В средата на месец май американската дипломация се опита да убеди ръководството на СР Югославия да приеме плана на Контактната група, но срещна твърдия отказ на президента Милошевич. Той беше готов да признае Босна и Херцеговина като самостоятелна република, но не й босненското мюсюлманско правителство. По същото време някои политици в САЩ провеждаха активна дейност в подкрепа на внесената в Конгреса резолюция за едностранно вдигане на оръжейното ембарго спрямо мюсюлманите.
Атаките между сърбите и мюсюлманите в района на разделителната линия в Сараево бяха подновени. Главнокомандващият ЮНПРОФОР Рупърт Смит даде ултиматум на двете армии да прекратят сраженията до двадесет и четири часа. Това не се случи и самолети на НАТО бомбардираха няколко военни цели на босненските сърби, но те продължиха да обстрелват града. На двадесет и пети май НАТО получи официално разрешение от ООН да отговори с въздушни удари на тези атаки. Самолети на Алианса започнаха да унищожават сръбски бункери с оръжие и боеприпаси в района на Пале, недалеч от Сараево. По този повод Бил Клинтън направи изявление, в което се казваше, че въздушната атака на НАТО ще убеди лидерите на босненските сърби да прекратят нарушенията в зоната край Сараево, забранена за тежки въоръжения.
В конферентната зала на един от запазените хотели в Сараево се бяха събрали петдесетина офицери от ЮНПРОФОР, чиито държави влизаха в НАТО. Те обсъждаха последните събития в Босна и мерките, които Алиансът предвиждаше в близко бъдеще.
Работният език беше английски, имаше и няколко преводачи. Журналисти не бяха допуснати.
- …Вече минаха повече от три години от началото на войната и няма никакви изгледи тя да спре скоро – говореше на английски със силен акцент един френски полковник. - Налага се ние, държавите от НАТО, да вземем сериозни мерки, за по-бързото възстановяване на мира. Сърбите трябва да седнат на масата за преговори…
- Как ще ги накарате да преговарят, като досега те не са изявили особено желание да приемат предложенията на Контактната група? – прекъсна го млад холандски капитан. Той беше и един от малкото капитани в залата. Останалите имаха по-високи чинове.
Военните в залата се разшумяха. Холандският офицер изрази мнението на много от тях.
- Сърбите не проявяват никакво желание за преговори и предпочитат да отговорят на направените предложения със снаряди – провикна се английски военен от дъното на залата.
- Може би доктор Караджич им прави разни психосеанси, за да са толкова несговорчиви – обади се отново холандецът.
Колегите му се разсмяха.
Френският полковник беше видимо раздразнен от тази реакция.
В залата се носеше гъст цигарен дим, а климатичната инсталация не работеше, прозорци също нямаше. Военните умиротворители обикновено се събираха тук. Въпреки тежкия въздух, това помещение имаше едно голямо предимство – намираше се под земята, а и разполагаше със собствен генератор за електричество. В него понякога заседаваха и политиците от Мюсюлмано-хърватската федерация.
Паркър отпиваше мълчаливо кафе от една пластмасова чашка и слушаше дискусията на колегите си. До него седеше Нино Витале, който преди няколко месеца беше произведен в чин майор. Той пушеше цигара след цигара и допринасяше за задушната атмосфера. От време на време, южняшкият нрав на майор Витале не изтрайваше и той правеше някоя и друга забележка на глас.
- Сърбите трябва да бъдат принудени да седнат на масата за преговори – продължи френският полковник. – Единствено военната мощ на НАТО е в състояние да направи това. Ако се наложи, оръжейното ембарго за федерацията трябва да бъде отменено.
- А няма ли да ни обвинят в пристрастност? – не се стърпя Витале.
- Кой да ни обвини? – погледна го строго французинът. Въпреки че на такива сбирки присъстваха офицери с различни рангове, той не обичаше да му опонира някой с по-нисък чин от неговия.
- Все пак НАТО не е ООН, има световна общественост, която следи какво става в Босна. Решения като снемане на оръжейно ембарго трябва да се вземат от ООН – не се смути Витале.
Някои офицери закимаха одобрително в знак на съгласие.
- Целта на Алианса е да следи за мира на планетата – отговори надуто френският полковник.
- Е, все още никой не е оторизирал НАТО да се превръща в световен полицай – каза с ирония италианецът.
В залата се чуха ръкопляскания.
Паркър вече беше свикнал с италианския темперамент на своя бридж партньор и дори чувството за хумор на Витале започна да му допада.
- Вие, като офицер от Алианса, трябва да сте изцяло предан на неговия устав и да поддържате политиката, която ние водим – произнесе полковникът, едва прикривайки гнева си.
- Аз съм предан и на родителите си, господин полковник, но това не означава, че не критикувам някои техни постъпки – отговори спокойно Витале.
Офицерите в залата бяха започнали да се забавляват със словесния двубой между двамата. Духовитостта на италианеца беше известната сред военните от ЮНПРОФОР.
Полковникът, командващ италианските части в Сараево, никак не харесваше френския си колега и мълчаливо одобряваше дръзкото поведение на своя подчинен, въпреки че не го показваше.
Отпред излезе висок, слаб, около петдесетгодишен мъж с леко оредяваща на темето коса. Той беше американски генерал, изпратен на тази сбирка от централата в Брюксел. Френският полковник му отстъпи място на трибуната.
- Уважаеми колеги – започна бавно генералът, - войната в Босна продължи прекалено дълго и изгледите за нейния край не могат да се предвидят. Последните събития и особено нарушаването от страна на сърбите на зоната за тежко въоръжение доказаха, че досегашните мерки, които Алиансът предприе, не са достатъчни. Налага се да преминем в друг етап на военните действия. Както знаете, преди няколко дни, за пореден път, преговорите с президента Милошевич не доведоха до никакъв резултат. Той категорично отказа да признае босненското мюсюлманско правителство. Политиците на нашите държави смятат, че изчакването продължи доста дълго. Мирът в Босна трябва да бъде възстановен в най-скоро време, и трите страни дадоха достатъчно жертви.
Генералът спря да говори за момент и огледа присъстващите. В залата цареше пълна тишина. Офицерите искаха да чуят всяка дума на високопоставения военен. Неговото идване в Сараево не беше случайно. Предполагаха, че е дошъл, за да им съобщи някои важни решения на централата.
Генералът попи с кърпичка избилата по челото му пот и продължи:
- В американския Конгрес, както и в парламентите на другите държави-членки на Алианса, проблемът Босна е сред първите точки на дневния ред. Всички ние искаме мирът на Балканите да бъде възстановен. Давате си сметка какво би станало, ако тази война повлече други регионални конфликти в Европа. Налага се НАТО да предприеме сериозни действия в тази насока. Въздушните удари над босненските сръбски сили трябва да продължат, докато те приемат плана на Контактната група. Световната общественост е на наша страна. Военнопрестъпници като Радован Караджич и Ратко Младич трябва да бъдат предадени на военния съд в Хага. Всички вие, военнослужещите в ЮНПРОФОР, сте пратениците на мира в Босна и трябва да помагате за неговото трайно възстановяване.
Генералът млъкна и хвърли триумфиращ поглед към залата.
- Толкова думи, за да ни каже, че НАТО пак ще бомбардира сърбите – наведе се към Паркър Витале.
- И ти щеше да говориш така, ако беше на негово място – леко се усмихна англичанинът.
- Може би.
- Господин генерал - изправи се холандският капитан, който беше подразнил френския полковник - мога ли да ви задам един въпрос?
Всички погледи в залата се насочиха към него.
- Моля – кимна великодушно генералът.
- Вярно ли е, че самолетите на НАТО са използвали снаряди с обеднен уран при последните бомбардировки на двадесет и пети и двадесет и шести май?
Петдесет чифта очи се вторачиха в генерала. Той извади отново кърпичката си, повъртя я в ръце и пак я прибра.
- Уважаеми колеги – произнесе с дрезгав глас генералът, изкашля се и продължи, - снарядите с обеднен уран дават голяма тактическа мощ и помагат за по-бързото поразяване на целите на противника. При обстоятелствата в Босна това е необходимо, за да можем с успех да приключим нашата операция по възстановяването на мира в региона.
Млъкна и бързо отпи глътка вода.
- Господин генерал – попита отново холандецът, - защо ние, военнослужещите от ЮНПРОФОР, не сме уведомени, че самолетите на НАТО са използвали такива снаряди при последните атаки над сръбските военни цели.
- Щом ми задавате такъв въпрос, значи сте уведомени, в противен случай откъде бихте могли да знаете какви са снарядите? – направи опит да се усмихне генералът.
Никой в залата не помръдваше.
Холандецът пристъпваше до стола си от крак на крак с леко наведена настрани глава, сякаш нещо се двоумеше.
- Ако нямате други въпроси, господин капитан – произнесе генералът, мислейки си, че офицерът се е притеснил, - можем да…
- Имам – рязко вдигна глава холандецът, светлосините му очи се заковаха върху висшия военен от Алианса. - Опасен ли е обедненият уран за човешкото здраве?
Колкото и да изглеждаше на твърд и суров мъж, генералът не очакваше такъв въпрос и за секунда се смути, но бързо възвърна самообладанието си. Отново отпи от чашата с вода, опитвайки се да спечели време.
В малката задушна зала се чуваше единствено дишането на присъстващите.
Витале беше забравил за запалената си цигара и гледаше втренчено към трибуната, а пепелта се сипеше върху униформения му панталон.
- Ще ви отговоря направо, колега – натърти на последната дума генералът. Начинът, по който я произнесе, показваше, че това обръщение към най-обикновен капитан е само словесен израз на някаква форма на уважение за един висш военен от НАТО. – Обедненият уран не е опасен за човешкото здраве.
- Това официалното становище на централата в Брюксел ли е? – без да отмества очи от него, попита холандецът.
- Да, ръководството на Алианса твърди, че обедненият уран не е опасен за човешкото здраве, тъй като е слабо радиоактивен и не съдържа уран 235, който се използва като гориво при ядрените реактори. Единствената цел на снарядите с обеднен уран е по-точното поразяване на военните цели на противника.
Генералът млъкна и огледа залата победоносно. Имаше вид на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си, облечен във военна униформа и който знаеше за военните дела много повече от всички присъстващи тук офицери. Унищожителният му поглед се спря върху младия холандски капитан.
- Господин генерал – не се смути холандецът, - щом обедненият уран е безопасен, защо тогава има толкова искове на американски войници, участвали във войната в Залива? Всички те се оплакват от различни заболявания, получени в резултат на действието на този вид уран, използван в операцията “Пустинна буря”.
Търпението и великодушието на генерала бяха изчерпани.
- Вижте какво, капитан – каза той нервно, - всичко това са слухове и вие, като офицер от Алианса, не би трябвало да им вярвате и да ги разпространявате.
- Понякога се чудя какво означава това, когато самите ние започваме да подлагаме на съмнение политиката на НАТО – обади се злъчно френският полковник и погледна към холандския си колега.
- Означава, че сме станали по-взискателни – не се стърпя Витале.
Французинът само изсумтя.
- Благодаря, че отговорихте на въпросите ми, господин генерал – каза холандецът и седна на мястото си.
Генералът кимна едва забележимо с непроницаема физиономия.
Още един час присъстващите обсъждаха бъдещите мерки на НАТО спрямо воюващите в Босна.
Нино Витале караше внимателно военния джип по изровените сараевски улици. Полагаше свръхусилие, за да избегне по-големите дупки или да не мине прекалено близо до някоя полуразрушена от снарядите сграда, защото имаше опасност от падащи предмети. Паркър стоеше до него и мълчаливо наблюдаваше пътя.
Наближаваше осем часът вечерта, но все още беше светло. Последните отблясъци на залязващото слънце се процеждаха между хълмовете, обградили града. В края на май предстоящото лято започна да напомня за себе си. Дните и нощите ставаха все по-топли. Тригодишната война не беше успяла да отнеме живота на всичката флора в Сараево. Тук-там зеленееха дървета и храсти, имаше дори и цветя. Тяхната пъстрота стоеше някак неуместно на фона на разрушенията и непрекъснато витаещия страх от снайперистки куршуми. По мътните води на река Миляцка се носеха какви ли не отпадъци.
- Кузнецов обеща, че ще има от техните руски специалитети или, както казва той, “ водка и сельодка” – обади се Витале, без да отделя поглед от пътя.
Двамата мъже отиваха на поредната бридж партия при своя руски колега. Това се беше превърнало в тяхно основно и май единствено развлечение. Военно Сараево не предлагаше много забавления.
Паркър, Витале и Кузнецов бяха постоянните играчи. След трагедията с Жак Доре и особено след заминаването на доктор Хаджич четвъртото място остана вакантно. Познатият журналист на Паркър го заемаше от време на време, а когато беше зает, се налагаше да търсят друг. Обикновено Кузнецов се нагърбваше със задачата да осигури играч. И тази вечер беше обещал да доведе четвърти партньор.
- Ти знаеше ли за снарядите с обеднен уран? – наруши мълчанието Паркър и извърна глава към италианеца.
- Честно казано, не. За пръв път го чух от онзи холандец.
- Странно – произнесе замислено Паркър, - след срещата в хотела говорих с главнокомандващия на нашите части, полковник Харпър. Оказа се, че и той нищо не знае за урана. А холандският капитан беше толкова убеден в своето твърдение.
- Само как се изнерви генералът на въпроса за обеднения уран! Имах чувството, че щеше да разстреля с поглед нещастния холандец – засмя се Витале и рязко завъртя волана, за да избегне половинметровата дупка на улицата.
- По принцип, генералите от Брюксел са все такива – високомерни и надути. Никак не обичат разни низши офицери да им задават въпроси, още повече капитани – отговори равнодушно Паркър.
След десетина минути стигнаха до руската база. Тя се намираше в сръбската част на Сараево. Руските военни части не бяха така многобройни, както английските и френските и затова се помещаваха в една по-малка сграда.
Капитан Кузнецов посрещна усмихнат своите гости. Както каза Витале, водката и сельодката вече бяха приготвени.
Стаята, където се играеха партиите, не се отличаваше с особено голям порядък, но за сметка на това беше просторна и точно пред един от прозорците имаше разцъфнала липа. В руската база, за разлика от повечето други бази на ЮНПРОФОР, прозорците оставаха отворени. Кой знае защо нито сръбските снайперисти, нито мюсюлманските, нито хърватските проявяваха интерес към руснаците. Това обстоятелство даваше възможност на липовия аромат да изпълва цялата стая.
Витале пое дълбоко въздух и затвори очи.
- Божествено! – възкликна той. -Този аромат ми напомня за Милано. На улицата, където живея, от двете страни има липи. През пролетта мирисът им се носи навсякъде, прониква дори вътре в сградите.
- А четвъртият играч? – огледа се Паркър.
- Четвъртият играч ще дойде всеки момент – отговори Кузнецов.
- Надявам се, че няма да е пак онзи португалец – направи гримаса англичанинът.
Преди няколко вечери Кузнецов беше довел един португалец – наблюдател от ООН в Босна. Паркър нямаше никак добри спомени от него и най-вече от късмета му в играта.
- Този път ще бъде друг – разсмя се руснакът и отметна назад русата си коса. – Но докато чакаме нашия партньор, можем да се почерпим – предложи той и наля водка почти до ръба на чашите.
- За късмета! – вдигна тост Витале, отпи голяма глътка и примижа.
- За повече добри карти! – каза Паркър и потопи леко устните си в парливата течност.
- За победа! – извика гръмко Кузнецов и изпи до дъно двестаграмовата чаша, после набоде с вилицата парче сельодка и потри доволно ръце.
Италианецът го наблюдаваше с удивление. Тази процедура се изпълняваше всеки път преди началото на партията и всеки път Витале се възхищаваше от своя руски колега. По време на игра Кузнецов повтаряше още няколко пъти процедурата с изпразването на двестаграмовата чаша. В началото на запознанството им и Нино реши да опита, но бързо се отказа. Това не беше по неговите възможности. Италианецът се дивеше и на факта, че количеството алкохол ни най-малко не се отразяваше на игровите способности на руснака.
Обикновено Паркър едва успяваше да изпие своята чаша в разстояние на цялата вечер.
На вратата се почука и в стаята влезе холандският капитан, който беше смутил с въпросите си генерала от Брюксел.
- Това е нашият четвърти играч – капитан Йохан Вестервелд - представи го Кузнецов.
Витале и Паркър се спогледаха.
- Не знаехме, че капитан Вестервелд ще бъде наш партньор – каза италианецът и подаде ръка на новодошлия.
- Познавате ли се вече? – погледна учудено Кузнецов. Като офицер от страна, която не е член на НАТО, той не беше присъствал на срещата в хотела.
- Да, имахме удоволствието да се срещнем вчера с господин капитана – отговори Паркър и също се ръкува с холандеца.
- Приятели – огледа недоверчиво своите постоянни бридж партньори Кузнецов, - нали не организирате партии тайно от мен?
Двамата майори се разсмяха.
- Не, скъпи Сергей – каза Паркър, - с капитан Вестервелд се срещаме на места, където ти, поради своята национална принадлежност, не можеш да присъстваш.
- Ясно! – махна с ръка Кузнецов. – Пак вашите срещи на Алианса.
Сега и холандецът се разсмя.
Два часа мъжете играха, без да помръднат от местата си. Вестервелд беше двойка с Паркър. След последната партия те си стиснаха ръцете. Тази вечер и двамата имаха късмет.
- Е, Серджо, късметът е като жените, колкото повече го желаеш, толкова повече той бяга от теб – каза тъжно Витале и стана от стола. Отиде до прозореца и се облегна на перваза.
Над Сараево се простираше топла майска нощ. Не се чуваха гърмежи, беше тихо и спокойно. Едва доловим ветрец поклащаше клоните на липата и разнасяше приятния й аромат.
- Кога изтича четиридесет и осем часовото примирие? – обърна се италианецът към колегите си.
- Утре вечерта – отговори Кузнецов.
- И после? – повтори Витале.
- После ще има санкции – каза Паркър. – Ако до утре вечер сърбите не се изтеглят от зоната край Сараево, забранена за тежко въоръжение, НАТО отново ще ги бомбардира.
- Струва ми се, че те не са много изплашени от този ултиматум – обади се Кузнецов.
- И аз съм на това мнение – поклати глава Витале. – Вчера Радован Караджич дори направи много остри нападки срещу Алианса. Каза, че последните атаки на НАТО се разглеждат от босненските сърби като обявяване на война.
- Доктор Караджич обича гръмките изказвания – вметна иронично Паркър. – Това явно се харесва на хората му, един вид балканска демагогия.
Витале погледна празната си чаша, наля си още малко водка, отпи внимателно и се обърна към холандеца:
- Вестервелд, ти откъде имаш сведения за този обеднен уран?
След двучасовата игра вече всички говореха на капитана на ти и съответно той на тях по същия начин.
- Аз съм физик – отговори холандецът. – Преди да дойда в Босна, работех върху най-различни научни проекти и експерименти. Бях в Ирак една година след войната.
- Напуснал си научната си работа, за да дойдеш тук? – погледна го изненадано Витале.
- Е, с научна работа мога да се занимавам и като се върна в Холандия, но в Босна дойдох, защото исках да видя всичко по-отблизо, да разбера защо се бият тези хора.
- Аз съм повече от година и половина в Босна и все още не съм разбрал защо се бият – каза Паркър и започна да си играе с тестето карти.
- Чакайте, чакайте! – прекъсна ги Кузнецов. – Правилно ли чух, че споменахте нещо за обеднен уран?
- Съвсем правилно – отговори му англичанинът.
- И къде има такъв уран? – гледаше неразбиращо руснакът.
- Обеднен уран, скъпи Серджо, е имало в снарядите, които натовските самолети хвърлиха над сръбските обекти преди няколко дни. Или поне така твърди нашият колега Вестервелд – обади се Витале и забучи парче сельодка на вилицата си.
Кузнецов се изправи, отиде до италианеца и го погледна в лицето.
- Искаш да ми кажеш, че вие, натовските офицери, не сте знаели за това, че не сте били предупредени от Брюксел, така ли?! – възкликна той.
Паркър му разказа набързо какво се е случило на срещата в хотела. Руснакът слушаше, без да го прекъсва, и лицето му добиваше все по-изумен вид.
- Господи! – извика той, след като майорът приключи. – Вие знаете ли какво означава да те обстрелват с обеднен уран?
- Господин надутият генерал ни увери, че този уран не е опасен за човешкото здраве – разпери ръце Витале.
- Знаеш ли какво – извика разпалено Кузнецов, - вашият генерал е един най-обикновен мошеник!
- Не твърдя противното – спокойно отговори италианецът.
Кузнецов се разходи от прозореца до масата за игра, допи набързо чашата си и седна отново на стола.
Останалите трима мъже го наблюдаваха.
- След операцията “Пустинна буря” – започна бавно той - Ирак остана в изолация, беше наложено тежко ембарго, западният свят обяви Садам Хюсейн за поредния политически демон. Както знаете, Русия използва такива моменти и ние не прекъснахме дипломатическите си отношения със страната. Около година след войната Ирак алармира за появата на странни заболявания, в районите, които са били бомбардирани от американските самолети. Ние изпратихме свой екип от специалисти. Мой много добър приятел също замина. Когато се върна, беше потресен от това, което е видял. Разказа ми, че в районите, където обстрелът на американците е бил най-интензивен, сред местното население се наблюдават различни физиологични аномалии, раждат се ненормални деца, броят на болните от левкемия рязко се е покачил, растителността, където са били хвърлени снарядите, просто е унищожена. Игор, моят приятел, беше убеден, че това е началото на пораженията на урана, след години резултатите от неговото въздействие ще бъдат още по-страшни.
Кузнецов млъкна и зарови ръка в дългия си перчем.
- Сергей е прав – обади се Вестервелд. – Аз също бях в Ирак. Там са изстреляни над 30 000 ракети с обеднен уран. Особено в южната част на страната пораженията са катастрофални.
- Но нали генералът каза, че този уран не е опасен за човешкото здраве, съобщи го от името на ръководството в Брюксел – колебливо произнесе Витале.
- Официалната версия е, че обедненият уран всъщност е слаборадиоактивен и затова няма вредното въздействие на другия уран 235, който се използва при ядрените реактори – каза холандецът. – Истината обаче е друга. Обедненият уран увеличава пробивната сила на оръдията на танковете и на ракетите, изстрелвани от самолети. Той не експлодира и се разпространява под формата на ураниев оксид, който се разпръсква в околната среда от вятъра. Обедненият уран има продължителност на живот стотици хиляди години, дори милиарди. Ураниевият оксид може да попадне в човешкия организъм чрез носоглътката и хранопровода и да се задържи там дълго време. Пораженията могат да дойдат след години. Може да увреди бъбреците, мускулите, имунната система, дробовете, костите. По-страшното е, че тези частици оксид остават в почвата и дори човек да не е бил в район, където е имало бомбардировки, неговото здраве пак може да бъде поразено, защото уранът попада в организма му чрез плодовете, зеленчуците, животинските продукти. Тъй като продължителността на разпада на урана е много голяма, няколко поколения хора могат да получават физиологични деформации от него. Това оръжие не предизвиква бързия разрушителен ефект на атомната бомба, то убива бавно.
Вестервелд млъкна.
Няколко минути четиримата мъже стояха мълчаливо.
- По дяволите! – изруга Витале и удари по масата. – И този надут пуяк от Брюксел ни убеждаваше, че обедненият уран въобще не е опасен! Долен мошеник!
Скочи ядосан от стола, отиде в дъното на стаята и като не можа по друг начин да изрази гнева си, блъсна стената два-три пъти с юмрук.
- А ти – обърна се Паркър към холандеца, - откъде знаеш, че при последните бомбардировки в Босна са използвани снаряди с обеднен уран?
Вестервелд обърна към него светлосините си очи.
- Съпругата ми работи в централата в Брюксел, от нея разбрах – отговори той.
- И е сигурна в това? – наведе се леко напред Паркър.
- Да, абсолютно – кимна холандецът. – Работи на достатъчно висок пост, за да е информирана.
Около полунощ мъжете се разделиха. Капитан Вестервелд тръгна сам към своята база, която се намираше наблизо до руската. Витале и Паркър потеглиха обратно с военния джип. Италианецът беше включил дългите светлини и караше внимателно. Шофирането нощно време из Сараево не беше лека задача. По пътя се разминаха с френски военни. От техния джип се носеше музика, а един прегракнал глас се опитваше и да пее.
- Всеки си търси някакво развлечение, кой в бриджа, кой в други неща – коментира Витале при вида на французите.
- Да не намекваш, че нашата бридж компания вече ти е омръзнала?– погледна го иронично Паркър.
- Не бъди толкова чувствителен – засмя се италианецът.
Изведнъж той рязко удари спирачки. Джипът леко се изкриви наляво.
Пътят беше преграден от група униформени мъже.
Витале и Паркър излязоха навън. Към тях се приближи брадясал млад мъж.
- Италианци ли сте? – попита той на английски. Беше сръбски лейтенант.
- Аз съм Нино Витале, майор от италианските части на ЮНПРОФОР, а това е майор Паркър от английския контингент – отговори на английски италианецът, вперил поглед в непознатия. – Искам да знам вие кои сте и защо ни спирате?
Брадясалият мъж нищо не каза, огледа ги внимателно, после се дръпна и огледа джипа. Край него имаше още десетина въоръжени мъже.
- Италианец и англичанин, така ли? – попита бавно той и продължи да наблюдава Витале и Паркър.
- Господине – започна англичанинът, - не знам кои сте, но ние сме офицери от ЮНПРОФОР и вие нямате никакво право да ни спирате и да разговаряте с нас по този начин.
Непознатият каза нещо на останалите мъже и те се разсмяха.
Витале напрегнато се огледа. Срещата с тези хора не му харесваше. Направи знак с очи на Паркър, но непознатият го забеляза.
- Да не сте решили да бягате? – приближи се още по-напред той. Беше на не повече от тридесет години и говореше добре английски.
- Нямате право да ни задържате – каза бавно Паркър. Очите му не помръдваха от лицето на непознатия.
- Аз съм лейтенант Петрович от босненската сръбска армия и вие ще дойдете с нас – отговори на погледа му младият мъж.
- Знаете, че нямате никакво право да ни задържате. Ние изпълняваме миротворческа операция в тази страна и не участваме във вашия етнически конфликт. Престоят ни тук е регламентиран от ООН – произнесе с ледено изражение Паркър.
- Знам каква е вашата роля в Босна, господин майор, но сега вие двамата ще дойдете с нас – отговори спокойно лейтенантът, обърна се към хората си и каза нещо на сърбо-хърватски.
Паркър беше понаучил няколко думи и изрази, но разбра единствено думата оръжие.
Напред пристъпиха двама мъже и застанаха до офицерите от ЮНПРОФОР.
- Господа – изгледа ги Петрович, - налага се да предадете оръжието, което носите и да дойдете с нас.
- Надявам се, че разбирате какви могат да бъдат последиците от това действие – каза през зъби Паркър, но разкопча кобура си и връчи демонстративно пистолета на лейтенанта.
Витале неохотно го последва.
Петрович даде някакви заповеди и двамата сърби огледаха джипа отвътре. Не намериха друго оръжие.
- Господа, последвайте ме – обърна се към офицерите сърбинът и направи знак с ръка. – Бих искал да ви уведомя, че опитите за бягство са излишни – с едва доловима усмивка добави той.
Витале и Паркър се спогледаха.
Мъжете, които стояха от двете им страни, държаха автоматите си в ръце. Останалите ги бяха наобиколили и мълчаливо ги наблюдаваха.
Италианецът и англичанинът тръгнаха бавно след Петрович.
Спряха до бял микробус без инициали, паркиран до една ъглова сграда. Всички прозорци на сградата бяха тъмни и не можеше да се прецени дали вътре има хора или не.
- Качете се! – нареди кратко лейтенантът.
- Искам да знам къде ни водите? – извика Витале и застана срещу него.
Униформените сърби бързо насочиха към него дулата на автоматите си. Петрович им махна с ръка.
- Отказвам да изпълнявам заповедите ви! Нямате право да ни арестувате! – развика се още по-силно Витале.
- Налага се да дойдете с нас – каза без всякаква емоция Петрович. – Искам да ви уверя, че няма опасност за вашия живот.
- Защо тогава ни арестувате? – продължаваше да крещи италианецът.
- Няма да ви убиваме – все така спокойно отговори лейтенантът. – Само нещо като застраховка. Моля, качете се в микробуса.
Витале тъпчеше на едно място и се оглеждаше наляво и надясно. Униформените мъже стояха мълчаливо около тях с автомати в ръцете. Всичките бяха много млади.
Паркър стисна зъби, изгледа гневно лейтенанта и влезе в микробуса.
Петрович въобще не се смути.
- Трябва да ви кажа, че правите голяма грешка – каза малко по-спокойно Витале и последва колегата си.
Вратата след тях се затвори. Няколко мъже останаха около микробуса, а Петрович и другите потънаха в тъмнината.
- Какво, по дяволите, означава това! – тропна с крак по пода Витале и започна да гледа през прозорците.
Освен пазачите, отвън не се виждаха други хора. Улицата беше пуста, сградите мрачни и неприветливи. Планините край Сараево заплашително чернееха на фона на нощното небе.
Витале продължаваше да се гневи и да тропа по пода.
Паркър мълчеше. Откакто беше в Босна, това му се случваше за първи път. Военните от ЮНПРОФОР имаха статут на миротворци и никой от воюващите босненци не ги закачаше. От време на време се чуваше за отделни инциденти със сини каски и местни жители, но те бяха случайни, а и в такива случаи започваха разследвания и санкции. И трите враждуващи етноса в Босна не искаха да си развалят отношенията с ЮНПРОФОР и следваха политика на ненамеса в делата на умиротворителите.
Досега Паркър и неговите колеги се движеха безпроблемно из града, преминаваха от едната зона в другата. Не за първи път той и Витале се прибираха през нощта след поредната игра на бридж. Но това, което се случи, го караше да предполага, че става нещо сериозно при сърбите. Мисълта, че могат да убият него и Витале, не го плашеше особено. Убийството на военни от ЮНПРОФОР, още повече офицери от държави - членки на НАТО, можеше да има много тежки последици за убийците, да предизвика негативна реакция от страна на международната общественост. Съмняваше се, че сърбите биха рискували с едно немотивирано убийство на синя каска.
Защо ли са започнали да арестуват миротворци, блъскаше си главата англичанинът и наблюдаваше гневните изблици на италианския си колега.
Навън се чу глъчка.
Витале и Паркър се залепиха на прозорците.
Петрович вървеше напред, а сърбите водеха четирима мъже от ЮНПРОФОР. Те яростно протестираха и се съпротивляваха.
Напъхаха арестуваните в микробуса и ги накараха да седнат до Витале и Паркър на едната редица седалки покрай стената. На другата седнаха четирима сърби с автомати. Единият от тях демонстративно махна предпазителя.
Петрович се настани отпред до шофьора, внимателно огледа пътниците отзад и даде знак за потегляне. Микробусът се затресе по неравната настилка.
Четиримата миротворци, които докараха, бяха французи – единият сержант, а останалите редници. “Май са същите, с които се разминахме” – помисли си Паркър.
- Обясниха ли ви защо сте арестувани? – попита ги той на френски.
Единият от сърбите насочи автомата си към него и каза нещо на своя език. Видът му беше заплашителен.
Паркър млъкна. Французите гледаха стреснато. Витале изруга на италиански и тропна по пода. Сърбинът с автомата му хвърли намръщен поглед. Витале отново изруга на родния си език и демонстративно се вторачи в него.
- Не ги дразни! – тихо прошепна Паркър и смушка колегата си.
Италианецът едва сдържаше гнева си.
Англичанинът се опитваше да се ориентира в посоката на движение и му се стори, че напускат Сараево. На няколко пъти Петрович се обръщаше назад, казваше нещо на своите хора, а те само кимаха. Паркър безуспешно напрягаше слух, за да долови позната дума или израз. Сърбите може би предполагаха, че някой от арестуваните разбира езика им и затова се стараеха да говорят тихо.
По някое време микробусът спря.
Казаха на арестуване да слязат и ги поведоха напред.
Паркър веднага разбра, че са някъде извън Сараево, в сръбска зона. Имаше и други униформени мъже. Англичанинът реши, че са в някое близко до столицата селище.
Пред една постройка, подобна на склад, Петрович направи знак да спрат.
- Искам да ви кажа… – започна той на английски, но млъкна и погледна френския сержант. – Всъщност, разбрах, че само вие говорите английски, затова ще ви помоля да преведете на сънародниците си.
Сержантът кимна.
- Господа – продължи сърбинът, - тази вечер ще останете заключени в склада. Предварително искам да се извиня, че условията не са като в хотел, но все пак в Босна се води война. Предприехме такава крайна мярка към вас, защото се налага да се защитим от бомбардировките на натовските самолети. Ние се борим за нашата земя и ще отстояваме правото си докрай! – каза с патос той. - Не искаме да преговаряме с хора, които се опитват да ни изгонят от собствената ни родина! Босна ще бъде наша!
Лейтенантът млъкна. Последните му думи прозвучаха като лозунг от събрание на някоя крайно националистическа партия.
Един от френските войници започна да протестира буйно, когато чу превода.
- Нямате право, нямате право! – крещеше той и махаше с ръце.
- Ще отговаряте за това пред Хага! – извика Витале към Петрович.
- Засега отговарям само пред главнокомандващия босненската сръбска армия – каза спокойно лейтенантът и се обърна.
Сръбските войници вкараха арестуваните в склада.
Буйният французин направи опит да се отскубне, но един силен удар в челюстта го изпрати при колегите му.
- Отвратителни балкански диваци! – измърмори той и опипа лицето си.
Складът се осветяваше от газена лампа.
Паркър се огледа и видя, че вътре има още двама мъже. Единият беше португалският военен наблюдател, с когото се познаваха от бридж срещите, а другият беше английски редник от ЮНПРОФОР.
Португалецът също позна Паркър и Витале.
- И вас ли арестуваха? – приближи се той към тях.
- Габриел – хвана го а ръката Витале, - каква е тази работа!? Защо проклетите сърби ни затвориха тук?
- Не знам със сигурност, но мисля, че е нещо свързано с последните бомбардировки на НАТО. Сърбите са много ядосани. Караджич дори започна да поставя разни ултиматуми на Алианса.
Португалският наблюдател беше тъмнокос, среден на ръст млад мъж. Работеше в Босна от една година и говореше прилично сърбо-хърватски.
- Как попадна тук? – попита го Паркър.
- Сърбите нахлуха в квартирата ми, взеха мен и колегите ми, но тях ги откараха някъде другаде. Доколкото разбрах, Караджич се кани да сплашва НАТО.
- И как смята да го направи? – усмихна се пресилено Витале.
- Явно са намислили нещо.
Паркър се вгледа в английския войник. Беше момче на около двадесет и две – двадесет и три години.
- Ти защо си тук? – попита го той.
- Не знам, господин майор – застана мирно момчето, - бяхме на пост с един колега пред склада за провизии, когато внезапно ни нападнаха група мъже.
- А колегата ти къде е ?
- Успя да избяга, докато ни качваха в колата. Само мен докараха тук.
- Как се казваш, редник?
- Дейвид Фишър.
- Е, Дейвид – махна с ръка Паркър, - май ще останем тук цяла нощ.
- Господин майор – каза плахо войникът, - знаете ли защо ни арестуваха?
- За съжаление и аз знам толкова, колкото и ти – поклати глава майорът, после добави. – Дейвид, не е нужно да стоиш мирно, сега и двамата сме затворници.
- Слушам, господин майор – отговори момчето и се облегна на стената.
Паркър забеляза, че войникът има доста изплашен вид и го потупа по рамото, усмихвайки се окуражително. Дейвид премигна няколко пъти с кръглите си, по детски широко отворени очи и направи безуспешен опит да отговори на усмивката.
Витале седеше на земята, облегнал глава на коленете си. Беше се поуспокоил. Паркър се настани до него и се загледа в газената лампа.
- Какво ще правим сега? – попита италианецът, без да вдига глава.
- Нищо, ще чакаме – отговори Паркър и затвори очи.
По същото време в различни райони на Босна и Херцеговина сърбите вземаха за заложници военни наблюдатели и войници от ЮНПРОФОР. Бяха решили да противодействат на въздушните атаки срещу тях. До двадесет и четири час цял свят научи за тази операция. По всички телевизионни канали непрекъснато даваха кадри, на които заложниците бяха вързани с вериги за бункери и други възможни обекти на въздушните удари на НАТО. Лидерите на босненските сърби екзалтирано обясняваха, че бомбардировките срещу тях са ги принудили на тази крайна мярка за защита.
Международната дипломация, и най-вече Контактната група, реши, че ситуацията в Босна наистина е сериозна и започна незабавни преговори с Радован Караджич и неговите приближени. Френският президент Жак Ширак се обърна с молба към югопрезидента Слободан Милошевич да съдейства за освобождаването на заложниците. В изявлението на НАТО се казваше, че задържането на военни наблюдатели и умиротворители и излагането им като човешки мишени е варварски акт, който противоречи на всички хуманитарни принципи, международни конвенции и правила за водене на военни действия. Висш сръбски военен веднага отговори, че техните действия не са по-нехуманитарни от въздушните атаки на Алианса. Френското и британското правителство, чийто контингент в ЮНПРОФОР беше най-голям, призоваха към създаване на корпус за бързо реагиране в Босна и Херцеговина, който ще бъде в подкрепа на сините каски.
“Кризата със заложниците”, както беше наречена операцията на босненските сърби, се нормализира едва в средата на юни и то не без намесата на Слободан Милошевич. Задържаните наблюдатели и военнослужещи от ЮНПРОФОР бяха прехвърлени от територията на Република Сръбска в Босна в СР Югославия.
След тази акция на босненските сърби войната влезе в нов етап. Различни западни политици започнаха да говорят за вземане на по-строго мерки и по-активна намеса на НАТО в конфликта с цел неговото окончателно разрешаване. В резултат на това започна поредица от срещи между представителите на Контактната група и воюващите страни. На 16 юни Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, с която бяха създадени сили за бързо реагиране в Босна и Херцеговина в рамките на ЮНПРОФОР. В състава на тези сили влизаха френски, британски и холандски части.
Майор Нино Витале и майор Едуард Паркър бяха заложниците с най-висок чин. Телевизионните канали по цял свят даваха двамата офицери, завързани с вериги за сръбските бункери. Витале и Паркър бяха в групата на последните освободени. Транспортираха ги от Босна до Белград. При пристигането в СР Югославия лично Слободан Милошевич се срещна с тях, за да се осведоми за състоянието им. След няколко дни двамата мъже напуснаха Белград.
- Е, нашата мисия в Босна свърши – каза Витале, когато се разделяха.
- Да, дори станахме герои – отговори Паркър с типичната му, леко иронична усмивка.
- А сега накъде?
- Към нови миротворчески мисии, естествено.
Италианецът се засмя, после изведнъж млъкна и погледна със сериозно изражение колегата си.
- Едуард, ти разбра ли защо в крайна сметка тези босненци са започнали войната?
- Не, Нино, но не съм сигурен, че и те самите знаят защо. Въобще, балканска им работа.
Двамата мъже си стиснаха ръцете и всеки тръгна в своята посока.
- Ако ти се сторят скучни твоите английски бридж партньори, можеш да отскочиш до Милано – обърна се Витале.
- Чувал съм, че италианците много не ги бива в бриджа, ако искаш по-силна игра, заповядай в Лондон – ухили се Паркър и махна с ръка на вече бившия си колега.
И двамата офицери бяха посрещнати с почести в своите държави. Първите няколко седмици станаха медийни герои и непрекъснато даваха интервюта, но постепенно интересът към тях заглъхна, защото дойдоха нови събития на дневен ред.
Нино Витале получи някакво военно отличие, а Едуард Паркър беше повишен в чин подполковник.