- И така, до два часа трябва да сме напуснали града. Свободни сте и действайте незабавно – каза майор Хорст и се изправи.
Четиримата младши офицери го последваха и се запътиха към вратата. Капитан Вестервелд не бързаше.
- Господин майор – застана той пред своя шеф, - не искам да оспорвам заповедта, но вие мислите ли, че тя е много разумна?
- Не знам, Вестервелд, дали е разумна или не – повдигна рамене Хорст, - това е заповед на главнокомандващия ЮНПРОФОР в Босна и ние сме длъжни да я изпълним. Добра или лоша, за това са помислили по-големите началници. На мен ми е наредено да се изтеглим от града възможно най- бързо.
- Господин майор - погледна го капитанът, - давате ли си сметка какво може да стане, ако изоставим Сребреница? Мюсюлманската защита тук не е достатъчна. Сърбите чакат само този момент, ние да се изтеглим, и веднага ще нахлуят в града. А цивилните, какви са гаранциите за тяхната сигурност?
- Виж какво – произнесе бавно Хорст и отново седна на стола, - тази заповед и мен малко ме озадачи, но……- помълча няколко секунди, побарабани с пръсти по бюрото и вдигна поглед към капитана, - но сигурно в щаба са помислили за това. В крайна сметка тук ще останат два наши взвода, а и мюсюлманите имат своя армия.
- Но нали именно престоят на умиротворителите от ЮНПРОФОР в Сребреница е гаранция за мира, нали заради нас сърбите все още не са превзели града, нали ние охраняваме тази зона на сигурност?
- Капитан Вестервелд, прекалено емоционално реагираш на една най-обикновена заповед. Казах ти, че в града ще останат два наши взвода и военни наблюдатели – майорът се опитваше да говори спокойно.
- Два взвода и наблюдатели не са достатъчни! Мюсюлманската отбрана е слаба, а градът е заобиколен от сръбски селища. Последиците от едно такова изтегляне може да са фатални, още повече, че вземаме със себе си и всичката военна техника.
- Достатъчно, Вестервелд! – направи лека гримаса Хорст и махна с ръка – Свободен си, до два часа трябва да си готов за напускане на града.
Капитанът постоя замислен минута-две, после каза вяло: “Слушам!” и излезе. Запъти се към военната база, но след петдесетина крачки се обърна рязко и тръгна в противоположна посока.
Беше едва десет часа предиобяд, а юлското слънце вече грееше безмилостно. Из улиците на Сребреница рядко се мяркаха хора, едни се криеха от горещината, други се страхуваха от сръбски снаряди и снайперистки куршуми.
Съвсем отскоро, в края на юни, Вестервелд беше преместен от Сараево в Сребреница. В тази “зона на сигурност” контингентът на ЮНПРОФОР се състоеше почти изцяло от холандски военни. Те съблюдаваха сърбите, които бяха обсадили града, да не нарушават международното споразумение и да не прекрачват забранената линия. Още през 1993 година Сребреница, заедно с Горажде, Жепа, Бихач, Тузла и Сараево бяха взети под защитата на ООН и обявени за “зони на сигурност”. Но сръбската армия от началото на войната не снемаше своята обсада от тези градове. В Източна Босна единствено мюсюлманските анклави Сребреница и Жепа нарушаваха етническата цялост на района, затова и сърбите не смятаха така лесно да се откажат от тях. От няколко дни те бяха започнали сериозна атака по мюсюлманските отбранителни позиции в Сребреница. Седмица преди това висши югополитици намекнаха в своите изявления, че босненските сърби не желаят да преговарят за примирие, докато в Източна Босна съществуват два мюсюлмански анклава.
Вестервелд крачеше замислен по улиците на града и недоумяваше откъде дойде заповедта за изтеглянето на сините каски. Нали именно те бяха залог за мира. Когато майор Хорст извика преди час подчинените си в кабинета, всички останаха изумени от новината. Още повече, че се заповядваше незабавно изтегляне. Единствено трябваше да останат няколко наблюдатели на ООН. Въпреки че беше съвсем отскоро в Сребреница, Вестервелд имаше впечатления от обстановката. Сигурността на местните жители беше поверена в ръцете на командващия мюсюлманската армия Адем Яхич и на сините каски. Градът имаше и донякъде символично значение за босненските мюсюлмани, той показваше тяхната твърдост и непоколебимост в защита на своите територии. Вече трета година те даваха отпор на неприятелите. Това повдигаше духа на останалите техни сънародници, които се сражаваха из цялата страна.
От съседната улица се зададе камион на ЮНПРОФОР, натоварен с военно оборудване.
Вестервелд се дръпна до дървената портичка на един двор, за да се предпази от пушилката, която вдигна камионът. “Дали шефовете няма да съжаляват за глупостта, която правят в момента и на кой гениален мозък е хрумнала идеята да изтеглят умиротворителите от града?” – ядосваше се капитанът и проследи с поглед отдалечаващият се камион.
Холандецът се беше запътил към щаба на командващия обсадата на Сребреница Адем Яхич. С него Вестервелд имаше вече две срещи – и двете бяха свързани с бриджа. Командир Яхич се оказа голям любител на картите. И в Сребреница, както и в Сараево и други места на Босна, играта на карти се превръщаше в основното занимание на военните през свободното от сражения време. Дори и тези, които в мирна обстановка не проявяваха голям интерес към това развлечение, се принуждаваха да посегнат към тестето. Играта разтоварваше донякъде мъжете, караше ги да се отпуснат и дори да си починат между две битки. На Вестервелд му правеше впечатление, че понякога местните хора, без значение дали са сърби, мюсюлмани или хървати, играят на табла. Беше забелязал също, че по време на игра представителите и на трите етноса използваха едни и същи думи, когато хвърлят заровете. По-късно разбра, че това са турските названия на числата, които показваха заровете. От вниманието на капитана не убягна и фактът, че всички босненци реагират еднакво емоционално при хвърлянето на “добри зарове” или при загуба.
Холандецът стигна до сградата, в която се намираха мюсюлманските офицери. Преди войната тук се помещаваше кметството на града. В близкото училище бяха разквартирувани войниците.
Вестервелд завари Яхич да си събира багажа. Стаята на командира служеше и за кабинет, и за негова спалня.
Адем Яхич беше среден на ръст, леко пълен мъж на около четиридесет и пет години. Преди войната имаше магазин за хранителни стоки в града и печелеше добре. В началото на конфликта той беше един от първите в Сребреница, които издигнаха лозунга за създаването на независима босненска мюсюлманска република. Неговата активност веднага беше забелязана от определени националистически среди и много скоро собственикът на магазин стана местен лидер на една от мюсюлманските партии, която прокламираше за етнически чисти райони в Босна. Събитията се развиха така, че още в първите месеци на войната Сребреница се превърна в един от районите с най-ожесточени битки. Адем Яхич прояви голяма активност по време на прочистването на малкото сърби, които живееха в града. Сръбската армия обаче нямаше никакво намерение да се отказва от Сребреница и направи обсада. Международната общественост реагира на действията на сърбите и много скоро в Босна бяха обявени шестте “зони на сигурност”. Адем Яхич стана командир на отбраната на града. Той притежаваше някои основни за тази работа качества – беше смел, участваше във всички сражения, имаше дар слово, с което омайваше сънародниците си и никак не се срамуваше да демонстрира непримирима омраза към сърби и хървати. Яхич убеждаваше местните жители, че присъствието на сини каски в града е залог за техния мир и спокойствие. Пред чуждите наблюдатели и журналисти той подробно обясняваше колко жестоки са сърбите, как са узурпирали всички по-големи държавни постове по време на федеративното управление и как Радован Караджич и неговите приближени искат да изгонят мюсюлманите от техните родни места.
Яхич не се притесняваше за близките си. Още в първите месеци на войната неговата съпруга и двете им деца, момче и момиче на десет и петнадесет години, успяха да напуснат страната и сега живееха в Дюселдорф. Приятелите на командира говореха, че е проявил голяма съобразителност, продавайки магазина си още преди девалвацията на динара. Чуваха се и слухове, че е оставил сърбите да напуснат града, но срещу определен откуп. Естествено, никой не можеше да докаже тези слухове. За местните хора Адем Яхич беше безстрашният отбранител на града.
- Какво правиш? – спря учуден до вратата холандецът.
- Преди половин час получихме заповед да напуснем града – погледна към новодошлия Яхич.
Капитан Вестервелд беше употребил едногодишния си престой в Босна и за да понаучи местния език. По принцип, ученето на чужди езици не представляваше голяма трудност за него и той доста добре се справяше със сърбо-хърватския. Адем Яхич обаче предпочиташе да разговаря с военните от ЮНПРОФОР на английски. “Може би така смята, че се издига в очите на съгражданите си” - мислеше си холандецът и беше доволен, че ако не перфектен, английският на Яхич беше поне разбираем.
По време на война условностите на учтивите обръщения изчезваха много бързо и хората предпочитаха да общуват по-лесно помежду си. Още от първата среща двамата мъже си говореха на ти.
- И вие ли ще напускате!? – извика изумен Вестервелд, не вярвайки на ушите си.
- Да, заповед.
- Защо, за Бога! Но това….но това е равно на самоубийство! – не можеше да проумее холандецът. – Какво ще стане с хората? Нима армията смята да изостави цивилните на произвола на съдбата!?
Яхич спря за момент да рови из чекмеджетата.
- Шефовете – посочи той с ръка нагоре, - са решили, че ние, отбранителите, и вие, умиротворителите, трябва да напуснем града.
- Но това е безумие! Нали сърбите веднага ще влязат в Сребреница! Не разбираш ли какви ще бъдат последиците?
- Все пак тук ще останат два взвода сини каски, ще има и наши войници. Наблюдателите на ООН също ще бъдат в града и ще следят събитията.
- Какви събития! – не можеше да се успокои Вестервелд. – Градът остава незащитен! Два взвода сини каски и тридесетина войници от вашите не са в състояние да спрат атаката на сърбите! След нашето и вашето изтегляне тук могат да влязат стотици въоръжени мъже, които са загубили свои близки във войната, те са озлобени! Знаеш ли как могат да постъпят с цивилните тези озлобени мъже?
Холандецът беше силно развълнуван, по челото му избиваха капчици пот. Новината, че част от мюсюлманските войници също напускат Сребреница, го втрещи.
- Но защо, защо толкова време беше нужно да се отбранява градът – ръкомахаше той, - а сега изведнъж всички се изтегляме?
- Не знам – повдигна рамене Яхич и продължи да рови из чекмеджетата и шкафовете, - това вече е решено. А и тук ще останат наблюдатели на…..
- За бога – прекъсна го Вестервелд, - за какви наблюдатели говориш! Те няма да са в състояние да спрат сърбите!
- Не вярвам сръбската армия да нахлуе в “зоната на сигурност” – каза спокойно Яхич. – Цял свят следи събитията в Босна. Едно такова нарушение на сърбите и прекрачването на забранената линия може да предизвика гневни реакции сред западните дипломатически кръгове.
- Не ти ли идва наум, че сърбите само това чакат – градът да остане без сериозна подкрепа? – приближи се до Яхич холандецът.
Командирът само повдигна рамене.
Вестервелд отиде до прозореца. Навън мюсюлманските войници товареха военните камиони, автомобили, танкове и се приготвяха за изтегляне.
Няколко местни жители бяха излезли на улицата и се чудеха какво става.
На Вестервелд му се искаше да крещи от яд. Нима всички си бяха изгубили ума и правеха нещо, чието единствено определение беше безумие.
Без да чука, в стаята влетя мургав, млад мъж. Холандецът веднага го позна. Това беше Исмет Байрамович. Запознаха се преди няколко дни, отново на бридж партия. Вестервелд научи, че Байрамович е командир на паравоенен отряд, която не се числи към редовната армия и е в Сребреница от няколко седмици. Такива отряди имаха също сърбите и хърватите. Това бяха по-специални военни части, използвани за определени операции. Въоръжението им се състоеше от лека бойна техника и това ги правеше по-мобилни, даваше им възможност да обикалят територията на цялата страна. Холандецът не знаеше със сигурност каква е целта на посещението на Байрамович в града, но се досещаше. Сребреница беше на петнадесет километра от границата със СР Югославия и недалеч от столицата на Босна. Вестервелд предполагаше, че оттук мюсюлманите нелегално атакуват тила на сърбите край Сараево. Сърбите се досещаха за тези акции на своите противници и затова не снемаха обсадата на Сребреница и искаха да я спечелят на всяка цена. Освен това градът се намираше в един почти изцяло сръбски район на страната.
Без да обръща внимание на холандеца, Байрамович се нахвърли яростно върху Яхич, крещейки. Командирът на отбраната се опитваше да каже нещо в своя защита, но безуспешно.
- ….Вие сте полудели! – викаше Байрамович. – Градът е много важен за нас! Кой нареди да се изтегляме? Ти си страхливец! Отказвам да изпълнявам подобни идиотски заповеди!
Байрамович приличаше на див, разярен звяр, очите му жълтееха и мятаха искри. Вестервелд го наблюдаваше и си мислеше, че никак не иска този мъж да му е враг. Високият, мургав мюсюлманин беше страшен в гнева си и в същото време холандецът не можеше да отрече, че Исмет притежава известна привлекателност. Оприличаваше го на красив и жесток хищник, безмилостен към по-слабите и готов да се бори до смърт с по-силните. Когато се запознаха, преди няколко дни, един от играчите, холандски сержант, много умело лъжеше партньорите си с белязани карти. Никой не се досещаше какъв е номерът, включително и Вестервелд и непрекъснато се чудеше на дяволския късмет на своя сънародник. След една поредна партия Байрамович, който също беше играч, се обърна към сержанта и каза:
- Ако и следващия път излъжеш, ще те застрелям.
Лицето на мюсюлманина не трепна, но очите му изпепеляваха с жълтия си блясък.
Нещастният холандец не знаеше сърбо-хърватски, но пребледня след тези думи и макар да се опитваше да изглежда невъзмутим, не посмя повече да лъже.
- Всички вие сте страхливци! Продадохте Сребреница на гадните сърби! Какъв командир на отбраната си ти, щом искаш да напуснеш собствените си хора!– продължаваше да крещи Байрамович и да разтърсва сънародника си за реверите.
- Стига, Исмет! – освободи се най-накрая Яхич. – Това е заповед. Сините каски напускат, нас също ни отзовават. Тук ще има наблюдатели от ООН. Западните дипломати се опитват да ни помогнат.
- Как ще ни помогнат – прекъсна го яростно Байрамович, - като оставят града в ръцете на сърбите ли?
- Сребреница няма да остане в ръцете на сърбите. НАТО сигурно ще бомбардира техните позиции и затова се налага сините каски да се изтеглят.
Яхич се опитваше да говори спокойно и делово. Исмет беше застанал на няколко сантиметра пред него и гледаше заплашително. Адем познаваше нрава на своя сънародник и затова искаше да го успокои.
- Какво ме интересуват мен сините каски? – каза през зъби Байрамович и почти навря лицето си в това на Яхич. – Ако те се изтеглят, защото НАТО смята да бомбардира сръбските позиции, защо тогава не е наредено на цивилните жители също да напуснат града?
- Стига, Исмет – гласът на Яхич прозвуча помирително. – Контактната група се опитва да накара сърбите да започнат преговори за мир. Западните дипломати са се срещнали с Милошевич……
- Идиот! Ти наистина ли си такъв или просто се правиш! Как Контактната група ще накара сърбите да преговарят, като им дава на поднос един цял мюсюлмански анклав ли?!
На никого другиго и при никакви обстоятелства Яхич не позволяваше да му се говори по този начин. Изискваше от подчинените си, дори и от умиротворителите, да се отнасят към него с нужното уважение. Изключение правеше единствено Байрамович. Право на това му даваше особеният статут, с който се ползваха военни отряди като неговия и най-вече лидерите на тези отряди. Те бяха смятани за ударната сила, за елитните части. В случая, търпеливостта на Адем пред ругатните на Исмет имаше още едно обяснение. Яхич, както и почти всички, които познаваха Байрамович отблизо, просто се страхуваше от него. Той беше жесток, но и непредвидливо отмъстителен.
- И аз мисля, че заповедта за напускане на града е неразумна – каза на сърбо-хърватски Вестервелд, защото знаеше, че Байрамович не говори английски.
Едва сега Исмет удостои холандеца с поглед.
- И ти смяташ, че заповедта е пълна глупост, така ли? – направи няколко крачки до него Байрамович.
- Да, така смятам – отговори Вестервелд. - Не може всички да се изтеглят от Сребреница точно в този момент, когато в цяла Босна……
- Стига с тези мрачни прогнози – обади се Яхич. – Сърбите няма да посмеят да нарушат “зоната на сигурност”. Тук ще има…..
Байрамович хвърли унищожителен поглед към своя сънародник и той млъкна.
- Вие може да се изтегляте – Исмет допря показалеца си в гърдите на холандеца, - тази война не е ваша, на вас ви плащат, за да идвате тук, но ние трябва да останем в Сребреница! Това е мюсюлмански град и ще се борим за него докрай! Той ни е необходим и от стратегическа гледна точка!
- Исмет, говориш така сякаш сърбите вече са завзели града – обади се пак Яхич. - Имаме заповед, една част от нашата войска е отзована. Щабът е решил, че може да сме полезни на друго място.
- А Сребреница? – викна яростно Байрамович и застана пред Адем. – А Сребреница на кой я оставяме, на сърбите ли? Аз няма да напусна града, ще стоя тук до последно!
- Исмет – продължи Яхич, - ти също си отзован оттук. В Сребреница ще останат само няколко взвода, не можеш да противоречиш на началството. Заповедта идва от много високо място.
- Плюя на тази заповед, жалък продажнико! – изсъска Байрамович. – Аз и моите хора оставаме тук и няма да позволим на нито един сърбин да стъпи в нашия мюсюлмански град!
- Сърбите няма да нападнат града – каза Адем.
- Няма ли! – извика Исмет. – А какво мислиш ще стане, когато холандците и вие се изтеглите? Сърбите веднага ще нахлуят, ще избият цивилните!
- Глупости! – завъртя глава Яхич. – Те няма да нарушат забраната на ООН, местните хора няма да пострадат.
- Ти си глупак, Адем! – Байрамович направи гневна физиономия. – Глупаци са и всички в щаба, които не знаят какво може да се случи със Сребреница! Аз оставам тук!
Той хвърли последен, яростен поглед на Яхич и излезе от стаята, затваряйки вратата с трясък. По пода се посипа жълтеникава мазилка.
“Исмет е много прав за съдбата, която очаква Сребреница, ако тук влязат сърбите – мислеше си Вестервелд, - защото той би постъпил по същия начин с цивилното население в един незащитен противников град.” Гледайки жестокото лице на мургавия, млад мъж, капитанът не се съмняваше в това.
На 11 юли по обяд контингентът на ЮНПРОФОР и част от мюсюлманските войници се изтеглиха от града. Останаха само два взвода миротворци и пет-шест военни наблюдатели от ООН. Местните отбранители бяха не повече от шестдесет-седемдесет човека. Исмет и хората му не пожелаха да напуснат Сребреница. По собствено желание тук остана и капитан Вестервелд.
- Изтеглят се – каза Вукович и подаде бинокъла на четника до себе си. – Вземат и военната техника.
- Даааа… – отговори мъжът, гледайки към Сребреница, - може би остават няколко сини каски и военни наблюдатели.
- Знаеш ли, Горане – облегна се на обраслия с мъх камък Вукович и потри чело, - това ми се вижда малко странно. Ние атакуваме града, а умиротворителите напускат……хм, нещо не се връзва………на всичкото отгоре вземат със себе си и военната техника…..
- Я, гледай! – извика Горан. – И мюсюлманите май се изтеглят!
Живко грабна бинокъла и бързо го доближи до очите си. Той и Горан се бяха разположили на един хълм над Сребреница и наблюдаваха града.
- Не може да бъде! – възкликна след малко Вукович. – Какво, по дяволите, означава всичко това! Защо мюсюлманската армия също напуска Сребреница?
- Сигурен ли си, че е цялата отбрана?
Вукович мълчаливо се взираше няколко секунди през бинокъла.
- Не е цялата, но по-голямата част. Предполагам, че са останали не повече от стотина войници. Но…..но и те вземат със себе си техниката! За бога, да не са се побъркали от горещината?!
Беше изумен. Остави бинокъла на тревата и се загледа недоумяващо към Сребреница. Това му се струваше наистина много странно. Военните напускат града, сините каски също. Дали пък не беше някакъв номер от страна на мюсюлманите?
Към Горан и Живко дотича един войник от редовната сръбска армия.
- Полковник Станкович вика всички офицери на съвещание – изрече на един дъх той и тръгна да съобщава новината на останалите.
Вукович стана и се насочи към военния лагер.
От две седмици той и отрядът му бяха в Източна Босна. Редовната сръбска армия беше разположена в Братунак, градче на няколко километра от Сребреница. Сърбите нямаха никакво намерение да се откажат от двата мюсюлмански анклава – Сребреница и Жепа и затова вече втора година не снемаха обсадата. Досега те се стараеха да спазват международното споразумение за ненападение на “зоните за сигурност”. Всъщност, ненападение не беше точната дума, по-скоро армията атакуваше от време на време града, но го правеше ненатрапчиво, с желание да не предизвиква международен скандал. От едва четири-пет дни обаче атаката срещу града стана особено интензивна. На сръбската армия, която се намираше на десетина километра от границата със СР Югославия, беше доставено ново въоръжение. Не се знаеше защо така изведнъж сърбите пристъпиха забраната на ООН за ненападение на “зоните” и най-неочаквано започнаха офанзива срещу Сребреница. Говореше се, че може би тези действия са съгласувани между правителствата на Радован Караджич и Слободан Милошевич. Някои по-смели коментари дори твърдяха, че атаката не става и без благословията на определени западни политици, които бяха разбрали, че тези два мюсюлмански анклава са просто като трън в очите на босненските сърби и те никога няма да започнат сериозни преговори за примирие, ако Сребреница и Жепа не минат в техни ръце.
Вукович и хората му дойдоха тук и по друга причина. По принцип, Сребреница беше използвана от мюсюлманите за подривни акции срещу сръбската войска около Сараево. Началниците на Живко бяха решили че именно четниците могат да се заемат с проследяване и прекратяване на тези акции., защото те се вършеха не от редовната мюсюлманска армия, а от отряди, подобни на този на Вукович. Т.е. срещу по-специален противник – по-специални войници.
Съвещанието се провеждаше под брезентов навес, направен зад един склон, на място, недосегаемо за снарядите на противниците. Тук се намираше щабът, откъдето се издаваха команди за нападение. Привилегията на сърбите около Сребреница беше, че са в район, почти изцяло контролиран от собствената им войска, а и границата с Югославия започваше след няколко километра, т.е. нямаха проблеми с доставките на оръжие. За останалите части на сръбската армия, които се сражаваха в Западна и Централна Босна, ситуацията беше доста по-сложна. Те бяха заобиколени от войските на мюсюлмани и хървати и това държеше бойната им готовност непрекъснато нащрек, защото очакваха удари от всички страни.
Офицерите – младши и старши се събраха под навеса. Вукович, като командир на специален отряд, не беше пряко подчинен на командващия обсадата на Сребреница. Всички подобни отряди получаваха заповеди от друго място, или по-точно от кръгове, приближени до босненското сръбско правителство. Същото се отнасяше и за специалните бойци на мюсюлманите и хърватите. Но въпреки че не беше пряко подчинен на командващия редовната армия, Живко винаги присъстваше на съвещанията. Той беше професионален военен и много добре знаеше, че за да има успех дадена операция, всички военни части в армията, било то специални или не, трябва да съгласуват своите действия.
Полковник Станкович извади карта на Сребреница и околностите, окачи я на поставката и се дръпна встрани, за да могат офицерите да я разгледат.
Двадесетина чифта очи се вторачиха в картата.
Един войник донесе алуминиева чаша с кафе и я подаде на полковника. Той я взе, сложи вътре две лъжички захар и разбърка кафето.
Офицерите бяха насядали направо на земята, в редици. Предимството на брезентовия навес беше, че поне спира палещите лъчи на слънцето. Отпред, до картата, имаше сгъваеми масичка и стол. Полковникът обаче предпочиташе да стои прав по време на такива съвещания и рядко сядаше на стола.
Той отпи глътка кафе, остави чашата на масата и направи няколко крачки с ръце на кръста. Искаше да даде възможност на подчинените си да се запознаят с означенията на картата, а тя беше достатъчно едромащабна, за да се вижда и от по-задните редици.
Полковник Станкович беше нисък, набит, петдесет и две годишен мъж с буйна, прошарена коса. Военната униформа стоеше като излята върху късата му, стегната фигура. Беше роден в Горажде, но по-голямата част от живота му премина в Сараево. След завършването на военното училище в Белград, преди тридесет години, младши лейтенант Станкович се завърна в родната Босна и беше назначен за командир на взвод в трети сараевския танкистки полк. В началото на своята военна кариера, по време на учение, един от танковете се запали и имаше опасност двамата войници вътре да изгорят живи. Въпреки опасността за собствения си живот, младши лейтенантът не се поколеба да помогне на другарите си и за това свое геройство беше произведен направо в чин старши лейтенант. После нашивките следваха една след друга, дори последната – на полковник, му беше връчена лично от престарелия вече генерал-майор Батич, близък приятел на Тито и негов съратник от партизанските борби по време на Втората световна война. Тази чест беше оказвана на много малко офицери.
Началото на разпадането на Югославия завари полковник Станкович като командващ трети сараевски танкистки полк. Някои босненски офицери имаха доста резерви относно започването на войната между трите етноса и се опитаха да напуснат страната или просто да се оттеглят от армията, което не беше чак толкова лесно, защото мобилизация на годните за военна служба мъже се извършваше и при сърби, и при мюсюлмани, и при хървати. Всякакви опити за измъкване се тълкуваха като предателство към собствения народ. Станкович обаче не се поколеба да се включи във войната. Най-напред неговият полк се намираше около Сараево, а после беше дислоциран в Източна Босна и сега от половин година той оглавяваше обсадата на Сребреница.
Полковникът беше вдовец. Преди десетина години съпругата му почина съвсем нелепо от токов удар в банята, докато се къпе. Той сам отгледа своите двама сина, възпитаваше ги строго и по спартански, непрекъснато им повтаряше, че животът е труден и само един истински мъж, който не се бои от нищо, може да се справи с него. Но, по принцип, Станкович смяташе, че това е и единственият правилен начин, по който трябва да се възпитават младите момчета. Двамата му сина също веднага се включиха във военните действия. По-големият, лейтенант Станкович, дълго време се сражава около Тузла, но от една година беше в пленнически лагер. По-малкият, съвсем наскоро завършил училище, последва своя брат и сега се намираше в Западна Босна, около Бихач.
Полковник Станкович беше доказал своите качества на професионален военен, но подчинените му, от редниците до подполковниците, никак не изпитваха топли чувства към него. Причината за това се криеше в крайния му педантизъм и властническо отношение. С една дума, той обичаше да работи с послушни, безропотни войници, които изпълняват безпрекословно всяко нареждане. Преди години един млад лейтенант, който все още не познаваше добре характера на своя командир, се опита да разсъждава върху една негова заповед. Резултатът беше плачевен за нещастния лейтенант, защото Станкович се постара да превърне живота му в ад. И най-важното, той правеше това не от някаква вродена злоба или омраза към хората, просто неговата мегаломания му пречеше да си изработи нормални критерии за поведение към подчинените.
Освен това, след избухването на войната, полковникът започна съвсем открито да проявява краен национализъм, който се изразяваше в непримирима омраза към всичко, което не е сръбско. И много се гневеше, когато някой говореше пред него за толерантност и взаимни компромиси между трите етноса. Беше абсолютно убеден, че неговите сънародници трябва да доминират в Босна.
Станкович спря да се разхожда около сгъваемата маса и се обърна към офицерите.
- Ще започнем непрекъсната атака срещу Сребреница и до вечерта трябва да влезем вътре – каза той и сивите му очи се плъзнаха по лицата на мъжете пред него.
Когато човек чуеше полковник Станкович за първи път, оставаше учуден от мощния му глас, който в по-малко, затворено пространство караше сигурно стените да затреперят. Същият глас, при определени обстоятелства, вледеняваше кръвта във вените на войниците. Този внушителен бас сякаш беше създаден да заповядва и да се кара на провинилите се.
- Сега е моментът – прогърмя отново полковникът - да нападнем противниците. Умиротворителите от ЮНПРОФОР се изтеглят. Имаме сведения, че и част от мюсюлманската армия в града е отзована, защото се налага да отиде на помощ при сраженията в централната част на страната. Трябва да използваме тази благодатна за нас възможност и да атакуваме до победа. Точно сега отбраната на града е слаба и те няма да могат да ни дадат сериозен отпор. Можем да се справим веднъж завинаги с нашите врагове и да си върнем Сребреница! В Източна Босна не трябва да има нито един мюсюлмански анклав!
Последните думи прозвучаха като фанатичен завет от лексиката на група упорити шовинисти.
Офицерите бяха вперили погледи в Станкович. Преди съвещанието, те всички видяха изтеглянето на сините каски и на част от мюсюлманите и останаха много изненадани. Не можеха да си обяснят това действие и някои от тях, подобно на Вукович, решиха, че има нещо нечисто в цялата работа, че е някакъв номер. Сега обаче те мълчаха и не смееха да задават въпроси на своя командващ, въпреки че в главите им се блъскаха куп загадки и предположения.
- Не мога да разбера какво става, уж мюсюлманите толкова държаха на Сребреница, ООН я взе под опеката си, а сега всички се изтеглят. А и ние откога се опитваме да пробием обсадата и изведнъж – едва ли не ни канят да влезем вътре. Не проумявам каква е тази работа! – прошушна в ухото на своя съсед един мустакат майор.
- Въпроси ли имаш, Илия? – погледна към мустакатия майор Станкович. Негово правило беше да се обръща към подчинените си не на фамилия, а на собствено име.
- Не, нямам никакви въпроси, господин полковник – измърмори набързо майорът и инстинктивно се затули зад гърба на колегата пред себе си. Нямаше никакво намерение да дразни началника си и да се набива в очите му.
Полковникът го изгледа продължително, обходи лицата и на останалите и като застана пред картата, започна да обяснява плана за атака.
Още във военното училище любимите предмети на Станкович бяха свързани с тактиката за водене на военни действия. По време на учения винаги правеше впечатление със съобразителността си и умните идеи, които даваше във връзка с овладяването на вражеските обекти. Беше чел всички книги, спомени и мемоари от и за военни пълководци, в които имаше писано за тактиката на боя. Тези способности на Станкович бяха известни и в щаба на босненската сръбска армия и затова неслучайно го бяха назначили за командващ обсадата на този костелив орех в Източна Босна, наречен Сребреница.
И сега полковникът много точно и с най-големи подробности обясняваше своята стратегия за нападение. Обикаляше около картата, сочеше по нея с късия си, космат показалец и демонстрираше превъзходно познаване не само на района и вражеската сила, но и на техниката, боеприпасите, бойните възможности и издръжливост на наличния си състав. Макар и да изпитваха неприязън, че дори и страх към него, подчинените на Станкович не можеха да отрекат професионализма му. В мирните години на федеративна Югославия този професионализъм се проявяваше само по време на бойните учения, докато сега, в истинската война, той се доказваше на практика.
След като привърши всички разяснения и дори най-малки подробности по плана за действие, полковникът застана пред картата и каза:
- Надявам се, че всичко ви е ясно, време е да започваме.
- Господин полковник – обади се най-неочаквано Вукович и се надигна от последната редица, - вие обяснихте много добре каква ще бъде тактиката за превземане на града, но аз имам един въпрос.
Офицерите изтръпнаха. Да задаваш въпроси на Станкович, та дори и да си командир на елитен отряд, се изискваше доста смелост.
- Аз ли не обясних добре или ти не си разбрал нещо? – попита саркастично полковникът, като изкриви едва-едва устни. Очите му бяха придобили цвета на лятно небе пред буря. Той никак не харесваше Вукович и въобще четниците, които се водеха за някакви специални части. Смяташе, че им се дават прекалено много правомощия, а на всичкото отгоре обират славата от битките и хората ги обгражда с ореола на герои.
- Вие обяснихте много точно плана на действие – каза Вукович, - но аз не мога да разбера друго. Защо всички напускат Сребреница? Нали именно тя беше олицетворение на мюсюлманския воински дух, те се гордееха с този свой анклав сред морето от сърби. Сега се оказва, че градът е едва ли не изоставен и ние без много усилие можем да влезем вътре. Няма логика, господин полковник. Не е ли това някакъв номер, някакъв капан, в който ние неусетно ще паднем?
- Когато един офицер броди из цялата страна и участва в кратки и бързи операции, той започва да губи нишката на логиката във войната. А тя е, че цяла Източна Босна трябва да принадлежи на сърбите и в нея няма място за мюсюлмански анклави.
При тези думи басът на Станкович приличаше повече на ръмжене. Гъстите му вежди бяха страховито свъсени и се чуваха първите гръмотевици на бурята.
- А помислили ли сте за цивилното население в града? – продължи Вукович, без да обръща внимание на зловещия поглед на полковника. - Там има няколко хиляди мирни жители, какво ще стане с тях?
- Няма мирни жители по време на война! – изрева Станкович. – Има само противници!
- Не мисля, че едно петгодишно мюсюлманско дете или осемдесетгодишна баба са ми противници – отговори спокойно Вукович. – В Сребреница ще има военни наблюдатели от ООН, които ще следят за нашето отношение към цивилните. Трябва да бъдем много внимателни, за да не предизвикаме международен скандал и да не бъдем обвинени в етническо прочистване. Предлагам, ако успеем да влезем в града…….
- Ти не можеш да предлагаш! – прекъсна го Станкович и удари с юмрук по масата. Тя се килна на една страна и кафето се разля на земята. – Тук аз издавам заповеди и аз предлагам! Всички – посочи той с ръка към офицерите, - включително и ти, сте ми подчинени!
- Аз не съм ваш подчинен, господин полковник – каза кротко Вукович - и вие много добре го знаете. Моят отряд не изпълнява вашите заповеди. Но аз, като военен, искам да ви попитам имате ли стратегия по отношение на цивилното население, за стратегията ви за нападение вече разбрах. И още веднъж искам да подчертая, че изтеглянето на сини каски и мюсюлмански войници от града е най-малкото странно.
Широките гърди на Станкович се вдигаха и спускаха, въздухът излизаше със свистене през ноздрите му.
Офицерите бяха онемели. Те знаеха, че полковникът недолюбва много командира на четниците, но не очакваха такъв дебат. Между другото, някои от тях също се интересуваха от въпросите, които зададе Вукович. И те мислеха, че изтеглянето на сини каски и мюсюлмани от града не е случайно, а и не беше ясна бъдещата съдба на местните жители.
- Виж какво – каза бавно Станкович, полагайки огромно усилие да не избухне, - ти и твоят отряд никога не сте участвали в истинските битки на редовната армия затова можете да не участвате и в тази, ще се справим и без вас. А що се отнася до цивилните, ще постъпим така, както тяхната войска се отнася с нашите хора.
- Господин полковник – направи няколко крачки напред Вукович, леко присвитите му очи бяха впити в Станкович, - ще се постарая да не приемам думите ви относно действията на моя отряд за обида. Други хора дават оценка за нашата работа. Но искам да ви кажа, че най-страшното нещо в една война, това е отмъстителността. Ако сръбската войска превземе града, отношението към цивилните трябва да е много толерантно. Военната практика е показала, че понякога, заради недалновидността на някой командир, после цял свят обвинява неговия народ в геноцид. Вие преценете какви хора искате да командвате – войници или убийци!
Вукович постоя няколко секунди пред Станкович, обърна се рязко и тръгна по пътеката, минаваща покрай склона, зад който беше издигнат брезентовият навес.
Доктор Каменов погледна рамото на войника, смени превръзката и му сложи инжекция. Раната на момчето не беше много сериозна и то искаше да продължи да се сражава.
Иван беше дошъл с отряда на Вукович около Сребреница. Тук нямаше много усилена работа, даваше само първа помощ на ранените или оперираше някой много спешен случай, който не търпи отлагане. Тежко ранените войници бяха транспортирани в съседните селища или в Югославия, която се намираше на десет – петнадесет километра.
Каменов продължаваше да търси Елена. Преди седмица успя да се свърже по телефона с България и разбра, че бившата му съпруга не се е върнала на работа в Медицинска академия и оттам нищо не знаят за нея. Научи също, че нейният шеф, професор Такев, е назначил на мястото й друг човек и е казал, че не иска Борисова да се мярка повече пред очите му. В академията все още не знаеха истинската причина за отсъствието на колежката си и предполагаха, че тя е останала да живее при своя любим Антонио в Италия. Повечето я оправдаваха, защото си мислеха, че при подобен шанс и те биха постъпили така. Такев не можеше да прости на най-добрата си асистентка, че е отказала специализацията в Лондон и продължаваше да недоумява защо момичето, което си мислеше, че познава толкова добре, и на което вярваше повече, отколкото на собствената си дъщеря, постъпи така лекомислено и изостави кариерата си. Професор Уилсън също беше меко казано разочарован, когато разбра, че красивата лекарка е предпочела да отиде при някакъв италиански бизнесмен, вместо да приеме неговото положение. Прочутият хирург реши, че или Борисова освен лекарка е и голяма актриса или той просто не познава психологията на българите. Когато посети София, Уилсън остана с впечатление, че младата жена е от типа специалисти, които са изключително амбициозни и без много да се двоумят, загърбват собствения си живот в името на професионалното израстване. Оказа се обаче, че се е излъгал.
Каменов успя да се свърже и с хората в Белград, които бяха изпратили Елена в Босна и оттам разбра, че те също нямат сведения за нея. Навсякъде, където ходеше с отряда, той питаше за бившата си съпруга, но всички повдигаха рамене. Вукович искрено му съчувстваше и непрекъснато го уверяваше, че дори и да е в пленнически лагер, мюсюлманите няма да посегнат на една чужденка, още повече, че е лекарка.
- Най-много да я карат да лекува техните ранени – успокояваше го Живко.
Иван обаче не вярваше много на думите му. Престоят в Босна го накара да промени представите си за хуманизма.
Каменов седна под короната на един дъб и зарея поглед над града. Сръбската армия беше завзела всички височини, опасващи Сребреница и оттук, дори и без бинокъл, се откриваше много добра гледка към нея.
Беше малко след обяд, времето, в което юлското слънце е най-немилостиво. В тези часове никой не искаше да воюва – нито сърби, нито мюсюлмани. Имаше някаква закономерност в сраженията. Гърмежите започваха обикновено призори. Към дванадесет на обяд тяхната честота отслабваше и в следващите три-четири часа съвсем утихваха. После те отново се активираха и така, докато се стъмни съвсем. През нощта понякога също се водеха битка, но по принцип тези часове на денонощието се използваха за по-специални атаки, опити за нелегално проникване в тила на противника и други такива, които изискваха прикритието на тъмнината.
Каменов видя изтеглянето на ЮНПРОФОР и на мюсюлманската войска и много се учуди. Нямаше съмнение, че ако преди две години ООН не беше взела града под своя опека, той отдавна да е в ръцете на сърбите. Запазването на двата мюсюлмански анклави – Сребреница и Жепа в един чисто сръбски район беше изкуствено поддържано от миротворческите сили. Иван не можеше да каже със сигурност дали сърбите са прави, като искат тези анклави или мюсюлманите са в правото си, като желаят да ги запазят. Беше му много трудно да определи, както му беше трудно и да обясни защо трите етноса толкова дълго воюват и откъде извира вулканът на тяхната омраза. Понякога, в свободното време, се опитваше да разсъждава над този въпрос, правеше догадки, градеше теории и не можеше да намери решение. Изглежда само те, сърби, мюсюлмани и хървати, знаеха това и нито сините каски, нито военните наблюдатели, нито Контактната група можеха да разберат техния проблем.
Иван извади кутия цигари от джоба си, отвори я и остана доволен. Вътре имаше цели десет бройки. Похвали се наум, че е успял да спести през последните два дни.
Запали, вдиша дълбоко дима и се излегна на тревата. По небето не се виждаше нито едно облаче, наоколо се стелеха зелени морави, наблизо извисяваха снага планините, малка рекичка лъкатушеше в равнината, заобикаляйки брезовата горичка. Не се чуваха гърмежи, беше тихо и спокойно, така както е било преди пет, преди десет, преди двадесет години. Тогава жителите на Сребреница сигурно са се разхождали из околностите на града и са търсели прохлада в горещите летни дни. Децата са идвали на излети със своите учителки, лудували са на воля и са огласяли всичко наоколо със смях и глъчка. А може би тази поляна е била посещавана нощно време от влюбените. Те са се наслаждавали на милувките си и са гледали отвисоко светлините на града.
Иван затвори очи. В главата му се въртеше куплет от детска песен, която беше пял в училище. “Високи, сини планини, реки и златни равнини, небето като от коприна - това е моята родина” – започна да си тананика той, опитвайки се да си припомни думите. Може би и босненските деца имаха такива песни и съвсем доскоро са ги пели в училище. А сега какво биха изпели? Може би “Високи, страшни планини, където се крие вражеската армия, реки, по които се носят трупове, равнини, осеяни с мини, небе, от което се сипят бомби. Това ли е моята родина?”
Иван стисна очи и дръпна няколко пъти настървено от цигарата.
Усети приближаващи се стъпки и се надигна. Без да го поглежда, Живко се тръшна на земята и започна да усуква една сламка с пръсти. Беше намръщен и гневен.
Каменов мълчеше. Познаваше командира на отряда вече достатъчно добре и знаеше, че след няколко минути, като му премине яда, сам ще проговори.
- Не знаят какво вършат! Това е глупост! – измърмори след малко Вукович.
Иван нищо не отговори, само изгледа приятеля си и видя, че той е доста разстроен.
- Този нещастен мегаломан се опитва да се прави на Наполеон! Не си дава сметка какво може да се случи! – продължи Вукович и започна да рие пръстта с тока на кубинката си.
Иван извади кутията с цигари и мълчаливо я поднесе към Живко. Без да обръща внимание на кутията, Вукович рязко се извърна към него.
- Ти какво мислиш, трябва ли да атакуваме точно сега и да се опитаме да влезем в града? – попита той, гледайки Иван в очите.
- Да влезем в града ли? – изненада се Каменов. Тази новина беше нова за него.
Живко набързо му разказа за съвещанието при полковника.
- Не може да бъде! – каза изумен Иван, след като чу всичко. – Станкович е полудял! Това е номер! Как така мюсюлманите били отзовани в други райони на Босна! Че нали точно Сребреница беше символът на тяхната твърдост!
- И аз това му казах. Има нещо гнило в цялата работа. До вчера им изпращаха оръжие, международната общност ни предизвикваше да свалим обсадата, а сега мюсюлманите изведнъж си тръгват. Именно Сребреница беше мястото, откъдето те действаха подмолно в нашия тил край Сараево. Този град има стратегическо значение за тях.
- Но защо и сините каски напускат? – измърмори Иван и се замисли.
Всичко му се струваше много странно. Дали пък, макар и да изглеждаше абсурдно, тук нямаше някаква тайна игра или по-скоро сделка. Думата “сделка” сякаш сама изскочи в главата му.
Сделка, но между кого, разсъждаваше той.
Вукович гледаше разсеяно към близките хълмове и си личеше, че и той мисли по този въпрос и прави някакви догадки.
- Минава ли ти през ума – започна бавно Иван, - че тук може да има някаква …..някаква сделка?
Живко се вторачи в него.
- Да, точно сделка – продължи Иван. – Нещо от рода на – вие ни давате Сребреница, а ние ви даваме някой друг град.
- Искаш да кажеш размяна? – не снемаше поглед от него Живко. – Но кой може да я уговори тази размяна, пък и защо, Сребреница е….
- Знаеш ли – оживи се изведнъж лекарят, - размяната може да бъде уговорена единствено между лидерите и то не без знанието на някои западни дипломати. При всички мирни планове, които бяха предложени от Контактната група, Сребреница винаги оставаше на мюсюлманите. Вие обаче не искате мюсюлмански анклав в Източна Босна, нито пък Югославия иска такъв анклав на петнадесет километра от своята граница. След решаването на този проблем, може би и двете страни ще започнете по-лесно да преговаряте за примирие.
Иван млъкна, виждайки, че през цялото време, докато говори, Живко го слушаше с голям интерес. Очакваше той да направи някакъв коментар върху хипотезата, която току-що изложи.
Вукович мълчеше, триейки с ръка челото си.
- Може и да си прав – каза най-накрая той. – Сигурно, ако се прави толкова голяма сделка, тя се прави между лидерите, но…..но защо тогава цивилните са в града? Ако мюсюлманите мислеха просто, без бой, да изоставят Сребреница, защо не евакуираха преди това хората и след това да ни оставят да влезем?
- Защото, ако бяха евакуирали хората предварително, може би всички щяха да разберат, че тук има някаква сделка, а тези, които са я направили, не искат това да стане. Не случайно и повечето миротворци са отзовани от Сребреница. А и част от мюсюлманската армия е изтеглена уж по спешност в друг район на страната. Много случайности се получиха.
- Но тогава двете страни, ние и мюсюлманите, можехме да се разберем по най-обикновения начин, без разни тайни сделки, както казваш. Нещо от рода на - вие напускате града, включително населението и войската, и ни оставяте да влезем. В замяна ние ви освобождаваме друг наш град по същия начин.
- Това не може да стане – поклати глава Иван. – Не се вмества в хронологията на трите години война, която се води тук. Изведнъж лидерите на двата етноса, които се бият един срещу, се договарят като най-обикновени бакали. Дипломацията не е толкова проста наука. Не случайно понякога в историята се случва лидерите да се разберат помежду си по някакъв проблем, но обикновените хора въобще да не се досетят. Така, тайно, без да се дава много гласност, са били взети не малко съдбоносни решения.
- Но….. – обърка се Живко, - какво ще стане с хората в Сребреница?
Иван почовърка с една клечка в пръстта, после я захвърли и погледна към града.
- Какво ще стане с хората? –наблюдаваше го Живко.
- Хората…..хората понякога се превръщат в изкупителни жертви – едва чуто измърмори Иван. – Спомняш ли си войната във Виетнам, колко години продължи, колко кръв беше пролята? Светът следеше настръхнал събитията оттам, правеха се протести на мира, издигаха се лозунги и накрая какво? Американците изведнъж разбраха, че започват да губят, и просто се оттеглиха, оставяйки виетнамците сами да се избиват.
Лекарят замълча, без да гледа към своя събеседник.
- Искаш да кажеш, че американците имат пръст в тази работа? –посочи с ръка към града Живко.
- Не мога да твърдя със сигурност дали са те или някой друг от Контактната група, или просто цялата Контактна група има участие в сделката със Сребреница, но съм сигурен, че това не е станало без знанието на някоя от великите сили.
Разсъждавайки, Вукович все повече започна да се убеждава, че в хипотезата на Иван има някаква истина. Случайностите бяха прекалено много.
- Струва ми се – прекъсна размислите му лекарят, - че Станкович знае за тази сделка, както и командващият мюсюлманската войска в Сребреница. Началниците на двете армии не може да не знаят за договорката на политиците. Не случайно полковникът е толкова убеден, че ще превземе града.
- А цивилните! – извика Живко. – Тези, които са се договорили, не са ли помислили какво може да стане, когато в града влязат войници, които са изгубили свои близки във войната, които са озлобени и може да започнат да търсят отмъщение!
Вукович отново се беше оживил. Като подреждаше събитията, теорията на Каменов започна да му се струва доста вероятна. Въртенето на Станкович около картата и обясненията му как ще атакуват и как ще превземат града са били само поза. Той е знаел, че съдбата на Сребреница вече е решена.
Живко бързо се изправи, отиде до ствола на дъба и удари по него няколко пъти с юмрук. Целият беше изпълнен с ярост. Не можеше да си представи, че някой, който е далеч оттук, се опитва да си играе с живота на хиляди хора. А може би сръбската армия, която трябва да се изтегли от друг град, в замяна на Сребреница, щеше да постъпи по същия начин със собствените си сънародници. Просто да ги изостави.
Иван знаеше за каква се ядосва Живко, но самият себе си опитваше да убеди, че останалите в града миротворци и наблюдатели на ООН няма да допуснат репресии на войниците над мирните жители. А и сърбите не биха искали да се компрометират по този начин, разсъждаваше той, най-много да започнат да изселват цивилните. Дълбоко в него обаче се беше загнездила една мисъл и той по никакъв начин не можеше да я прогони. “ Как бих постъпил аз, ако знам, че отивам в град, в който живеят хора, чиито бащи и братя са убивали и изтезавали мои близки и може би го правят и в момента. А може би самите тези хора бяха убивали мои сънародници?” – блъскаше си главата Иван и не можеше да си отговори. Войната пораждаше омраза, омразата водеше до убийства, убийствата предизвикваха отмъщение и така се стигаше до нови убийства. Една затворена верига, която опасваше цяла Босна и никой не правеше усилия да я разкъса веднъж завинаги.
- В Сребреница все пак ще останат войници на ЮНПРОФОР – каза Каменов, опитвайки се да разсее собствените си съмнения. – Най-вероятно, ако сръбската армия влезе в града, да започне да изселва местните хора, както правят всички. Поредното етническо прочистване.
- Дано е само това – погледна го Живко, обърна се и закрачи по зелената трева.
Касим Мирсадович, заслонил очите си с ръка, гледаше заминаващите камиони и се чудеше накъде са тръгнали всички. Не можеше да си обясни защо така изведнъж и холандците от ЮНПРОФОР, и част от хората на Адем Яхич решиха да напуснат града. Адем каза, че в момента мюсюлманите водят много тежки битки със сърбите в Централна Босна и там имат спешна нужда от нови сили, затова се налага да отидат на помощ на своите сънародници. На повечето жители на Сребреница, включително и на Касим, тези обяснения се видяха доста мъгляви и странни. Откъде накъде в Централна Босна ще искат войска от техния град, когато сърбите не снемат обсадата и са засилили атаката си от няколко дни насам. Та нали хората на Яхич се грижеха за отбраната, кой реши, че трябва да ги изтегля на друго място? Касим недоумяваше какво се случва в последните три-четири часа. Възможно беше в други райони на страната да се водят тежки битки и войската да се нуждае от нови сили, но защо и холандците неочаквано се изтеглиха. Именно те бяха умиротворителите, тези, които трябва да гарантират спазването на резолюцията на ООН за “зоната на сигурност”.
Касим примижаваше срещу слънцето и гледаше пушилката, която вдигат военните камиони. Съседите му също бяха излезли в дворовете си, а някои и на улиците, и се питаха един друг какво става.
- Много бързо всички ни изоставиха – каза Хасан, съседът на Касим, и се приближи до телената ограда, разделяща двата двора. – Къде така тръгнаха изведнъж? И то не само нашите, ами и сините каски.
- Казват, че в Централна Босна имат нужда от нашите момчета – обърна се към него Касим.
- Те може и да имат, но и ние имаме. Какво ще стане сега? Онези горе – посочи Хасан по посока на сърбите, - доста се разшаваха. Никой ли не помисли за града, кой ще ни отбранява?
- Е, и тук останаха хора, пък и сини каски има.
- Какви сини каски! – повиши глас Хасан. – Тридесетина човека заедно с наблюдателите, а нашите войници останаха една шепа хора. Ще могат ли да удържат атаките на ония? – посочи той отново към околностите на града, където се намираше сръбската войска. – Вятър работа!
- Сърбите само се силят – възрази Касим, - нали ги знаеш? Стрелят, стрелят, ама не смеят да нападат. И те се страхуват да не ги обвинят в нарушение на забраната на ООН.
- Сега, като останахме без подкрепление, май няма да се съобразяват толкова много с разни забрани и резолюции– погледна го подозрително неговият съсед.
- Не се страхувай, Хасане, войната сигурно скоро ще свърши – опита се да разсее съмненията му Касим.
- А бе, тя че все някога ще свърши, то е ясно, не може вечно да продължава, но докато свърши… – измърмори той и тръгна из двора, но после се сети за нещо и се обърна. – Съседе, да имаш малко олио, че моите от една седмица само за пържени яйца ми говорят, а у нас капка мазнина не е останала. Те и кокошките нещо не снасят – плю гневно той, - понякога и едно яйце не мога да взема, ама днес може да са снесли, та рекох, ако имаш малко олио….
- Ще ти дам, ще ти дам – каза Касим и тръгна към дома си.
След малко се върна с една чашка за кафе и я подаде на съседа си.
– Вземи и дано днес кокошките ти да са снесли повече.
- Благодаря – кимна малко недодялано Хасан и чашката се загуби в големите му, груби ръце. – Аз… а-а-а-а, аз олиото ще ти го върна….в яйца ще ти го върна….
- Хайде, хайде – усмихна се Касим. – Ти нахрани твоите, пък, когато кокошките снесат повече, и на мен ще дадеш.
Хасан изломоти още едно благодаря и тръгна да проверява полозите с надеждата, че днес ще намери повече яйца. От близо четиридесет кокошки навремето, сега му останаха само четири, а от трите петли, които беше ходил да купи чак от пазара в Тузла, имаше един. В някои дни кокошките не снасяха нищо, а петелът се криеше омърлушен из ъглите на курника и не проявяваше никакъв интерес към своите другарки. Хасан как ли не ги ругаеше и кълнеше, но с това тяхната плодовитост не се повишаваше. “ И те станах като хората – тюхкаше се той. – Плашат се от гърмежите, страх ги е от войната, залиняха и все гледат да се скрият.” Понякога той толкова се разгневяваше, като видеше празните полози, че хващаше ножа и тръгваше настървено из курника, но после се отказваше. И другите кокошки, и двете прасета, и трите кози, че дори и магарето, вече бяха минали под ножа. Хасан беше от малкото хора в града, на които бяха останали някакви домашни животни. Ако заколеше и тези последни кокошки, щяха да им стигнат за храна най-много седмица – две, а така от време на време получаваха по някое яйце и залъгваха глада си.
Хасан беше петдесетгодишен мъж с гъста, четинеста коса и вечно набола брада. Ходеше малко тежко и тромаво и създаваше впечатление за непохватност, но иначе работата, която вършеше, му спореше. Преди войната се грижеше за своето малко стопанство, обработваше и десетина декара с картофи, продаваше ги и изкарваше пари за шестчленното си семейство. Жена му беше продавачка в магазин за хранителни стоки и получаваше добра заплата. Войната, както и в много босненски семейства, донесе неочаквани промени. Хасан постепенно загуби животните си, в картофената нива сега се разполагаше военната техника на обсадниците, останаха му само четирите кокошки и петела. Те бяха и основният източник за изхранване, като се изключат няколкото корена домати, чушки и тикви в двора. От бомбардировките, от какво ли, овощните дръвчета, които преди години бяха отрупани с плодове и клоните се огъваха от тежестта им, сега едва раждаха по шепа-две сливи или най-много десетина круши. И повечето бяха червиви, защото, откакто войната започна, никой не се грижеше за тях, не ги пръскаше против паразити, не ги тореше.
Двамата големи сина на Хасан – единият на двадесет и четири години, а другият на двадесет и две бяха мобилизирани и се биеха някъде из страната. С него останаха най-малкият му син – на единадесет години и единствената му дъщеря – на петнадесет. За нещастие, преди година жена му си навехна крака, после започна да куца, подпираше се на бастун и изведнъж почти престана да се движи и легна на легло. Единственият останал лекар в Сребреница предположи, че най-вероятно тя страда от туберкулоза на костите. На няколко пъти в града идваха разни международни хуманитарни организации и даваха помощи и лекарства, но това беше всичко. Хасан нито имаше възможност да я заведе на специалист, нито имаше пари за това. Жена му лежеше вкъщи и той и децата се грижеха за нея, с каквото могат.
Хасан погледна трите яйца, които успя да намери в полозите, повъртя се безцелно из курника, с надеждата някоя кокошка да снесе още едно, но скоро разбра, че е безполезно. Това беше единственото, което домашните му животни можеха да дадат за деня, а и то не беше малко.
Изруга по навик, включвайки в ругатнята гнева си и към безплодието на кокошките, и към войниците, които напускаха града, и към враговете, и към войната, която опропасти живота на толкова хора. Почеса се по четинестата коса, помота се още малко из двора и с тежка стъпка се отправи към къщата. “Добре, че Касим ми даде олио – помисли си той, - пържените яйца засищат повече от варените. След това можем да не ядем чак до утре.”
За всеки случай, Хасан огледа и малката градинка, но се сети, че последния, годен за ядене домат, откъсна още вчера. Останалите бяха зелени и дребни, колкото орехи.
Касим проследи с поглед своя съсед и въздъхна. Съчувстваше му и се опитваше да му помогне, с каквото може, но такива като Хасан имаше в цяла Сребреница, колкото щеш. Бедност и мизерия, това остана от някогашния проспериращ град с жители, които се радваха на един съвсем приличен жизнен стандарт.
Колоната от коли и камиони се скри зад завоя. Прахолякът започна да се разсейва. В ранния следобед слънцето напичаше безпощадно. Сребренчани, наизлезли да видят изтеглящите се войници, започнаха да се прибират по домовете си. Тези, които имаха какво да сложат на масата, бяха щастливци. Онези, които нямаха, оглеждаха сухите клони на дърветата и превърналите се в стърнища градини с надеждата да зърнат някой забравен плод или зеленчук. Малцина обаче разчитаха на късмет. Гладът караше хората да обират всичко, годно за ядене, дори и неузряло.
Касим погледна към сградата, в която допреди час бяха разквартирувани войниците. Отпред, на площадката, имаше само един камион и три леки автомобила. Двама младежи пренасяха някакви сандъци в съседната сграда, където се намираше щабът на отбранителите. Сега там нямаше никой. Командващият Адем Яхич също замина.
- И аз не разбирам какво става тук – измърмори на себе си Касим и тръгна към къщата.
Отвътре се чуваше как някой се опитва да свири на акордеон известна югославска естрадна песен отпреди войната. Внучката на Касим, Джоана, не си задаваше въпроси защо мюсюлманските войници и сините каски се изтеглят от града и се стараеше да налучка мелодията. От един прозорец на съседната къща се подаваше рошавата глава на най-малкия син на Хасан. Той полагаше големи усилия да пее фалшиво, за да обърква своята връстница.
Касим се заслуша. Невинната детска закачка за миг разсея въпросите, които го мъчеха и го накара да се почувства по-леко.
И той, като своя съсед, огледа двора с надеждата да зърне някой узрял домат или чушка, но за втори път днес констатира, че нищо не е останало. Радваше се, че преди седмица успя да събере чувал картофи и засега успяваха да преживеят с внучката.
След месец Касим Мирсадович щеше да навърши шестдесет и пет години. Почти целият му съзнателен живот беше преминал в Сребреница. Тук беше роден баща му, тук се роди той, тук се ожени, тук се родиха единствената му дъщеря и внучката Джоана. И събитията в тяхното семейство се въртяха все около тази къща. Тя беше и една от най-старите в града, строена още през миналия век. Преди години в Сребреница дойде телевизионен екип чак от Белград. Казаха, че правят филм за старинните сгради в Босна. Къщата на семейство Мирсадович се оказа архитектурен образец. Навремето дядото на Касим, Насер Мирсадович, беше един от най-богатите земевладелци в областта. Именно той беше построил тази къща. По-късно неговите потомци допълваха някоя и друга пристройка или козметична поправка към фамилното наследство. Последната модернизация направи Касим преди петнадесет години. Отстрани на къщата той построи много актуалната за онова време лятна кухни. Хората в Сребреница през седемдесетте и особено осемдесетте години започнаха масова да правят т.нар. летни кухни, където семействата се събираха през топлите вечери. Тук се канеха гости, вдигаха се наздравици и се пееха песни. И Касим не остана по-назад от модата. Неговата лятна кухня поизмени малко облика на старата къща, но пък беше много приятно място за семейни тържества. Съседът Хасан също си направи такава кухня. Двамата мъже взаимно си помагаха, а после години наред се събираха ту при едните, ту при другите. Хасан и жена му бяха петнадесетина години по-млади от семейство Мирсадович, но това с нищо не помрачаваше чудесните им съседски взаимоотношения.
Освен богат, дядото на Касим, Насер Мирсадович, ценеше науката. Успя да изучи всичките си четири деца. Трите от тях се пръснаха в различни краища на тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци, към което от 1923 година политически самостоятелната дотогава държава Босна и Херцеговина стана неразделна част. Единствено бащата на Касим, Емир Мирсадович, се върна в родното си място. Той беше един от първите юристи в града. По-възрастните жители на Сребреница помнеха Емир Мирсадович като безстрашния защитник на евреите. В началото на века тук дойдоха няколко еврейски семейства ашкенази. Сребренчани ги приеха, общината им раздаде земи, където да си построят къщи и те заживяха мирно и тихо. Евреите уважаваха съгражданите си, самите те също бяха уважавани, но с началото на Втората световна война техният живот коренно се промени. Хитлер, в знак на благодарност, подари Босна и Херцеговина на своите верни съюзници усташите. От 1941 до 1945 година тя влезе в рамките на Хърватската независима държава. Немците и техните съюзници кръстосваха страната и подлагаха на репресии хиляди невинни хора, убиваха ги, отвеждаха ги в концлагерите. Усташите се опитваха да създадат напрежение между сърби и мюсюлмани и много често нападаха сръбски села, представяйки се за мюсюлмани и обратно. През 1943 година беше формирана 13-та СС дивизия в Босна и Херцеговина, известна още като “Ханджад”, съставена главно от немци, хървати, албанци и мюсюлмани. Нейният периметър на действие бяха Босна и въобще региона на Балканите. Свидетелите от онзи период с трепет си припомняха безчинствата на 13-та дивизия. Един от най-преследваният народ през онези години бяха евреите. Тогава Емир Мирсадович проведе смела кампания в тяхна защита. Той успя да убеди жителите на града, че не бива по никакъв начин да дават своите съграждани на есесовците. Сребренчани правеха в домовете си скривалища и там криеха евреите. В края на 1943 и началото на 1944 година в града дойдоха няколко камиона с войници от “Ханджад”, претърсиха всичко, но не откриха нито един евреин. Ядосваха се, заплашваха, но безуспешно. Сребренчани не издадоха своите съграждани. Емир Мирсадович, който беше и кмет по това време, отричаше пред есесовците въобще някога в града да е имало евреи. След края на войната по-голяма част от евреите в Сребреница заминаха за новообразуваната държава Израел. На своите съграждани, които ги спасиха от концлагерите и най-вече на Емир Мирсадович, те издигнаха паметна плоча в центъра на града.
През 1950 година за Израел отказа да замине осемнадесетгодишната Рита Цвехер. По време на войната нейното семейство се криеше в къщата на Емир Мирсадович. Тогава Касим се сприятели с две години по-малката от него Рита и станаха неразделни приятели. В следващите години детското им приятелство прерастна в любов. Тяхната сватба се превърна в събитие – за първи път се женеха еврейка с неевреин. Обикновено евреите в Сребреница се женеха помежду си и когато не достига женихи или младоженки, просто отиваха да си търсят в други градове. Рита и Касим нарушиха тази традиция. Всички сребренчани се радваха на любовта на младата двойка. Двамата заминаха да учат в Белград и като се върнаха, Рита стана агроном, а Касим учител. Щастливият им брак беше малко помрачен, защото няколко години подред нямаха деца, но най-накрая се сдобиха с дъщеря. Кръстиха я Емира, на дядо й, който беше спасил евреите в Сребреница. Емира беше буйно дете, катереше се по дърветата, ставаше тартор на всички детски банди в града и доста често вършеше пакости. Но имаше един голям талант – от малка рисуваше чудесно, едва деветгодишна направи първата си изложба. Замина да учи в Художествената академия в Белград, но скоро спечели конкурс и я изпратиха в Лондон. Тук се запозна и с художника от Нигерия – Джон. Родителите й бяха доста шокирани, когато доведе за пръв път новия си приятел в Сребреница. Не по-малко шокирани бяха и жителите на града. Хора от африкански тип не бяха много често срещано явление в този край на Босна. Емира остана непреклонна и се омъжи за своя избраник. Роди се дъщеричката им Джобна. Но, за съжаление, бракът просъществува до края на следването и на двамата в Лондон. Джон се върна в Нигерия, а Емира при родителите си.
Ако Джон беше смутил малко консерватизма на Сребреница, то мулатчето Джоана, при всяко свое появяване на улицата, предизвикваше истински фурор. В началото Касим не можеше да преодолее толкова лесно своите разбирания и малко се срамуваше да извежда внучката си на разходка с детската количка, но постепенно свикна. Свикнаха и сребренчани и съвсем скоро Джоана се превърна в любимката на всички. През това време Касим беше назначен за директор на културния дом в града, Емира работеше там като художничка. Това беше и най-активният културен период в историята на града. Кипеше бурна творческа дейност. Имаше театрален състав, състоящ се от актьори на различни възрасти, певчески хорове, музиканти, балетна трупа. Сребреница чак се задъхваше от безбройни мероприятия. Градът толкова се прочу, че на представленията идваха и хора, живеещи в съседни селища на радиус от сто километра. Джоана, която свиреше на акордеон в детския състав, също допринасяше допълнително за атракцията на тези представления. Но в края на осемдесетте години Рита съвсем неочаквано се разболя от левкемия, помъчи се година –две и почина. Нейната смърт съвпадна и с разпадането на Югославия. Войната завари Касим съкрушен от загубата на съпругата си. Той се пенсионира, но няколко месеца след това културният дом просто преустанови дейността си и се превърна в казарма, а по-късно и в склад. Касим заживя с дъщеря си и внучката. Опитваше се като всички хора да свърже двата края. Преди две години Емира беше разкъсана от мина. Отишла да бере ябълки с една приятелка и така налетели на мината, поставена незнайно от кого. Другата жена остави две малки деца сирачета.
Касим и единадесетгодишната Джоана останаха сами. Възрастният мъж живееше единствено заради своята внучка. Молеше съдбата да му даде още малко живот, докато поотрасне момиченцето, защото той беше единственият му роднина.
Касим отвори стаята на Джоана. Прехапала език, тя упорито разтягаше акордеона, опитвайки се да се пребори със сложната извивка на песента. От другата къща синът на Хасан се криеше под перваза на прозореца и пееше с пълно гърло.
- Хайде да ядем, има салата от картофи – извика почти в ухото на Джоана Касим.
Детето завъртя към него къдрокосата си глава, направи гримаса и продължи да свири.
- Ще ти дам и една круша – допълни след малко дядото.
Този път Джоана прояви интерес и спря да разтяга акордеона. За разлика от нея, приятелят й отсреща продължи да се дере, мислейки че е надвикал опонентката си.
- Картофи ядох сутринта, ще ям и довечера, но можеш да ми донесеш крушата – каза делово момиченцето и пак засвири с всичка сила.
Касим постоя, видя, че Джоана не му обръща повече внимание и излезе. Върна се след малко и остави крушата на масата. Децата бяха все така заети със своите занимания.
В другата къща се чу как Хасан подвиква нещо на сина си, но момчето не му отговори и продължи да пее.
Касим хапна залък-два от картофената салата и реши, че се е наял, а и се стараеше да оставя повече храна за внучката. Стана и отново сложи чинията в шкафа. От много отдавна хладилникът им не работеше. А дори и да работеше, дългата липса на ток понякога, щеше да го направи неизползваем.
Не се чуваха гърмежи. По това време, когато беше най-горещо, никой не стреляше – нито сърби, нито мюсюлмани.
Касим излезе и седна на верандата.
Децата бяха спрели да вдигат шум. Някъде откъм прозорците се долавяше говорът им.
Ранната следобедна мараня беше затиснала града. Не трепваше нито едно листо по дърветата. Само досадното жужене на мухите разваляше пълната тишина.
Касим отпусна глава на гърдите си, унесен в дрямка. Някъде на стряхата чуруликаше птичка, но скоро и тя млъкна, изнемощяла от горещината.
Единствено хората на Исмет не бездействаха по това време. Техният командир им беше наредил да минират покрайнините на Сребреница. Една група от тях слагаха мини и в градския парк. Байрамович си даваше сметка, че рано или късно сърбите ще атакуват. В града вече нямаше кой да им даде сериозен отпор. Войниците, които останаха, не можеха да се справят с отбраната. Сините каски бяха недостатъчни. Самият Исмет също много негодуваше срещу изтеглянето на редовната войска. Обясненията на Адем, че трябва да отидат в Централна Босна, му се видяха меко казано несериозни. От друга страна, Сребреница беше изходен пункт за определени операции. Оттук специалните мюсюлмански отряди много лесно атакуваха тила на сърбите, разконцентрираха дейността им и разсейваха ударната им сила. Байрамович се занимаваше точно с такива диверсии. Един мюсюлмански анклав, и то защитен от ООН, в изцяло сръбски район, имаше много предимства. През главата му мина мисълта, че в заповедта за изтеглянето на войската има нещо нередно, че някой се опитва да направи сделка, но не проумяваше защо точно Сребреница, която имаше толкова стратегическо положение. Ако беше някое селище в друг район на страната, можеше да се съгласи, но за този град не проумяваше.
В началото, когато разбра, че всички, начело с Адем Яхич, бягат от града, реши той и хората му да се превърнат в отбранители, но после се отказа. Хрумването не беше разумно, враговете ги превъзхождаха. Но неговият помощник Али му даде идея, над която Исмет помисли и я одобри. Решиха да минират всички възможни места. Когато сърбите тръгнат да превземат Сребреница, те щяха да се натъкнат на мините. Естествено местните хора трябваше да бъдат предупредени за опасните зони.
Касим дочу трополене по улицата и вдигна глава.
Преминаха група мъже с маскировъчни облекла и се отправиха към парка.
Касим стана от пейката на верандата и се загледа след тях. Мъжете не бяха от войниците на Адем. Зачуди се кои може да са, но после се сети, че от две седмици пристигна един нов отряд. Сребренчани говореха, че това е някакъв специален отряд. Те се досещаха какво правят подобни отряди в града и много от тях негодуваха. Откакто Сребреница стана “зона на сигурност”, жителите се чувстваха по-спокойни, още повече, че наличието на сини каски се превръщаше в гаранция за мира. Хората не искаха територията на техния град да се използва за прикритие на тайни атаки в тила на врага. Сърбите и без това навсякъде тръбяха, че мюсюлманските анклави са място за диверсии. Преди време по-първите мъже, между които и Касим, отидоха при Адем Яхич и разговаряха с него по този проблем. Уклончивите отговор, които той им даде, ги накараха да мислят, че Адем просто не може да се справи с тези отряди. Те се ползваха с особен статут и авторитет. Когато Исмет и хората му дойдоха, сребренчани отново започнаха да шушукат недоволно.
Навремето Насер Мирсадович беше построил своята къща в центъра на града и от нея се откриваше гледка във всички посоки. Сребреница се разрастна с годините, издигнаха се нови квартали и постройки, но къщата на фамилия Мирсадович си остана все така в центъра. Преди тридесетина години в близост до нея направиха парк, където да играят децата и жителите да се разхождат в почивните дни. Преди от общината много се грижеха за този парк, садяха цветя, поливаха ги, чистеха алеите и оправяха счупените пейки. Откакто войната започна, хората спряха да се разхождат в парка и доста го занемариха.
Касим видя, че мъжете от специалния отряд отиват към парка. Покрай тях мина една кола на ЮНПРОФОР, но не се спря.
Възрастният мъж излезе на улицата и се запъти към парка, намиращ на двеста метра от къщата му. Искаше да разбере какво правят тези мъже. Когато наближи, просто изтръпна. Те минираха градинките.
- Чакайте, какво правите! – развика се той. Гласът му отекна в надвисналата над града тишина. – Тук минават хора, понякога играят деца!
Единият от войниците, младеж на двадесет и три – двадесет и четири години, се изправи и се доближи до него.
- Какво си се развикал, бе дядка? – изрепчи му се грубо той.
- Как да не викам! – продължи да протестира Касим. – Защо слагате мини тук? Ако някое дете стъпи на тях?
- Няма да пускате децата си в парка и толкова! – отговори със същия тон младежът. – А ти се прибирай, не ни пречи да работим!
- Престанете! – извика възрастният мъж. – Това е нашият град! Не искаме да слагате мини в него!
От съседните къщи явно бяха чули разправията и няколко глави се подаваха на прозорците. Една жена дори беше излязла на улицата и се приближаваше към парка.
- Какво става, Касим? – попита тя, гледайки войниците.
- Слагат мини, тук, където играят децата!
- Как мини! – повиши глас жената. – Не ни трябват мини! Махайте се!
- И ти ли, ма? – обърна се намръщен към нея младежът. – Я се прибирайте по къщите! Ние знаем какво правим! Дошли сме тук да ви защитаваме от враговете, а вие сте се разкрещели!
- Нас ни защитават сините каски! – отговори бързо жената. – Не разчитаме на такива като вас!
- Вие само неприятности ще ни донесете! – обади се Касим.
Наизлязоха и други мъже и жени и дойдоха да видят какво става. Сребренчани протестираха, не искаха да минират града им. Скоро обаче пристигнаха останалите от отряда и ги разгониха. За това допринесе и появата на Исмет. Хората се плашеха от него и побързаха да си тръгнат.
Байрамович и войниците му минираха почти всички възможни места в Сребреница и също се изтеглиха.
В града останаха двадесетина умиротворители и тридесет-четиридесет мюсюлмански войници.
След два часа сърбите започнаха усилена атака и понеже нямаше кой да им даде сериозен отпор, те успяха да превземат града. С влизането един техен танк и няколко войници се натъкнаха на мини. Това ги разгневи още повече. Те не знаеха кой и защо е поставил мините, за тях сребренчани вече бяха врагове.
Живко Вукович отказа да участва в атаката и изтегли отряда си.
Полковник Станкович влезе като победител в Сребреница. Жителите решиха, че ще започне поредното етническо гонение, както преди време техните войски постъпиха с живеещите там сърби, и започнаха да стягат багажа си, за да напуснат града.
Сърбите обаче бяха озлобени. Най-накрая костеливият орех, наречен Сребреница, капитулира. Толкова време те търпяха мюсюлманите да атакуват оттам техните позиции край Сараево. Мислеха си, че часът на разплатата е дошъл.
До другия ден в Сребреница имаше стотици убити. Войниците отделяха мъжете и по-големите момчета от семействата им, водеха ги накрай града, разстрелваха ги и после ги заравяха в общи ями. Всеки един от тези войници беше пострадал с нещо от войната, омразата ги изпълваше. Мислеха, че са прави, че така отмъщават на своите врагове за изгубените близки.
Ако можеше с една дума да се опише какво стана там, това беше думата отмъщение. И негови жертви станаха десетки и стотици невинни.
По-късно, служителите от международни организации и журналистите откриха в двора на една старинна къща до убития беловлас мъж да лежи десетинагодишно цветнокожо момиченце. Те останаха озадачени, защото не откриха други цветнокожи в града. Сребренчани, които можеха да им обяснят кое е това момиченце, или не бяха между живите, или, по някаква щастлива случайност, бяха успели да избягат.
А някъде, далеч от апокалипсиса в Сребреница, хора, които никога не бяха държали пушка и не бяха изгубили нито един свой близък във война, превърнаха жителите на цял град в изкупителни жертви, а техните противници в убийци. Цинизмът на тази сделка обаче ни най-малко не притесняваше участниците в нея.
След две седмици падна и другият мюсюлмански анклав в Източна Босна - Жепа. Изглежда, условието в сделката беше да се създадат етнически чисти териториални единици. Средствата и последиците от неговото изпълнение не представляваха интерес за тези, които се бяха договорили предварително.