В средата на април Мате Радич и още няколко хърватски военни заминаха за Загреб. Тук те се срещна с правителствени лица и други влиятелни политически фигури в страната, обсъждайки ситуацията в Босна. Босненските хървати поддържаха постоянна връзка с Хърватска и макар в момента да действаха заедно с мюсюлманите във федерация, те се надяваха, че един ден ще могат да обединят Херцег – Босна с Република Хърватска.
Преди да се върне в Босна, Радич се срещна със своя стар приятел Виктор Мартич. И двамата имаха еднаква съдба, бяха синове на емигрирали усташки офицери и дори като студенти учеха заедно в Германия. От няколко години Виктор живееше в Загреб, имаше чин генерал от хърватската армия и беше един от съветниците на военния министър.
- Още по едно – предложи Мартич и посочи шишето с уиски.
- Достатъчно, приятелю – поклати глава Радич. – Тази вечер трябва да тръгна за Босна. Искам да се прибера, преди да изтече примирието на първи май. Засега ситуацията е по-спокойна, има само локални конфликти и ще можем да пътуваме по-лесно.
Мъже разговаряха в кабинета на Мартич. Той много се зарадва на срещата с Радич. Така, неофициално, те можеха спокойно и съвсем откровено да поговорят за положението от двете страни на границата. Радич беше все още полковник, но генерал Мартич ценеше особено високо интелекта и способностите му. Не веднъж в семейството си и сред приятели той го даваше като пример за истински хърватин – патриот.
- А как съжителствате с мюсюлманите? – попита генералът и остави празната си чаша на масичката пред дивана.
- Засега трябва да се разбираме, налага се – повдигна рамене Радич и допълни. – Нямаме друг изход.
- Е, да, САЩ така пожела – съгласи се Мартич.
- Никъде не е казано, че нашата федерация трябва да остане вечна – прекъсна го бързо приятелят му. – Понякога се налага бившите ни врагове да станат наши приятели, за да се справим с по-големите си врагове.
- Не съм много сигурен кои са по-големите ни врагове – сърбите или мюсюлманите – отговори замислено Мартич.
- Ясно е, че и двете страни не ни обичат особено. Сърбите не са се отказали от идеите си да се присъединят към Белград, а другите все си говорят за тяхна мюсюлманска държава.
- Мате – погледна към своя приятел генералът, - ти мислиш ли, че Контактната група ще позволи да се създаде такава мюсюлманска държава в центъра на Европа.
Радич стана от фотьойла, отиде до голямата библиотека, опипа няколко книги и се обърна. Мартич го наблюдаваше.
- И аз много често си мисля за това. Американците доста ни подкрепят, но и те имат свои лични интереси, а ти знаеш на какво са способни в името на своите интереси. Ситуацията е доста деликатна. От една страна, си мисля, че САЩ нямат никакво желание да се създаде една чиста мюсюлманска държава на Балканите, чийто народ дори няма национална принадлежност, а се нарича просто мюсюлманска нация.
- Глупости, мюсюлманска нация! – махна с ръка Мартич. – Това си бяха приумици на Тито, такова нещо няма.
- Няма, но виждаш какво става. Те сами повярваха в тази измислица и сега искат дори да правят своя държава.
- САЩ и Европа няма да позволят това! – отсече генералът.
- На тях също може да не им се иска подобно нещо, но и нямат желание да си развалят отношенията с арабския свят и най-вече сами да си затварят кранчето за петрол. И в САЩ, и в Западна Европа живеят много хора, изповядващи исляма, които никой не иска да превръща в свои врагове. Знаеш ли колко оръжие, хуманитарни пратки и пари пристигат всеки ден за босненците от подкрепящите ги ислямски държави. За тях това е едва ли не джихад. Муджахедините са не само в армията, но и сред цивилните, с какво ли не им пълнят главите.
- Мога да си представя – кимна Мартич. По принцип, той смяташе мюсюлманите за значително по-низши от хърватите и дори от сърбите.
Радич отново седна във фотьойла и сплете пръсти върху коленете си.
- Вчера говорих с Дринкович от Външно министерство – погледна към приятеля си той. - Каза ми, че на срещата в Копенхаген през март Ал Гор и Туджман са обсъждали мандата на умиротворителите тук и евентуалното намаляване на числения им състав.
- Да, до края на месеца ООН ще излезе с резолюция за намаляване на сините каски в Хърватска– каза Мартич и отново взе празната чаша от масичката, наля си петдесетина грама уиски, отпи една глътка и добави. – Говорили са и за други неща.
- Туджман и Гор ли?
- Не само с Гор, и с други американски политици, а също и с някои европейски.
- За Крайна ли? – попита с видим интерес Радич.
- Да. Крайна все още е нашият голям проблем. Вие, в Босна, имате проблем с тамошните сърби, ние с тукашните.
- Не забравяй, че мюсюлманите не са ни чак такива големи приятели, знаеш какво правеха с нашите хора, преди да образуваме федерацията – вметна полковникът.
- Не съм забравил – Мартич остави чашата на масата – и никой хърватин няма да забрави. Проблемът е, че сърбите в Крайна продължават да проявяват упоритост и да окупират нашите територии. Не може да има никаква сръбска република върху хърватска земя. Достатъчно ги търпяхме, докато бяхме в рамките на Югославия. Сега ние ще се разпореждаме със земята на нашите прадеди.
Генералът се беше развълнувал. Стана поривисто от дивана и направи няколко крачки из кабинета.
- Аз отдавна ти казах, че с Крайна трябваше да се справите още през деветдесет и първа – обади се Радич.
- Как да се справим, когато сърбите ни бяха обградили отвсякъде, но сега вече моментът дойде.
Мартич спря да се разхожда.
Полковникът погледна внимателно приятеля си.
- Какво искаш да кажеш с това, Виктор? – присви очи той.
- Искам да кажа, че определени американски и западноевропейски среди биха подкрепили една наша офанзива в Крайна.
- Офанзива? – учуди се Радич, без да снема поглед от генерала.
- Да, офанзива – каза натъртено той. – Време е да си върнем заграбената територия.
- Сигурен ли си, че едно такова действие ще има пълната подкрепа на международната общественост? – в гласа на Радич прозвуча съмнение.
- Имаме доста солидна подкрепа от различни политици – отговори Мартич.
- Но неофициална – прекъсна го приятелят му.
- Неофициална или официална, няма значение! – леко повиши глас генералът. – Какво, според теб, биха направили политиците от Лондон, ако изведнъж Северна Ирландия се отцепи и се обяви за самостоятелна държава или Корсика реши да става суверенна република. Мислиш ли, че англичаните и французите ще стоят със скръстени ръце.
Двамата мъже замълчаха. Полковникът малко се изненада от това, което научи. Не беше зле едно такова начинание да се обсъди и с хърватските военни в Босна, мислеше си той. Съвместните действия щяха да имат по-голям резултат.
- Кога смятате да започне офанзивата? – попита Радич.
- Засега това се обсъжда само на високо ниво……
- Виктор – прекъсна приятеля си Радич, - ти си на достатъчно високо ниво. Кога смятате да нападнете Крайна?
- Най-вероятно в началото на май.
- В началото на май – каза замислено полковникът. – Това е много скоро, до две-три седмици. – Помълча малко и добави. – А не мислите ли да направите една съвместна операция с нас?
- Ние да нападнем Крайна, а вие да атакувате вашите сърби, така ли? –погледна въпросително към Радич генералът.
- Нещо такова, и без това нашето примирие изтича на първи май.
- Може би мюсюлманите също трябва да участват и да подхванем сражения на няколко фронта.
- Да, мюсюлманите са ни необходими в една такава ситуация. В крайна сметка, нали са наши съюзници – направи жест с ръцете си Радич. - Аз не знам за такава офанзива.
- Нали ти казах, че засега се обсъжда само на много високо ниво.
На врата се почука и в стаята влезе един лейтенант.
- Господин генерал – обърна се той към Мартич. – Министърът нареди всички негови съветници да бъдат в кабинета му до десет минути.
- Благодаря, лейтенант. Свободен сте – кимна генералът.
Младият мъж се завъртя стегнато кръгом и напусна кабинета.
- Виждаш ли? – посочи с ръка към вратата Мартич. – Най-вероятно ще обсъждаме точно това, за което говорехме с теб.
- Тогава, приятелю, и ние в най-скоро време очакваме новини от Загреб – каза Радич и се изправи.
- Непременно! – Мартич пристъпи към него, потупа го по рамото и допълни. – Желая ти успешно пътуване до Босна, Мате!
- Успех и на теб! – отвърна на потупването му Радич и излезе.
На връщане за Босна Радич мислеше непрекъснато за това, което научи от своя приятел в Загреб. Той беше на мнение, че хърватската армия много се забави с разрешаването на проблема “Крайна”. Сърбите, живеещи там, още през пролетта на 1991 година обявиха една част от територията на Хърватска за Сръбска автономна област Крайна. Техните сънародници от Североизточна Босна побързаха да провъзгласят своя Босненска Крайна и пожелаха да се присъединят към Сръбска Крайна. Радич смяташе тези действия за абсолютно неправомерни и гледаше на тях като на посегателство срещу изконната цялост на Хърватска. Със сърбите узурпатори трябва да се приключи веднъж завинаги, беше убеден той. Тогавашната ситуация обаче наклони везните в тяхна полза. Многочислената югославска армия, която беше окупирала Крайна и желанието на много западни политици да не се нарушава целостта на бивша Югославия попречиха на навременното разрешаване на проблема. Хърватска получи своята независимост, но сърбите продължаваха да държат една част от територията й и да я наричат своя автономна област. Дори на 19 декември 1991 година те обявиха Крайна за република и показаха лоялност към федеративна Югославия. Полковникът, както много други хървати, мразеше този момент. За тях това си остана незаконен акт, който отнемаше част от собствената им земя.
Радич беше доволен, че най-накрая политиците в Загреб бяха помислили и за Крайна. Тя принадлежеше на Република Хърватска и сърбите нямаха право и на милиметър от нея. Обмисляйки това, което научи от Мартич, той беше на мнение, че по-добре ще бъде, ако има обща офанзива. От Загреб щяха да атакуват сърбите в Крайна, а в Босна хърватите ще нападнат сръбските позиции. Не се съмняваше, че и мюсюлманите ще се включат в общите действия. Радич ги познаваше достатъчно добре и знаеше, че няма да пропуснат подходящия момент да атакуват враговете си. Освен това Виктор го увери, че операцията има тайната подкрепа на доста влиятелни западни политици. Това само ще помогне на успешния край на начинанието, разсъждаваше Радич.