха за видяното в Испания, смееха се и при всяко слизане щракаха с фотоапарата. Мъжът обясни, че са им останали още пози и искат да заснемат и тях.
- Моля, пригответе паспортите си! – каза ръководителката.
Автобусът бавно потегли към митническото гише.
Иван се загледа през прозореца. Вятърът безмилостно брулеше дърветата зад загражденията. Чакащите започнаха да се прибират в превозните средства. Някакъв мъж енергично обясняваше нещо на двама митничари и размахваше пред лицата им разни документи. Те го гледаха строго и клатеха неодобрително глави. Мъжът се ядосваше, вадеше нови листове хартия от джобовете си и сочеше с пръст в тях.
Иван зарея поглед към близката горичка. До телената ограда беше застанала една жена и също се взираше зад загражденията. Той трепна и се вгледа по-внимателно в нея. Жената стоеше полуобърната към автобуса, но нямаше никакво съмнение, беше Елена.
Иван подскочи от седалката, готов да излети навън, но точно в този момент в автобуса влезе българският митничар и започна да проверява паспортите на пътниците. Лекарят залепи лице на прозореца, опитвайки се да привлече по някакъв начин вниманието на Елена, но тя продължаваше да се взира към горичката. Към нея се приближи една много красива, млада жена с дълга коса. Двете размениха няколко думи и се качиха в чакащото ауди, последен модел.
- Вашият паспорт, моля! – достигна до ушите на Иван, но той не можеше да се съвземе от изненадата, гледаше глуповато митничаря пред себе си и не знаеше какво да направи.
- Господине, бихте ли ми показали паспорта си за проверка! – повтори същият глас, но малко по-строго.
Иван продължаваше да гледа неразбиращо, после изведнъж се сети защо униформеният мъж стои пред него и започна бързо да рови из джобовете си.
Митничарят чакаше намръщено, докато Каменов намери паспорта си.