След като се прехвърли в сръбската част на Сараево, Иван работи известно време в една болница, но разбра, че стоенето на едно място няма да му помогне да намери Елена. Разпита навсякъде за бившата си жена, но никой не беше чувал за нея.
Веднъж в болницата попадна един ранен младеж, българин-доброволец, който се сражаваше в елитните сръбски части. Младежът обясни на Иван, че ако иска да намери Елена, най-добре ще е да се включи в някоя четническа дружина, защото те обикаляха из територията на цяла Босна. Но, допълни младежът, за тази работа се изисква голяма физическа издръжливост и доста смелост. Каменов не се поколеба. Като студент, тренираше джудо и беше запазил доста от техниката си, а и желанието му да поддържа добра физическа форма, не намаля с течение на годините. От значение се оказа и фактът, че по време на редовната си военна служба, се беше отличил като много добър боец, имаше няколко награди за точна стрелба и най-бързо разглобяване и сглобяване на автомат. След като излезе от казармата, приятелите на Каменов често се шегуваха с войнишките му отличия, но сега те можеха да му бъдат от полза.
Раненият младеж от елитните сръбски части заведе Иван при капитан Живко Вукович. Той го одобри, още повече, че постоянното присъствие на лекар щеше да е само от полза за хората му. Но най-ценното, което научи Каменов, беше, че капитанът се е срещал с Елена преди нападението на санаториума край Модрачко езеро. Тази информация го накара без много колебания да се включи в отряда на Вукович.
В края на февруари и началото на март 1995 година времето неочаквано се стопли и първите признаци на пролетта започнаха да се показват. Всички в Босна, и по-точно останалите живи, си отдъхнаха, че е минала поредната военна зима, която и този път взе своите неизбежни жертви. Студовете и снегът тормозеха еднакво и воюващите, и цивилните. Първите, защото превръщаха битките в още по-голямо изпитание, а вторите, защото ги караха да треперят в жилищата си гладни и измръзнали. Пролетта стопляше малко сърцата на изтормозените жители на Босна, помагаше им някак по-лесно да изтърпят бремето на тригодишната война, чийто край все още никой не можеше да предвиди.
- Туджман отново настоява сините каски да се изтеглят от Хърватска – каза Вукович, още щом прекрачи прага на стаята. – Сигурно са намислили нещо, в последно време тези изявления на хърватския президент зачестиха. Странно, но в думите на Клинтън и други американски политици личи подкрепа на тази идея.
Живко седна на един стол и остави сръбския вестник, издаван в Белград, на масата пред себе си. Вестникът беше от преди два дни. Четниците на Вукович се намираха в едно градче в Северна Босна, на двадесетина километра от Баня Лука. Информацията дотук идваше с известно закъснение, ток, естествено и телевизия, нямаше повече от година, телефонна връзка също. Вестникът беше пристигнал с хуманитарна пратка от Сърбия.
Тази част на страната беше предимно сръбска, но имаше и мюсюлмански селища. Четниците бяха научили, че някъде в този район мюсюлманите са направили лагер за сърби и смятаха да го открият и да освободят хората. От друга страна, около Баня Лука мюсюлманските военни части станаха много настъпателни и атакуваха позициите на противниците си. Явно представители на натовски държави и най-вече САЩ подкрепяха тяхната офанзива. На няколко пъти сърбите засякоха американски изтребители F-16 над града.
Един четник взе вестника, който Живко остави и набързо го разгледа.
- Няма нищо чудно – каза след малко той, - нали Мюсюлмано-хърватската федерация е насочена срещу нас. Смятат да ни подхванат от всички посоки, а НАТО да ни бомбардира отгоре.
- Драго – обърна се към четника Иван, който също беше в стаята и се опитваше да поправи разваления цип на якето си. Той вече се справяше чудесно със сърбо-хърватския. В крайна сметка, този език не беше чак толкова различен от българския, - казваш го, като че ли целият свят е враг на сърбите от Босна.
- Така е – скочи изведнъж Живко, - не виждаш ли какво става! Вече три години, целият свят нас обвинява за войната, приписват ни неща, които дори не сме и помисляли да правим. Всички са против нас! – повиши глас той.
- Наричат ни престъпници, крайни националисти и какво ли не още – обади се Драго и тупна гневно вестника с ръка. – Добре, че нямаме телевизия, за да чуем как СиЕнЕн и всички останали западни медии ни хулят.
- Това се нарича информационна атака – каза Иван. - В края на двадесети век войната се води не само с пушки и снаряди, вече има и информационна война или по-точно казано обработка на зрителското и слушателско мнение в желаната посока и съответно дезинформация за събитията.
Иван говореше спокойно, стараейки се да не нажежава страстите в стаята. За няколко месеца престой при босненските сърби той беше разбрал, че те са много чувствителни на тема националност и отношение на международната общност към тях. Сърбите смятаха, че Босна е тяхна и ще се бият за нея до последна капка кръв, а Западна Европа и САЩ искат да ги унищожат и правят това, като дават пълната си подкрепа за мюсюлманите и хърватите. Синдрома “Сами срещу всички, но до победа” Каменов срещаше не само сред военните, но и сред цивилното население. Хората се чувстваха предадени.
Откакто дойде в бившата югорепублика, Иван научи доста неща за сърбите като народ и най-вече за сръбската душевност, започна да прави сравнения между тях и собствения си народ. България и Сърбия имаха доста общи черти в миналото си, но и много съперничество за надмощие и териториални претенции една към друга. Още от древността двете държави бяха водили непрестанни войни, Каменов дори си спомняше как в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години дипломатическите отношения между тях бяха доста обтегнати. Тогавашният СЮФР тръбеше навсякъде, че България е узурпирала изконни сръбски земи и предявяваше териториални претенции. Западният свят определено беше взел страната на Югославия и неговите средства за информация използваха случая, за да заклеймят социалистическия режим в България и най-вече нейния покровител СССР. Политиката на Тито през онези години се радваше на подкрепата на Западна Европа и САЩ, докато за Тодор Живков се говореше като за марионетката на съветските комунистически лидери. Югославяните можеха да пътуват навсякъде по света, докато българите оставаха ограничени в рамките на държавите от социалистическия лагер. Но изведнъж нещата се промениха. След разпадането на Югославия, в началото на деветдесетте години, започна и демонизацията на сърбите като нация. Всички бивши югорепублики обявиха сърбите за народ – подтисник, това беше подхванато и от западните медии. Едва ли не, довчерашните приятели на сърбите се превърнаха в техни врагове, но те не се предаваха. Иван вече не само се чудеше, но и беше започнал да им се възхищава. Въпреки общата история, географско местонахождение, а в много насоки и еднакви бит и култура, българите и сърбите имаха доста различна народопсихология. Като българин, Каменов виждаше, че неговите сънародници са храбри и жилави, но някак примирени пред трудностите. Преди си мислеше, че това е резултат от петвековното турско робство, но сърбите имаха същата съдба, а бяха останали непокорни и именно това непокорство поддържаше силно чувството им за национално достойнство, което на моменти достигаше до краен национализъм. В босненските мюсюлмани и хървати откриваше същите черти. Макар и да воюваха в името на своята етническа принадлежност, тези три групи хора много си приличаха и може би заради това войната продължаваше толкова дълго. В крайна сметка, Босна беше колкото родина на сърбите, толкова и на мюсюлманите, и на хърватите, родени в нея.
- Искат да ни унищожат, да направят Югославия на парчета! – палеше се все повече Живко. – Много дълго ни оставиха да бъдем най-голямата държава на Балканите, но сега, след разпадането на социализма в Източна Европа, това вече не е угодно на бившите ни благодетели.
- Е, вие не бяхте точно единна държава, а федерация от няколко републики – вметна Иван и въздъхна облекчено, че най-накрая успя да поправи ципа.
- Вярно, бяхме федерация, но тя функционираше много добре – спря да се разхожда из стаята Живко и застана пред него. – Етническа неприязън има във всички многонационални държавни обединения, но при нас тя не беше такава, че да започнем да се бием. Началото на всички конфликти стана с разпадането на Югославия. Дотогава всички хора, живеещи в нея, се наричаха югославяни и изведнъж, преди няколко години, започна деленето на македонци, словенци, хървати, босненци и какви ли не още.
Явно тази тема беше много обсъждана от Вукович, защото той говореше възбудено, със зачервено лице. Една малка веничка на врата му пулсираше ритмично. Четническият командир сякаш искаше да докаже някаква теза, в чиято правота неговият събеседник трябваше непременно да се съгласи.
- Навремето Югославия наистина беше любимката на Щатите и Западна Европа – каза замислено Иван, - уж и при вас имаше социализъм, но някак по-различен от нашия. И това – продължи след известна пауза той – ви даваше основание да критикувате съветската линия, нещо, което беше табу за нас.
- Тито беше по-добър политик от всички тогавашни лидери в Източна Европа– обади се Драго.
- Не само това – прекъсна го Живко, - по време на Студената война, западният свят имаше нужда от обединена Югославия и затова ни поддържаше. Вие, както и Румъния, Полша и всички бивши соцстрани, разчитахте главно на СИВ, а ние получавахме финансова помощ и от САЩ. Но времената се промениха. Желязната завеса рухна, Източна Европа започна да гледа на запад, няма го вече контрола на Големия съветски брат, могъщият СССР се разпадна и югославската федерация просто стана ненужна.
- Една голяма и силна държава като Югославия, каквато беше тя до 1990 година, се превърна в заплаха за американските и западноевропейските интереси на Балканите– допълни Драго.
Макар и политиката да не беше слабост на Иван, той слушаше с интерес своите събеседници. Както по време на социализма, така и след неговия разгром, Каменов не проявяваше никакви страсти и емоции на тази тема. Дори бившата му съпруга философски го наричаше “идеалния образец за аполитичен социален тип”. Той приемаше, че все пак във всяка страна има някакъв обществено-икономически строй, бил той капиталистически, социалистически или някакъв друг. Това, че България след Втората световна война беше тръгнала по пътя на съветския социализъм, се коренеше в историческото минало, геополитиката и ред други причини, над които Иван не обичаше да разсъждава. Той беше лекар и избра тази професия още в прогимназията. А медицината и политиката стояха на срещуположни страни. Вярно, че народната власт беше национализирала имуществото на дядо му, един от най-големите тютюнопроизводители в България през тридесетте и началото на четиридесетте години, че печатът “внук на бивш фабрикант” го съпътстваше навсякъде като ученик, студент и по-късно стажант, но това не го направи дисидент на социалистическата идеология. Просто приемаше установения ред такъв, какъвто е, макар и дълбоко в себе си да се надсмиваше над някои куриозни и изродени прояви на крайна идеологизация. Имаше връстници с подобно на своето потекло, на които им беше забранено да учат определени специалности във висшите учебни заведения, но медицината не се причисляваше към тях. Баща му, “синът на фабриканта”, също беше имал късмет, защото избра музиката за свое поприще или по-точно оперното пеене. През петдесетте и шестдесетте години властта не позволяваше на тенора Траян Каменов да излиза на турнета извън пределите на Източна Европа, но през седемдесетте и особено осемдесетте режимът вече не беше толкова строг и той имаше възможност да посети Италия, Франция и дори САЩ. Повечето колеги на Траян останаха в САЩ, но след турнето той се прибра в България. Иван добре си спомняше как двама мъже в тъмни костюми посрещнаха баща му още на аерогарата в София, как около една година семейството им беше под наблюдение, но постепенно нещата се уталожиха. Властта, и най-вече Държавна сигурност, разбраха, че оперният певец Траян Каменов нито е искал да емигрира, нито е имал такова намерение. Спряха и наблюденията над съпругата му, майката на Иван, преподавателка в Музикалното училище. Наследниците на фабрикантския род, семейство Каменови, искаха да живеят и работят в България и въобще не се занимаваха с политика. Рухването на социалистическата система Иван прие като нещо закономерно, което върна и една не малка част от имуществото на дядо му. Реституцията направи Каменови доста заможни, но въпреки това синът им не пожела да отиде в чужбина и остана в България. Иван, както и Елена, бяха избрали своето поприще и нямаха никакво намерение да се превръщат в “търсачи на щастие и късмет по широкия свят”.