Радич погледна купчината вестници върху бюрото си, разгърна горните два-три и видя, че са със задни дати. Вестниците, главно немски и издавани в Сараево и Белград, съдържаха информация, която той вече знаеше. Помощникът му Иво беше събрал акуратно всичката преса, която достигаше до Добой, защото полковникът четеше както западните, така и сръбските, хърватските и мюсюлманските вестници. Но, докато беше в Загреб, Радич успя да получи информация от първа ръка, затова купчината на бюрото му вече не представляваше интерес. Той я взе и я занесе в ъгъла на стаята, после седна на стола и се зачете в листовете хартия, изписани с едър почерк. Това беше докладът на шефа на полицията или както някои чужди наблюдатели наричаха тази длъжност “Отговорник по реда сред цивилното население”.
Въпреки отчаяната отбрана, още от миналата година, град Яйце се намираше в сръбски ръце. Полковник Радич участва в защитата до последно и чак, когато видя, че окончателно губят битката, напусна сраженията. Сега той се намираше в Добой. Градът принадлежеше на федерацията и се контролираше от смесена мюсюлмано-хърватска власт. Радич, заедно с един мюсюлманин на име Халил Мехмедович, заемаше длъжността комендант, която по съвместителство се изпълняваше от двамата. Международните дипломати предвидливо бяха решили, че избирането само на един комендант може да предизвика недоволство и затова тази длъжност се разделяше. Така се избягваше напрежението. Всеки един от комендантите контролираше своите хора. Създателите на федерацията искаха двете общности да започнат да действат заедно, постепенно да градят обща администрация, войска и полиция. Съвместната дейност естествено не вървеше много гладко и безпроблемно. Когато си се сражавал с някого, после взаимното доверие се възстановява много трудно.
Радич прочете страниците и ги остави на бюрото. Шефът на полицията обясняваше точно какво се беше случило през дните, в които полковникът отсъстваше. Полицейски шеф имаха и мюсюлманите, но Радич не се интересуваше от него.
Още като зае длъжността комендант, той се опита да въдвори ред и дисциплина, доколкото беше възможно. Сърбите, разположили танковете си в близост до града, непрекъснато напомняха за себе си, дори и по време на примирието. Федералните войски отсреща не им оставаха длъжни. Полковникът се стараеше да намери жилища за пришълците в града, да спре мародерството и разграбването на имуществото на хората, които бяха напуснали домовете си. В Добой живееха и сърби, които не желаеха да си тръгнат от родното място. Той беше издал заповед да не се малтретират живеещите тук сърби, да им се оказва медицинска помощ и да им се раздават хуманитарни помощи, както и на всички останали цивилни. Радич виждаше, че това малко трудно се изпълнява и затова стриктно контролираше спазването на тази заповед. Мюсюлманският му колега също беше издал подобна заповед на своите хора. Въпреки това полковникът знаеше, че нарушения винаги има, но се стараеше да намали техния брой. Федералната полиция съблюдаваше за реда сред цивилното население, но и доста често самите хървати и мюсюлмани имаха не малко противоречия помежду си. Улеснение представляваше фактът, че те се бяха обособили в два сравнително хомогенни квартала, където на Радич му беше по-лесно да следи за дисциплината на своите хора.
Той отново препрочете няколко пасажа от доклада и го остави. Шефът на полицията и негов добър приятел, Давор Антич, споменаваше за три убийства, едното предшествано от изнасилване. Извършителят се беше подписал с кръвта на жертвите си – Калигула.
Полковникът се намръщи и запали цигара. Този Калигула се появи отново. Тъкмо бяха решили, че нещо му се е случило, през последните два месеца нямаше никаква вест от него, и той отново напомни за себе си. Никой не знаеше дали Калигула е откачен садист или умопобъркан войник, който търси мъст за някакво свое нещастие, но полицаите и дори военните все още не можеха да го заловят. Преди да изчезне, Калигула беше убил десетина човека, жените бяха изнасилени и след това удушени. Никога не забравяше да остави и подписа си – Калигула или просто К. Някъде, наред с името на римския император, кой знае защо, той рисуваше и пречупени кръстове. Явно, че убиецът се изживяваше като раздаващ възмездие бог, но жертвите му бяха цивилни, нападнати по улиците или самотни старци, убити в домовете си. Жертви сред военните нямаше. Убитите от Калигула бяха само хървати, с изключение на изнасилената и удушена преди два дни мюсюлманка. Страхът отново витаеше над Добой, а убиецът беше на свобода.
Радич вдигна телефонната слушалка.
- Иво, искам да дойдеш в кабинета ми - нареди кратко той.
В Добой, за разлика от много градове в страната, електричеството и телефонните връзки не бяха прекъснати.
След малко в стаята влезе средно висок, леко набит, около тридесетгодишен мъж. Иво, бивш полицейски следовател преди войната, беше нещо като заместник, съветник и пръв помощник на Радич. Рамо до рамо с полковника, той беше участвал в защитата на Яйце.
- Калигула отново се е появил – погледна към младия мъж Радич.
- Да, тъкмо бяхме решили, че нещо се е случило с него – кимна Иво и започна да търси цигари по джобовете си. Полковникът му подаде кутията си.
- Този въпрос трябва да се обсъди сериозно – каза Радич. – Искам да разговарям и с Давор – посегна към телефона той.
- Давор не е в града. Отиде в Маглай, за да види близките си. Ще се върне утре.
- Сам ли отиде?
- С още един полицай, който също има близки там – каза Иво и издуха дима от цигарата.
- Започвам да си мисля, че човек трябва непрекъснато да ви надзирава. Използвате отсъствието ми, за да правите каквото си искате. Как може шеф на полицията да напуска поста си и да ходи в съседен град при положение, че сърбите дебнат навсякъде.
Полковникът беше ядосан. От една страна, той се страхуваше да не се случи нещо с Давор, от друга, се ядосваше, че приятелят му не го беше изчакал да се върне от Загреб, а на своя глава тръгнал към Маглай.
- Знаеш, че майката на Давор е болна – опита се да обясни постъпката на полицейския шеф Иво. – Получила е инсулт и той не можа да те дочака.
Радич не отговори и запали нова цигара.
- Какво прави полицията по случая с Калигула? – обърна се той към Иво и стана от стола.
- Полицията работи усилено, но засега безуспешно – повдигна рамене младият мъж.
Няколко минути полковникът крачи замислен из стаята.
- Значи този път се е насочил и към мюсюлманите.
Спря и всмукна дълбоко от цигарата.
- Мисля, че по-скоро е грешка – погледна го Иво.
- И защо мислиш така?
- Мюсюлманката, която е убил, живеела в хърватския квартал. Била учителка и заедно със своя приятелка организирали нещо като училище за децата. Нападната е, когато се е прибирала. Най-вероятно убиецът я заплашил още на улицата, замъкнал я в една разрушена постройка, там я изнасилил и после удушил.
Радич слушаше внимателно.
- На колко години е била жертвата? – попита той.
- На двадесет и шест. Дошла в града от Баня Лука. Заедно с майка си били приютени в дома на техни познати хървати.
Радич отново млъкна и започна да се разхожда замислено.
- Наистина изглежда, че нейното убийство е случайно – каза след известна пауза той. – Най-вероятно Калигула е помислил, че е хърватка.
- Лично аз ще го обеся този изверг! - не издържа Иво и стисна юмруци.
- Първо трябва да го хванем – отговори му Радич и издуха дима.
Младият мъж гневно дръпна няколко пъти от цигарата си, загледан в един от ъглите на стаята. Той също, не по-малко от полковника, се ядосваше на новата поява на убиеца, но почти излизаше от кожата си, че полицията и армията бяха неспособни да се справят с един садист, който в продължение на месеци тормозеше хърватите в Добой. Иво отдавна беше измислил наказание за Калигула, въпросът беше само кога ще го заловят.
Хората в града бяха наплашени. Вестта за новите убийства се разпространяваше много бързо и страхът пак витаеше над хърватите. Правеше впечатление, че жените се движеха на групи по няколко, мъжете също не се чувстваха по-спокойни, защото половината от жертвите бяха от мъжки пол. В Добой нямаше вечерен час, но след като се стъмни, по улиците се виждаха само военни и патрулиращи. Цивилните се криеха в домовете си. Пришълците, обитаващи разни изоставени бараки и недобре защитени постройки с изкъртени от снарядите стени, се събираха на по-големи групи. Мюсюлманите, които засега не представляваха интерес за Калигула, също знаеха за неговото съществуване и се страхуваха. След убийството на учителката мюсюлманка, бяха решили, че престъпникът се е насочил и към тях. Преди няколко месеца хърватската и мюсюлманската полиция направиха няколко съвместни акции, но Калигула сякаш се изпаряваше. Дори бяха претърсили подред всички къщи, но нищо.
Малкото сърби, които живееха в града, също не бяха по-спокойни, защото никой не знаеше кой всъщност е Калигула и дали след като се насити да убива хора от единия етнос, няма да се прехвърли на другия.
- Аз си мисля, че убиецът е мюсюлманин – каза Иво и погледна към полковника.
- Защо си мислиш така? – присви очи той и съсредоточи вниманието си върху лицето на младия мъж.
- Така си мисля – каза Иво, накланяйки тялото си леко напред. Изтърканият диван, на който седеше, изскърца. – Така си мисля – повтори той, - защото убиецът винаги пише името си на латиница. Ако беше сърбин, щеше да го напише на кирилица или поне да ни даде да разберем от кой етнос е. Например “Няма място за хървати и сърби в Босна, едните трябва да изчезнат” или нещо подобно, с което да подскаже, че се изживява като някакъв сръбски Зоро.
- Всичко това с обясненията искаш да го напише с кръвта на жертвите си ли? – направи гримаса Радич.
- Не, нямах това предвид – прекъсна го бързо Иво. – Просто досега щеше да даде някакъв знак защо избира само хървати, а и латиницата.
Полковникът се замисли. Латинските букви не бяха достатъчно основание, за да се смята, че Калигула е мюсюлманин. Вярно че войната даде отпечатък и върху граматиката и ако преди в бившата югорепублика се използваха двете азбуки, то сега окончателно босненските сърби пишеха само на кирилица, а босненските мюсюлмани и хървати на латиница. Сърбите в Белград запазиха употребата и на двете.
- Ако Калигула иска само да ни заблуди с латинските букви? – изрази съмненията си Радич. – Може да е сърбин, а може дори и да е превъртял хърватин, военноинвалид например, който е решил да мъсти на своите, че те са здрави, а той е без крак или ръка. Не може само от буквите да определяме кой е.
- Възможно е – съгласи се Иво, макар и да не беше много убеден в тази хипотеза, - но сърбите обичат да напомнят за себе си, да обясняват по някакъв начин защо го правят, особено, когато се изживяват като зоровци или робинхудовци. А и ние отдавна сме проверили всички сърби, които живеят в Добой – те са само жени, деца и тридесетина стари мъже, които и себе си едва обслужват. Мисля, че не е сърбин.
- Ами ако се крие в мюсюлманския или дори в хърватския квартал? – застана пред Иво полковникът.
- И в хърватския квартал няма сърбин, който е способен да извърши тези неща. Има само няколко старци и другите са жени с децата си, приютени при свои близки хървати.
- А ако се крие в мюсюлманския квартал? – не се предаваше Радич.
- Мюсюлманите също искат да заловят Калигула, и те се страхуват от него. Техните полици са претърсила квартала им и казват, че там няма сръбски мъже, които могат да направят това, само няколко жени и деца.
- Значи – по-скоро на себе си каза Радич, - заподозрени няма, а убийствата продължават.
- Мисля, че това е работа на мюсюлманин военен – обади се изведнъж Иво.
Полковникът рязко вдигна глава и погледна към събеседника си.
- Защо точно военен – не снемаше очи от Иво той, - нали мюсюлманите са ни съюзници?
- Като казвам военен, имам предвид не непременно местен мюсюлманин – произнесе бавно младият мъж, очаквайки да види реакцията на Радич.
Полковникът помълча няколко секунди и попита внимателно:
- Какво имаш предвид?
Иво чакаше точно този въпрос и бързо се оживи.
- Имам предвид, че това е работа на муджахедин – изрече на един дъх той, изчака, и добави. – Давор също смята така.
Радич направи крачка до бюрото, запали поредната цигара, побарабани с пръсти по облегалката на стола и отиде до прозореца.
Младият мъж го гледаше напрегнато, очаквайки коментара му.
Радич не бързаше да отговори. Взираше се през прозореца и мислеше върху думите на Иво.
Вярно че в Добой вече имаше доста муджахедини, както и в съседните градове и села, които бяха в територията на федерацията и където преобладаваха мюсюлманите. Авторитетът на брадатите мъже, дошли главно от Иран, Афганистан и Саудитска Арабия, за да се бият на страната на своите братя от Босна, беше голям сред местните мюсюлмани. Много от младежите в Добой се опитваха да им подражават, четяха, или се правеха, че четат Корана, не пиеха алкохол, стриктно спазваха мюсюлманските религиозни празници. Още от миналата година Радич беше забелязал, че има жени в града, които ходят забулени. Обясниха му, че те са станали съпруги на някои от муджахедините и мъжете им ги задължавали да носят традиционното за една мюсюлманка фередже. Въобще, полковникът забелязваше, че муджахедините се опитват да наложат своите порядки, но и не малка част от местните босненци, увлечени в борбата за оцеляване, не обръщаха особено внимание на религията и продължаваха да живеят по стария начин. Много от мюсюлманските войници не пропускаха да пийнат по чашка-две алкохол, когато имат възможност и въобще не се отказваха от дажбите салам или консерви със свинско.
На Радич му стана много неприятно преди време, когато разбра, че едно хърватско момиче се е омъжило за муджахедин, приело исляма и тръгнало забулено. Веднага проучи въпроса, дали не е било насилствено омъжено, но родителите на момичето бяха категорични, че дъщеря им доброволно е станала съпруга на муджахедин. Радич подозираше някакъв пазарлък зад цялата история, но не можа да го докаже. В името на оцеляването и за да спасят многолюдната си челяд, понякога родителите продаваха най-големите си дъщери. Полковникът се ядосваше, че това е характерно за мюсюлманите, но не и за хърватите, още повече да даваш дъщеря си на друговерец. Самият той не хранеше симпатии към останалите два етноса и ако към сърбите изпитваше по-скоро омраза, то към мюсюлманите отношението му беше презрение. За него те бяха изостанал и нецивилизован народ, с който от няма и къде се налагаше да бъдат съюзници.
- И Давор мисли, че е работа на муджахедин, така ли? – спря да гледа през прозореца полковникът и се обърна към Иво. – А защо не на няколко муджахедини например?
- Следите показват, че Калигула е сам – поклати глава младият мъж.
- Но защо точно муджахедин? – произнесе замислено Радич и седна зад бюрото. – Казваш, че нашата полиция и мюсюлманската са претърсили основно града и не са открили, сърбин, който е способен да направи това?
- Преровили са всички обитаеми и необитаеми къщи, жилищни блокове, бараки, мазета, складове и въобще целия град. Мъжете сърби са само стари или инвалиди.
- А не сте ли се замисляли – започна Радич, но спря за няколко секунди, почуквайки с показалец по бюрото, - а не сте ли се замисляли – продължи той, - че убиецът може да идва в града от сръбските позиции?
- Невъзможно е. Армията и полицията са нащрек.
- Щом е невъзможно – произнесе с известна ирония в гласа Радич, - как тогава пристигат оръжейните ни доставки, как Давор напуска града и ходи при майка си в Маглай, как аз отидох до Загреб и се върнах?
- Да, има известни пролуки – каза малко объркано Иво, - но това не е работа на сърбин.
- Няма логика да е мюсюлманин, още по-малко муджахедин. Виж, ако Калигула беше започнал да избива сърби, щях да се замисля, но…..
- Не бих казал, че мюсюлманите преливат от любов към нас – прекъсна полковника Иво с язвителен тон.
- Не преливат, но за момента са толерантни – погледна го Радич. – Ние сме им необходими, както и те на нас. – Помълча малко и се усмихна леко. – За по-нататък ще видим.
Младият мъж не отговори нищо. За него и едните и другите бяха врагове на хърватския народ. Все още не можеше да прежали брат си, загинал в Мостар от мюсюлмански куршум.
- Тази нощ ще направим акция, с Калигула трябва веднъж завинаги да приключим – впери поглед в своя помощник Радич. – Искам да подготвиш една група от двадесет-двадесет и пет човек, без значение дали са от армията или полицията. Ти познаваш хората. Искам най-добрите – подчерта той.
- Няма ли да изчакаме Давор и утре вечер да направим акцията? – попита Иво, леко озадачен на това неочаквано решение на полковника.
- Тази вечер Калигула може да вземе още жертви, да изчезне пак за месец-два и после да дойде отново да тормози хората. Не, ще действаме веднага, дори без Давор, не може да отлагаме повече.
Радич наистина смяташе, че трябва да се действа незабавно, едно протакане щеше да струва още убити и изнасилени хървати.
- А мюсюлманите? – попита Иво, ставайки от дивана.
- Калигула е наш проблем – каза Радич. – Ти събери подходящ екип за тази вечер, а аз ще отида при Халил и ще поговоря с него, може те да са открили нещо.
- Слушам, полковник! Има доста хора, които отдавна искат да се разправят с кучия син! – стисна зъби Иво и излезе от стаята.
Радич постоя замислен няколко минути, стана и се запъти към мюсюлманския си колега. Надяваше се да научи нещо повече от него.
Кабинетът на другия комендант се намираше в съседната сграда.
Полковникът почука веднъж и рязко натисна дръжката на вратата.
Потъналият в дивана мъж стреснато вдигна глава и бързо намести смъкналите се почти до върха на носа му очила. Радич леко се намръщи. Не за пръв път заварваше колегата си задрямал. Халил Мехмедович се притесни от внезапното нахлуване и се изправи.
- А, Мате, ти ли си? – усмихна се гузно той и започна припряно да оправя книжата върху бюрото си.
На Радич му стана още по-неприятно. Той не обичаше колегата му да го нарича по малко име и въобще не можеше да го понася. Опитваше се да поддържа с него само служебни отношения и то, когато е крайно наложително.
- Ти някой друг ли очакваше? – попита с лека насмешка Радич и се настани на дивана, където преди малко дремеше Мехмедович.
- Не, не, никого не чакам – смутолеви мюсюлманинът, продължавайки да размества и после пак да оправя разни папки, книги и химикали, - аз просто така…
Радич наблюдаваше със смесица от презрение и подигравка как дебелият мъж се щура около бюрото и въпреки че от една година съвместно изпълняваха комендантските си задължения, той така и не разбра кой беше решил точно Халил Мехмедович да заеме този пост. Дали това бяха западни покровители или авторитетни представители на босненското правителство, полковникът недоумяваше, но за него по-неудачен избор нямаше. Когато видя бъдещия си колега за първи път, той дори помисли, че е станала някаква грешка, но тази грешка продължи и досега. Халил Мехмедович, бивш учител по математика, приличаше на всичко друго, но не и на военен комендант. С бяло, закръглено лице, пухкави ръце и безпомощно примигващи зад очилата очи той много напомняше на поизраснало момче отличник, което не се бие с другарчетата си, винаги е чисто и спретнато и редовно изяжда закуската си за радост на майка си, бабите си, лелите си и всички роднини.
Радич никога не беше виждал своя колега да носи оръжие или да държи такова в кабинета си. Освен че го заварваше да спи, много често го засичаше да решава задачи от разни сборници, които той неумело криеше, щом някой влезеше внезапно. Или с две думи, Радич презираше другия комендант, но обстоятелствата му налагаха да се срещат служебно. За да не се дразни от благодушната физиономия на Мехмедович, той беше свел тези срещи до минимум. Просто всеки от тях се разпростираше в своята територия. Радич не се интересуваше как колегата му се оправя със своите хора, от него искаше само пред западните наблюдатели те двамата да създават впечатление, че работят съвместно.
- Седни, Мехмедович, искам да говоря с теб по един въпрос – каза Радич и погледна към дебелия мъж пред себе си.
Мехмедович понечи да седне зад бюрото, но се отказа и се настани на фотьойла срещу хърватина. Той го наблюдаваше снизходително.
- Как беше в Загреб? – усмихна се Мехмедович. – Имаше ли…
- Остави Загреб – прекъсна го безцеремонно Радич. – Идвам при теб по един много важен въпрос. Калигула се е появил отново, докато ме нямаше. Една от жертвите му този път е мюсюлманка. Искам да знам направихте ли разследване и докъде сте стигнали.
- Да, момичето е било брутално изнасилено и после удушено – тъжно каза Мехмедович, примигвайки с очи.
- Това го знам вече – прекъсна го отново Радич. – Как върви вашето разследване?
- Смаил – започна плахо мюсюлманинът, - отговорникът по реда, смята, че това е работа на сам човек.
На полковника му правеше впечатление, че и друг път неговият колега употребяваше названието “отговорник по реда”, а не шеф на полицията.
- Момичето – продължи Мехмедович, - изглежда е убито погрешка. Сигурно Калигула е мислил, че е хърватка.
- Това и ние го знаем – нетърпеливо каза Радич. – Говорихте ли с родителите на жертвата, имала ли е врагове, някой заплашвал ли я?
Мехмедович стана, отиде до бюрото, пухкавите му ръце поровиха в чекмеджето и измъкнаха един лист.
- Ето – подаде той листа на Радич, - тук съм написал всичко – името на момичето, родителите, какво е работило преди, откога живее в Добой, с какво се е занимавало, с кого е контактувало. Това е информацията, която успяхме да съберем.
Полковникът взе листа и се намръщи. Написаното беше на кирилица. Може би, защото беше завършил висшето си образование в Москва, неговият колега продължаваше да употребява в своите записки кирилицата. Радич се дразнеше от това и се питаше не се ли намери досега някой, който да обясни на Халил Мехмедович, че латиницата е приета за официална азбука на територията на Мюсюлмано-хърватската федерация в Босна.
- Какво е това? – не се стърпя този път той.
- Това е информацията за момичето, Мате – премигна зад очилата колегата му.
- Защо е написана на кирилица? – едва сдържайки гнева си, попита полковникът.
- Извинявай, аз така съм свикнал, но ти нали можеш да четеш на кирилица – каза кротко Мехмедович и се усмихна стеснително.
Радич стисна зъби и се зачете. Учителят по математика беше непоправим.
- Тази вечер ще направим акция – каза хърватинът, след като изчете написаното.
- Няма ли да изчакате Давор? – учуди се Мехмедович.
- Давор ще се върне утре, а тази вечер Калигула може пак да се развихри. Не искам нови жертви.
- В такъв случай Смаил може да дойде с няколко от нашите хора – предложи плахо Мехмедович.
- Не, ние сами ще направим акцията – погледна го Радич. – От теб искам да наредиш мюсюлманският квартал да се охранява строго, да се проверяват всички, които са по улиците след осем часа вечерта.
- Ще кажа на Смаил – кимна комендантът и се загледа в полковника. – Мате, какъв мислиш, че е този Калигула?
- Не знам, може да е смахнат, озлобен на всички садист – каза бързо Радич. Не му се искаше много да обсъжда с учителя по математика самоличността на убиеца.
- Имам предвид какъв по етнически произход смяташ, че е Калигула? – с някаква инфантилна упоритост продължи Мехмедович.
- Преди да сме го заловили, не мога нищо да кажа – повдигна рамене Радич.
- Говори се, че бил сърбин….знам, че някои не отхвърлят възможността да е и мюсюлманин, но аз – Мехмедович направи пауза, - но аз си мисля, че е хърватин или поне се намира сред вас.
Бившият учител премигна няколко пъти, гледайки към своя колега, но бързо сведе очи, като срещна студения му поглед.
- Защо пък хърватин? – попита бавно Радич, учуден, че Мехмедович явно си е блъскал главата над този проблем. За него другият комендант изпълняваше по-скоро декоративна функция, предпочитайки да напряга сивите си клетки над сборниците по математика, а не върху въпроси от ежедневието на Добой.
- Не си мисли, че щом използва латиница, значи Калигула е мюсюлманин – продължи разсъжденията си Мехмедович. – Това е за заблуда. Не е и сърбин. В града няма подходящ за такова нещо. В мюсюлманския квартал мъжете сърби са само стари и немощни, знам, че и в хърватския са такива. Калигула е хърватин.
Радич не можеше да повярва. За пръв път, откакто познаваше колегата си, той вземаше така сериозно отношение по някакъв въпрос. Друг път Мехмедович просто се съгласяваше с полковника, но сега изказваше собствено мнение и то по повод търсения от много време убиец.
- Колега – наведе се напред Радич, - защо си мислиш, че хърватин ще започне да убива хървати, ами ако е от вашите хора, муджахедин например?
- Не е муджахедин – отговори веднага Мехмедович. – Ако беше такъв, щеше да реже главите на жертвите си, това не е работа на муджахедин. Не е и работа на босненски мюсюлманин. – Направи кратка пауза и продължи. – В тази война може и да сме се били един срещу друг, но сега сме съюзници. Никой нормален босненец не иска да ставаме отново врагове и да започнем пак да водим сражения на два фронта.
Мехмедович млъкна, свали очилата си, извади една кърпичка и започна да ги бърше. Така, примигвайки с късогледите си очи, имаше още по-безпомощен вид.
- Само едно не мога да разбера – каза той и спря да трие стъклата, - защо хърватин убива хървати? – Прибра кърпичката в джоба си, намести очилата върху носа си и замислено произнесе. – Има нещо странно, което не се връзва с останалата логика.
Радич наблюдаваше колегата си намръщено.
- Благодаря ти за дедуктивните разкрития – каза той, без да скрива ехидната си усмивка и стана от дивана. – Ще ги имаме предвид.
Полковникът напусна кабинета, раздразнен, че Мехмедович се опитва да прави умозаключения върху неща, които въобще не разбира.
“Хърватин, как пък не – мислеше си Радич, - откъде накъде Калигула ще е хърватин! Учителят по математика да си гледа задачите!” Той беше убеден, че убийствата са работа на сърбин, който се промъква тайно в Добой и после отново се връща на своя територия. Тази вечер щяха да разберат. Иво обеща да подбере най-добрите хора за акцията.
Радич се запъти към кабинета си.
- Господин полковник – изпъна се пред него войникът, който стоеше на пост пред входа на сградата, - един човек ви чака.
- Какъв човек?
Войникът направи знак с ръка и един мъж излезе от сянката на близкото дърво.
- Този – докладва високо войникът. – Иска да говори само с вас.
Радич огледа непознатия. Беше дребен, невзрачен човечец, облечен в изтъркани панталони, по пуловера му имаше дупки. Носеше характерната за мюсюлманите плетена шапка на главата.
Мъжът пристъпи към полковника, свали шапката си и започна притеснено да я мачка. Ръцете му бяха груби, като на човек, който цял живот се е занимавал със селскостопанска работа.
- Защо си дошъл? – попита го Радич и запали цигара.
- Аз, господине – започна бавно непознатият, - идвам по един личен въпрос. Ще имате ли време да ме изслушате?
- Кажи, кажи – подкани го нетърпеливо полковникът. Акцията срещу Калигула изискваше подготовка, а селянинът само му губеше времето.
- Аз, такова…..аз идвам заради детето…..заради дъщеря ми – мъжът мачкаше притеснено шапката си.
- Какво с дъщеря ти? – издуха дима от цигарата Радич, мислейки за залавянето на убиеца.
Непознатият направи още няколко крачки напред. Обветреното му лице беше нарязано от дълбоки бръчки. Полковникът не можа да определи възрастта му. Можеше да е на четиридесет, можеше и да е на шестдесет. Беше един съсипан от работа, безличен човек, когото военният живот продължаваше да мачка.
- Помогнете ми, господине! – изведнъж проплака мъжът и се приближи още по-близо към Радич.
Дъхът му миришеше лошо. Полковникът леко се отдръпна.
- Какво се е случило? – попита той, ядосан, че непознатият продължава да го бави.
- Взеха дъщеря ми, господине, Аземина, единствената ми дъщеря….тя е само на петнадесет години….
- Кой я взе? – погледна учудено Радич.
- Онези…арабите…дето им казват муджахедини и ни учат как да почитаме религията си…и уж са дошли да се бият срещу...
- Какво са направили муджахедините? – заинтересува се полковникът и за момент спря да мисли за Калигула.
- Ние сме бедни хора, господине – малко по-смело заговори мъжът, - имам четири деца, най-големият ми син е на фронта, другите две момчета са малки. Аземина е единствената ми дъщеря, на петнадесет години е, много й вървеше учението, преди войната все хубави оценки имаше, иска да стане учителка.
Мъжът млъкна, една сълза се търкулна по грубоватото му лице. Той я избърса с намачканата си шапка.
Радич го погледна – отруден селянин, който беше изорал стотици декари земя, за да изкарва прехраната за многолюдното си семейство. Помисли си, че този човек сигурно никога не беше напускал Босна, не беше виждал по-голям град от Добой.
- Продължавай – вече не така припряно каза Радич. – Какво се е случило с дъщеря ти?
- Жена ми чисти в къщата на муджахедини, те й дават храна, понякога и малко пари и така преживяваме, колкото да не умрем от глад. Имаме и една козичка…. Дъщеря ми започна да помага на майка си, един от онези мъже я харесал и дойде да я иска за жена. Аз му говоря, че е малка, че иска да учи, а той не, ще я взема за жена и толкоз, никак не е малка, казва. – Мъжът отново избърса очите си с плетената шапка. – Аземина не иска да се жени, плаче, вика не ме давай татко, а оня идва всеки ден с приятелите си и ме уговаря, дори и пари ми предложи……най-напред хиляда марки……после хиляда и двеста…..Някои бащи дават дъщерите си, какво да правят, глад, трябва да хранят и другите си деца, но аз моята Аземина не искам да я давам – проплака непознатият и млъкна.
Радич пушеше мълчаливо.
- Тази сутрин арабинът дойде с още един като него и един от нашите, остави ми хиляда и двеста марки, сложи фередже на Аземина и я отведе, каза, че от днес вече е негова законна жена. – Мъжът се разрида. – Аз….аз не можах да ги спра……..заплашиха двете ми по-малки деца… те плачат за сестра си….жена ми и тя….а Аземина не иска, дърпа се….но той я отведе….
- Къде я отведе? – попита Радич.
- В неговата къща – изхлипа непознатият, - сложи й фередже и я отведе.
Мъжът спря да бърше очите си. Сълзите капеха върху окъсания му пуловер, изплетен от груба домашна вълна.
- Защо не се обърнеш към вашия комендант? – попита Радич.
Селянинът мълчеше, навел глава.
- Мехмедович се занимава с вас, познава проблемите ви – продължи полковникът. – Аз…аз съм хърватин.
Изведнъж мъжът хвана ръката на Радич.
- Знам, че вие ще ми помогнете, господине, затова идвам при вас…моля ви…ако имате деца, ще ме разберете…върнете ми Аземина, тя е единствената ми дъщеря, тя е..тя е….
Не можа да продължи и се задави в ридания.
Радич го гледаше – един изстискан от живота нещастен баща го молеше за помощ. Хвърли цигарата си на земята и се обърна към войника, който стоеше на няколко крачки от тях:
- Кажи на лейтенант Лоркович да вземе две момчета и да дойде веднага.
Войникът побягна.
След няколко минути лейтенантът пристигна. Той имаше младежко лице и закачливи сини очи. С него дотичаха още двама младежи с военни униформи.
- На вашите заповеди, господин полковник! – козирува лейтенантът.
- Лоркович, ще отидем на едно място – каза Радич. – Хората ти трябва да са нащрек. Имат оръжие, нали?
- Моите хора са винаги нащрек, господин полковник – усмихна се младежът и сините му очи весело пробляснаха.
Качиха се в един военен джип – Лоркович на волана, Радич до него, останалите отзад. Селянинът обясни къде се намира къщата на муджахедина, който беше отвел дъщеря му.
На полковника му правеше впечатление, че всички къщи или апартаменти, в които живееха муджахедини, бяха големи, луксозни, почти незасегнати от снарядите и обявени за безстопанствени. Той подозираше, че арабите и техните босненски приятели просто гонеха истинските собственици от домовете им и се настаняваха там. Ядосваше се над това явно беззаконие, но не правеше нищо, защото досега интереси на хървати не бяха нарушени. Муджахедините посягаха главно на мюсюлманска собственост и Радич беше оставил Мехмедович да се занимава с това. По друг начин щеше да реагира, ако някой се опиташе да изгони хървати от жилищата им.
Къщата, пред която спряха, не правеше изключение. Беше на два етажа, без много големи поражения от снарядите.
Всички слязоха от джипа и се насочиха към къщата. Най-напред вървяха Радич и Лоркович, следвани от двамата войника. Накрая пристъпваше бащата на момичето. Беше сложил на главата си плетената шапка.
Полковникът пренебрегна звънеца и започна да хлопа силно на входната врата. След малко се показа рошав, млад мъж, имащ вид на току-що станал от леглото. Той се прозя безцеремонно срещу гостите и попита:
-Какво се е случило, че така сте се разчукали?
Беше местен.
- Аз съм комендантът на Добой, полковник Радич и идвам на проверка – каза отчетливо, с леден глас Радич, приковавайки поглед върху рошавия мъж.
- Проверка ли? – почеса се той и огледа военните. – Защо? Какво съм направил? Имате ли….
Рошльото не успя да довърши. Полковникът направи само един лек знак на Лоркович и след секунда мъжът пред тях се свлече на колене. Радич познаваше уменията на всичките си подчинени и затова много точно определяше при коя операция кой да вземе.
- Сложете му белезниците и го изнесете навън – кратко нареди той и влезе в къщата.
Двамата войника щракнаха белезниците около китките на изпадналия в безсъзнание и го повлякоха навън.
Лоркович последва своя началник.
От една стая изскочи мургав мъж с дълга, черна брада, но преди да направи някакво движение, лейтенантът го повали и сръчно му закопча белезниците. Муджахединът започна да мърмори нещо на арабски, мятайки злобни погледи, но Радич не му обърна повече внимание.
Огледа се, видя на пода захвърлено черно фередже и го показа на Лоркович. Младият мъж кимна мълчаливо, ослуша се и посочи една от стаите. И двамата извадиха пистолетите си и тихо пристъпиха към стаята. Полковникът натисна рязко дръжката и нахлу вътре. Лейтенантът зад него държеше своя деветмилиметров зик-зауер насочен напред.
Завариха муджахедина вътре неподготвен. Той стоеше посредата на стаята, гледаше стреснато и не знаеше какво да направи.
- Вдигни си ръцете! – каза спокойно Радич, без да го изпуска от очи.
- Кои сте вие? Какво искате? Защо влизате в дома ми? – заговори арабинът срещу него, започвайки да се съвзема от внезапната поява на военните. Сърбо-хърватският му беше добър.
- Ръцете! – повтори Радич. Лицето му беше безизразно.
Мъжът се поколеба миг-два и се огледа. Бавно вдигна лявата си ръка, после дясната и изведнъж светкавично се хвърли встрани. Но още преди да докосне лежащия на масата пистолет, полковникът стреля.
Муджахединът изкрещя и се хвана за рамото.
- Идвате да учите босненците на война, а вие не сте достатъчно грамотни – чу се гласа на Лоркович.
Лицето на арабина беше изкривено от болка, кръвта се стичаше между пръстите му.
- Аземина! Аземина! Детето ми!
Дребният селянин се промуши между двамата хървати и се втурна към един ъгъл на стаята. Чак сега те видяха, че там се беше свило едно момиче и трепереше. Селянинът се хвърли към него, сграбчи го в прегръдките си и ридаейки, започна да го целува.
- Детето ми…момичето ми…няма да те дам…няма да те дам – хълцаше бащата и стискаше дъщеря си.
Аземина въртеше изплашено очи, но като видя баща си, като че ли малко се поуспокои.
Хърватите гледаха мълчаливо бащата и дъщерята.
Муджахединът изчака само за миг да отклонят вниманието си от него и превъзмогвайки болката, протегна здравата си ръка към пистолета на масата.
Чу се втори изстрел. Арабинът се строполи на пода и повече не помръдна.
- Казах ти, че имате още много да учите – произнесе Лоркович, навеждайки се над убития, и прибра зик-зауера в кобура си.
Селянинът и дъщеря му гледаха към двамата военни. Изведнъж той пусна момичето, втурна се към Радич, падна пред него на колене и започна да целува ръката му.
- Господине, ти спаси детето ми…спаси честта ми – говореше на пресекулки мюсюлманинът.
- Този мъж наруши законите на Добой и оказа съпротива на властите – отговори Радич и издърпа ръката си от селянина. – Водете другите двама в затвора, те са съучастници – обърна се той към Лоркович.
- Няма ли да ги предадем на мюсюлманите, те да се разправят с тях – погледна към своя началник лейтенантът.
- Не, водете ги в нашия затвор. Аз ще се оправя с Мехмедович – каза спокойно полковникът и излезе от стаята.
Селянинът продължаваше да стои на колене. По сбръчканото му лице се стичаха сълзи. Аземина се приближи до него, подхвана го за раменете и нежно го повдигна. Двамата, прегърнати, плачеха.
Сините очи на Лоркович се навлажниха. Направи гримаса, сви вежди и бързо излезе от стаята.
- Нищо, нищо, и пак нищо! Цяла нощ хората на Иво обикаляха квартала напразно! – говореше ядосано Радич и пушеше нервно.
- Имахме наблюдатели на всички улици, предупредихме живеещите в по-крайни къщи и нищо – удари с ръка по масата Иво. Той се ядосваше не по-малко от своя шеф, че акцията за залавянето на убиеца беше неуспешна. Калигула отново им се изплъзна.
Полковникът смачка недопушената си цигара в пепелника и започна да ходи из кабинета. Личеше си, че е много ядосан.
- След няколко дни, като свърши примирието, сраженията отново ще започнат, няма да имаме достатъчно хора, за да направим голяма акция – Радич застана посредата на кабинета. – Ах, Калигула, Калигула, ще те намеря и на оня свят! – стисна юмруци той и един нерв на скулата му затрепери.
- Не се появяваше толкова време, тъкмо се зарадвахме, че нещо му се е случило и копелето мръсно пак започна да убива – каза намръщено Иво.
Той стоеше до прозореца, зареял поглед към близката сграда. Имаше измъчен вид, очите му бяха мътни, обградени с тъмни сенки. Нощната акция беше дала отражение и на полковника. И двамата бяха изтощени и същевременно ядосани, че усилията им останаха напразно.
- Сега не се знае кога ще се появи пак, за да вземе нови жертви – тръсна глава Иво и започна да барабани по перваза на прозореца.
- А мюсюлманите, защо не ангажирахте и тях? – попита Давор Антич. Той току-що се беше върнал от Маглай и научаваше за безуспешната акция срещу убиеца.
- Казахме им да патрулират по улиците на техния квартал и да спират всеки подозрителен. В крайна сметка, Калигула е наш проблем – отговори Радич.
- Това е работа само на муджахедин, няма кой друг да е – отсече Давор.
Той беше около четиридесетгодишен, висок, тъмнокос и изключително привлекателен мъж. Радич се запозна с него във Виена преди десетина години. Имаше търговски взаимоотношения с известен австрийски завод за електроника и остана много изненадан, когато разбра, че административният директор е хърватин. Но почти беше изумен при срещата с един доста млад и красив мъж. Само след петнадесетминутен разговор Радич разбра защо собствениците на завода бяха поверили тази толкова отговорна длъжност на младия му сънародник. Умен, интелигентен и добре възпитан, Давор Антич не само умееше да работи с хора, но и притежаваше рядък чар. Беше завършил с отличие електроника и в завода много се гордееха с него. Радич се запозна и с не по-малко очарователната съпруга на Давор – австрийката Кристине. Тя работеше в голяма юридическа кантора във Виена. Двамата бяха чудесна двойка. Хърватинът се грижеше като истински баща за сина на Кристине от първия й брак. Когато войната започна, Давор сам изяви желание да напусне престижната си работа и да се сражава за независимостта на Хърватска. После се прехвърли в Босна. Радич също много се гордееше с Давор и имайки предвид интелигентността и умението му да работи с хора, въобще не се поколеба да го направи шеф на полицията в Добой. Бившият административен директор се справяше чудесно със задълженията си, но…Единственият проблем за него, както и за всички хървати в Добой, оставаше Калигула.
- И аз си мисля, че този Калигула е муджахедин – каза Иво, все така гледайки през прозореца. – Трябва да ги проверим един по един. Колко муджахедини има в Добой? Не са повече от двадесет, тридесет. Всъщност – добави той и се обърна към Радич, - след вчерашния случай са с един по-малко, изключваме и двамата, които са в затвора.
- Какво се е случило вчера? – Давор погледна към Иво.
Той му разказа набързо за отвлечената Аземина.
- Нали ви казах! – възкликна шефът на полицията. – Убийствата са работа на муджахедин. Само те са способни на това.
Радич, който слушаше мълчаливо, прелиствайки някаква книга на бюрото си, спря и се обърна към двамата мъже.
- Мехмедович обаче е твърдо убеден, че Калигула е хърватин – каза замислен той.
- Мехмедович! – извика Давор и махна с ръка. – Защо му обръщате внимание на този селски учител! Той освен да спи в кабинета си и да изчислява разни синуси и косинуси, друго не прави!
- И аз мисля, че това са глупости – съгласи се Иво.
- Знаете мнението ми за Мехмедович – поклати глава полковникът и се усмихна снизходително, - той е пълен идиот.