Четиримесечното примирие между воюващите изтече на 30 април и веднага след него военните действия бяха възобновени. Този път обаче те се преместиха по на запад. Явно армията на Република Хърватска беше използвала временното прекратяване на огъня в Босна, за да подготви своята атака срещу сърбите в Република Сръбска Крайна. Хърватите бяха решили, че е настъпил часът да се справят веднъж завинаги с отцепниците от Западна Славония и да завоюват отново земите, които те смятаха за своя изконна собственост.
На първи и втори май хърватските въоръжени сили атакуваха Сръбска Крайна и много скоро установиха контрол над важната във военно-стратегическо отношение магистрала Загреб-Липовац. Към Босна и Херцеговина се стече вълна от сръбски бежанци. Босненските сърби побързаха да отвърнат на удара, атакувайки местните хървати. Мюсюлманите също се включиха в сраженията.
Временното примирие беше само един кратък отдих, след който тригодишната война продължи отново.
Исмет и хората му заминаха да се сражават край Тузла. Разгневени от нападението на хърватите над Крайна, босненските сърби обстрелваха с ракети мюсюлманския анклав Тузла. Обединените военни сили на федерацията се опитваха да пробият сръбската обсада около града.
Този път Исмет взе със себе си и Елена. В началото имаше голямо недоверие към българката, която доброволно беше отишла да помага на сърбите, и следеше всяка нейна стъпка, всеки преглед и операция на ранен мюсюлманин, но постепенно се убеди, че е от лекарите, за които Хипократовата клетва стои над личните пристрастия. Байрамович я взе на фронтовата линия, защото имаше нужда от добър професионалист, Бекир все пак беше само фелдшер. Той остана в селото край Бръчко.
Там остана и Лили, за разлика от друг път, когато командирът я водеше на всички сражения. От няколко дни младата жена беше ранена в ръката и не можеше да държи пушка. Исмет я остави в селото, но под сериозна охрана. Въпреки че я познаваше от почти две години, той продължаваше да я държи винаги под око. Когато тя стоеше на позиция, зад нея един войник неизменно я следеше. Байрамович знаеше, че дори да прекара остатъка от живота си с тази жена, никога нямаше да бъде сигурен в нея и да й се довери напълно.
Лили щракаше ядосано с дистанционното, опитвайки се да хване някакъв френски канал. Радваше се, че след няколкомесечната липса на ток през зимата, сега поне можеха да гледат телевизия и да следят международните новини. Исмет беше донесъл съвсем нов телевизор “Сони” с голям екран. Знаеше откъде се снабдяваха той и хората му с техниката, бижутата, с които се кичеха, и ред други придобивки, но просто вече не обръщаше внимание. По време на почти двегодишния си престой в Босна видя доста неща, които с всеки изминал ден притъпяваха критериите й за добро и зло и отстъпваха място на единствената мисъл – за собственото й оцеляване. Естествено не беше спряла да се възмущава от жестокостта и насилието, но не реагираше така емоционално, както в началото. Разбра, че емоциите и бунтарството не са в нейна полза, а само утежняват положението й. Престана да се противи, когато Байрамович я вземаше на сраженията и я караше да стреля срещу противника, дори не молеше Господ за прошка всеки път, когато виждаше, че улучва поредната си жертва. “Аз съм убиец, професионален убиец” – повтаряше си някогашната учителка по физическо и мислеше само как да оцелее и да се измъкне от лапите на Исмет. А той продължаваше да я охранява строго и да следи всяка нейна стъпка. Дори и по време на примирието, не я изпусна от погледа си нито за миг. Лили оглеждаше селцето, охраната, кроеше планове за бягство, но всичко оставаше безрезултатно. Босна беше лабиринт, в който влизаш и започваш да се луташ, без да знаеш дали ще се измъкнеш жив. Късметът оставаше единственото, на което можеш да се осланяш. Тя все още хранеше малка надежда и въпреки апатичния вид, който демонстрираше пред Исмет, бдителността й не намаляваше. Нямаше да изпусне и най-малкия лъч светлина, идващ от изхода на лабиринта.
Лили въздъхна и остави дистанционното. Най-после успя да хване един френски канал. Даваха някакви музикални клипове и до новинарската емисия имаше две-три минути.
Попипа превръзката на дясната си ръка и леко изохка. Раната не беше голяма, куршумът успя да разкъса само кожата, но все пак я болеше. Добре, че Елена още не беше заминала с Исмет и се погрижи за ръката й. Лили нямаше много голяма вяра в медицинските умения на Бекир и си представяше как неумело щеше да зашие раната й. Борисова й направи няколко съвсем деликатни шева и каза, че след време белегът почти ще се заличи, докато грубата тропоската на фелдшера щеше да я “краси” завинаги.
Погледна през прозореца и видя, че пазачът й седи на верандата и си тананика. От касетофона до него се носеше гласът на Лепа Брена. Французойката никога преди това не беше чувала за тази певица, нито беше слушала характерния ритъм на песните й, но тук, в Босна, успя да я опознае много добре. Дори Исмет слушаше с голямо удоволствие касетите й. Лили заговори веднъж с Елена на тази тема и остана много учудена, когато разбра, че лекарката не само знаеше коя е Лепа Брена, но дори се похвали, че като студентка е ходила на неин концерт в София.
- Не знам защо, но си мисля, че имаш други музикални вкусове – беше казала Лили.
- Аз може и да имам други вкусове – отговори й развеселена Борисова,- но знам как се казва най-известната югославска певица, не случайно сме съседни държави.
Исмет и този път се беше погрижил за нейната сигурност, въздъхна Лили. Пазачът, който си тананикаше на верандата, имаше малко флегматичен вид, но само външно, иначе беше доста пъргав и леко притворените му, унесени очи не изпускаха нищо.
За пореден път, от два дни насам, младата жена изучаваше обстановката и за пореден път констатираше, че бягството е невъзможно. В къщата, където се намираше, имаше храна и на нея не й се налагаше да излиза, ключът от винаги заключената входна врата стоеше в пазача, а всякакъв опит за измъкване през прозорците беше обречен на неуспех, защото просто щяха да я видят.
-……Съветът на министрите от Европейския съюз – усмихваше се ведро от екрана говорителката – прие декларация, в която се заявява, че правителството на Република Хърватска нарушава процеса на мирно преодоляване на кризата, което не е от полза за усилията на международната общност в стремежа им за разрешаване на проблема в Сръбска Крайна. Председателят на Съвета за сигурност призовава всички воюващи в Западна Славония да прекратят незабавно военните действия и да започнат преговори.
Симпатичната говорителка хвърли последна ведра усмивка към камерата, след което се заредиха кадри от мястото на събитията.
Изплашени хора, помъкнали куфари, чанти, вързопи, натоварени в коли, камиони, дори трактори, се нижеха в безкрайна редица. Чуваха се викове, плач, детски писъци. Те бягаха от място, където падат снаряди върху домовете им, към място, където се водеше вече тригодишна война.
Млада репортерка, подобна на колежката си от новинарското студио, застана пред една каруца и навря микрофона в лицето на бременна жена.
- Защо бягате? – попита тя на развален сърбо-хърватски.
Каруцата понамали малко хода си. Освен бременната, вътре имаше две по-възрастни жени, три деца и един старец, който държеше юздите на конете.
- Бягаме, защото се страхуваме – каза бъдещата майка притеснено. – Имам едно дете, другото ще се роди скоро, искам да ги запазя.
- А близките ви, съседите ви, те също ли напускат Крайна? – продължи жизнерадостно репортерката, тикайки микрофона още по-напред.
Жената помълча, въртейки крайчеца на забрадката си.
- Вижте – вдигна ръка тя към върволицата от превозни средства и хора, - всички те са мои сънародници, които бягат от снарядите.
Репортерката благодари за отговора и стиснала микрофона, бодро се запъти към друг бежанец.
- Гъска! – направи гримаса Лили и изключи телевизора.
Подобна журналистическа неадекватност по повод събитията в бивша Югославия тя виждаше не за първи път. Енергични, млади репортери, пратени на една от горещите точки на планетата, понаучили малко сърбо-хърватски, се опитваха да направят своя зашеметяващ репортаж, който можеше да бъде трамплин в кариерата им.
Това явление се наблюдаваше не само във френските, но и в други телевизионни канали.
На чужда гръб и сто тояги са малко, помисли си Лили. Тази поговорка научи от доктор Борисова и много й хареса. Гърбовете на хората, които се опитваха да решат съдбата на Босна, правеха международни конференции по проблемите на бивша Югославия, уреждаха ред инициативи в тази насока и даваха мъдри съвети, явно бяха много далеч от истинските тояги, защото няколкогодишните им опити си оставаха все така безрезултатни.
Лили отвори най-горния шкаф на гардероба, порови известно време и в ръката й се появиха чифт чорапи, свити на топка. Усмихна се доволно, разви ги и оттам изпадна малко найлоново пакетче. Изсипа част от белия прах върху едно огледалце и вдиша с ноздрите си няколко пъти от него. Легна на леглото и затвори очи.
Добре, че Исмет се намираше далеч оттук, иначе ….
Кокаинът започна да действа и Лили се изтегна по-удобно. Чувстваше се лека като перце, доволна и пълна с ентусиазъм. В крайна сметка, войната ще свърши, ще се махна завинаги от тази ненормална страна и ще започна живота си отново, въртеше се в главата й, а на душата й беше спокойно, спокойно.
Лили успяваше все пак да пробие непрекъснатия контрол на Исмет и си купуваше кокаин, защото наркотиците бяха едно от най-търгуваните неща в селото. Даваше й го един войник, а тя му плащаше с бижутата, които Байрамович й подаряваше. Не знаеше по какъв начин пристигат тук наркотиците, но много от войниците ги употребяваха. Дори някои пленници, които бяха успели да скрият пари или бижута, се снабдяваха с тях. Командирът Байрамович може би беше единственият, който не подозираше за това. Въпреки голямото му влияние сред войниците, те знаеха за непримиримото му отношение към наркотиците и алкохола и вземаха сериозни предпазни мерки.
Байрамович беше пълен въздържател и използваше всяко свободно време за спорт. В студените зимни дни бягаше гол до кръста и после се триеше със сняг.
Любовницата му скептично го наблюдаваше от прозореца и си мислеше: “Искаш да живееш до сто години, нали, приятелче, но лично аз, в един подходящ момент, ще се постарая да не достигнеш и средна възраст.”
Преди да дойде в Босна, Лили също имаше негативно отношение към наркотиците, но сега те й помагаха да превъзмогне ненормалността на обстановката, в която живееше и да съхрани оптимизма си за измъкване от лабиринта.
Младата жена отпусна глава върху възглавницата, пред нея се нижеха картини от времето, което прекараха с Тео в Палма де Майорка. Но загубата на любимия не беше толкова мъчителна, по-скоро мисълта й се въртеше около приятните мигове, безкрайните красиви плажове, соления вкус на морето и разнообразието от цветове. Топлината на слънцето обгръщаше нежно тялото й, галеше я, успокояваше я.
Лили, затворила очи, дишаше равномерно, усмихвайки се. Беше спокойна и щастлива.
Някъде отдалеч до слуха й достигна дразнещ шум, който ставаше все по-силен. Груби, дрезгави гласове спореха за нещо.
Размърда се в леглото, ядосана, че нарушаваха приятното опиянение, в което се потапяше. Опита се да не обръща внимание на външния свят и да задържи още малко красивите картини и усещането за щастлив покой, но шумът ставаше все по-отчетлив.
Отвори очи с неудоволствие и се заслуша. Гласовете идваха от двора. Надигна се бавно и се огледа. Видя до възглавницата найлоновото пликче, сгъна го внимателно и го мушна в джоба на дънките си. После отиде до прозореца и погледна навън.
Пред верандата нейният охранител и Бекир говореха високо, ръкомахаха и като че ли се караха. Лили разтърка очи, оправи косата си и отвори прозореца.
- Какво има? – попита тя с леко хрипкав глас, една част от нея все още не можеше да изплува от сладкото опиянение.
- Бекир казва, че онази лудата започнала да ражда и имал…..- махна с ръка войникът.
- Трябва ми помощ – прекъсна го фелдшерът бързо, - момичето е зле, не мога да се справя сам, а и лекарката я няма!
- Какво момиче, за какво говорите и двамата? – попита Лили, съвземайки се постепенно.
- Босна… започна да ражда… мисля, че нещо не е наред – говореше нервно Бекир, гледайки объркано ту към Лили, ту към войника на верандата.
- Бекир иска ти да му помогнеш, защото….
- Не мога да се справя сам – прекъсна го отново фелдшерът, - някой трябва да ми помогне, никога досега не съм израждал бебета! Имам нужда от помощ! – обърна се с молещ глас към младата жена той.
- Босна е започнала да ражда – измърмори по-скоро на себе си Лили и огледа двамата мъже. Беше успяла да се съвземе и започна бързо да мисли какво да прави.
Психическото състояние на бременната в деветия месец Босна не се променяше. Преди да замине с отряда, Елена най-много се страхуваше, че ще остави приятелката си в това критично положение, но командирът беше непреклонен и я взе на фронтовата линия. Лили се опита да помогне по някакъв начин и реши да измоли от Исмет поне момичето да отиде в къщата при нея, докато лекарката отсъства, но той и на това не се съгласи. Добре, че Бекир успя тайно да успокои Борисова, че ще наглежда приятелката й. Тя остана сама в малката стаичка, където живееха с Елена. Преди няколко месеца Байрамович разбра, че любовницата му носи храна на Босна и й забрани да го прави повече. Нещастното момиче разчиташе единствено на грижите на лекарката.
- Босна може да умре, нещо не е наред! – викаше с безпомощен вид Бекир.
- Какво ти пука за тая луда! – каза с досада войникът и увеличи касетофона, тананикайки си мелодия от репертоара на всеобщата любимка Лепа Брена.
Лили се дръпна от прозореца и опита да завърти ранената си ръка наляво и надясно. Болеше я, но можеше малко да я движи. Направи няколко крачки из стаята, удряйки си леки шамара. Искаше да изгони и последната следа от кокаиновото опиянение.
Приближи се отново до прозореца и погледна надолу – не беше високо. Прекрачи перваза, вдигна колкото е възможно дясната си ръка, за да я предпази от удар, и скочи в двора.
- Ей, какво правиш!? – викна войникът и тръгна към нея.
- Не е твоя работа! – озъби му се Лили.
- Как да не е моя! – Той й препречи пътя към пътечката за улицата. – Байрамович ми нареди да не те пускам никъде, ще стоиш вътре!
Флегматичният вид на войника беше изчезнал. Стоеше пред нея, готов да й противодейства, ако тя откаже да се подчини на заповедта на командира. Беше доста едър и Лили прецени, че няма да се справи с него, ако се стигне до физическа сила, а и с дясната ръка почти не можеше да си служи. Огледа се внимателно, изучавайки обстановката и за миг лицето й светна, но бързо възвърна предишното си изражение.
Пазачът, разкрачил крака, продължаваше да стои пред нея, без да помръдва.
- Казваш, че Исмет ти е наредил да ме пазиш, така ли? А можеш ли да ме опазиш? – изведнъж сложи ръце на кръста си тя и погледна закачливо към войника.
Той се учуди на тази странна промяна и няколко секунди се опитваше да реши как да реагира. Лили усети колебанието му и продължи да го гледа закачливо.
- Е, щом ще ме пазиш, защо не влезеш вътре, ами стоиш като куче на верандата – намигна на объркания пазач тя, направи му знак да я последва и се запъти към къщата, подхвърляйки зад гърба си. – Исках само да те изпробвам дали изпълняваш добре задълженията си.
Войникът се колебаеше.
- Хайде, Церберо мой, ела вътре– каза палаво Лили и го повика с показалец.
Фелдшерът не разбираше какво става, защо французойката скочи от прозореца, а пък после реши да кани войника в къщата. Не знаеше дали да се връща при раждащата Босна или да стои още тук.
- Оправяй се сам, Бекир – подвикна Лили на смаяния мъж и спря пред вратата на къщата. – А сега трябва да отключиш, красавецо – усмихна се тя подкупващо, - нали не искаш да влизаме през прозореца?
Пазачът преглътна, без да е много сигурен дали да приеме поканата на любовницата на своя командир.
Тя го гледаше закачливо и въртеше един кичур от косата си. Облиза бавно устни и продължи да се усмихва.
Той бръкна в джоба си, за да извади ключа.
За част от секундата лекомисленото изражение на Лили се промени, изрита с все сила войника между краката и се хвърли към автомата, подпрян на верандата. Взе го с лявата ръка и щракна предпазителя.
Мъжът се беше превил, лицето му се гърчеше от болка.
- Дай ключа! – нареди му Лили.
Той продължаваше да се превива.
- Дай ключа! – извика по-силно тя и доближи дулото до главата му. – Дай го, ако искаш да живееш!
Фелдшерът беше онемял.
Войникът извади бавно ключа.
- Отключи! – побутна го Лили с автомата.
Той се поизправи малко, държейки се за удареното място и отключи.
- Влизай вътре! – заповяда му Лили. Лицето й беше безизразно.
Мъжът пристъпи в къщата заднишком. Изгледа я злобно и изсъска:
- Няма да ти се размине, кучко! Байрамович ще……..
Не успя да довърши. Лили го ритна повторно в слабините, обърна обратно автомата и стовари приклада върху главата му.
Войникът рухна на пода.
- Ела! – викна тя на Бекир.
Той продължаваше да гледа втрещен.
- Ела да ми помогнеш! – по-грубо повтори жената.
- Какво направи…сега…ами Исмет като дойде…. – започна да се тюхка Бекир и прекрачи предпазливо прага.
- Стига!- заповяда му Лили и подпря автомата на един стол. – Отиди в килера и ми донеси всички въжета, които са там!
Фелдшерът започна да се щура из стаята.
- Килерът е в дъното! – посочи с ръка тя.
Беше доволна, че Бекир не се притече на помощ на войника. Правилно прецени, че добродушният и съвсем непригоден за война мъж, няма да прояви никаква солидарност към своя сънародник.
Фелдшерът се върна с въжетата.
- Помогни ми да го сложим да седне на стола и да го вържем – каза Лили.
Бекир продължаваше да гледа глуповато.
- Нали искаш да помогнем на Босна. – Тя се приближи към него. – Ако не бях го ударила, нямаше да ме пусне да изляза. Трябва да го вържем по-бързо. Босна се нуждае от нас.
Фелдшерът премигна няколко пъти, въртейки въжетата в ръце.
- Хайде, по-бързо! – извика нетърпеливо Лили. – Босна е сама!
Успяха да сложат войника на стола и да го завържат. Младата жена усещаше пареща болка в ръката, но не й обръщаше внимание. Нямаше време за губене, Босна се нуждаеше от тях.
- Така – каза тя, след като приключиха, и се огледа.
Пазачът все още беше в безсъзнание. Погледът й попадна върху автомата, грабна го и се запъти към вратата, но после размисли. В селото бяха останали войници и ако се появеше на улицата с автомат в ръка, щеше да направи впечатление. Макар и да беше любовница на Исмет, всички знаеха, че той я охранява строго и не й дава оръжие, освен когато я взема на сраженията.
Остави автомата в килера и се обърна към Бекир.
- Сега ще излезем и ще отидем при Босна. Тя е в медицинския пункт, нали?
Фелдшерът кимна.
- Трябва да си спокоен – продължи Лили. - Ако някой попита къде е пазачът ми, ще кажеш, че Исмет е наредил да ти помагам с ранените. Разбра ли?
Мъжът я гледаше стреснато и мигаше неразбиращо с очи.
- Разбра ли? – повиши глас Лили и го разтърси за раменете. – Ще кажеш, че Исмет е наредил да ти помагам! - и като се доближи по-близо до него, добави. – Не мога да напусна тази къща по друг начин.
- Трябва веднага да отидем при Босна, много дълго остана сама! – чак сега проговори Бекир.
- Разбра ли какво да казваш, ако някой попита защо съм с теб? – продължаваше да го държи за раменете Лили.
- Разбрах.
Той беше започнал да се съвзема от първоначалния шок и вече имаше малко по-нормален вид.
- Сега ще излезем и спокойно ще тръгнем по улицата – напомни му Лили.
- Да, трябва да сме спокойни – повтори Бекир и се запъти към вратата.
Младата жена огледа за последно стаята. Войникът, здраво завързан за стола, не помръдваше.
- Само да помогнем на момичето, после ще мисля как да се оправям – промърмори тя и последва фелдшера.
В селцето почти нямаше цивилни – само няколко болни и възрастни, за които придвижването представляваше проблем. Основните жители бяха пленниците и мюсюлманските военни. Повечето от тях заминаха за фронтовата линия преди два дни, но остана един отряд, който се грижеше за охраната на района.
Лили и Бекир вървяха мълчаливо. По улиците не се виждаха хора. Покрай тях мина само една кола с двама военни, но те не им обърнаха внимание. Наближиха медицинския пункт и фелдшерът погледна към прозореца на таванския етаж, където се намираше стаичката на Елена и Босна. Оттам се носеха писъци.
Женските писъци не бяха нещо необичайно в селото, затова и не правеха впечатление.
Лили и Бекир влязоха в пункта и тичешком се запътиха към стълбището.
Една врата се отвори и насреща им се появи Ерика. Нямаше как да се скрият от нея.
- Ей, ти къде отива? – развика се тя, като видя французойката.
Лили въздъхна и спря. Бекир започна да пребледнява и се разтрепери. Тя го смушка в гърба.
- Къде отива? – приближи се до тях германката. Миришеше на алкохол. Явно беше пила с някой от ранените войници.- Исмет не дава ти излиза. Ти трябва стои в къща – застана тя срещу Лили.
Ерика също не беше на фронта. Преди седмица на няколко метра от нея избухна граната и взривната вълна я беше запратила в стената на близката постройка. Бившата инструкторка по стрелба извади късмет, че се намира малко по-вдясно от гранатата, но цялата й глава сега беше бинтована, а лявата част на лицето й имаше моравосин цвят. Окото й беше подуто и почти затворено. Не представляваше много приятна гледка.
- Пак ли ти, тъпа краво? – измърмори на френски Лили, оглеждайки германката. Макар и с бинтована глава, нейните ръце бяха здрави, а и носеше пистолет, докато Лили почти не можеше да си служи с дясната ръка и нямаше оръжие.
- Какво казва? – завъртя към французойката здравото си око Ерика, придобивайки заплашителен вид.
Бекир мълчеше, бял като медицинската си престилка.
- Питам те как се чувстваш, скъпа Ерика – усмихна се с престорена любезност Лили. – Боли ли те още главата?
- Това теб не интересува – изръмжа германката. – Ти няма работа тук в болница, Исмет казва стоиш в къща.
Въпреки че беше от две години в Босна, Ерика говореше все така лошо езика.
- Исмет казва, че мога помага на Бекир, разбра ли? – имитира я Лили.
Германката се намръщи и бързо извади пистолета от кобура си.
- Никъде няма ходи! – извика тя и насочи дулото към Лили. – Къде пазач? Сега аз и ти отиваме в къща!
- Ти сама си ходи в къщата. Аз имам работа тук – озъби й се французойката и тръгна към стълбището.
- Стой! Никъде няма ходи! Връща се обратно в къща! – извика Ерика и я дръпна за ранената ръка.
Лили изстена, но бързо се съвзе.
- Слушай какво, глупачко – застана пред германката тя, – ти тук си никоя! Заповедите ги дава Исмет. Той ми нареди да помагам на Бекир, когато има нужда от мен. Не се опитвай да оспорваш заповедите му, защото ще му докладвам как се държиш с мен.
Лили хвърли презрителен поглед на Ерика и се заизкачва по стълбите. Макар и да се държеше самоуверено, тя знаеше, че Исмет винаги ще вземе страната на германката. И той я ненавиждаше, но беше открил две нейни качества, така необходими във войната – точно око и желание да убива.
Бекир тръгна след Лили по стълбите.
Ерика изсумтя и ги последва, без да прибира пистолета си в кобура.
Писъците на Босна ставаха все по-силни.
Лили влезе в стаята. Ерика надничаше зад гърба на Бекир.
Босна се мяташе на земята и крещеше, стиснала с две ръце счупената облегалка на един стол. Косата й беше залепнала по потното лице, очите й щяха да изскочат от орбита.
- Какво да правим…трябва да й помогнем – запелтечи Бекир, гледайки уплашено към Лили. Израждането на бебета не фигурираше сред медицинските му умения.
Босна продължаваше да крещи и да се мята.
На Лили също за пръв път й се случваше да изражда бебе. След като разбра, че не може да има деца, избягваше да гледа дори филмовите сцени с раждания. Страдаше заради собственото си безплодие и в същото време съпреживяваше мъката на героините.
Бекир продължаваше да мърмори уплашено. Ерика беше вторачила здравото си око в крещящото момиче.
Лили се окопити бързо. Трябваше да направят нещо за Босна, за да не се мъчи.
- Бекир, донеси ми вода и някакви кърпи! – каза трескаво тя и се наведе над момичето.
Опита се да измъкне облегалката на стола от ръцете й, но бременната продължаваше да я стиска и да крещи.
- Босна, успокой се, всичко ще се оправи – редеше безсмислени думи Лили и недоумяваше какво да направи.
След малко Бекир се върна с един леген и разкъсана на парчета медицинска престилка.
- Така – огледа се Лили, опитвайки се да си спомни какво се прави в такива случаи. – Има вода, има кърпи…..
Изведнъж Босна спря да крещи и от гърлото й излезе хъркащ звук. Лицето й започна да посинява, очите й бяха изцъклени.
- Господи, тя се задушава! – викна Лили и се спусна да й помага. Повдигна я за раменете, продължавайки да вика. – Дишай, чуваш ли, дишай!
Бекир клекна до Босна и започна да я разтърсва. Тя се съвзе малко и продължи да се мята.
Няколко часа Лили и фелдшерът се опитваха да й помогнат.
Бебето се роди здраво. Беше момиче. Но тежкото раждане и многото загуба на кръв съсипаха майка му и тя изпадна в безсъзнание.
Напразно Лили и Бекир се бореха за живота й. През нощта Босна издъхна.
Пак двамата я погребаха накрай селото. Ерика ги следваше постоянно.
- А сега – продума тъжно Бекир, - какво ще правим с детето?
- Ще го взема при мен в къщата – заяви Лили.
- А Исмет?
- Аз ще се оправям с него – отговори жената и притисна малкото вързопче към гърдите си.
Невръстното създание спеше кротко. Миниатюрните му ръчички бяха свити в юмручета.
Ерика сумтеше и гледаше навъсено със здравото си око.
По същото време Елена се намираше в разгара на сраженията край Тузла. Едва успяваше да се справи с ранените, помагаше й само една медицинска сестра от Бръчко. И въпреки че не можеше да си поеме въздух и беше на предела на силите си, Босна не излизаше от мислите й. Молеше се раждането да не започне, докато е далеч от приятелката си. Бекир й обеща да се грижи за нея, но доктор Борисова не беше сигурна, че той ще е в състояние да й окаже сериозна помощ, ако нещата се влошат.