Градчето, в което се намираха четниците на Вукович, се състоеше предимно от сърби, но бяха останали и няколко семейства мюсюлмани и хървати. От близо пет хиляди жители в началото на деветдесетте години, сега имаше не повече от хиляда. Войната принуди много граждани на бившата югорепублика да напуснат родните си места, да изоставят домовете и имуществото си и да вземат със себе си само най-необходимото. Там, където даден етнос беше малцинство, витаеше страх от репресии и отмъщение от страна на мнозинството. Етническото прочистване се превърна в неписана политика на трите воюващи лагера в Босна. Но имаше и една част хора, които не напуснаха домовете си, имаше и такива, които приютяваха бежанци от другите етнически групи.
Доктор Каменов беше забелязал, че в една полуразрушена къща, недалеч от сградата, в която се намираха четниците, съжителстваха три млади жени – сръбкиня, хърватка и мюсюлманка и техните деца. Може би и на трите мъжете се биеха някъде из Босна, а те бяха събрали заедно общата си несрета и сиромашия. Преди няколко дни една от жените потърси помощ за болното си дете и така Иван видя как са устроили “дома” си. И трите бяха под тридесет години. Успели да пооправят къщата, да закрият зейналите в стените дупки от снарядите, те се опитваха да си помагат взаимно. Между тях нямаше нито скандали, нито капка етническа вражда. Най-голямото дете беше на осем години, останалите половин дузина малчугани щъкаха около майките си и непрекъснато плачеха, че са гладни. Иван измоли от склада за провизии няколко консерви и хляб и ги занесе на жените. Те не преставаха да му благодарят, а едната, която беше и най-привлекателна, дори съвсем недвусмислено му предложи да правят секс. В началото Каменов се учудваше на такива неща, но постепенно, когато опозна абсолютната мизерия и вечната липса на храна в Босна, разбра, че и това е начин нещастниците да изхранват себе си и семействата си. Нравствеността не струваше и пукната пара по време на война, по-скоро пречеше на оцеляването.
От два дни Вукович и хората му се намираха в застой. Живко си беше наумил, че на всяка цена трябва да открие лагера, в който мюсюлманите държаха сръбски пленници и изчакваше новините от разузнавачите си. Един пленник, успял да избяга по някаква случайност, твърдеше, че лагерът се намира около Дервента и река Сава. Той не знаеше със сигурност, защото войниците го бяха отвели до мястото с превръзка на очите. Това се правеше също от сърбите и хърватите. Никой от воюващите не искаше да издава местонахождението на своите военнопленнически лагери. Червеният кръст и други международни организации непрекъснато търсеха подобни места в Босна и понякога войниците, под заплахата да бъдат открити, местеха пленниците си от едно селище в друго.
Каменов беше изявил желание да отиде с разузнавателната група, но Живко му отказа. Въпреки че непрекъснато мислеше за Елена и за какво точно беше дошъл в Босна, той постепенно започна да става пристрастен към воюващите страни и искаше да участва в сраженията. Вукович обаче ползваше само медицинските му умения. Много държеше да има лекар в отряда и избягваше да излага живота на българина на опасност. Веднъж Каменов направо заяви, че повече не иска да играе ролята на “разглезения четник”, но Вукович строго му отговори, че тук той издава заповеди и всички, които се намират в четата, се подчиняват на тези заповеди.
Иван стоеше пред щаб-квартирата на четниците, бивш неголям хотел, и се чудеше какво да прави. Започваше да се свечерява, времето не беше чак толкова студено, а пред него имаше две перспективи – да се разходи или да позакърпи дрехите си. Втората перспектива му се струваше крайно непривлекателна, а ако тръгне да се разхожда, не знаеше къде да отиде, заведенията не работеха. В градчето имаше разположени и няколко отряда от редовната сръбска армия, а отдалечеността на мюсюлманските и хърватски позиции, не създаваха опасност за неочаквани нападения. Някои от четниците прекарваха времето си в игра на карти, шах, табла и кой знае още какво, други просто спяха, а трети, значително по-малка част, с не особено голяма охота се бяха заели да перат и шият чорапите и бельото си.
Иван порови по навик по джобовете си, макар и да знаеше, че последната цигара изпуши още по обяд. Едва утре щяха да раздадат новата дажба. Липсата на цигари се превръщаше в най-тежкото му изпитание в Босна, но това беше мнението и на други. С началото на войната наложеното на Босна ембарго спря вноса на цигари и кафе, както и на редица други стоки. Войниците получаваха някаква дажба, но в повечето случаи тя беше недостатъчна. Чакането в окопите, стреса от сраженията и битките, всичко това караше мъжете да палят цигара след цигара и много скоро дажбата от кутия-кутия и половина свършваше. На Каменов му направи впечатление, че босненците, без разлика в пола и етническата принадлежност, също като българите, пушат много. А липсата на цигари правеше още по-непоносимо военното им битие. Понякога в Сараево или другите по-големи градове можеше да се намери някоя кутия “Марлборо” или “Кемъл” на черно, макар и цената им да беше два-три пъти по-висока от обикновената. Въпреки това хората се лишаваха от други неща и даваха последните си пари за цигари. В малките градчета обаче вероятността да се намерят цигари на черно беше почти никаква, смяташе Иван и затова се опита да се примири до новата дажба.
Той направи няколко крачки на площадката пред хотела, погледа към близките къщи, над които се спускаше тъмнината и реши, че и тази вечер най-вероятно ще мине в игра на карти. Късметът можеше пък и да му се усмихне. Освен пари, мъжете залагаха и цигари.
- И ти ли си говориш със скуката? – чу Каменов зад гърба си и се обърна.
Беше Маугли, също от отряда на Вукович. Всички му викаха така и май никой не знаеше истинското му име, или поне Иван никога не чу да го наричат по друг начин. За разлика от останалите мъже, които бяха обути с кубинки, Маугли винаги носеше маратонки, дори и през зимата. И друг път на Каменов му правеше впечатление, че той се придвижва доста безшумно. Командирът използваше този четник за разузнавателни операции, за по-близко придвижване до вражеските позиции и въобще там, където се изискваше повече ловкост и бързина. Иван научи, че преди войната Маугли е бил цирков акробат. Може би това име му беше дадено във връзка с акробатичните му умения, напомнящи ловкостта на истинския Маугли – детето на джунглата. Но за Каменов приликата между двамата свършваше само с това. Докато симпатичното момче от едноименния филм излъчваше невинност и доброто, лицето на четника имаше лукаво и тарикатско изражение. Малките му очички непрекъснато шареха, готови да забележат дори и хлебарката в ъгъла на стаята. Освен това владееше до съвършенство бойни изкуства. Иван беше имал възможност на няколко пъти да се убеди как иначе дребният на ръст Маугли се справя с доста по-едри мъже. Бързината и гъвкавостта му бяха направо фантастични. Лекарят го попита веднъж откъде е научил всичко това, а четникът хитро му намигна, заявявайки, че който уважава себе си, трябва да знае как да излиза от всяка ситуация.
- Закъде си се запътил в този вид? – попита Иван и изгледа учудено Маугли.
Той беше сменил традиционното си камуфлажно облекло с черни кожени панталони. Под якето му се подаваше шарена риза, тип хавайска. От врата му висеше голям златен кръст, окачен на дебел ланец. Дългата му коса беше старателно зализана назад, пристегната на опашка.
- Играта на карти ми доскуча – отговори уклончиво четникът и приближи към Каменов. Малките му очички се движеха по цялата фигура на лекаря, без да изпускат и пейзажа наоколо.
“По-скоро трябва да му викат лалугер, а не Маугли” – помисли си Иван.
Четникът веднага забеляза как мъжът срещу него гледа жадно цигарата в устата му и бързо извади кутия “Ротманс”.
- Сигурно си свършил дажбата? – показа той дребните си, остри зъби. – Ето, вземи си – и протегна ръка към Каменов.
Иван се постара да не посяга много бързо към кутията, опита се да я отвори бавно. Вътре липсваха само три – четири цигари. Запали и я върна обратно на Маугли.
Дребният мъж не го изпускаше от погледа си.
- За теб е – каза той и отново показа острите си зъби.
- Колко? – попита Иван, благодарейки на случайността, че го спасява от никотинов глад.
- Нищо, безплатна е – отговори Маугли.
- Не знаех, че днес е денят на самаряните – повдигна вежди Каменов, като си мислеше, че колегата му прави този театър, за да поиска по-солена цена за “Ротманс”-а.
- Е, да предположим, че наистина днес е денят на самаряните –ухили се четникът. – Пък и ти си ми симпатичен. – Той потупа лекаря по рамото и допълни. - Ще ми ги върнеш, когато имаш, нека не ставаме дребнави.
Иван беше искрено учуден от странната щедрост, но прибра кутията в джоба си. И друг път му правеше впечатление, че на всички останали четници цигарите никога не стигаха само Маугли сякаш имаше неизчерпаем източник и естествено продаваше на колегите си, но на цени по-високи и от тези на черния пазар. Изпадналите в безизходица мъже почти не роптаеха срещу съвсем очевидното рекетьорство.
- Какво смяташ да правиш тази вечер? – направи няколко крачки напред Маугли и за миг очичките му спряха да шарят, спирайки се върху лицето на Иван.
- Не знам – повдигна рамене Каменов. – И на мен играта на карти взе да ми омръзва. Може да се поразходя, увериха ме, че тук няма опасност от чужди снайперисти.
- По време на война опасността е навсякъде – бързо отговори четникът, - но тук наистина е малко по-спокойно. Всъщност – неочаквано добави той, - не искаш ли да се поразходим заедно? Няма да намерим кой знае какво в това забутано градче, но пък може и нещо да открием.
Маугли не беше от хората на Вукович, с които Иван имаше особено близки контакти, пък и тарикатският вид на дребния мъж никак не му допадаше. Но бързо реши, че след като получи неочаквания подарък, няма да е особено учтиво да откаже една разходка.
- Защо пък да не се поразходим, щедри самарянино? – опита да се пошегува Каменов и тръгна напред.
Маугли веднага го последва. След около десетина метра той леко побутна Иван към една странична улица.
- Градчето въобще не го бива, но аз все пак знам едно по-приятно местенце – усмихна се лукаво четникът и този път по-настойчиво насочи своя спътник към улицата.
Каменов много не се замисли, всъщност, беше му все едно къде ще отидат, нали бяха тръгнали на разходка, а и Маугли потвърди, че в района няма опасност от неприятни срещи и вражески снайперисти.
Вървяха известно време мълчаливо. Четникът се движеше безшумно, оглеждайки двете редици къщи. Иван потропваше с кубинките си по паважа. Беше се стъмнило съвсем. Тук там от прозорците, покрай спуснатите завеси, се виждаха бледи светлинки. Ток нямаше, но хората използваха различни приспособления за осветление. Улицата беше пуста, само някъде в тъмнината се хлопваха врати и се чуваше говор. Единствено луната помагаше на двамата мъже да се ориентират.
- Ако искаш, може вече да се връщаме, поразходихме се достатъчно – предложи Иван, чудейки се малко защо спътникът му така енергично и целеустремено върви напред, сякаш се е запътил към точно определено място. Вероятността да намерят в притихналото градче дори и съвсем непретенциозно, все още работещо заведение, беше нищожна.
- Да не те е страх от изненади? – подхвърли насмешливо Маугли и очичките му зашариха по лицето на лекаря.
- Самият ти каза преди малко, че изненадите никога не са изключени, дори когато съвсем не ги очакваш. Градът ми се вижда доста безинтересен, а и се разходихме достатъчно.
Каменов наистина беше започнал да се отегчава от еднообразното крачене по тъмните улици и изровената настилка. Почти с алпинистко внимание избягваше някои от по-големите дупки. А и Маугли, извъртайки нервно очи на всички страни, все едно че се страхува някой да не го нападне в гръб, създаваше доста напрежение и не беше от най-приятната компания. Иван вече си мислеше, че половинчасовата разходка беше достатъчен знак на благодарност към щедрия подарък на четника.
В края на поредната улица Маугли неочаквано зави надясно и Каменов го последва с неохота. Дребният мъж вървеше една крачка пред него. Лекарят отново огледа кожените му панталони и подаващата се хавайска риза и се запита защо Маугли се е пременил така. Мисълта, че четникът може да е облякъл фрапантните си дрехи, именно за да се поразходи из затънтеното босненско градче, го развесели. Все пак военното ежедневие беше доста еднообразно.
В края на улицата Маугли спря пред една малко отдалечена, но сравнително голяма, двуетажна къща, почти незасегната от снарядите.
- Какво? – попита Иван. – Връщаме ли се?
- Толкова ли ти се иска да слушаш изтърканите вицове на колегите? – обърна се към него четникът. – В този пущинак има и малки оазисчета на радостта – намигна хитро той и влезе в двора.
- Чакай! – хвана го за ръкава Иван. – Идвал ли си друг път тук? Знаеш ли кой живее в къщата?
Каменов забрави за леността, която го беше обзела преди малко, и се огледа неспокойно. Желанието на Маугли да влязат в непознатия дом му се стори странно.
- Не се бой! – с пресилена сърдечност му отговори четникът. – Познавам хората, които живеят тук, ще видиш, че ще ни се зарадват.
- Сигурен ли си? – попита колебливо Иван.
- Абсолютно.
Маугли тръгна по пътечката, която водеше до къщата. Лекарят го последва, но инстинктивно попипа кобура на кръста си.
Когато наближиха, Каменов забеляза светлинките, подаващи се от прозорците. Отвътре се чуваше говор и дори музика. Той се огледа още веднъж и чак сега видя, че в двора имаше паркиран джип, носещ отличителните знаци на сините каски.
- Погледни това! – тихо каза Каменов и посочи с ръка към джипа.
Маугли бързо се обърна, видя джипа и се усмихна.
- А, това ли? Те са наши приятели – отговори небрежно той.
- Мислиш ли, че е разумно да влизаме? – съвсем сериозно попита Иван.
Срещата с представители на ЮНПРОФОР не беше от най-подходящата за хора от паравоенни организации. Международните сили не гледаха с добро око на нито едно такова формирование от трите воюващи страни, но особено зле настроени бяха към сръбските четници. Чуждите медии, още в началото на войната, ги обявиха за професионални убийци.
Без да отговори, Маугли похлопа три пъти на вратата, после още три. След малко на прага застана русокосо момиче с газена лампа в ръка. Четникът му залепи една бърза целувка, хвана го небрежно през кръста и влезе в къщата, правейки знак на Иван да го последва.
Каменов пристъпи в голям, луксозно обзаведен хол, добре отоплен от камината. Миришеше на цигари, алкохол и парфюм. Не можа да определи мъжки или женски беше парфюмът, но позна гласа на известната и в България югославска фолкпевица Лепа Брена. Касетофонът, работещ с батерии, беше пуснат доста силно и се смесваше с гласовете на присъстващите. Няколко, почти полуголи момичета, се смееха и разговаряха с трима мъже. Мъжете бяха от ЮНПРОФОР. “В градчето няма сини каски, най-близкото им местонахождение е в Баня Лука” – отбеляза наум Иван.
Обстановката съвсем ясно показваше какво става в къщата.
Маугли размени няколко думи на английски с тримата мъже и удари по задника минаващото покрай него момиче. То само се изкикоти и с леко залитаща походка се строполи върху близкия фотьойл, продължавайки да хихика глуповато.
- Нали ти казах, че и в това забутано място има малки оазисчета на радостта – обърна се към Иван Маугли и направи полукръг с ръка.
- Не знаех, че тук има публичен дом – отговори Каменов.
Четникът се разтресе от смях.
- Ако искаш, можеш да го наречеш обществена библиотека – каза той, като продължи да се хили, после щракна с пръсти. – Славке, погрижи се за моя приятел.
Едно момиче с къса, прозрачна нощница бързо отиде до масата с бутилки и след малко се приближи до Иван с чаша в ръка.
- Това е Славка – представи я Маугли и допълни. – Млада, но вече знае много неща за живота.
Славка не беше на повече от осемнадесет години. Маугли покровителствено я потупа по бузата, после бръкна под нощницата й, опипа гърдите й, свивайки устни и ги разголи пред Иван.
- Какво ще кажеш, а? – подхвана той едната й гърда. – Младо, свежо, крехко.
Говореше като търговец, който хвали стоката си на поредния купувач. Момичето стоеше покорно и не реагираше.
От момента, в който Маугли тръгна към къщата, настроението на Каменов премина от тревога, изненада и стигна до погнуса. Едва сега, на фона на тази обстановка, той разбра на какво му прилича четникът, облечен в кожени панталони и хавайска риза. Приличаше на сводник, какъвто и беше.
- Е, харесва ли ти Славка? – погледна го Маугли.
Иван мълчеше и си мислеше, че му се иска веднага да се махне от тази къща. Маугли изтълкува мълчанието му като колебание.
- Не знаех, че си толкова придирчив, друже – ухили се противно той. – Всъщност, оная там – Маугли посочи хихикащото момиче на фотьойла – е по-голяма майсторка, но тази вечер здраво се е надрусала. В последно време го прави много често, май скоро ще я изритам.
- Ти и наркотици ли предлагаш? – чак сега проговори Иван.
- Трева, хероин, кокаин, цигари, алкохол, жени, всичко, което пожелаеш – с цинична словоохотливост обясни дребният мъж.
- Сега разбирам откъде имаш винаги цигари – като на себе си каза Иван.
- Бизнесът трябва да върви – намигна хитро Маугли. – Виждаш ли ги тия юнаци – посочи той към сините каски, - луди са по нашите момичета.
- Сръбкините ли имаш предвид? – попита Каменов.
- А бе, братче, сръбкини, хърватки, мюсюлманки, всички се продават. А пък тия охлюви, къде го има при тях това, една свирка за една кутия цигари или сапун. Отживяха си ти казвам при нас, не им се ще да си ходят.
Маугли се беше разпалил, обяснявайки изгодата от сводничеството. Иван направи усилие да не забие юмрук в дребната тарикатска физиономия пред себе си и само попита:
- А нашите момчета идват ли тук?
- Остави ги нашите – завъртя глава Маугли. – Нашите са бедни като мишки. Ей в тези сладурчета – намигна той към сините каски – е далаверата. Всеки ден идват от Баня Лука. Белгийци са, но всякакви ни посещават.
- А мен защо ме доведе? – попита Иван.
Маугли го стрелна с малките си очички.
- Доведох те, щото си готин пич, имаш нужда от малко удоволствие.
По стълбите от втория етаж слязоха един мъж и една жена по бельо. Мъжът, също синя каска, беше посрещнат с ръкопляскания от приятелите си. Маугли отиде до жената и й каза нещо. Тя бръкна в сутиена си, извади няколко смачкани банкноти и му ги даде, след това тръгна уморено към масата с бутилки, наля си пълна чаша и я изпи почти на един дъх, седна на близкия фотьойл и огледа стаята с безразличие. Очите й се спряха върху Иван и тя доби малко учудено изражение. Той също се вгледа в нея. Това беше жената, която живееше с двете си приятелки и децата в надупчената от снаряди къща.. Именно тя му предложи да правят секс, когато им занесе храната.
- Здравей – приближи се Каменов до нея. – Не очаквах да те срещна тук.
- Здравей – промълви жената притеснено. – Аз…аз само понякога, когато Маугли ме повика…
Маугли обходи с поглед и двамата.
- Не знаех, че се познавате с Тереза – каза той, гледайки недоверчиво към жената, после се наклони към нея. – А бе, ти да не работиш допълнително?
Този път малките очички на четника бяха зли. Мисълта, че негово момиче заработва допълнително зад гърба му, го ядоса.
- Ние не се познаваме много добре – побърза да отговори Иван, подозирайки какво си мисли Маугли.
- Хм, ще я разбера тази работа – заканително поклати глава четникът.
- Чакай! – жената скочи от фотьойла и го хвана за ръкава, имаше вид на гладно и бито животно. – Нека ти обясня – говореше бързо и с умолителен глас тя, - не е това, за което си мислиш. Този господин е лекар, дойде да прегледа болното дете на Айша, така се запознахме.
Маугли отблъсна жената от себе си и се обърна към Иван:
- Ето това е благодарността, храниш ги, обличаш ги, а те се опитват да те мамят.
- Наистина е така, както казва тя – побърза да се намеси Каменов, притеснен, че стана неволна причина Маугли да излее гнева си върху нещастната жена. Може би не трябваше да показва, че я познава, съжали той.
Маугли малко се успокои, но продължаваше да гледа недоверчиво към Тереза. Тя отново се беше свила във фотьойла, хвърляйки изплашени погледи към двамата мъже.
- Всъщност – попита Каменов, - колко ще ми струва една нощ с Тереза?
Той реши да изглади ситуацията, мислейки, че като даде пари на Маугли за една прекарана нощ с жената, щеше да го успокои съвсем.
Изведнъж изражението на четника се промени. Той поглади Тереза по косата и я погъделичка под брадичката. Приличаше на лукав търговец, който, виждайки, че клиентът му се насочва към друга стока, започва да я рекламира с още по-голям ентусиазъм.
- О, Тереза е супер жена, на двадесет и седем години е, но ги слага по-младите в джоба си – говореше угоднически той и надигайки се към ухото на лекаря, каза свойски. – Мен, ако питаш, една зряла жена по я бива от някоя млада глупачка.
Иван отново се въздържа да не забие юмрук в противната физиономия на четника. Чувстваше се отвратително, искаше час по-скоро да се махне от това място.
Докато говореше на Каменов, Маугли не изпусна от поглед двама от мъжете, които подхванаха дрогираното момиче и го замъкнаха по стълбите към втория етаж. Единият се обърна към четника и направи жест, че всичко ще бъде уредено.
Видимо успокоен, че белгийците ще му платят, Маугли насочи вниманието си към Иван.
- Добре, приятелю, с Тереза можеш да прекараш цялата нощ.
- Колко ще ми струва това? – попита Каменов, без да поглежда към жената.
- Ами, какво да ти кажа – започна да чупи пръсти Маугли. – Нищо няма да ти струва, само някои дребни услуги от време на време. – Помисли малко и допълни. – Всъщност, ако се разберем с теб, може и да станем нещо като съдружници.
Иван трепна и погледна втренчено четника.
- Ти нали си лекар, гинеколог по специалност – изрече поривисто Маугли, - ще помагаш при някои неприятни инциденти с момичетата. Нали знаеш, клиентите понякога се напиват, дрогират се и стават малко грубички. А и не всички от моите глупачки ползват презервативи– каза той по-ядосано, - после забременяват, а аз се чудя как да ги оправям. Ето, дори сега, една такава глупачка лежи горе, защото не е мислила, когато трябва. Но за всичко ще получаваш……
- Какво се е случило с момичето? – прекъсна го Иван.
- Какво, какво? – поклати глава Маугли. – Разбрала, че е бременна, на мен бременни не ми трябват, особено, когато започне да им личи.
- Какво е направила? – повиши глас Иван.
- Ами, тръгнала сама да маха бебето……
- Искам веднага да я видя! – почти изкрещя лекарят.
Момичетата и мъжете, които бяха останали, обърнаха глави към него.
- Тя е горе – посочи с ръка Маугли и тръгна по стълбите.
Иван го последва.
Влязоха в една стая. На леглото до прозореца лежеше русоляво момиче, около двадесетгодишно. Беше бледо, със затворени очи. По чаршафите имаше петна кръв.
Иван бързо хвана ръката му и напипа слаб пулс, после отметна завивките. Дрехите на момичето бяха пропити с кръв. Каменов започна да му удря шамари и да го разтърсва. След малко то отвори очи и промълви едва-едва:
- Какво става? Къде съм? – Погледът му се спря върху Иван. – Тази вечер не мога да правя секс, чувствам се много зле.
- Аз съм лекар –наведе се Каменов към нея. – Ще ти помогна. Кажи ми само как се опита да махнеш бебето.
Момичето притвори очи и нищо не отговори.
Отвън по коридора се носеха стенания, от време на време кратки писъци и мъжки смях.
- Кажи ми как се опита да махнеш бебето! – извика Иван, оглеждайки се из стаята за някакви следи от аборта.
- Тази гъска май си е бъркала с разни работи, другите ми казаха – обади се зад гърба му Маугли, който през цялото време надничаше оттам.
На Каменов му причерня, не можа да се сдържи повече, обърна се рязко и се опита този път наистина да стовари юмрука си върху противната физиономия, но четникът отскочи с невероятна бързина. Иван се засили отново, но Маугли пак се изплъзна с пъргавината на котка.
- Ще те убия, нищожество! – извика Каменов, готов пак да се хвърли към противника си.
- Не бъди толкова сигурен, че ще успееш! – ухили се гадно Маугли.
- Още утре Вукович ще научи с какво се занимаваш.
Иван посегна към кобура си.
Маугли отново беше по-бърз. В ръката му мигновено се появи пистолет, зъбите му бяха противно оголени, а очите му не спираха да се движат във всички посоки, без да изпускат лекаря. Приличаше на плъх.
- До утре има много време – изсъска той.
Момичето се размърда и простена. Каменов се обърна към леглото. Още докато се обръщаше, почувства силен удар зад тила. Болката беше ужасна, загуби равновесие и се строполи на пода.
- Маугли не обича да го заплашват – ухили се дребният мъж, изрита падналия Иван в гърдите и плю презрително.
Каменов отвори очи и изохка. Болеше го цялото тяло, гърдите му свистяха, като поемаше въздух и сякаш някой забиваше ножове в главата му. Опита да се извърти и отново изохка.
В стаята нямаше никой. Погледна часовника си и видя, че е почти осем часа сутринта. Плътните завеси на прозореца спираха дневната светлина. Напрегна всички мускули по себе си и се изправи бавно. Забеляза, че портфейлът му е захвърлен на пода и се наведе внимателно. Вътре имаше само едно календарче и снимката на Елена, която показваше навсякъде, за да пита дали някой не я е срещал. Парите липсваха. Малко се зарадва, че това не бяха всичките, по-голямата част криеше на друго място.
Слезе бавно по стълбите. В хола нямаше никой, от дървата в камината се издигаше тънка струйка дим. Той беше единственият човек в къщата, дори болното момиче беше изчезнало.
Иван излезе, затвори врата след себе си и тръгна по пътечката в двора.
От джипа на ЮНПРОФОР също нямаше и следа.
Върна се в хотела и разказа на Вукович какво се е случило. Вбесен, командирът нареди да се претърси цялото градче за Маугли и момичетата.
- С неговите връзки, най-вероятно вече да е извън Босна – каза един четник, когато до следобяд не откриха никаква следа от бившия си колега.
Дребният мъж с тарикатски вид беше изчезнал безследно.
- Знаех си аз, знаех си! – крещеше ядосан Вукович. – Имаше нещо гнило около него, разказа ми една сантиментална история, че уж мюсюлманите убили родителите му, че хърватите отвлекли приятелката му. И аз, като кръгъл глупак, му повярвах и го взех в четата! – не можеше да сдържи гнева си той. – А този кучи син, на когото дори не знаехме истинското името, е бил при нас, за да върти по-лесно мръсния си бизнес.
В яда си Вукович прерови багажа на всички четници, търсейки наркотици. Само в едно доста младо момче, което беше отскоро в четата, намери пакетче кокаин. Младежът призна, че го е получил от Маугли. Други двама също признаха, че дребосъкът се е опитвал да зариби и тях.
Вукович беше побеснял, искаше да изгони младежа, в когото намери кокаин. Четниците, както и Иван, за първи път виждаха своя командир да губи контрол над себе си. Няколко дни подред той не се успокои, затегна дисциплината в четата, внезапно проверяваше багажа и държеше да знае за всеки един от хората си какво прави и къде се намира през свободното време.
Момичетата бяха изчезнали заедно с Маугли. Иван недоумяваше как е избягало и болното момиче.
- Може кучият син да го е убил и захвърлил някъде – предположи Вукович. – След всичко, което се случи, Маугли надали ще позволи на някой да го затруднява при бягството му.
Успяха да намерят единствено хърватката Тереза. Тя продължаваше да живее в порутената къща заедно с приятелките си и децата.
Тереза разказа на Иван каква е тяхната история. И трите били от различни краища на Босна, и трите бягали от противниците. Срещнали се в това градче и се събрали заедно – три жени, от трите различни етноса, с малки деца и еднаква съдба. Прехранвали се от Червения кръст, хуманитарните организации, садели и по малко зеленчуци. След като четниците дошли в градчето, Маугли случайно срещнал Тереза и й предложил да работи за него. Тя се съгласила, защото така осигурявала поне по веднъж на ден храна за всички. Докато проституирала, другите две жени се грижели за трите й деца. Тереза обясни, че само тя е приходяща, повечето от момичетата били постоянни. Маугли им съобщавал къде ще отиде с четата и те се настанявали на същото място или някъде наблизо, така ги контролирал. А и клиенти винаги се намирали, сините каски знаели за подобни подвижни публични домове. Тереза не се съмняваше, че Маугли е част от някаква голяма престъпна верига в страната. Проституцията, тайният внос на цигари и алкохол, наркотиците, всичко това правеше някои хора да забогатеят много от войната. Маугли използваше четата, за да може по-лесно да се придвижва, необезпокояван от проверки по контролните постове и противниците. А и четниците имаха авторитет в сръбските територии. Тереза предполагаше, че Маугли и подобните на него са във връзка с мафиотски организации от другите два етноса. Докато в Босна се водеше война на живот и смърт, сръбските, хърватските и мюсюлмански престъпници се разбираха чудесно, поделяйки страната на зони на влияние.
- С какво си се занимавала преди войната, Тереза? – попита Иван.
- Бях аранжорка на цветя. Двамата с мъжа ми имахме фирма за отглеждане на бонсай. Идваха клиенти чак от Белград и Загреб – отговори младата жена, гледайки замечтано с красивите си кафяви очи.
Иван се досещаше защо от трите самотни жени Маугли се беше спрял на Тереза. По-пълната сръбкиня и покритото с пъпки лице на мюсюлманката явно не бяха му допаднали, затова беше отправил офертата си към стройната, привлекателна хърватка. И тя се превърнала в основния източник на доходи, главата на многолюдното семейство.