Военно-санитарният вертолет, предназначен за превозване на ранени, направи бавен завой и внимателно се приземи върху двора на сараевското училище. Когато двигателят почти заглъхна, към вертолета дотичаха няколко войника от ЮНПРОФОР и помогнаха на пътниците да слязат. Те бяха цивилни, между тях имаше и жени.
Майор Паркър наблюдаваше приземяването на вертолета и когато вратата се отвори и пътниците започнаха да слизат един след един, изражението му стана напрегнато.
Последна от вертолета се показа една стройна, червенокоса жена. Войникът внимателно й помогна да слезе. Жената стъпи върху училищния двор и се загледа в посрещачите. Лицето й засия, когато съзря майора и тя се затича към него. Той се усмихваше широко, разперил ръце.
- Едуард! – извика жената и се хвърли в прегръдките му.
Паркър я притисна силно и я повдигна нагоре.
- Скъпа моя! – прошепна развълнуван той и зарови лице в буйните червени коси на жена си.
Цигуларката Айрис Паркър, заедно с още няколко свои колеги певци и музиканти, идваше на концерт във военно Сараево. От време на време, различни международни организации и фондации организираха подобни мероприятия за жителите на града. На тях присъстваха и военнослужещите от ЮНПРОФОР, наблюдателите и десетките журналисти, които отразяваха събитията. Не малко известни артисти и шоумени се отзоваваха на такива импровизирани концерти и се опитваха поне за известно време да разсеят страховете на хората и за няколко часа да успеят да ги накарат да забравят войната. Обикновено изпълнителите пристигаха с вертолети малко преди програмата и си тръгваха веднага след нея. Силите на ЮНПРОФОР се грижеха за тяхната безопасност. Дори и сега военните части на сърбите и мюсюлманите, разположени извън града, бяха предупредени за пристигането на групата и те обещаха да не се атакуват, докато трае концерта.
- Айрис, Айрис, колко си хубава! – прошепна Паркър, отдръпна се крачка назад и огледа със светнал поглед съпругата си.
- Много ми липсваш, скъпи! – прошепна тя с влажни очи и обви с ръце шията на майора.
Няколко минути двамата останаха прегърнати.
Близо до тях един от току-що пристигналите мъже и един капитан от ЮНПРОФОР радостно се потупваха по гърбовете и говореха разпалено на френски.
Айрис започна да рови в чантата си, извади светлосин плик и го подаде на Паркър.
- Това е от Лана – усмихна се тя и избърса очите си.
Съпругът й грабна плика, разкъса го бързо и започна нетърпеливо да чете. Деветнадесетгодишната му дъщеря пишеше, че е добре, че отборът по волейбол, на който тя е капитан, съвсем скоро се е класирал на първо място в университетските състезания и че заляга над уроците, защото наближават изпитите. Накрая Лана споделяше как със свито сърце следи събитията в Босна. Писмото свършваше с думите: “Татко, много те обичам и се гордея с теб!”
Майорът доближи писмото до лицето си, вдъхна мириса му и затвори за миг очи. Представи си как Лана му се смее и маха с ръка, а на брадичката й има малка трапчинка.
- Как е тя? – попита той с дрезгав глас, отбягвайки погледа на Айрис.
- Лана е станала много самостоятелна и амбициозна. Непрекъснато прави планове какво ще работи, след като завърши университета. Казва, че биологията е науката на бъдещето. Иска да участва в разработката на някакъв експериментален проект. Вече си има и сериозен приятел.
- Приятел ли? – повдигна учуден поглед към жена си Паркър. – Не е ли още рано за това?
- Стига, Еди! – усмихна се тя. – Аз бях дори по-малка от Лана, когато се запознах с теб. Момчето е много сериозно и възпитано.
- С какво се занимава?
- Учи последна година право, готви се за докторат. Лана казва, че е най-интелигентният мъж, когото е срещала.
- Хм, най-интелигентният мъж….не знам, не е ли още твърде млада, за да прави такива изводи – сви скептично устни Паркър.
Жена му тръсна червените си коси и се разсмя с глас.
Към тях се приближи симпатично момиче с дънки и кожено яке. Огледа ги любопитно и се усмихна. То също пристигна с вертолета.
- Беата, това е съпругът ми, той е майор от ЮНПРОФОР – каза Айрис.
Паркър кимна към момичето.
- А аз тъкмо се чудех кой е този мъж , с когото така страстно се прегръщате – показа два реда перфектни, бисернобели зъби то. В гласа му се долавяше лек акцент.
- Беата Кочановска е нашият световноизвестен сопран – представи го Айрис.
- Госпожице, надявам се, че ще имам удоволствието да ви чуя на концерта– каза учтиво Паркър.
- Дали ще бъде удоволствие, вие ще прецените – засмя се безгрижно момичето, махна с ръка на Айрис и се отправи към училището.
Майорът погледна въпросително жена си.
- Беата е полякиня, учила пеене при едни от най-известните преподаватели в Европа. На двадесет и седем години е и всички й предричат бляскава кариера. Ангажиментите й валят един след друг. Почти няма голяма опера в света, където да не е пяла. От десет години е на сцената.
- Значи след малко ще се насладим на едно величие от оперния свят. А моята съпруга с какво ще се представи?
- Ще видиш – намигна му закачливо Айрис и завъртя глава. Буйната й червена коса се разпиля по раменете.
Паркър гледаше жена си и си мислеше, че това е най-хубавата гледка от няколко месеца насам.
Училището, където щеше да се състои концертът, не беше пострадало от снарядите, затова и го предпочитаха за такива мероприятия още повече че в двора имаше възможност да кацнат вертолетите, с които пристигаха изпълнителите. Преди няколко месеца, за новогодишните празници, тук изнесе концерт и една от най-популярните френски поп групи. Ролята на концертна зала изпълняваше физкултурният салон. И сега той едва смогваше да побере зрителите. Хората прииждаха непрекъснато – цивилни, военни, местни жители и чужденци. Белееха се престилките на сестрите и лекарите от близката болница. Млад мъж с бинтована глава се крепеше за една медицинска сестра. Тя се оглеждаше, правеше му път между множеството и търсеше къде да го настани. Тъмнокос младеж с нашивки на сержант от френските сини каски направи знак на двамата и стана от стола, на който седеше. Сестрата помогна на ранения да седне и поблагодари на младежа. В отговор той се усмихна и продължи разговора си с друг военен на неговата възраст, който имаше нашивки на холандските части. Във физкултурния салон се носеше глъчка на различни езици. Група местни момичета и момчета, насядали на земята непосредствено пред сцената, пляскаха с ръце, подсвиркваха, пееха и допринасяха за шумотевицата.
Импровизирана сцена представляваше грубо скован, малък, около метър висок подиум. Изпълнителите се качваха на него по две стъпала. На подиума имаше олющен роял. Организаторите на концерта едва успяха да намерят акордьор в Сараево, който да го подготви за концерта. Осемдесетгодишният евреин Леон Конфорти се оказа единственият останал акордьор в града. По време на Втората световна война той се криеше от есесовците и усташите в дома на свой приятел мюсюлманин, а сега собствената му къща беше разрушена от снарядите още в началото на сраженията. Жената и единственият син на дядо Леон отдавна не бяха сред живите, а други близки нямаше. Приюти го едно сръбско семейство, на което акордираше пианото на двете им деца преди двадесетина години. Тези деца също не бяха сред живите. Синът загина в битка, а преди година дъщерята падна пронизана от снайперистки куршум, докато пере в реката.
Леон Конфорти положи много усилия, докато подобри звука на разнебитения роял. За първи път в своята кариера той акордираше роял, на който щеше да свири музикант от ранга на Грегъри Аткинсън. Грегъри Аткинсън беше пианист в Лондонската кралска опера и билетите за неговите концерти достигаха баснословни цени. Но на този концерт всички изпълнители дойдоха безплатно. Някои от тях дори отмениха добре платените си ангажименти, за да пеят и свирят в обсадено Сараево.
Паркър беше успял да заеме сносно място на правостоящ близо до сцената и поглеждаше часовника си. Концертът трябваше да започне всеки момент. Един познат журналист от БиБиСи го видя и си проправи път до него.
- Успях да направя едно бързо интервю с жена ти и полякинята – опита се да надвика шума в салона той.
- Готови ли са да започнат?
- Почти, само флейтистката е малко нервна. Айрис изглежда страхотно, каза ми, че след две седмици ще има турне в Китай.
- Така ли? – учуди се майорът. – Чувам го от теб, с нея успяхме да се видим съвсем за малко, като пристигнаха.
- Ние журналистите винаги научаваме всичко първи – засмя се мъжът и потупа Паркър по рамото.
- А знаеш ли кога ще си тръгнат?
- Веднага след програмата. Организаторите се опасяват за сигурността на изпълнителите. Сърбите и мюсюлманите уж са обещали да кротуват през двата часа, докато трае концертът, но можеш ли да си сигурен?
- Да, прав си – поклати глава Паркър, - тук сигурността е доста разтегливо понятие. Май няма да мога да поговоря с Айрис след концерта – изрече тъжно той.
- Знаеш ли – оживи се изведнъж журналистът, - имам идея! Жена ти ми каза, че нейното изпълнение е в началото и после е свободна. Ще имате повече от един час на разположение. Можете да отидете някъде – обърна се той със светнала физиономия към майора.
- Къде да ходим? – учуди се Паркър. – Моята квартира е далеч, няма да успеем да се върнем до края на концерта, а да тръгнем да се разхождаме из улиците, не е много разумно.
- Нямах това предвид – погледна го дяволито журналистът. – Аз съм отседнал в една къща, която се намира на сто метра оттук, хазяйката ми и двете й внучета също са на концерта, така че в момента там няма никой. С Айрис спокойно можете да отидете в къщата, ще ти дам ключа.
Паркър гледаше нерешително своя познат.
- Хайде, Ед! Знам колко отдавна не сте се виждали с Айрис, никой няма да ви безпокои, къщата не е засегната от бомбардировките, има дори и баня – намигна ухилено журналистът и подаде ключа на майора. – Улица “Медакович” № 5, жълтата къща.
Паркър продължаваше да се двоуми.
- Не знаех, че си толкова срамежлив – изкикоти се журналистът и пъхна ключа в ръката на майора.
- Благодаря – измърмори Паркър и леко се изчерви.
- Стига, Ед, тук има война, трябва да се действа бързо и без много преструвки, да се използва мигът.
Майорът нищо не отговори, но се изчерви още по-силно. Идеята на неговия познат никак не беше лоша, а и с Айрис не бяха се виждали толкова отдавна, почти шест месеца. Последната му отпуска до Лондон беше кратка, само три дни.
Журналистът се славеше като един от най-големите смелчаци сред гилдията в Сараево, които не се страхуват да присъстват на сраженията или да се опитат да интервюират личности от трите воюващи общности, които не се отличават с особено миролюбив нрав. Той беше десетина години по-млад от майора и нямаше неговото изискано аристократично възпитание. Познаваха се от Африка и Близкия изток, където и двамата изпълняваха професионалните си задължения. Именно работата им ги срещна отново и в Босна. Журналистът беше и много добър играч на бридж.
На подиума се качи дребен мъж с очила, черен костюм и папионка. Той поздрави присъстващите, каза на английски няколко изречения за мира и войната, за световната общност, която със затаен дъх следи събитията в Босна и пожела в най-скоро време воюващите да стигнат до примирие. Преводачката до него превеждаше на сърбо-хърватски. Правеше впечатление, че една голяма част от местните жители разбират какво говори и без превод. Младежите, които седяха на земята пред сцената започнаха да подвикват на английски. Мъжът с папионката им се усмихна и обяви първото изпълнение.
Грегъри Аткинсън излезе и се поклони галантно на публиката. Малко преди концерта, той успя да изсвири няколко акорда на рояла, за да го изпробва. Организаторите на концерта му представиха човека, който се беше потрудил клавишите да издават приличен звук. Дядо Леон разтреперан стисна ръката на великия пианист и се разплака. Самият Аткинсън също доста се разчувства. Акордьорът беше два пъти по-стар от него.
Грегъри Аткинсън придърпа стола малко напред и преметна перчема на дългата си, леко прошарена коса. Бели му пръсти се движеха изящно върху клавишите. Изсвири творби на Вивалди, Бетховен и завърши с една популярна песен на Рей Чарлз. Публиката бурно го аплодира. Младежите отпред станаха на крака и закрещяха на английски. Той им благодареше развълнувано и се покланяше с ръце на гърдите. После отново седна пред пианото и залата утихва. На подиума се качиха Айрис, с цигулка в ръка, и Беата Кочановска. Симпатичното момиче изпълни ария от операта “Аида”. Гласът му достигаше до всички кътчета на физкултурния салон. След като свърши, няколко войника от ЮНПРОФОР му подариха цветя. Беата усмихнато им благодареше.
Журналистът смушка Паркър в ребрата, когато един италиански капитан поднесе на Айрис букет рози. Майорът остана сериозен, но не пропусна да забележи, че капитанът разцелува жена му по двете бузи и тя също му отвърна на целувките.
- Това е капитан Лорети. Жените са луди по него – каза журналистът и се ухили.
Паркър се направи, че не го е чул.
На подиума се качи снажна дама с дълга, лъскава рокля и застана до полякинята. Аткинсън направи знак с глава на Айрис и певиците и засвири. Първа запя Беата. Яркочервените устни на дамата леко се отвориха, внушителната й гръд се повдигна няколко пъти и тя поде партията на мецосопрана от операта “Кармен”. Въпреки различията във възрастта и външния вид, двете изпълнителки си партнираха чудесно.
Айрис подпря цигулката под брадичката си и също се включи.
След “Кармен” изпълниха откъс от “Лучия ди Ламермур”.
Когато свършиха, залата стана на крака. Мустакат, местен мъж едва дочака края на изпълнението и бързо скочи на подиума. Бутна в ръцете на снажната дама няколко теменужки и я сграбчи в прегръдките си. Тя не очакваше такъв изблик на чувства от своя почитател и се смути, но той невъзмутимо я стискаше с яките си ръце и лепеше целувка след целувка по бузите й. Все пак по някое време я пусна, но продължи да я гледа със светнал поглед, докато се връщаше на мястото си. Определено тази проява на сараевския мачо не беше породена от меломанските му наклонности, снажният мецосопран олицетворяваше идеала му за женска красота.
Дамата побърза да се скрие зад импровизираните кулиси, опасявайки се от други подобни фенове. Останалите изпълнители я последваха. Техните почитатели бяха значително по-кротки.
На подиума се качиха русокоса жена на средна възраст и един младеж. Жената седна пред рояла, а младежът запя известна италианска канцонета.
- Имаш един час на разположение, Ед – прошепна в ухото на Паркър журналистът и насърчително го потупа по рамото.
Майорът кимна и започна да си проправя път към изхода на физкултурния салон.
Айрис се показа на вратата, но той й направи знак да го изчака. Не беше сменила сценичната си дълга, черна рокля.
- Нали няма да излизаш повече? – попита Паркър, като стигна до жена си.
- Да, моето изпълнение приключи.
- Добре тогава – избута я той навън от салона. - До края на концерта има повече от час, нали?
- Да, но…. – погледна го учудено Айрис.
Паркър я хвана за ръката и я поведе към училищния двор.
- Едуард, Сараево ли искаш да ми покажеш? – попита тя, но продължи да върви след мъжа си.
- Не, Айрис, искам да остана малко насаме с теб, защото не знам кога ще се видим пак – спря Паркър и я погледна в очите.
- Можех поне да си сменя роклята…така…Всъщност, няма значение! – махна с ръка тя. – Да вървим!
Цял кордон сини каски обграждаха училището и следяха за безредици. Отделно всички зрители в залата бяха най-старателно претърсвани за оръжие. Часове преди концерта училището и особено физкултурния салон бяха прегледани сантиметър по сантиметър за бомби и взривни устройства. Едно от условията, което поставяха организаторите на концертите, беше пълната безопасност на изпълнителите.
Френският лейтенант, отговарящ за охраната, започна да оглежда Паркър и Айрис, когато излязоха от училището.
- Това е съпругата ми – каза на френски майорът.
- Нали знаете, че веднага след концерта изпълнителите ще излетят – спря се пред тях лейтенантът.
- Ще се върнем навреме – успокои го Паркър.
- Добре, но бъдете внимателни, ако ходите из града.
Майорът кимна и поведе жена си през училищния двор.
- Какво каза този мъж? – попита Айрис, тя не говореше френски.
- Пожела ни приятно прекарване.
- Ах, ти! – засмя се жената и хвърли закачлив поглед на съпруга си. Той стисна ръката й.
Къщата, където живееше журналистът, наистина се намираше наблизо и в момента там нямаше никой.
Паркър влезе в няколко стаи и видя в едната портативен компютър, фотографски принадлежности и разни други аксесоари, които му подсказаха, че неговият познат се е настанил тук. Придърпа жена си в стаята и затвори вратата.
- Еди, сигурен ли си, че няма никой? – огледа се притеснено тя.
- Да, скъпа, сигурен съм. И в следващия един час няма да има никой – каза тихо той и приближи към нея.
Айрис продължаваше да стои нерешително. Тя също искаше да остане насаме с Едуард, но се страхуваше да не дойде някой.
- Айрис – Паркър обви с ръце кръста на жена си, – много ми липсваш, желая те, скъпа, толкова си красива! – говореше той и галеше с устни шията й.
Жена му постепенно спря да се ослушва и започна да се отпуска в ръцете му.
- Ти също много ми липсваш, Еди, чувствам се толкова самотна, искам да сме по-често заедно.
Паркър внимателно разкопча ципа на черната рокля и започна да я сваля надолу. Айрис беше затворила очи и тихо стенеше.
Половин час по-късно двамата лежаха в леглото на журналиста и пушеха от една цигара.
- Моят познат ми каза, че заминаваш на турне в Китай.
Паркър зарови ръка в косата на жена си.
- Да, след две седмици – протегна се Айрис и го целуна по гърдите.
- А Лана?
- Лана вече живее със своя приятел.
- Как така живее със своя приятел?– надигна се той. – Защо никой не ми е казал за това?
Айрис се забавляваше със сериозния му вид.
- Не е ли още рано да живеят заедно? – повиши глас Паркър, ядосан, че жена му се отнася прекалено лекомислено към живота на дъщеря им.
- Не е рано, Еди – погали го по бузата тя. – Тимъти е много сериозен и отговорен млад мъж.
- Тимъти ли се казва този…ъъъ- запъна се майорът, - този отговорен млад мъж.
Жена му се разсмя с глас.
- Престани да се ядосваш, пуритан такъв. Сега много млади хора живеят заедно – продължаваше да се смее тя и добави. – Ние също на тяхната възраст.
- Да, но при нас беше друго.
- Не беше друго. И ние бяхме млади, и ние бяхме влюбени. Лана и Тимъти може съвсем скоро да се оженят и аз и ти да станем баба и дядо.
- Дядо ли? – подскочи Паркър и се втренчи в жена си. – Да не искаш да кажеш, че Лана е….
- Не, не е бременна, Еди – потупа го по ръката Айрис. – Но един ден дъщеря ни също ще има свои деца и аз много бих се радвала, ако Тимъти е бащата на тези деца.
Майорът дръпна няколко пъти от цигарата, мислейки, че дъщеря му малко избързва с тази връзка. За него Лана си беше малкото момиченце с двете плитчици, което обожаваше шоколадов сладолед и вечер не искаше да заспи, преди да му прочетат любимата приказка за трите прасенца.
- Нашата дъщеря вече е жена, има свой собствен живот, трябва да свикнеш с това, скъпи – каза Айрис и взе цигарата от мъжа си.
Паркър мълчаливо й я подаде, но вътрешно се съгласи, че жена му може би е права. Той обичаше работата си и се гордееше, че е британски офицер, но покрай дългите командировки в далечни краища на света беше пропуснал израстването на Лана. Струваше му се, че беше вчера, когато двамата с Айрис прекарваха безсънни нощи над кошчето й , сменяха пелените й и се радваха на първите думички, които се опитваше да произнесе. А сега някогашното невръстно същество беше влюбено и живееше заедно със своя Тимъти.
- Еди – изкара го от размислите му Айрис, - знаеш ли, че аз май за първи път идвам на Балканите. Всъщност, преди седем – осем години бях на един концерт в Будапеща и обиколихме града за няколко часа, оттогава не съм стъпвала в този регион. Сега, докато свирех, наблюдавах местните хора в залата. Веднага се отличават от сините каски и другите чужденци, има нещо…не мога точно да го определя….има нещо странно в тях. И онзи мустакат мъж как сграбчи нашия мецосопран, за момент си помислих, че ще я отнесе нанякъде – засмя се тя.
- Унгария е доста по-различна. Това тук са истинските Балкани. Аз също за първи път идвам в този регион.
- А защо се бият, Еди? По телевизията непрекъснато дават разни страшни гледки от войната.
Айрис загаси цигарата в един счупен пепелник и се надигна.
- Знаеш ли – поклати глава Паркър, - аз съм в Босна почти две години и също не мога да разбера, съмнявам се и някой от моите колеги дали е разбрал. Дори не мога да различа кои са сърби, кои мюсюлмани, кои хървати. Видя ли ги в салона – оживи се той, - всички изглеждат еднакво, а между тях имаше и от трите общности.
- От трите ли? – погледна го учудено жена му. – Ами те нали воюват един срещу друг? Аз си мислех, че са дошли да ни гледат само мюсюлмани.
- Не, имаше и сърби, и хървати. Но това, което не мога да разбера е, че съм срещал да живеят заедно например сърби и мюсюлмани или сърби и хървати, помагат си, делят храната си. Особено самотни жени с деца, които са останали без покрив, приемат ги други като тях и в същото време съпрузите, братята и бащите им се бият един срещу друг на фронта. Това не мога да разбера. Моята преводачка е от Босна и веднъж ми каза, че макар и да са три етноса, те си остават все босненци.
- А преди войната как са живели?
- Нормално, щом има толкова смесени бракове.
- Смесени бракове ли? – удиви се Айрис. – Не са ли живели в отделни общности.
- Което е най-странното, не. Едва ли има семейство, което да е абсолютно сигурно, че в рода му няма нито един представител от другите два народа. Не случайно моята преводачка казва, че те са просто босненци.
- Или балканци – допълни жена му.
- Балканци, чиято омраза и жестокост един към друг е трудно разбираема.
Половин час по-късно Паркър гледаше как вертолетът се издига над Сараево и не знаеше кога ще се видят пак с Айрис.